Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Загадката „Серпента“ (42)

40

Джорджтаун, Вашингтон

— Гемей, може ли за минутка? — извика Траут от кабинета си. Беше се надвесил над монитора на своя компютър, вперил поглед в огромния дисплей, използван за графиките, които изграждаше във връзка с различните си дълбокодънни проучвания.

— Ъхъ — измуча приглушено Гемей откъм другата стая. Лежеше по гръб, върху скеле, импровизирано от тясна дъска и две бояджийски стълби, високо над пода, като някакъв йога в транс. Двамата с Пол постоянно променяха интериора на тухлената си къща в Джорджтаун. Руди Гън й бе наредил да си почине няколко дни, преди да се яви в службата. Обаче, щом се прибра у дома, тя се нахвърли върху един поизоставен проект и сега рисуваше по тавана гирлянди свежи цветя.

Влезе в кабинета, като си бършеше ръцете с парцал. Носеше стари джинси и работна блуза. Тъмночервената й коса бе натъпкана под бяла шапка с инициалите на фирма за бои. Цялото й лице беше в червени и зелени петна, ако не се смятат оставените от предпазните очила чисти кръгове около очите.

— Приличаш на абстрактна картина от Джексън Полок — отбеляза Траут.

Тя избърса малко пурпурна слюнка от устата си.

— Как е изписал тоя Микеланджело Сикстинската капела, умът ми не го побира. Аз едва изтраях час и съм цялата схваната.

Траут надникна иззад несъществуващите си очила и се разля в благодушна усмивка.

— Какво стана със сваляческата ти физиономия? — попита подозрително Гемей.

Той обхвана тънкия й кръст и я привлече по-близо. Докосваше я при всяка възможност, откак се бяха прибрали, сякаш се боеше, че отново може да изчезне в джунглата. Времето, докато я нямаше, беше кошмарно за него, но сдържаността му на янки не допускаше да си го признае открито.

— Мислех си колко си секси с това омазано лице.

Гемей прокара нежно пръста през косата му и я разроши на челото.

— Вие, извратените типове, винаги знаете как да завъртите със сладки приказки главата на някое момиче. — Погледът й попадна на екрана. — Затова ли ме повика?

— Дотук с внезапните романтични пристъпи. — Той посочи монитора. — Да, кажи ми какво виждаш.

Тя се облегна на рамото на Пол и присви очи към екрана.

— Безмозъчно същество. Виждам осем глави, чиито фантастични черти са предадени с най-големи подробности. — Гласът й стана научно сух, подобно монотонното гъгнене на патоанатом, който диктува хода на извършвана в момента аутопсия. — На пръв поглед, профилите изглеждат идентични, но след по-внимателно вглеждане откривам незначителни различия, главно в челюстите и устата, но също така и във формата на черепната кутия. Как се представям, Шерлък?

— Вие не само гледате, но и наблюдавате, драги ми Уотсън^[1].

— Елементарно, скъпи ми приятелю. Кой е рисувал тая скици? Те сами по себе си са произведения на изкуството.

— Уважаваният доктор Чи, човекът с много дарования.

— Достатъчно добре опознах добрия професор, за да не се изненадвам от каквото и да е, направено от него. Откъде си ги взел?

— Чи ми ги показа, докато бях в Харвард. Помоли да ги видиш и ти. Спомни си за археоложката ти квалификация, преди да се заемеш с биология. Но най-вече искаше да ги погледне неизкушено око. — Траут протегна назад дългото си тяло и сключи пръста на тила си. — Аз съм морски геолог. Мога да правя всякакви красиви неща с тия работа, но те нищо не ми говорят.

Гемей притегли един стол до съпруга си.

— Погледни на нещата така, Пол. Не е по-различно, отколкото, ако някой ти донесе камък от морското дъно. Какъв би бил първият ти въпрос в тоя случай?

— Много просто — откъде го е взел?

