Зоуи Дийн
Момичетата от филма (3)

Гимназия за привилегированите

— Хей, леко де. Направо ще ме отнесеш.

В претъпкания коридор Ана едва не се сблъска с Адам Флад — едно от момчетата, с които се запозна на сватбата на Джаксън Шарп. Определено него го харесваше най-много от всички, които бе срещнала досега в Бевърли хилс. Може би защото и той като нея беше „външен“, бе дошъл преди две години от Мичиган. За щастие седемстотинте дни дишане на изискания въздух в Бевърли хилс очевидно не бяха повлияли приятната липса на превзетост, характерна за средния запад. Освен това беше висок, слаб, симпатичен, умен и на всичко отгоре — призната баскетболна звезда.

— Извинявай, бях се замислила — каза Ана, когато Адам тръгна с нея към паркинга за ученици.

— За нещо хубаво, за нещо лошо или за нищо определено?

Тя се усмихна. Адам имаше татуировка на малка синя звезда зад лявото си ухо.

— Всъщност, мислех си колко се радвам, че те виждам.

— Значи със сигурност си мислила за нещо хубаво — отвърна Адам. — Е, какви са впечатленията от първия ден в гимназията за привилегировани „Бевърли хилс“?

— Смесени. Литературата беше о’кей. Химията започна добре, докато едно от момичетата в групата не реши да ми разкаже с подробности за свалката си с някаква звезда от сапунен сериал. При това с най-малките подробности.

— Нека позная. Шакти Картър? — Адам задържа пред нея вратата и двамата излязоха на огрения от слънцето паркинг.

— Как се сети? — разсмя се Ана.

— Известна е със склонността си да споделя интимни тайни с всеки срещнат. Какво ще кажеш за Брекнер?

Ана сви рамене.

— Хареса ми. Двете със Сам ще работим по общ проект за Великия Гетсби.

Пресичаха паркинга, където съучениците им се качваха в своите поршета и беемвета.

— Сам не е глупава — отбеляза Адам.

— Да, усетих. Дори за малко да повярвам, че бихме могли да се сприятелим, но…

— Аха, прословутото „но“ — пошегува се Адам.

— Не бива да забравяме двете й сенки.

— Дий и Ками — допълни Адам. — Заблуденото малко момиченце и другото — не толкова малко, но още по-заблудено.

— Това е моята кола — каза Ана, когато стигнаха перленосивия лексус, който баща й бе наел за нея. — С Дий може и да се спогодя, обаче Ками Шепард… Тя ме напада като баракуда.

Адам почеса татуировката си.

— Да, признавам, че е доста дръпната. Но и на нея не й е лесно. Знаеш ли, че майка й е починала при мистериозен инцидент? Мащехата й я мрази, а баща й е изперкал. Мисля, че Ками е много по-зле от Дий.

— Никога ли не казваш нещо гадно за някого?

— А, случва се — отвърна Адам и огледа колата на Ана. — Ето сега например. По дяволите, момиче, имаш чудна таратайка, а се возиш сам-самичка. Не си ли чувала, че трябва да пестим енергията?

Ана избухна в смях.

— Да не би да намекваш, че искаш да те закарам?

Адам се престори, че забива невидим нож в сърцето си.

— Колкото и да ми е тежко да го призная, аз вероятно съм единственият в горните курсове, който се придвижва с в. Разбирай — велосипед. Обаче не казвай на никого.

Ана вдигна ръка.

— Обещавам.

— Обикновено измолвам някой да ме закара — добави Адам.

— Смятай, че пак си се уредил — засмя се Ана. — Качвай се.

Адам отвори първо нейната врата, после заобиколи и се качи на мястото до шофьора. Когато подкара по „Сънсет булевард“ и погледна седналия до нея Адам, Ана си помисли, че животът може би не е толкова лош. Дори изпита нещо подобно на щастие.

Чу се клаксон. Ана обърна глава. В съседната лента ги настигна яркочервен спортен автомобил със свален гюрук. Зад кормилото беше Сам, до нея седеше Ками, а Дий се бе разположила отзад.

— Чудесна двойка сте! — провикна се Сам иронично, докато Ками махна пренебрежително с ръка. — Ще се чуем по-късно!

— Е, поне не ни показа среден пръст — отбеляза Адам по повод жеста на Ками. — Мисля, че ревнува заради Бен. Двамата ходеха.

— Така чух и аз. Нека обаче да се изясним. Нямам нищо общо с Бен, под каквато и да било форма, значение или контекст. Нито пък той с мен — тя стрелна с очи Адам, след това обърна поглед към пътя.

— На ъгъла с „Рексфорд“ завий надясно и продължи към „Колдуотър“. Искаш да кажеш, че не си диво и страстно влюбена в Бен Бирнбаум?

— Дори не го харесвам, Адам.

— Нима? — погледът на Адам светна.

— Да. И защо си толкова изненадан?

— Както знаеш, във всяко училище има едно момче, по което всички момичета си падат. Това е Божи дар. Миналата година това момче беше Бен. Както и по-предната година.

