Арчибалд Кронин
Грейси Линдзи (5)

Глава пета

Следващата вечер Дейвид Мъри, утвърден годеник и преуспяващ млад мъж от Левънфорд, седеше на масата за вечеря замислен и намръщен. Вечерята бе сервирана в блесналата от чистота всекидневна с безукорно чистата камина и светналата метална решетка пред нея, с гланцираните тапети по стените. Около него шеташе майка му и скришом изучаваше изражението на лицето му.

— Ще пиеш ли още една чаша, Дейви?

Отначало той като че ли не я чу, после трепна и вдигна глава към нея.

— Не, не, мамо. Едва ли ще мога да довърша и тази.

Разбърка какаото и се престори, че отпива голяма глътка.

Тя го наблюдаваше загрижена. Беше работила през целия си живот само за него, беше се лишавала от храна и облекло, бе се отказала от всичко, за да има той най-доброто — като момче, като израстващ юноша, като студент, залягащ до късно над книгите си в тази същата стая.

Сега, когато вече бе успял, тя все още се придържаше към навиците си на себеотрицание и лишения за себе си. Въпреки протестите му, не би седнала заедно с него на масата, а му прислужваше на крак по време на цялото хранене.

Черпеше радост не от онова, което той можеше да й даде, а от лелеяната мисъл, че тя бе помогнала той да стане това, което беше. Всяка негова стъпка нагоре, която бе правил, й носеше все по-дълбоко удовлетворение. Уважението, с което се отнасяха към него, за нея бе по-сладко от манна небесна.

А сега и женитбата му с Изабел Уолди, дъщерята на най-богатия, най-важния мъж в Левънфорд — това би било славен венец за кариерата му! В тези последни няколко дни, като шеташе насам-натам из старата мрачна къща, потулена на гърба на Скинърс Уинд, често, много често бе вдигала очи нагоре с мисълта: „О, ако само баща му би могъл да го види сега!“.

Въпреки всичко тази вечер тя усещаше, че синът й не беше в обичайното си разположение на духа и една загриженост издълба бръчка между веждите й. Не можеше и да си помисли да го разпита направо, но все пак, след като взе от масата празната му чаша, промърмори:

— Тежък ден си имал, нали, сине?

Той кимна разсеяно. Този следобед се беше състояло месечното заседание на градския съвет и бяха утвърдени окончателните планове за строежа на завода за светилен газ. Бяха го поздравили и похвалили за закупуването на земята на Ленглоун. След това, докато съветниците поседнаха да се подкрепят с обичайната чаша уиски, кметът вдигна тост:

— Господа, скоро ще има сватба… Драго ми е да ви предложа да пием за здравето на нашия скъп приятел Дейвид и бъдещата му булка мис Уолди!

Мъри примигна с досада при спомена за тази наздравица накрая. Неговото мълчание усили тревогата на майка му. Като се увери, че той няма да яде повече, тя натъжена започна да разтребва масата.

— Ще ходиш ли тази вечер в Ноксхил?

— Не тази вечер — отвърна той неохотно. — Видяхме се с Уолди на заседанието. Сега къщата им е пълна с шивачки и модистки.

— Тогава да ти стъкна огън в камината. Изведнъж се захлади.

Той рязко се изправи.

— Не! След вечерята мисля да се поразходя малко, мамо.

— Да се поразходиш?!

Очите й се впериха в него с нова тревога. В студентските си дни той често бе предприемал дълги самотни разходки през нощта, за да освежи уморения си мозък. Ала сега това беше нещо по-различно и някак странно смущаващо.

Тя го проследи с поглед, докато той отиде в малкото преддверие, нахлузи баретата и взе бастуна си от шкафчето под стълбището. Без да съзнава какво прави, тя машинално го последва във вестибюла и с умолителен поглед го хвана за ръкава на палтото.

— Обещай ми… обещай ми, че няма да направиш някоя глупост, Дейви!

Той я погледна отвисоко, а смехът му прозвуча почти дивашки рязко в ушите й.

— Нима някога съм сторил нещо глупаво в живота си? Не се безпокой, мамо! Аз съм образцов син, образцов гражданин и бъдещ образцов съпруг. И да се опитвам, не бих могъл да бъда нещо друго, Бог да ме пази!

Тя трябваше да се задоволи с този отговор, застанала на вратата, загледана дълго след поклащащата се фигура, докато той изчезна в мрака по посока на Чърч стрийт.

Мъри измина докрай цялата улица, после се върна обратно със същите ядно забързани крачки, с наведена глава, захапал угасналата си лула, като човек, тласкан към буйно движение от някаква гнетяща душата му нерешителност.

