Джеймс Сийгъл
Извън релси (50)

Извън релси 45.

Същата нощ се прибрах.

Когато никой не можеше да ме види. Когато можех да притичам през алеята за колата и да се промъкна през задната врата. Къри изскимтя и лизна ръката ми.

Диана се хвърли в обятията ми и двамата останахме прегърнати, докато ръцете ми не изтръпнаха.

— Знаеш ли, че те съобщиха като безследно изчезнал? — каза Диана.

— Да. Нали не си…

— Не. Казах на детектива, че сме разделени, че не съм те чувала и не зная къде си. Реших, че е по-добре да се придържам към тази история, докато не кажеш нещо друго.

— Добре — въздъхнах облекчено. — Трябва да ти кажа нещо.

— Чакай малко — каза тя. — Открили са твои неща, Чарлз.

— Часовникът ми ли?

— Не. — Тя отиде в стаята и се върна. Носеше го. — Казаха ми, че са го открили днес. Било в сейфа на хотела.

Голямо, черно и издуто.

Куфарчето ми.

Същото, което бях дал на Васкес в Испанския Харлем със стоте хиляди долара на Ана в него.

Какво правеше тук?

— Намерили са го в сейфа. На него пише името ти.

Името ми, гравирано със златни букви — ясни като слънчев ден, макар куфарчето да беше покрито с фин бял прах. Чарлз Барнет Шайн.

— Доста е тежко — каза Диана. — Какво има вътре?

Понечих да го отворя, да й покажа какво има вътре, но беше заключено. И наистина тежко. По-тежко, отколкото го помнех.

„Разбира се. Ако имаш много пари и искаш да ги държиш някъде другаде, а не в банка, защото не си падаш по банките и всъщност им нямаш доверие, тогава сигурно ще предпочетеш да ги сложиш в сейфа на някой хотел. Под опеката на приятел и партньор. Като Декстър например.“

— Не са го отваряли — каза Диана. — Чакали са да бъде поискано.

Разбира се, никога не бях използвал заключването му. Трябваше да го програмираш сам и да помниш някакъв код. Изобщо не си бях помислял да се занимавам с подобно нещо.

Тръгнах към шкафчето в кухнята, където държахме ножовете и се сетих нещо.

Бръкнах в джоба си и извадих визитката на Васкес. Обърнах я.

Двадесет и две надясно.

Тридесет и седем наляво.

Двадесет надясно.

Преместих малките цилиндри. Куфарчето се отвори.

Вътре лежаха сто и десетте хиляди долара на Ана. Както и стотици хиляди други.

Диана винаги бе вярвала, че всяко нещо се случва поради определена причина. Най-накрая трябваше да се съглася с нея.

Разговаряхме.

И пак разговаряхме.

Цялата нощ.

Казах на Диана какво съм намислил.

Отначало не можеше да повярва на ушите си. Накара ме да повторя думите си, защото не бе сигурна, че ме е чула правилно.

— Чарлз, сериозно ли говориш?

— Всички мислят, че съм мъртъв, Диана, разбираш ли? Мисля да си остана мъртъв.

Разказах й всичко, което й бях спестил по-рано. За музикална къща „Т & Д“. За разследването, което провеждаха в агенцията. За обвиненията, които несъмнено щяха да ми бъдат отправени.

Диана продължаваше да се съпротивлява. Направи кафе. Свряхме се в мазето, за да не събудим Ана.

Представяхме си бъдещето. По два начина.

Първо си представихме как отивам в първото полицейско управление и се предавам. Предавам се на полицията, наемам си адвокат и отивам в съда. Където по всяка вероятност губя. Обвинение в заговор с цел убийство и представени доказателства. Съдебните заседатели ще чуят касетата, на която повече или по-малко в прав текст моля Уинстън да убие някого. Трудна работа да обясниш реалната ситуация и да се измъкнеш. Така че по всяка вероятност ще ме чакат петнадесет години затвор — може би десет за добро поведение, включително с отделното обвинение в злоупотреба с фирмени пари.