— Е, тогава излиза, че аз не съм като другите момичета.

— Радвам се да го чуя. А сега намали. Нашата къща е вдясно. С баскетболния кош на алеята към гаража.

Ана намали и спря. Адам се обърна към нея:

— Мерси, че ме докара.

— Няма защо.

Той потропа по таблото с дългите си фини пръсти.

— Е…

Ана разбра, че Адам иска да каже още нещо, но не можа да предположи какво, затова зачака търпеливо. Така изискваше доброто възпитание.

— Обичаш ли кучетата? — изтърси накрая той.

Това ли било?

— Да.

Той кимна.

— Аз имам куче.

— Каква порода?

— Улична превъзходна. Сигурно има кръв от поне петдесет и седем породи. Казва се Бузър. Прибрах го веднага, щом се преместихме тук.

„Много мило“, помисли си Ана. Последва нова порция мълчание и потропване по таблото.

— Ами… — продължи най-после Адам. — По-късно ще го водя на разходка. Край „Гладстоун“. Знаеш ли го?

Ана поклати глава.

— Какво е „Гладстоун“?

— Ресторант за морски деликатеси между Санта Моника и Пасифик палисейдс^[1]. Винаги има навалица от туристи, обаче плажът е осветен вечер. Мислех си, че може да дойдеш с нас, ако нямаш друга работа.

Дали Адам я канеше на среща? Истинска среща? Или имаше предвид да излязат като приятели? Хм. Не беше мислила за него като за романтична връзка, понеже главата й беше пълна с мисли за…

„Престани!“, скара се сама на себе си, а на глас каза:

— Звучи забавно.

— Нали? Уау. Яко! А, облечи се добре. Като се мръкне, става студено. Ще те взема в шест, става ли?

— Че с какво ще ме вземеш? Разбрах, че нямаш кола.

— Ще се обадя на мама и ще хленча, докато не ми разреши да взема нейната. Двамата с баща ми ходят на работа с една кола. Така е от години. Мила картинка са.

Той слезе и маха след нея, докато зави зад ъгъла.

През петте минути, които я деляха от къщата на баща й, Ана си мислеше колко симпатично момче е всъщност Адам. Момче, с което би излязла на среща.

Или с което останалите биха очаквали тя да излезе.

Но Ана не беше изминала няколко хиляди километра, за да прави това, което се очаква от нея.

 

 

Ана ги видя веднага щом зави по кръговата алея пред дома на баща й. Елегантната тухлена къща, построена през 50-те години на миналия век, беше измазана в бяло, с червени капаци на прозорците. Криеше се в сянката на гигантски евкалиптови и палмови дървета. Аленочервени, розови и лилави цветя ограждаха пътеката към входната врата. Днес обаче по протежение на алеята, като допълнителна украса, във въздуха се люлееха строени в редица червени и бели балони, надути с хелий. Връвчиците им бяха закотвени към земята с помощта на торбички с пясък.

Ана спря колата, слезе и пое по оградената с балони алея към входната врата. За дръжката бяха завързани други три балона, а към най-големия от тях бе прикрепено писмо. Ана взе плика, а трите балона побързаха да отлетят. Тя проследи с поглед как се издигат в небето и се сети за последния път, когато пусна балон на свобода. Тогава беше на шест годинки. В един горещ летен следобед родителите й я заведоха на разходка в нюйоркския Сентръл парк. Тримата написаха домашния си адрес върху три пощенски картички, които завързаха към три балона. Сетне пуснаха балоните, с молба който намери някой от тях, да върне картичката по пощата с бележка къде е намерена.

В този ден духаше източен вятър и балоните отлетяха на запад, към река Хъдзън. Два дни по-късно една от картичките се върна. Бе я изпратил някакъв старец от Ню Джърси, който намерил един от балоните, закачен в клоните на кленовото дърво в задния си двор. Това бе един от ярките спомени на Ана от времето, когато семейството й все още бе щастливо заедно.

Когато балоните се изгубиха в синьото калифорнийско небе, Ана отвори писмото.

Ана,

Издъних се. Моля те, прости ми. Трябва да те видя.

Бен

Мътните го взели.

Да върви по дяволите.

Защо му е да прави нещо тъй мило и романтично. И защо тя се вълнува толкова?

„Ако мога да спася едно сърце от болката, значи не съм живял напразно…“

Стихът на Емили Дикинсън изплува в главата й, докато се опитваше да успокои тупкането на сърцето си. Ако Бен Бирнбаум си мислеше, че може да я разнежи с няколко балона, значи жестоко се лъжеше. Каквото и да изпитваше към него, колкото и силно да я привличаше той, колкото и добре да се чувстваше с него, Ана знаеше, че той не е за нея. На пръв поглед жестът му беше изключително мил. Обаче не можеше да бъде сигурна какви бяха мотивите му.

Ана видя градинарската ножица пред вратата на гаража и с нейна помощ пусна всичките балони на Бен в небето.