Изведнъж той сви вдясно и влезе в Колидж Роу. Спря пред номер три, но на отсрещния тротоар. Тясната уличка бе твърде тъмна, защото уличните лампи на двата й края хвърляха по-скоро мъгла от сенки, отколкото светлина. Притиснал гръб към свода на една входна врата, Дейви отправи трескав поглед към пансиона на Маргарет Глен. Дали да влезе, или не?

Преди да успее да реши, до ноздрите му долетя полъх на цигарен дим и миг след това различи фигура в светло палто, с вдигната яка и мека шапка, която бавно, но с галантна походка крачеше по паважа. За част от секундата Дейви разпозна този източен на ръст франт — беше Едуард Моуът, синът на пастора. При вида му Дейви кипна от възмущение. Пристъпи напред и препречи пътя на трубадура.

— Я виж! Здравей, Мъри! — възкликна самонадеяно Едуард. — Какво правиш тук?

— Точно това искам да попитам и теб.

Синът на Криши се изкикоти сподавено. Беше млад дангалак с отпусната, полуотворена уста, воднисти очи и изражение на хрътка, която лесно се ориентира. Като студент в университета Уинтън в собствените си очи и в очите на родителите си той беше образец на ум и мъжество.

— Мога да ти задам същия въпрос, старче. Хм, хм. Жена, хубава жена, нали? Само колежанин може да оцени тези божествени форми. Човек никога не знае късмета си в такава нощ. Запали една цигара! Ще обединим ли сили? Да половуваме заедно, а?

Мъри дишаше тежко. Дотам ли се беше стигнало, помисли си той, че вече и недопечените хъшлаци на града да се навъртат край нея? Хвана младия Моуът за яката.

— Марш оттук! — изсъска той. — Ако не се разкараш до десет секунди, ще те завлека право у вас при твоя преподобен баща и ще му кажа къде съм те намерил.

— О! Я гледай! — заекна слисан Едуард. — Виж какво сега…

— Бързо! — изръмжа Мъри. — Остават ти пет секунди.

Донжуанът хвърли плах поглед към Дейвид, после смотолеви:

— А какво ще кажеш за себе си?… — и бързо изчезна.

Мъри облиза устните си, сякаш за да отстрани някакъв лош, горчив вкус. Поне я беше избавил от едно унижение.

Той отново застана на поста си и не след дълго сърцето му лудо заби. Вратата на номер три се отвори и излезе Грейси — без шапка, с палто, наметнато на раменете й.

Поколеба се. Личеше й, че не беше спокойна. Откакто Дениъл си бе отишъл, не можеше да мисли за нищо друго, освен за сина си, детето, което бе изоставила преди толкова години. Тези непознати чувства, казваше си тя, не бяха привързаност и обич, а смесица от безпокойство и страх — да, страх от отговорността, която нейният свако искаше тя да поеме и която й се струваше не по силите й. Би ли могла да започне живота си отново, на тази нова основа? Не знаеше. Страхуваше се от това непознато изпитание пред себе си.

Невидим в сенките, Дейвид наблюдаваше как тя се спря на последното стъпало, сякаш искаше да се наслади на свежия нощен въздух, и после тръгна. След кратка вътрешна борба той взе решението си. Последва Грейси. Тя вървеше бавно, но без колебание, като към определена цел. Когато стигна до покрайнините на града, на ъгъла на стария път за Гаршейк, тя спря под последната улична лампа. И преди да е имал време да помисли, Дейвид се присъедини към нея.

— Грейси!

Тя се обърна и очите й блеснаха в бледата светлина на уличната лампа. Не каза нищо. Може би беше развълнувана? Не можеше да бъде сигурен. Когато заговори, гласът й беше спокоен и твърд.

— О, ето го и нашия скъп Дейви Мъри! Самият граф Мъри!

— Подигравай ми се, щом искаш. Не се съмнявам, че напълно съм го заслужил. Но, Грейси! — Тонът на Мъри изведнъж стана настойчив. — Трябва да поговоря с теб!

— Графът иска да говори с мен — разсъди тя с още по-жлъчна ирония. — Да, но сега положително е твърде късно за разговори. Освен това имам среща с един господин. Чакам него.

— Нямаш предвид Хармън, нали?

— Че защо не? — отвърна безгрижно Грейси.

Истината беше, че тя почти бе обещала на агента да се поразходят за малко нея вечер, но в обърканото си съзнание чувстваше, че сега не беше в състояние да изпълни обещанието си. В действителност беше дошла на мястото на срещата само за да му се извини. Ала сега пред Дейвид реши да премълчи за това и да преувеличи значението на предстоящата среща.

