Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Загадката „Серпента“ (9)

7

Капитан Мохамед Мустафа от Мароканската кралска жандармерия се бе облегнал на затоплената от слънцето броня на своя джип и наблюдаваше високата американка, кръстосваща бавно песъчливото пространство с наведена към земята глава.

Като повечето селски полицаи, капитанът запълваше дните си с издирване на избягали от училище деца, попълване на протоколи за транспортни произшествия или проверка на документите на чужденци, каквито за съжаление имаше твърде малко. Изчезването на една камила, с което си бе имал работа миналата година, даваше надежди за вълнуващо разследване, докато стана ясно, че животното просто бе избягало. И все пак този случай в практиката му най-много се доближаваше до издирването на изчезнала археологическа експедиция.

Мустафа познаваше района на старите гробници, наричан от берберите Място на мъртвите, знаеше и за съществуването на близките руини. Те се намираха твърде далеч от пътищата, в едно охранявано от него пространство, проснато върху стотици квадратни мили. Беше идвал тук веднъж и стоя само колкото бе необходимо, за да реши никога повече да не стъпва на това място, освен ако не се налага.

Жената спря и постоя малко с ръце на хълбоците сякаш се бе загубила, после се отправи към джипа.

— Нищо не разбирам — каза тя, свъсила объркано вежди. — Лагерувахме точно на това място. Палатките, колите. Всичко е изчезнало.

Капитанът се извърна към широкоплещия мъж, чиято коса имаше цвета на снега по Атласките планини:

— Мадмоазел вероятно греши относно мястото.

Нина прониза полицая с поглед:

— Мадмоазел не греши.

Мъжът въздъхна:

— Тези хора, дето ви нападнаха. Бандити?

Тя обмисли предположението.

— Не, не мисля, че бяха бандити.

Мустафа сви рамене по типично галски начин, достоен за кореняк парижанин, запали една голоаз^[1] и бутна фуражката назад върху черната си коса. Чувстваше се малко неудобно в присъствието на жена с неприкрити ръце и крака, но той не беше безчувствен човек. Трябваше да е сляп, за да не забележи раните по кожата й или очевидното й притеснение. И все пак собствените му очи виждаха, че няма палатки, няма куп трупове, няма коли. Всъщност нямаше каквото и да било, което да подкрепя тази история.

Офицерът пое дим и го изпусна през ноздрите си.

— Аз естествено бях уведомен за присъствието на експедиция в района на Мястото на мъртвите. Вероятно са си отишли, без да ви кажат.

— Страхотно — въздъхна Нина. — Измежду всичките ченгета в Мароко, на мен се падна берберски инспектор Клузо.

Изопнатите нерви на Нина я правеха раздразнителна. Остин не можеше да я вини за избухването пред тъпотата на полицая, след всичко преживяно, но реши, че е време да се намеси:

— Нина, казахте, че е имало голям лагерен огън. Можете ли да ми покажете къде е бил?

С помъкналия се лениво зад тях полицай Нина се насочи към средата на откритото пространство и очерта едно Х с върха на обувката си.

— Горе-долу тук, мисля.

— Имате ли лопата? — обърна се Остин към полицая.

— Да, разбира се. Тя е необходима в пустинята.

Мустафа се помъкна към джипа и извади от сандъка с инструменти една малка войнишка лопата със сгъваема дръжка. Остин я взе и коленичи в краката на Нина. Започна да копае успоредни вадички по петнадесетина сантиметра дълбоки. Първите две не дадоха резултат, но третата бе буквално рудна жила.

Остин изрови шепа черна земя и я помириса.

— Пепел. — Положи длан върху земята. — Още е топла — добави той.

Нина слушаше с половин ухо. Вторачила се бе зад гърба на Остин в място, където почвата сякаш се движеше.

— Там — прошепна тя.

Тъмната купчина бе образувана от хиляди гъмжащи гадинки. С върха на лопатата Остин разбута лъскавия мравешки гмеж и започна да копае. На двадесетина сантиметра дълбочина измъкна лопата тъмна, пропита с червено, пръст. Разшири дупката. Още червено. Почвата бе цяла пропита от него. Нина падна на колене до Остин. Тежката миризма на засъхваща кръв изпълни ноздрите й.

През това време капитан Мустафа стоеше настрана, зареял сънлив поглед, замислен дали ще успее да стигне при жена си и децата навреме за вкусния обяд. Усетил промяна в обстановката, той захвърли цигарата и дойде да коленичи до Нина. Лешниковият тен на лицето му просветля, когато проумя смисъла на онова, което разкриваше разкопаната почва.

— Аллах е велик — измърмори той. След миг беше при джипа и бързо заговори на арабски по радиостанцията.

