Джеймс Сийгъл
Извън релси (22)

Извън релси 18.

Беше сряда вечер, часовникът показваше десет и четвърт.

— Здрасти, Чарлз.

Стоях в стаята си и дежурех пред телефона. Беше изнервящо — всеки път, когато звъннеше, го вдигах и чаках да чуя кой ще се обади. Сигурно бях най-бързият телефонен секретар на света — още при първото позвъняване слушалката беше в ръката ми. Знаех, че ще се обади. Не исках Диана да вдигне преди мен.

— Какво правеше пред дома ми?

— Аз ли?

— Попитах те какво правеше пред дома ми.

— Сигурно съм се разхождал.

— Какво искаш? Какво?

— Ти какво искаш?

Добре, това малко ме стъписа — отговарянето на въпроса с въпрос.

— Аз ли?

— Именно. Кажи ми.

Ами… На първо място, исках Васкес да спре да се мотае пред къщата ми. На второ, исках да престане да ми звъни. Би било много мило.

— Искам да ме оставиш на мира.

— Добре.

— Не разбирам какво искаш да…

— Нещо неясно ли има в едно „добре“? Каза, че искаш да те оставя на мира, и аз ти отговорих „добре“.

— Чудесно. — С цялата си глупост си позволих в гласа ми да прозвучи смътна надежда, макар че знаех, знаех…

— Само ми дай малко пари.

Още пари.

— Вече ти дадох. И ти казах…

— Това беше тогава. А аз искам сега.

— Не. — Касичката беше вече изпразнена. Веднъж бях взимал от влога на Ана. Нямаше да се повтори.

— Да не си някакъв шибан глупак?

Да. Може би.

— Нямам повече пари — отговорих аз.

— Чуй ме, Чарлз. Чуй ме много добре. И двамата знаем, че имаш парите. И двамата знаем, че ще ми ги дадеш, защото и двамата сме наясно какво ще се случи, ако не го направиш.

Не, не знаех. Но можех да се досетя.

Така че го попитах за каква сума става въпрос. Въпреки че не ми пукаше особено — и без това сумата вече бе станала прекалено голяма.

— Сто хилядарки — отговори Васкес.

Не трябваше да се изненадвам, но въпреки това го направих.

Ето ти инфлация в действие — от десет на сто хиляди само за едно мигване на окото. Но пък колко точно струва един живот? Ами три? По колко вървят съпругите и дъщерите напоследък? За да можеш да ги погледнеш в очите, без да видиш в отговор отвращение и погнуса? Може би сто хиляди беше ниска цена. Може пък да съм ударил кьоравото.

— Чакам — обади се Васкес.

Щеше да му се наложи да почака още. Не можех да си позволя такава сделка.

А пък и нещата така и така нямаше да спрат дотук. Нали това беше същността на изнудването? Нали и то си имаше своите неизменни закони, подобно на природните, които — също като тях — никога не преставаха да действат? Васкес можеше да казва каквото си иска, но лъжеше. Всичко щеше да спре само ако аз успея да спра него. Проста истина, която би разбрал дори един слабоумен — дори и един „шибан глупак“ би могъл да го схване. Само че не можех да спра Васкес. Не знаех как. Освен да кажа „не“ и да рискувам.

— Нямам толкова — отговорих аз.

И затворих.

 

 

Когато на следващата сутрин Уинстън донесе пощата ми, ме откри отпуснат върху бюрото.

— Да не си умрял или само се преструваш?

— Не зная. Чувствам се така, сякаш съм умрял. Нищо чудно.

— В такъв случай става ли да ти взема компютъра?

Погледнах го. Уинстън вдигна ръце.

— Само се пошегувах. — След нощта в офиса Уинстън бе абсолютно същият, какъвто беше преди нощта в офиса. Никакво ходене на пръсти, никакви поклони и увъртания, никакво подмазване. Дори и здравата да го бях уплашил, не му личеше по никакъв начин. От друга страна, напоследък не бях чувал нищо за изчезнали компютри. Може би се беше поправил.