Мъри скръцна със зъби.

— Той не е свестен човек, Грейси… егоист и безскрупулен тип под тези любезни обноски… и прекалено суетен. Имал е и други истории с жени тук. И не са завършвали много романтично. Хармън е твърде опасен, за да си имаш работа с него. На него не може да се вярва. Въпреки позата му на безгрижен ерген, той е женен, има съпруга някъде из Англия. Семеен е.

— И ти скоро ще си също семеен, Дейвид.

— За бога, Грейси, не ме съди толкова строго. Знам, че страшно съм се оплел. Но аз… аз те обичам, жено. И ме подлудява мисълта, че флиртуваш по такъв начин, а целият град говори за теб, Грейси! Нека отидем някъде другаде и се опитаме да сложим нещата в ред.

— Не ти ли казах, че не мога?

Тя замълча, осенена от една мисъл, която припламна в очите й с горчива подигравка.

— Освен ако пожелаеш да дойдеш с нас… ако не се страхуваш от Франк!

Той се изчерви.

— Страхувам се само за теб.

Тя като че ли се усмихна в себе си с поглед, зареян зад гърба му. По паважа отекнаха стъпки. Беше Хармън, който се приближаваше към тях.

— Добър вечер, Франк — поздрави Грейси със същата пресилена веселост. — Хайде, не се мръщи такъв! Трябва да се държиш прилично. Изглежда, че тази вечер ще си имаме компания. Граф Мъри ще ни придружи за една малка разходка.

Хармън просто бе онемял от неочакваното присъствие на Мъри и от непредсказуемото и дръзко настроение на Грейси.

— Че няма ли нещо по-добро за него? — попита той многозначително.

— О, недей така, драги! — възкликна Грейси, смъмряйки го престорено. — Къде са добрите ти обноски, Франк? Графът не е свикнал с такива грубости. Ако не си по-внимателен, той ще избяга вкъщи при майка си.

По лицето на Хармън, въпреки подозренията, които се зародиха у него, се появи слаба усмивка.

— Ами нека дойде, щом иска — обяви той с безразличие. — Къде ще отидем?

— До Лейдиуел, Франк. Това е място за подбрана компания.

Франк само повдигна рамене и тримата тръгнаха по пътя за Гаршейк: Хармън от едната страна на Грейси, а Мъри с някакво ядно упорство — от другата. Сега, след като бе стигнал толкова далеч, Дейвид не би се върнал назад. Горчивата мисъл, че Грейси се срещаше тук с Хармън и двамата отиваха чак до Лейдиуел, го тровеше като пелин.

— Хайде, не бъди толкова разстроен — проговори Грейси с иронична загриженост. — Знам, че не е това, на което си свикнал, но то е единственото място наоколо. Пък като няма риба, се ядат и раци.

Ханчето наистина беше малко и примитивно, не повече от една дълга стая с нисък таван, тезгях на единия край и камина на другия, в която тлееше клон сурово дърво. На дъсчения под бяха сместени две маси, а от опушения таван висеше газена лампа с пукнато и зацапано със сажди шише. Заведението в момента беше празно. След влизането си те останаха за малко сами. После вратата зад тезгяха се отвори със скърцане и се появи една висока, кокалеста жена с плетиво в ръка. Стопанката беше измъчено създание със сурови черти и възпалени, зачервени клепачи. Като прикри очите си срещу светлината, тя се взря в Грейси и по лицето й се разля мазна, угодническа усмивка.

— О, това си ти, скъпа, с твоя изискан, щедър приятел. А освен това и с друг джентълмен.

Тя се приближи до едната маса и я забърса с ръкава си.

— Какво ще пожелаете?

— За мен уиски — каза късо Хармън.

— А какво е желанието на графа? — попита Грейси.

— И аз ще пия уиски — рече ядно Дейви.

— За мен пък обичайната чаша портвайн.

С въздишка на престорено доволство тя се настани на масата между Хармън и Мъри.

С очи, фиксирани в Грейси, и пламнало чело Мъри отпи от уискито си. Никога, никога не беше я виждал такава — дива и разпусната, смесваща смеха си с мрачна горчивина, маскираща по този начин мъка толкова непоносима, че тази мъка щеше да пръсне сърцето й.

Той едновременно я обичаше и съжаляваше. Всичко пуританско в него сега въставаше против присъствието й тук, в такова настроение и в този късен час. И макар че той не каза нищо, изглежда, тя го беше прочела на лицето му, защото подигравателният й поглед срещна неговия.