Нина бе все още на колене, с вдървено тяло, вторачена в земята, сякаш картините от предната вечер бликаха през плиткия отвор в нея. Остин помисли, че ако не я откъсне оттам ще рухне. Хвана я под мишница и й помогна да се изправи.

— Бих искал да погледна лагуната, ако не възразявате.

Тя премигна като събудена от сън.

— Добра идея. Може би там ще има нещо… — Тя го поведе през дюните. Надуваемият зодиак^[2], който ги бе докарал от кораба на НАМПД, бе изтеглен на каменното стълбище.

Нина разгледа лагуната, така тиха сега.

— Не мога да повярвам, задигнали са ми даже шамандурите — каза тя с горчив хумор. С Остин на крачка зад нея, тя тръгна по скалистия бряг, като описваше невидимия тунел и котона. Остин й показа десетина риби, обърнали кореми върху иначе пустата водна повърхност.

— Вероятно недостиг на кислород — каза Нина. — Лагуната не е кой знае колко здравословно място за живи същества. — Усмихна се на непреднамерената ирония. — Има и нещо, което не съм казала досега. — Тя описа набързо каменната глава, която бе открила. Остин не успя да прикрие недоверието си:

— Олмек! Тук? — Захапа долната си устна, в неуспешен опит да намери възпитан начин да изрази съмнението си. — Няма начин.

— И аз нямаше да повярвам, ако не я бях видяла. Обзалагам се, че ще си промените мнението след малко плуване. Ще ви покажа. — Тя ритна настрана заетите гуменки. Остин нямаше нищо против да се освежи, а плуването щеше да отвлече мислите на Нина от ужасяващата находка на поляната. Шортите и блузите им щяха бързо да изсъхнат на слънцето.

Нина се гмурна и Остин я последва. Преплуваха едно късо разстояние и Нина спря, за да се ориентира по брега. Заплува бруст с лице във водата. След около минута се гмурна право към дъното. Там заплува в кръг, после изскочи на повърхността. Остин след нея.

— Няма я — извика тя задъхано. — Фигурата е изчезнала!

— Сигурна ли сте, че това е мястото?

— Не може да има грешка. Когато поставях шамандурата, се ориентирах по две точки от брега. Елате, ще ви покажа. — Без да каже друго, тя се гмурна отново.

Когато Остин я стигна, тя плуваше напред-назад над дъното и сочеше към нещо, което наподобяваше лунен кратер. Посегна към тинята и те пак се издигнаха нагоре.

— Взривили са я — каза Нина, вдигнала във въздуха парче черна скала. — Заплува към брега.

Завала ги чакаше при стълбата. Беше изследвал района на лагера.

— Капитанът каза да ви предам, че се обадил в щаба на бригадата си. Ще се свържат с Националната служба за сигурност в Рабат. Те провеждат големите криминални разследвания.

Нина протегна парчето към Остин.

— Това е вулканична скала, базалт. Сигурна съм, че е от фигурата.

Остин разгледа парчето.

— Ръбовете са назъбени и обгорени. Това парченце е взело участие в скорошна експлозия. — Присви очи към лагуната. — Това обяснява умрелите риби.

— Не се връзва — поклати глава Нина. — Избиват всички, опитват се да убият и мене. И после, вместо да избягат, те си правят труда да взривят една археологическа находка. Защо?

В последвалата тишина, никой не предложи отговор. Остин каза да се разберат с капитана и да се върнат на кораба. Тръгнаха назад към лагера. Нина водеше. Завала изостана нарочно и закрачи редом с Остин. Каза му тихо да не го чуе Нина:

— Казах на капитана, че може би няма да е зле да прати някого да покопае при разкопките.

Остин вдигна вежди.

— Според Нина експедицията е работила няколко дни — добави Завала. — А няма изкопи. Всяка канавка е запълнена. Това да ти говори нещо?

— Боя се, че да. Може да се окаже случай, в който жертвите са си изкопали гроба, без да знаят.

Завала подаде на Остин чифт телени очила. Кръглите лещи бяха изпаднали.

— Намерих ги при разкопките.

Остин погледна очилата и безмълвно ги пусна в джоба си.

 

 

Когато зодиакът се долепи до борда на изследователския кораб, Нина хвърли преценяващ поглед на съвършената комбинация от форма и функционалност, вградени в синьо-зеления корпус.

— Когато видях „Нерей“ от брега вчера, си помислих, че е великолепен кораб. Отблизо е още по-красив.

— Той е повече от красив — каза Остин, като помагаше на Нина да се качи на задната палуба. — Това е най-модерният изследователски кораб в света, с дължина седемдесет и пет метра, натъпкан с много мили фиброоптически линии за бърза, комуникация на данни. „Нерей“ има допълнителни двигатели, от двете страни на носа, така че може да завива на място и да се държи устойчиво при буря. Разполага с най-новите съоръжения за спускане под вода. Има и вградена система за проучване на дъното, така че можем да го картографираме, без да си намокрим дори краката.

