Зоуи Дийн
Момичетата от филма (8)

„Хейзълдън“ да върви по дяволите

— Здравей, Сам — посрещна ги сервитьорката — двойничка на Анджелина Джоли. — Обичайното, нали?

— Да, благодаря ти, Мадлин. За теб, Ана?

— Едно еспресо би ми дошло добре — отвърна Ана.

Момичетата седнаха в откритото кафене на хотел „Бевърли хилс“.

Прекрасната градина с огромните палми и изобилието от цветя в ярки нюанси на розовото напомни на Ана следобедите, когато баба й и дядо й я бяха водили тук като малка, за да пият чай.

Макар да беше началото на януари, Ана се чувстваше добре с фланелка и дънково яке. Сам облегна лакти на масата и сложи ръка върху ръката на Ана.

— Мислех си колко е добре, че ще работим заедно по този проект. Сякаш ти си Дейзи, а пък аз — Джей.

Ана се зачуди какво всъщност иска да каже Сам. Във „Великият Гетсби“ Джей Гетсби изпитва силни чувства към богатата Дейзи Бюканън. Самият той спечелва състояние, но неговите „нови“ пари не получават същото уважение като нейното „старо“ богатство. Въпреки че прави всичко по силите си, Джей така и не успява да убеди Дейзи (а и себе си), че е достатъчно добър за нея.

Та какво ли намекваше Сам? За пари ли ставаше въпрос? За класа? Или пък за нещо друго?

Няма начин да е опит за флирт. Сам си беше съвсем нормална.

За всеки случай Ана издърпа ръката си и попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Просто се пошегувах. Когато пристигнем във „В“, мисля да огледаме гостите за някои от онези новобогаташи, дето дават мило и драго да станат известни. После ще ги питаме дали искат да участват във филм. Обикновено се съгласяват, особено като разберат коя съм.

— А ако не могат да играят? — прекъсна я Ана. — Някой трябва да каже диалозите, които ще напиша.

Сам махна с ръка презрително.

— Ще ги използваме за масовката. Сигурна съм, че ще намерим някой типичен представител на голямото добро утро, високомерен и червив от пари. Може да видиш дори някой познат. Ако имаме късмет, може да е дошъл някой безсрамно богат тип от Тексас, забогатял от порно по интернет. Това ще добави цвят. После ще поизрежем оттук-оттам, ще ги наместим на подходящите места спрямо сценария и ето ти достоверна картина на съвременната американска аристокрация, с каквато и Скот Фицджералд би се гордял. Така, а сега — сценария…

— Какво за него?

— Обмислила си го, нали?

— Естествено — опита се да прозвучи убедително Ана. Всъщност беше вярно. Беше мислила доста за сценария. Само дето не можа да измисли нищо.

— Кажи поне кои са главните герои — подкани я Сам.

— Гетсби, разбира се, и… Дейзи. Плюс още едно момиче може би — продължи да импровизира Ана. — Дали Паркър Пинели може да изиграе Гетсби?

Беше се запознала с Паркър на сватбата. Поразително красиво момче, последна година в гимназията „Бевърли хилс“, за когото бе чула, че е актьор.

— Да не би пък сега да си хвърлила око на Паркър? — попита Сам.

Ана усети в тона й известна острота.

— Разбира се, че не съм, но нали е актьор?

— В най-широкия смисъл на думата. Е, ако няма друг, и той ще свърши работа. Ще вземем и брат му — Монти, да помага. Ще трябва да си помисля кого да използваме за ролята на Дейзи. Освен ако не искаш ти да си Дейзи.

— Определено не искам. Всъщност имам само едно изискване за кастинга — твърдо не за Ками Шепард.

— Имаш думата ми — изкиска се Сам. Ана не беше сигурна какво означава тази реакция, а и честно казано, изобщо не й пукаше. Ако Сам намираше за комично ниското й мнение за Ками, така да бъде. Стигаше й и това да задържи Ками далеч от снимачната площадка.

— Заповядай, Сам — сервитьорката постави на масата чаша кафе и заскрежена кристална купичка с пресни малини. — Хей, обадиха ми се за новия филм на баща ти.

— Радвам се за теб — отвърна Сам.

— Само една сцена е. Ще бъда стриптийзьорка в „Лаймлайт“. Тя разполага с информация, която може да помогне на героя на баща ти да намери отвлечената си приятелка. Супер, нали?

— Чудесно, Мадлин. Надявам се да ти дадат ролята.

Мадлин вдигна палец и продължи към съседната маса. Сам отвори пакетче подсладител и го изсипа в кафето.

— В тоя град всички са напълно заблудени, кълна се. Гледах пробните й снимки. Не става за нищо.