— Молитва ли си четеш наум, Дейви, скъпи? Имаш такъв благочестив вид. Вярвам, че би искал да изпеем заедно някой псалм. Или може би сватбен марш? От уважение към мис Уолди и елита на Левънфорд.

Хармън отпи от уискито си и късо се изсмя, забавлявайки се от покрусата и унижението, изписани на лицето на другия. Очите на Грейси блестяха. Силното чисто вино вече пееше в главата й.

— Може да се посмееш, Франк — неочаквано гласът й потрепери. — Това е едничкото, което ни остава. Горкият свако Дан с неговото: „Обичайте се един-друг и бъдете милосърдни!“. Мразете се един-друг под воала на набожността! — това е паролата на този град. И ако някой беден нещастник не е в крак с парада на набожните лицемери, тогава Бог да му помага или да й помага.

Със страстен жест тя пресуши виното си и после замислено се взря в празната чаша. Тонът й омекна:

— Когато се завърнах в Левънфорд, сърцето ми беше изпълнено с радост. Обичах този град, чувствах го собствено мой, чувствах, че отново съм си у дома. А какво се случи с мен? — Очите й се изпълниха със сълзи. — Ала не ме е грижа. Щом те не ме искат тук, ще си отида. Да, аз ще се махна, Дейвид Мъри, ако те утешава да знаеш това. Свако Дан го уреди, а той е най-добрият човек от всички вас… Заминавам…

Тук тя замлъкна с нещо като хълцане, потискайки импулса си да разкрие изцяло перспективата, която се простираше пред нея и която през цялата тази вечер беше тегнала на сърцето й.

— Слушайте — продължи Грейси, — ще ви изпея една песен. Най-нежната и мелодична песен от всички, за едно момиче на име Ани Лоури, която просто бих могла да бъда и аз самата.

Изправяйки се несигурно на крака, тя, олюлявайки се, застана с лице към тях. Пушещата лампа я ограждаше със сенки, а миризмата на тлеещо дърво се бе просмукала в косите й. Гласът й беше чист и тя пееше вярно, с първично, но нежно чувство, което би разтопило всяко сърце. Душата на Мъри стенеше в него. Дори Хармън по свой си начин изглеждаше развълнуван. Погледът му, с внезапно усилено чувство за притежание, се плъзна по Грейси — поглед на опитен и солиден ценител. И когато песента свърши, той се изправи.

— Това беше прекрасно, Грейси… твърде добро за този бордей. Хайде да се махаме оттук.

Хвана я за ръка.

— Можеш да попееш още в апартамента ми.

Мъри беше на път да загуби контрол върху себе си. Изведнъж забрави всякаква дискретност, положението си и обстоятелствата в живота си. Скочи буйно на крака, с припряна енергичност, която запрати стола му на пода.

— Остави я на мира! — рече задавено. — За нея е време да се прибира вкъщи.

Все още хванал Грейси за ръка, Хармън изгледа другия заплашително.

— Към мен ли се обръщаш?

— Казвам ти да я оставиш на мира.

— Или какво? — процеди през зъби Хармън, без мускул да трепне на лицето му.

С диво възклицание Грейси плесна с ръце. Лицето на Дейвид беше побеляло като лист хартия. Чувствата се извиваха като ранени змии вътре в душата му, но уискито, което бе изпил, някак го беше умъртвило външно, като човек, обвит в гума. Не изпитваше никакъв страх и изведнъж непреодолимо желание да се нахвърли върху Хармън проби външната обвивка на неговата предпазливост. Замахна и с всичка сила стовари юмрука си в устата на Франк.

Ударът бе силен, но агентът го пое, без да трепне. Хармън беше твърд и як, закален в много мелета и побоища по кейовете. Преди Мъри да успее да повтори удара си, той скочи и го улучи с пестника си право в брадичката. Дейвид се олюля и се свлече на колене.

— Ето ти! — прошепна Грейси. — Ти го накара да си каже молитвите.

С разкривено лице Дейви се изправи на крака и пак налетя на Хармън.

В следващия миг лежеше на пода, кървящ и в полунесвяст. Не можеше да се изправи.

— О, Франк — изплака по детски Грейси, — много силно го удари.

Хармън извади от джобчето на сакото си фина ленена кърпа и отри кръвта от ранената си уста. Грейси, със стиснати в юмрук ръце и развълнувани гърди, изви глава встрани.

— Отведи ме вкъщи — рече тя с изстинал глас. — Веднага, моля те!