Остин посочи кубическата надстройка зад мостика:

— Това е складът за изследователската екипировка. Там има течаща солена вода, в която държим камерите, водолазните принадлежности и всички съоръжения за подводни изследвания. Корабът е конструиран така, че се обслужва от малък екипаж — около двадесет души. Това му позволява да подслони повече от тридесет научни работници. — Двамата с все още куцукащата Нина се изкачиха три палуби и застанаха пред някаква врата в един коридор. — Тук ще се подслоните за следващите няколко дни.

— Не бих искала да изместя някого.

— Няма. Броят на колежките ни е нечетен, така че в каютата на фелдшерката има свободна койка. Ще сте много удобно настанена точно до библиотеката и съвсем близо до най-важната част от кораба. Елате да ви покажа.

Поведе я по коридора до каюткомпанията, където край една маса Завала пиеше еспресо, с факсово копие на „Ню Йорк таймс“ в ръка. Климатизираната стерилност на каюткомпанията рязко контрастираше с пустошта на Мястото на мъртвите. Каюткомпанията имаше стандартния за подобен род помещения вид — завинтени за пода маси и столове от алуминий и пластмаса. Уханията, които се носеха откъм камбуза обаче, не бяха обикновените миризми на пържен бекон и кюфтета, които изпълват въздуха в повечето каюткомпании.

Нина седна, доволна да облекчи краката си.

— Трябва да съм умряла от глад — каза тя, като вдигна глава и задуши въздуха. — Мирише като в четиризвезден хотел.

Завала остави вестника.

— Петзвезден. Ние, нископлатените служители на НАМПД, трябва да понасяме много несгоди. Листът за вината например е отличен, но в избата ще намерите само калифорнийски сортове.

— Това е американски кораб — заяви с изкуствено извинителен тон Остин. — Не става да имаме на борда бургундско или пък бордо, макар че главният ни готвач е възпитаник на най-добрата френска школа, ако от това ще се почувствате по-добре.

— За вечеря имаме стек au poivre^[3] и камбала au beurre blanc^[4]. Готвачът е от Прованс и много набляга на босилека и зехтина.

Нина огледа функционалната обстановка и поклати удивено глава:

— Мисля, че ще мога да оцелея.

След като Нина се отпусна, Остин реши, че е време да повдигне един неприятен въпрос. Най-напред й поднесе висока чаша ледено изстуден чай.

— Ако се чувствате в състояние да обсъждаме събитията от снощи, бих искал да видим още веднъж какво ни е известно, за да не пропуснем нещо — каза той.

Нина отпи от чая сякаш очакваше да й даде сили.

— Добре — каза тя и започна отново да разказва какво се бе случило през нощта.

Остин слушаше с присвити очи, като задрямал лъв, и попиваше всяка дума и промяна в гласа, прехвърляше фактите в съзнанието си и търсеше някакви несъответствия с първата версия.

Когато Нина приключи, той каза:

— С право не приемате теорията на капитан Мустафа за бандитите. Бандити биха убили няколко души, за да ги ограбят, но от това, което казвате, личи, че става дума за преднамерено организирано клане.

— Ами ако са били мюсюлмански терористи фундаменталисти? — предположи Завала. — Такива избиха в Алжир хиляди.

— Може би, но терористите обикновено широко рекламират извършеното. А тия приятели правят всичко възможно да скрият следите си. За какво им е на фундаменталисти да рушат фигурата? Това впрочем също ме безпокои. За целта им е трябвал специален експлозив.

— Което означава, че са знаели за нея предварително — каза Завала.

— Точно така. Те са пристигнали подготвени за подводно взривяване.

— Невъзможно — заяви Нина. После, не толкова сигурно, добави: — Не виждам как биха могли да знаят.

— Нито пък аз — обади се Завала. — Сигурна ли сте, че са говорели испански?

Нина кимна енергично.

Остин каза:

— До Испания може да се стигне буквално пеша от Танжер, а той не е далеч оттук.

Завала поклати глава:

— Това нищо не означава. И аз говоря испански, но съм американец от мексикански произход и никога не съм бил в Испания.

Нина си спомни нещо:

— Това ме навежда на мисълта за Гонсалес — бях го забравила.

— Кой Гонсалес? — попита Остин.

— Беше доброволец в експедицията. Всъщност платил за участие чрез някаква нестопанска организация, наречена „Тайм куест“. Видях го да разговаря с някакъв мъж, непознат мъж с джип, вчера следобед. Гонсалес каза, че човекът се загубил. Тогава това ми се стори странно.

— Правилно ви се е сторило. Може и нищо да не излезе, но ще попитаме „Тайм куест“ дали не знаят нещо за Гонсалес. Предполагам, че е убит заедно с останалите.