— А защо някой не й каже истината тогава?

— Хей, тук е Лос Анджелис, Ана. Истината е относително нещо — Сам взе една малина от кристалната купичка и я пусна в устата си. — Много момичета, които не умеят да играят, успяват. Може пък и тя да успее. И тогава не бих искала да излезе, че напразно съм я обидила. Възможно е също да спи с някоя голяма клечка. Ако я засегнеш, тя ще се оплаче на него… или на нея… и ще те прецака. Има и други варианти на същата тема. — Сам изяде още една малина, после сниши глас. — Използват момичетата като нея за кутията.

— Тоест? — не разбра Ана.

— Както знаеш, на корицата на всяко DVD има снимка на мацка — по бански или бельо. Задачата й е да привлича купувачите, независимо дали има нещо общо със сюжета на филма. Искаш ли? — тя бутна купичката с малини към Ана.

— Не, благодаря. Всъщност смятам да тръгвам. Ще се прибера да пиша сценария. Някакви предложения за сюжета?

— Помъчи се, да видим какво ще се получи — отговори Сам и сръбна от кафето. — Но не си тръгвай. Да повисим още малко.

За нейно съжаление, Ана гореше от желание да се захване с писането. Неведнъж й бяха натяквали, че чете твърде много, но никога не бе мислила за кариера на писател. Можеше пък да се окаже, че има талант. Но за начало трябваше да измисли история за филма.

— Някъде четох, че Фицджералд дошъл тук, за да стане сценарист — спомни си тя.

— И се провалил с гръм и трясък — добави Сам. — Тази работа само изглежда лесна.

— Тогава по-добре да се хващам на работа — рече Ана и се зае да събира нещата си. Прогресът беше очевиден. Няколко дни по-рано щеше да изпитва угризения да остави Сам сама. Но тя беше в състояние да се погрижи за себе си.

Както и Ана.

 

 

Половин час по-късно, когато спря колата пред къщата на баща си, Ана видя червен мустанг салийн, паркиран пред входната врата. Първото, което й дойде на ум, беше: сигурно е Бен. Веднага след това си помисли: „Я се стегни.“

Първо, Бен караше мазерати. Второ, това че предишния ден й бе изпратил балони, не означаваше, че днес ще се появи лично. Трето, Ана знаеше, че той трябва да се върне в Ню Джърси за подновяването на часовете в Принстън. Дори имаше голям шанс вече да е там. И четвърто — ако по някаква случайност той беше още в града и това беше неговата кола, не означаваше, че тя ще говори с него.

— Ана? — вратата на колата се отвори. Не беше Бен. Беше сестра й.

— Сюзан?

— Прегръдка за кака? — Сюзан тръгна към нея с разтворени обятия.

Ана излезе от лексуса и прегърна сестра си, все още изумена истина ли е това, което се случваше. Бе говорила със Сюзан в „Хейзълдън“ преди двадесет и четири часа. Знаеше, че сестра й не бива да напуска клиниката през следващите няколко седмици.

Сюзан я прегърна на свой ред, още по-силно.

— Толкова ми липсваше.

— И ти на мен — отвърна Ана. — Но какво правиш тук?

— Хей, човек би очаквал да се зарадваш, че ме виждаш — Сюзан отметна платиненорусата коса от лицето си. Тя беше няколко сантиметра по-ниска от Ана, а един непредубеден наблюдател би казал, че й липсва класическата красота на по-малката й сестра. Обаче Ана знаеше, че когато е във форма, тя може да бъде зашеметяваща, макар и по своя недотам аристократичен, бунтарски маниер. Точно сега тя беше леко напълняла, а изобилието от черен молив за очи и яркочервено червило, заедно с впитите дънки и белия къс потник под черното рокерско кожено яке, й придаваха предизвикателен, секси вид. Естественият цвят на косата й беше същият като при Ана, но през последните години Сюзан я изрусяваше до бяло, по примера на Кортни Лав. Това вбесяваше майка им, а за Сюзан бе чудесна причина да продължава да го прави.

— Но аз се радвам да те видя — рече Ана и отстъпи назад, за да огледа добре сестра си. — Изглеждаш чудесно. Наистина.

Сюзан поклати глава.

— Не е вярно. Изглеждам като плондер. Трябва да сваля пет-шест килограма, при това спешно. Всичко е от гадната храна в клиниката и от безбройните шоколадчета „Сникърс“. Всеки пристрастен към нещо има нужда от заместител.

Ана обгърна с ръка раменете й.

— Добре… хайде да влезем. Защо стоим навън?

Сюзан стисна ръката й.