— А сега сериозно — каза Уинстън. — Нещо не е наред ли?

Откъде да започна? А и колкото да ми се искаше, точно на него не можех да му кажа нищичко.

— А на теб как ти се стори? — попитах на свой ред.

— За кое говориш?

— За затвора.

Лицето на Уинстън потъмня — да, определено влошаване от слънчево към облачно, с вероятни гръмотевични бури.

— Защо питаш?

— Не зная. Просто ми е любопитно.

— Трудно е да се опише, ако не си попадал вътре — с безизразен глас каза той. Може би се надяваше, че ще кажа само едно „добре“ и нещата ще приключат дотук.

Но аз не казах „добре“. И макар че Уинстън не бе длъжен да ми отговаря, може би му се бе сторило, че трябва да го направи. Защото все пак отговори.

— Наистина ли искаш да знаеш що за място е затворът?

— Да.

— Ами, как да ти кажа… Той е като… като да ходиш по въже — отвърна той и замълча за миг, за да прецени доколко уместно е простото му сравнение. — Като да ходиш по въже, но без да можеш да слезеш. През цялото време внимаваш да не паднеш и да не се пребиеш. Непрекъснато… двадесет и четири часа в денонощието, нали разбираш? Опитваш се да не се забъркаш в разни неща — това ти е мантрата, защото ако се забъркаш, почти винаги ще си навлечеш някаква беля на главата. Така че се опитваш да не обръщаш внимание на никого и се мотаеш наоколо, заврял глава в задника си. Но това изисква невероятна концентрация. Да действаш, сякаш си сляп. Защото цялата свинщина около теб е най-лошата, която можеш да си представиш. Изнасилвания, побоища, ножове. И ти се опитваш да станеш невидим. Знаеш ли колко е трудно да си невидим?

— Представям си — отвърнах аз.

— Не, не можеш да си представиш. Това е най-трудното нещо на света. Просто е невъзможно. Рано или късно все се въвличаш в нещо, защото някой те принуждава да се въвлечеш.

— И някой е принудил теб, така ли?

— Естествено. Бях жертва номер едно. Не бях приобщен и затова ме взеха на мушка.

— Да не са те…

— Чукали? Не. Но само защото пребих един, който се опита, и след това лежах два месеца в ареста. Не можеш да излизаш от килията си. Освен за да отидеш до банята. Никакви екстри. Нищо. Което беше добре, защото когато излязох, загазих здравата. Онзи, с когото се бихме, беше приобщен.

— И ти какво направи?

— Също се приобщих.

— Към кого?

— Към една от бандите. Кой си мислиш, че управлява там?

— Просто така?

— Не. Трябваше да си заслужа мястото. Там не получаваш нищо безплатно, Чарлз. Всяко нещо си има цената.

— И каква беше цената?

— Цената ли? Цената бе да наръгам един. Нещо като инициация, само дето някой друг пролива кръвта си. Така се влиза в банда. Пускаш кръвта на някого.

— Какви бяха те?

— Кои?

— Другите от бандата.

— О, най-обикновени момчета. При това готини, биха ти харесали. Имаха обаче някои много особени виждания. Например смятаха, че всички черни не са съвсем хора. Както и всички латиноамериканци. Не си падат особено и по евреите. С изключение на това бяха страхотни.

В този момент отново забелязах нещо. Татуировката на Уинстън. „АБ“. Може би все пак не беше Аманда Барнс.

— Татуировката ти е от затвора, нали?

— Нищо не може да ти се изплъзне — усмихна се Уинстън. — Достоен член на Арийското братство. Имаме си специален поздрав и всичко останало.

Помислих си, че Уинстън заслужава уважението ми. Озовал се е в ужасна ситуация и е направил каквото трябва. Може би трябваше да си извлека поука.

— Ще се видим следобед — каза Уинстън. — Но повече никакви въпроси за пандиза, става ли? Това направо ми скапва деня.