Десет или петнадесет години. Не беше най-дългият срок на света. Може би дори бих успял да го изтърпя. Може би. Само че трябваше да се вземе предвид и една друга присъда.

Ана също имаше произнесена присъда. Наистина, не така окончателна, с възможност да бъде помилвана свише. Но това бе малко вероятно. По всяка вероятност — всъщност почти сигурно — присъдата беше смъртна. Което означаваше, че когато излежа своите десет или петнадесет години, изляза и видя как семейството ми ме чака пред вратите на „Атика“, то ще е намаляло с един човек. И може би това щеше да стане в най-близко бъдеще. Защото щеше да има и други нощи, в които да намираме Ана да се гърчи, изпаднала в безсъзнание. Щеше да има други инжекции, които трябваше да й правим с треперещи ръце. Поддържането на живота на Ана бе задача за двама души. Винаги е било задача за двама души.

И тъй както седяхме и си представяхме бъдещето, успях да си го представя цялото. Как научавам новината в затвора, може би от писмо: „С прискърбие Ви уведомяваме, че дъщеря Ви Ана почина вчера“. Молбите за разрешение да ми бъде позволено да присъствам на погребението й. Отказът. Съсипаното лице на Диана през пластмасовата преграда на следващото свиждане.

Първо си представихме това.

След това си представихме едно различно бъдеще.

Бъдеще на друго място. С други имена. Бъдеще, в което щяхме да сме заедно.

Бъдеще, осигурено от 450000 долара. Бъдеще, в което ще можем да се грижим за Ана.

Това бе сумата в куфарчето. Сто и десетте хиляди долара от Фонда на Ана и още 340 000, измъкнати от други мъже.

Това бе другата причина да обмислим това второ бъдеще. Куфарчето. Някой можеше да го потърси.

През онази нощ имаше моменти, в които ни се струваше, че говорим за други хора. Че не е възможно да обсъждаме нашето семейство, че то трябва да е нечие чуждо. Едно повече или по-малко обикновено семейство от средната класа изведнъж се превръща в друго обикновено семейство от средната класа. Възможно ли бе това? Но нима понякога не се случват подобни неща? Цели семейства изчезват по програмата за защита на свидетелите и получават нова самоличност и нов живот. Разбира се, нашето беше различно.

Ние нямаше да бъдем скрити от властите. Ние щяхме да се крием от властите. От нюйоркската полиция.

Отсега нататък щяхме да се крием от всеки.

Но в края на краищата всичко се свеждаше до един прост въпрос. До Ана. Кое беше най-добрият избор за нея? Кое бъдеще й предлагаше по-дълъг живот? Със или без мен? Възможно бе съдът да ме оправдае. В края на краищата дори при наличието на изневярата сред всичко останало, можех да разчитам, че съчувствието ще е на моя страна — както и някой много добър адвокат. Можех да се спася от обвиненията, но залогът бе петдесет на петдесет в най-добрия случай.

Трябваше ли да рискуваме? Да оставим всичко на случайността?

Причината да го направим бе Ана.

Причината да не го направим бе Ана.

Трябваше да изчезна първи — още тази нощ. А Диана? Щеше да й се наложи да чака дълго време, за да се присъедини към мен. Половин година, може би цяла. И през цялото това време Ана нямаше да знае. И двамата си давахме сметка за това. Можеше без да иска да каже нещо и да ме издаде. Затова сигурно в продължение на цяла година Ана трябваше да вярва, че баща й е мъртъв.

Обмисляхме го отново и отново.

Може би накрая ни победи най-обикновената умора. Продължавахме да блъскаме върху смисленото и логичното, докато те най-накрая не си смениха местата.

Към пет сутринта най-логичното, най-смисленото нещо на света изглеждаше това да изчезна от лицето на земята.

Не се обърнах назад.

Умрях.