— Не го забелязах, но не виждам как би могъл да се спаси.

— Ами амфибията, която преследваше Нина? — обърна се Завала към Остин. — Може би това ще ни заведе някъде.

— От онова, което видях, мисля, че е сериен английски модел „Грифон“. Обадих се вече в НАМПД да набавят списък на всички собственици на грифони. Не може да са чак толкова много по света. Но си мисля, че е купен чрез подставено лице.

— Тоест взели са мерки да затруднят проследяването.

— Може и да са го направили невъзможно, но си струва да се опита. — Вторачи се замислен в пространството. — Все още сме изправени пред основния въпрос — защо му е на когото и да било да изтрие от лицето на земята една невинна археологическа експедиция?

Нина седеше, подпряла брадичка с ръка.

— Може би не е била така невинна — каза тя.

— Какво имате предвид?

— Все си мисля за олмекската фигура. Тя е в средата на нещата.

— Много ме затруднява тая олмекска история. Особено след като се е превърнала в купчина чакъл.

— Не е само мое заключение. Сенди е тази, която я идентифицира. Тя е един от най-авторитетните специалисти по Средна Америка в страната. Правила е проучвания на място и има трудове за всички по-големи находки, като Тикал например, и редица върху други, по-малко известни.

— Добре, да приемем, че двете със Сенди сте прави. Защо е толкова важна тая фигура?

— Тя би могла да обърне с краката нагоре цялата археологическа и историческа общност. Открай време хората се питат дали е имало връзка между Стария и Новия свят преди Колумб.

— Като тази на Лейф Ериксон и викингите? Мислех, че съществуват доста убедителни доказателства в това отношение — каза Завала.

— Съществуват, но се приемат от ограничен кръг хора. Тук говорим за презатлантически контакт столетия преди викингите. Проблемът беше в липсата на научно потвърдено доказателство. Такова би била олмекската глава.

Остин вдигна вежди:

— Е, и?

— Моля? — отвърна Нина, почти обидена.

— Да допуснем, че фигурата категорично доказва предколумбов контакт. Впечатляващо и положително предизвикващо противоречия. Но колко важно би било то освен за археолози, историци и поклонниците на Колумб? Иначе казано, какво го прави достойно да се убива в негово име?

— О — каза Нина, донякъде успокоена, — разбирам гледната ви точка. Не мога да отговоря друго, освен че според мен, откритието ми по някакъв начин е свързано с нападението.

— Никой в лагера ли не знаеше за него?

— Не. Щяха да научат, когато му дойде времето. От морална гледна точка трябваше да съобщя на доктор Нокс и Файсел веднага. Предполагах, че е от мексиканско-олмекски произход, но ми се стори толкова фантастично, че исках да получа известна подкрепа, преди да се осмеля да си отворя устата. Поради тая причина се обадих на Сенди.

— Значи освен вас, колежката ви в Университета е единственият човек, видял доказателства за находката?

— Да, но Сенди не би казала никому. Слава богу, предварителните данни са на сигурно място при нея. — Нина замълча. — Трябва да се прибера, колкото е възможно по-скоро.

— Ние сме тръгнали към полуостров Юкатан^[5], за да проучим района на падане на астероид, който може би е изтребил динозаврите. Имаме още ден работа тук, преди да заминем — каза Остин. — Ще ни бъде изключително приятно да бъдете наша гостенка през това време, а после пътьом ще ви оставим в Маракеш, където можете да вземете самолет за Ню Йорк. Това ще ви даде време да си починете и да подредите мислите си.

— Благодаря ви — каза Нина. — Още съм малко напрегната, но тук се чувствам на сигурно място.

— Ще бъдете не само сигурна, но и добре хранена.

— Има още нещо. Трябва да уведомя Университета за съдбата на експедицията и доктор Нокс. Антропологическият отдел ще бъде съсипан. Доктор Нокс беше институция. Всички го обичаха.

— Няма проблем — каза Завала. — Ще ви заведа в радиокабината.

Остин си взе чаша айскафе и я донесе на масата. Добави мляко и сметана и се вторачи в тъмната течност, сякаш отговорът на кръстословицата се таеше в нейните кръгчета. Нищо в тази история не беше логично и той не беше по-наясно, когато след няколко минути Завала и Нина се завърнаха.

— Много бързо — обади се Остин. — Не се ли свързахте с Университета?

Завала беше необичайно сериозен.

— Веднага се свързахме, Кърт.

Остин забеляза, че очите на Нина са пълни със сълзи.

— Говорих с администрацията — каза тя с посивяло като пепел лице. — Не искаха да ми кажат, но аз разбрах, че крият нещо. — Нина направи пауза. — Боже мой! Какво става?

— Не разбирам — каза Остин, макар че подозираше какво следва и не беше съвсем изненадан, когато чу:

— Сенди! Мъртва е!