— Браво! — Тя го потупа по бузата. — Същото става и в археологията. Културата на маите не е била моя проблематика, преди да стана биолог, но ето първия ми въпрос — откъде са дошли тия релефи.

Траут посочи екрана.

— Тази глава е от мястото, наричано от Чи МТИ. Там, където за първи път сте се сблъскали с чиклеросите.

Гемей усети тръпки по гърба си при мисълта за прежурящото слънце, гнилия дъх на джунглата и небръснатите, враждебни мъже.

— А останалите?

— Всички са от различни места, посещавани от Чи.

— Какво го е накарало да подбере точно тези, ако изключим обстоятелството, че са почти идентични?

— Местонахождението. Всички са взети от обсерватории с фризове с изобразени кораби, които може да са, а може и да не са финикийски.

— Интересно.

— Ъхъ. И професорът така си помислил. Корабната тематика ги обединява.

— Какво означава всичко това?

— Не знам — сви рамене той. — Боя се, че познанията ми по централноамериканска цивилизация спират дотук.

— Да се обадим на професор Чи.

— Току-що звънях. Няма го в кабинета му в Мексико сити. Бил там, но вече нямало да се появи.

— Нека позная. Казали са ти, че е сред природата.

— Оставих му съобщение — кимна в съгласие Траут.

— Няма да миряса вече, откак си върна „Хамера“. Ами Орвъл?

— Смахнатият професор? Точно него имах предвид. Исках първо да ти покажа всичко, да не би да те озари някакво вдъхновение.

— Обади се на Линъс Орвъл. Това казва моето вдъхновение.

Траут порови в паметта на мобифона си и натисна номер.

Когато Орвъл се обади, пусна линията през усилвателя.

— А, Мълдър и Скъли — каза Орвъл, намеквайки за двойката детективи на ФБР от популярната телевизионна серия. — Какво става с Досиетата Х?

С най-сериозния тон, който можа да скалъпи, Траут каза:

— Намерихме неопровержими доказателства, че тия тайнствени кораби произхождат от изчезналия континент Му.

— Майтапите се! — остана без дъх Орвъл.

— Да, майтапя се. Просто ми е приятно да произнасям тая думичка, Му.

— Му-у-у тогава и за вас, Мълдър. А сега ми кажете истинската причина за този разговор.

— Искаме мнението ви относно скиците, оставени от доктор Чи на Пол — каза Гемей.

— А, Венерините релефи.

— Венерини?

— Да, поредица от осем. Всяка фигура представлява превъплъщение на бога Венера.

Гемей погледна гротескните профили с издадени напред челюсти и изпъкнали чела.

— Винаги съм приемала, че богинята на любовта е нежно девойче, излязло от морската пяна върху раковина.

— Това е, защото сте се оставила да ви промиват мозъка с представите на Ботичели^[2] и са ви губили времето с класически науки, преди да напуснете Храма на тъпаците. При маите Венера е мъж.

— Ама че мъжки шовинизъм!

— Само донякъде. Що се отнася до човешките жертвоприношения, маите са убедени последователи на идеята за равенство на половете. Венера символизира Кетцалкоатл или Кукулкан. Пернатата змия. Всичко се преплита тук. Аналогия с раждане и прераждане. Както и Кетцалкоатл, Венера изчезва в хода на своя цикъл, за да се появи после отново.

— Разбирам — обади се Траут. — Маите пълнят храмовете си с изображения на бога, за да го умилостивят и да го върнат обратно.

— Отчасти е така, да, подмазване пред голямата клечка. Трябва да разберете как архитектурата им се вплита в тяхната религия. Постройките им много често са ориентирани по различни ключови точки, като например равноденствие, слънцестоене или изчезването и появата на Венера. Звезден калкулатор, един вид.

— Професор Чи сравни обсерваторията в МТИ с компютърен хардуер, а гравюрите по стените — със софтуер. Той предполагаше, че това е част от някакво цяло, тъй както отделната верига е част от компютъра.