— Защото наистина не искам да виждам татко. Чаках теб. Ей, какво ще кажеш за бричката? — тя потупа капака на червения мустанг салийн. — Готина е, нали? Вдига осемдесет за три секунди и три десети.

— Чудесно — отвърна разсеяно Ана. — Така. Ето те, значи, в Лос Анджелис.

Сюзан бръкна в джоба си за цигари.

— Хей, гледай да не изперкаш от радост.

— Просто се чудех… нали трябваше да останеш в „Хейзълдън“ до…

— „Хейзълдън“ да върви по дяволите — Сюзан запали цигарата и дръпна с все сила. — Заради „Хейзълдън“ започнах да пуша отново и надебелях. Затова се изписах. О, Ана, моля те, усмихни се. Аз съм добре. Наистина. Тревожех се за теб, сама тук при скъпото татенце. Не вярвам да се засили да се грижи за теб кой знае колко.

Ана се изкушаваше да каже, че от Сюзан също не го очаква. Всъщност обикновено Ана се грижеше за Сюзан. Тя имаше нужда от грижи. Ана не. Никога обаче не говореха за това. Просто така функционираше тяхното семейство.

— Татко прави опити да се промени — каза вместо това Ана, отваряйки външната врата.

— Вълнуващо — Сюзан стъпка фаса от цигарата „Марлборо лайт“ в храстите. — Обаче аз няма да остана тук, за нищо на света. Той сега не е вкъщи, нали?

— Най-вероятно.

— Тогава ще вляза — двете пристъпиха във фоайето. Сюзан огледа просторното помещение. — Целият ми апартамент в Ийст вилидж може да се побере тук.

— Знаеш добре, че не се налага да живееш в дупка, нали? — напомни й Ана. — А къде възнамеряваш да се настаниш тук?

— Може да наема бунгало в хотел „Бевърли хилс“. Помниш ли, че взехме такова бунгало за откриването на музея „Гети“? Беше толкова яко.

— Много странно. Бях там днес следобед. В хотела. Имах среща с едно момиче от гимназията за един училищен проект. Обаче, Суз, помисли си, татко има толкова място…

— Забрави. Кажи къде е тоалетната и да изчезваме.

— Ела с мен до стаята ми. Искам да си сменя якето — рече Ана, но като забеляза, че лицето на сестра й помръкна, добави: — Не се безпокой. Той със сигурност не е вкъщи. Няма да го видиш.

Сюзан последва неохотно Ана нагоре по стълбите. Щом стигнаха коридора, посрещна ги силен аромат на рози. Колкото повече приближаваха стаята на Ана, толкова по-силен ставаше ароматът.

— Господи, като че ли камериерката е прекалила с ароматизатора — обади се Сюзан.

Ана отвори вратата на спалнята си.

— Дявол да го вземе — възкликна сестра й.

Всяка хоризонтална повърхност в стаята на Ана беше покрита с рози — алени, тъмночервени, бледорозови, пепел от рози, бели, жълти, дори оранжеви. Една част от тях бяха натопени във вази, други застилаха леглото й, останалите покриваха килима и дървения под.

В центъра на леглото лежеше бележка:

Ана, още съм в града. Позволи ми да ти се реванширам. Обади ми се. Моля те.

Бен

Сюзан прочете картичката иззад рамото на Ана.

— Кой е този Бен?

— Срещнах го в самолета от Ню Йорк за Лос Анджелис — Ана смачка бележката и я хвърли в коша. Защо Бен правеше всичко, за да й попречи да постъпи правилно? Ако наистина я харесваше, щеше да я остави да си отиде, нали така?

— И той ти изпраща хиляди рози…

— … които възнамерявам да изхвърля с помощта на камериерката — Ана прие израз на пълно безразличие и се запъти към гардероба, мачкайки розовите листенца по пътя си, и окачи вътре якето си.

— А какво иска да каже с това „позволи ми да ти се реванширам“? — попита Сюзан и премести няколко рози, за да се просне върху леглото.

— Няма значение. Той е копеле.

Сюзан се усмихна съучастнически.

— Но сигурно е много готин?

— Така е — призна Ана. — Обаче в живота има и по-важни неща.

— Скъпа, три седмици бях затворена със стотина психари. Точно сега не мога да се сетя за нещо по-важно от готино копеле.

— Случаят не е такъв. Повярвай ми. Хайде, да тръгваме.

— Да вземем моята кола — предложи Сюзан. — В Манхатън никога не ми се отдава случай да карам.

Щом слязоха на долния етаж, Ана намери готвачката и й даде тридесет долара, за да занесе розите в най-близкия приют за жени, жертви на домашно насилие. Сетне се качиха в колата на Сюзан. Тъкмо излизаха от алеята пред къщата, когато Джанго се появи от другата посока. С всеки следващ ден в изрусената му коса се забелязваха все повече тъмни корени.

