Зоуи Дийн
Момичетата от филма (7)

Дебел маскиран клоун

Е, да, не е задължително някакъв си сън да е чак толкова важен. Това си рече Сам под душа на следващата сутрин, докато се наслаждаваше на струите гореща вода, обливащи тялото й. Какъв сън само! Главните действащи лица бяха тя и Ана, а действието всъщност повтаряше една истинска случка от шестнадесетия рожден ден на Дий, когато родителите й бяха наели Дороти Чандлър Павилиън — залата, където в миналото връчвали Оскарите. Те бяха ангажирали дизайнери, които да превърнат мястото в казино от Лас Вегас, без да забравят дори балерини и живи животни.

В реалната случка някой беше сипал руска водка в пунша и в резултат Сам не усети как се натряска до козирката. Тогава изпита непреодолимо желание да направи нещо скандално и целуна Дий насред дансинга. За голяма нейна изненада, сякаш изпита удоволствие.

В съня действието се развиваше на нейния собствен шестнадесети рожден ден, а купонът освен това имаше нещо общо и с Оскарите. Тя току-що бе спечелила наградата на Академията за най-добър режисьор. Ана трябваше да й я връчи и заедно с поздравленията при връчването на статуетката, целуна Сам. Само че не по бузите, а по устните.

И… Сам отвърна на целувката. При това съвсем истински, на фона на темата от „Титаник“, която набираше сила зад гърба им.

Много странно… Защото Сам беше сигурна, че не е лесбийка. Неведнъж бе усещала сексуално привличане към различни момчета. Е, не беше такава кучка като Ками (кой ли би могъл да се мери с нея), но и тя можеше да се похвали с някоя и друга авантюра. Какво тогава следваше да значи този сън?

Може би той се дължеше на това, че Ана имаше връзка с Бен, по когото Сам си падаше толкова отдавна? Вероятно бе станало някакво странно преплитане на мозъчните сигнали?

Нямаше как причината да е в това, че тя е лесбийка. Просто нямаше начин.

 

 

— Хей, чакай — извика Сам след Ана, когато я видя да отива към гимназията. Отново бе красива слънчева утрин в Лос Анджелис. Сам забърза с все сила, колкото й позволяваха обувките с тънки токчета.

Три часа по-рано, вече облечена, Сам се огледа критично в дългото до земята огледало. Обичаше червено-виолетовата копринена блуза с азиатски мотиви на Йоджи Ямамото^[1], късото кожено сако на Валентино и дънките Гучи, които по вълшебен начин правеха фигурата й по-слаба, въпреки твърде ниската талия. Точно преди закуска семейната лимузина докара Раймонд, който се грижеше за косата й, за да направи на място прическа със сешоар. (Сам не си представяше да се реди на опашка в „Менаж“ — новооткрития му салон, заедно с други кокони, които не можеха да започнат деня си без посещение при фризьора.) Както обикновено, Раймонд свърши прекрасна работа. Благодарение на уменията му в удължаването на кичурите, косата й изглеждаше гъста и еластична.

Въпреки това и въпреки грима, който старателно си бе сложила, както я бяха учили в козметичния център „Валери“, когато видя Ана Пърси — облечена в семпла черна фланелка с дълги ръкави, черни панталони с ниска талия и абсолютно демоде равни обувки, Сам се почувства като дебел, маскиран клоун.

— Здрасти, Сам. Какво ново?

— Купонът у нас и снимките този уикенд се провалят — рече Сам, когато двете влязоха в сградата. — Слушай, колко думи за глупав знаеш?

— Моля? — вдигна вежди Ана.

— Тъп, малоумен, задръстен, бавноразвиващ се, идиот — отговори си сама Сам, преди да стигнат вътрешния двор. — Всички те важат за новата ми мащеха, която е решила да преустрои дома ми по свой вкус, започвайки този уикенд. Следователно — без купон.

— Не можем ли да снимаме в някой клуб? — предложи Ана. — В някое декадентско място?

— Вече е правено — отвърна Сам. — Миналата година едно момче засне късометражен филм в Au Bar и участва във филмовия фестивал в Лос Анджелис. Трябва ни нещо различно, ново. И то не по-късно от този уикенд, ако искаме да… Чакай, сетих се — „Veronique’s Maison“!

— „Къщата на Вероник“? — преведе Ана.

— Това е невероятен спахотел в Палм спрингс — обясни Сам. — И без това планирах да отида до там този месец. Ето за какво става въпрос. Виж на последната страница.

Тя извади от чантата си новия брой на „Лос Анджелис мегъзин“ и го подаде на Ана. Тя прелисти страниците до края, където откри най-малкото възможно рекламно каре.