— Да, той разви теорията си и пред мен, но тая резбована кула има още хляб да яде, преди да стане клонинг на IBM.

— Но все пак е възможно кулата и подобните й да са части от общ план? — настоя Гемей.

— Не ме разбирайте погрешно. Маите са изключително интелигентни и винаги крият по някоя изненада. Те често ориентират дворцови порти и улици съобразно положението на слънцето и звездите в различно време на годината. Видите ли, предсказването на движението на Венера би осигурило на един жрец колосална власт. Този бог дава на селяните инструкции от жизнено значение — кога да сеят, да жънат, кога настъпва дъждовният сезон. Прочутият Каракол в Чичен Итца е снабден с прозорци, които са в една линия с Венера в различни периоди от цикъла й.

— Но върху Каракол няма рисунки на кораби, ако правилно си спомням — обади се Гемей.

— Има ги само върху тия осем кули. Венера изчезва за осем денонощия по време на цикъла си. Опасен феномен, ако разчитате на небесното светило, за да вземете важни решения. И тогава жреците мятат няколко девойчета в някоя дупка, заемат се с малко творческо кръвопускане и всичко си идва на мястото. Като споменах кръвопускане, та се сетих — имам час след малко. Не можем ли да продължим по-късно тази забележителна дискусия?

Гемей не бе свършила.

— Казвате, че Венера изчезва за осем денонощия. И храмовете с кораби са осем. Това съвпадение ли е?

— Чи не мисли така. Трябва да вървя. Нямам търпение да разкажа на студентите за хората от Му.

Телефонът щракна. Пол взе една тетрадка.

— Беше информативно. Дай да видим с какво разполагаме! Имаме осем обсерватории — храмове. Всяка от тях е свързана по някакъв начин с цикъла на Венера. — Траут отбеляза нещо. — Тези постройки са посветени на една и съща тема, пристигането на кораби, които е възможно да са били финикийски и да са докарали някакво съкровище. Едно смело предположение: Обсерваториите и Венера имат нещо общо с това съкровище.

Гемей се съгласи. Тя взе тетрадката и очерта напосоки осем кръга.

— Да кажем, че това са храмовете. — Тя свърза с линии кръговете и се загледа в драсканицата. — Тук има нещо — реши Гемей.

Пол погледна и каза:

— Прилича на паяк — дюстабанлия.

— Това е, защото мислиш със земни категории. Виж сега! — Нарисува две звезди до ръба на листа. — Издигни се над земята. Да приемем, че това е Венера в екстремалните си позиции на хоризонта. Оня храм, който видях в МТИ, имаше два тесни процепа, като бойници в крепост. Ето какво се вижда, ако теглиш една линия от прозореца до едната екстремна позиция. Ето сега и от другия прозорец. — Доволна от резултата на художествените си усилия, тя прокара линии от всички обсерватории до двете точки на Венера.

Тикна грубата мрежа под носа на Пол.

— Сега пък наподобява уста на алигатор, който се готви да вечеря — обясни той.

— Може би. А може би на гладна змия.

— Ти още ли си мислиш за оная змия?

— И да, и не. Доктор Чи носи един амулет на врата си. Нарича го пернатата змия. Точно него ми напомня това тук. Пастта на Кукулкан.

— Даже и да има нещо вярно в това, трябват ти точните координати на обсерваториите. Жалко, че докторът е навън.

Гемей го слушаше с половин ухо.

— Току-що ми дойде нещо наум. Оня говорещ камък, дето го търсят Кърт и Джо. На него нямаше ли някаква диаграма?

— Май да. Дали няма връзка?

Траут взе телефона.

— Ще оставя съобщение за Чи да ни звънне веднага, щом може. После ще се обадим на Кърт да му кажем, че може би си открила нещо.

Гемей отново разгледа драсканицата.

— Да, но какво?