— Уау, кой е пък този? — възкликна Сюзан и изви врат да хвърли още един поглед.

— Шофьорът на баща ни. Живее в къщичката за гости.

— Под наем?

— Струва ми се, че това е част от заплатата му.

— Нашият баща-костюмар наема някакъв пич, който носи пръстени? И то върху палците си?

— Напоследък баща ни не е чак такъв костюмар — отвърна Ана. — Завий наляво, за да излезем на „Сънсет булевард“. Така, а колко мислиш да останеш тук?

Сюзан изпълни указанията на сестра си.

— Още не съм решила. Както и да е, хайде да измислим нещо забавно за уикенда, какво ще кажеш?

— Не мога. Пиша сценарий за късометражен филм. През уикенда трябва да го заснемем в един спахотел в Палм спрингс.

— И откога пишеш сценарии?

— Отсега.

— Ана, ти дори не ходиш на кино. Е, ако беше роман…

— Това е проект за училище — обясни Ана. — Освен това ходя на кино.

— Да, ако има субтитри.

Ана се усмихна. Свикнала беше със задявките на сестра си и те й бяха липсвали. Сюзан също и бе липсвала много. — Трябва да дойдеш с нас в Палм спрингс. Ще бъде забавно.

— Защо си толкова сигурна? — в тона на Сюзан се усещаха скептични нотки.

— Имам чувството, че край Сам Шарп не може да е скучно.

— Сам момче ли е или момиче?

— Момиче. Дъщерята на Джаксън Шарп.

— Яко. Харесвам Джаксън Шарп.

— Ела с нас тогава. Сам казва, че спахотелът е невероятен. Няма ли да ти дойдат добре малко първокласни грижи?

— Всъщност ще ми дойдат доста добре. В „Хейзълдън“ трябваше сами да си чистим тоалетните. Съквартирантката ми беше такава, че пред нея дори нацистите от СС биха ти се сторили меки като памук. Докато чистех, тя висеше над главата ми да ме надзирава.

Ана не можеше да повярва на ушите си.

— Чистила си тоалетни?

— Тоалетна — поправи я Сюзан. — Чистих първия път, след това плащах на някого да чисти вместо мен. Все пак, аз разполагам с попечителски фонд с осемцифрен капитал. Абсурдно е да се правя на слугиня.

— Знам ли. Живееш в Ийст вилидж и се преструваш на бедна — изтъкна Ана.

— Разглезено богато момиче, което се вре сред бедните. Изобщо не е оригинално — съгласи се Сюзан.

— И все пак, не мога да разбера защо живееш там.

— Хей, аз съм единствената в квартала, която има чистачка — спряха на следващия светофар, а до тях паркира сребристо порше карера. Сюзан погледна шофьора, мъж към петдесетте, и форсира двигателя на мустанга. Човекът се засмя, а Сюзан му намигна. Ана си спомни времето, когато сестра й спазваше правилата по-стриктно и от самата нея. Само че това беше твърде отдавна.

— Харесвам хората от квартала много повече от онези, дето живеят в превзетите каменни мастодонти — каза Сюзан. — Дори въздухът е по-гаден в Горен Ийстсайд. Освен това умирам да ядосвам мама.

Това Ана знаеше добре. Може би вече беше време Сюзан да го преодолее. Но тъй като светна зелено, Ана не каза нищо и Сюзан натисна газта.

— Карай след онзи форд, който завива по „Бевърли драйв“. Надясно, после веднага вляво, за да влезем в отбивката към хотела.

Сюзан зави надясно след форда, а миг по-късно минаха покрай зелено-белия надпис, който поздравяваше с добре дошли гостите на хотела.

— Чудесно. Мизерията няма да ми липсва ни най-малко.

Сюзан спря колата пред входа. Същото пиколо, което бе посрещнало Ана по-рано, отвори вратите вместо тях.

— Добре дошла отново — обърна се той към Ана.

— Благодаря. Сестра ми ще гостува в хотела. Багажът й е в багажника.

— Много добре. Влезте, за да се регистрирате. Аз имам грижа за останалото.

Ана пъхна в ръката му няколко долара, после последва Сюзан навътре.

— Слушай какъв ми е планът, сестричке — рече Сюзан, когато се наредиха на опашката пред рецепцията. Лобито на хотела приличаше на пещера. Стените бяха боядисани в бледорозово и сиво, навсякъде бяха пръснати кожени фотьойли и саксии с гигантски палми.

— Донесох два чифта бански. Единият е за теб. Да отидем да се преоблечем, после ще се изтегнем край басейна и ще броим колко от гостите ще се опитат да ни свалят.