Карето гласеше:

VERONIQUE’S MAISON. Само за записани в листата на чакащите.

Резервации на имейл адрес: [email protected]. Не приемаме обаждания по телефона.

— Листа на чакащите? Впечатляващо! — каза Ана.

— На тях реклама изобщо не им трябва. Пускат я само, за да дразнят конкурентите си. Дори не е нужно да споменават, че става дума за спахотел. Всички го знаят. Повярвай ми, това е възможно най-подходящото за Дейзи Бюканън място. Е, леко примесено с Дийпак Чопра, но както и да е. Смятам, че трябва да отидем там този уикенд. И да снимаме.

Ана върна списанието на Сам.

— Предполагам, че изискването за листата на чакащите не се отнася за теб.

— Какво искаш да кажеш? — попита Сам.

— Нищо. Но наистина не знам дали ще мога да отделя целия уикенд.

— Че защо да не можеш?

— Може да имам други планове.

— Ще ги отложиш.

— Двамата с Адам се канехме да отидем до зоопарка в Сан Диего.

— Да, видях ви двамата вчера — Сам полагаше неимоверни усилия да не поглежда устните на Ана. А това беше толкова гадно! Единствената причина бе онзи глупав сън, който най-вероятно не значеше нищо. — Покани го да дойде в „Къщата на Вероник“. Хм, ти и Адам, значи, а?

Ана сви рамене.

— Ние сме просто приятели.

— Приятели, които си позволяват по-близки отношения?

Ана се засмя.

— Не знам още.

Сам отметна перфектно оформените кичури коса от лицето си.

— О, хайде, хайде. Ако има тръпка, веднага я усещаш.

Ана изглеждаше някак умислена.

— Е, аз го целунах снощи.

Сам изчака да разбере как ще приеме това признание, но в главата й цареше пълен хаос, затова просто каза:

— Целувката е само целувка.

— „Казабланка“ — усмихна се Ана.

Чакай, чакай. Ти не ми ли каза, че не ходиш на кино — учуди се Сам.

— Да, обаче „Казабланка“ е класика.

— А ти си класическа дама — додаде Сам. Господи, дали думите й не прозвучаха като флиртуване? Защото това щеше да е ужасно. — Е, и как беше?

— Приятно.

— В превод — никаква химия.

— Беше просто първа целувка, не лабораторен опит.

— Или има химия, или няма — настоя Сам. — Или ти идва да се нахвърлиш отгоре му, или не. Чакай малко, трябва да се обадя по телефона.

Сам извади мобилния си телефон и позвъни на асистентката на баща й. Поръча й да запази за уикенда два апартамента във „Вероник“.

— Готово — пусна апарата в чантата си и по лицето й се разля доволна усмивка. — Ще ги разбием. — Нещо й подсказваше, че връзката на Ана и Адам не е точно страстна. Освен това, мисълта да прекара уикенда в спахотела с Ана я караше да се чувства… щастлива. — Разходите са за моя сметка — добави накрая.

— Няма нужда, но благодаря за предложението. Слушай, щом ще снимаме филм, не трябва ли първо да напишем сценарий — изтъкна Ана.

Сам поклати глава.

— Просто ще импровизираме и ще видим какво ще се получи.

— С други думи — ще отидем неподготвени.

Сам въздъхна. Защо Ана създаваше толкова проблеми?

— Добре, ще напиша…

— Защо да не го напиша аз? — прекъсна я Ана. — Ти ще си режисьор и продуцент. Аз мога да помогна единствено със сценария.

Сам се поколеба.

— Някога писала ли си сценарий?

— Не. Но нали говорим за… колко, десетминутен филм? Всеки трябва да започне отнякъде.

— Ана, наистина ще е по-добре аз да…

— Не, аз — настоя Ана. — Това е съвместен проект, нали не си забравила?

— Е, добре — отстъпи Сам, макар с голяма неохота. Сетне погледна новия си часовник „Картие“ и възкликна: — По дяволите, закъснявам за срещата с Ками. Слушай, хайде да се видим след училище в хотел „Бевърли хилс“ и да направим план.

— Защо в „Бевърли хилс“?

— Защото е удобно, приятно и за предпочитане пред „Старбъкс“. Трябва да побързам. Ще се видим по-късно.

Сам си тръгна, а главата й бръмчеше като кошер. Беше свикнала тя да дава нареждания, не да ги изпълнява. От друга страна, като че ли й допадаше това, че Ана Пърси не беше лесен противник. Човек би могъл да каже, че Сам намираше това за доста… привлекателно.