Джонатан Келерман
Самозащита (5)

5.

След като си замина, аз се отдадох на разсъждения за съня.

Сомнамбулизъм. Нощно напикаване.

Накъсването на съня често се съпровожда от комплекс синдроми: постоянни кошмари, безсъние, дори нарколепсия^[1]. Но внезапната поява на тези симптоми означаваше наличие на силен стрес: материалите по съдебния процес или нещо, което бе породено от самия процес.

Предположението й за зъл дух беше интересно.

Сексуално посегателство.

Бащата похитил девойка. Ритмични стържещи шумове.

Последовател на Фройд би се влюбил в подобна клинична картина: ненамерили еротично изражение пристрастия към напусналия семейството баща се съживяват отново в съзнанието под формата на натрапчиви кошмари.

Някогашните чувства изплуват, защото процесът е отслабил психологическата отбрана.

За едно нещо обаче имаше право: този баща беше различен.

И неуместен.

Спуснах се с колата към града, шофирайки първо по магистралата към Сънсет^[2], а след това поех на изток — към района на университета.

В отдел „Проучвания“ на библиотеката потърсих в компютърния каталог индекс на М. Беярд Лоуел. Страница след страница библиографски справки, като се започне от 1939 — годината, в която бе публикувал първия си роман „Викът на утрото“, превърнал се в крайъгълен камък на американската литература, след който следваха пълни справки за всички негови новели, стихосбирки и авторски изложби.

Да се прегледа всичко това щеше да е необходим цял семестър. Реших да започна с творческия период, съответстващ на времето от съня на Луси, т.е. публикуваното от Лоуел преди двадесет и две години.

Първата препратка бе към сборник стихове, озаглавен „Команда: Прогони светлината“, издаден навръх Нова година. Останалото бе критически обзори. Покатерих се до указаните рафтове и започнах своя опреснителен курс по американска литература.

Намерих книгата на лавицата със стихосбирки — тънка книжка със сива обложка, отпечатана от едно от престижните нюйоркски издателства. Библиотечният картон показваше, че не е била заемана от три години. Отидох в отдела за периодични издания и започнах да мъкна том след том подвързани списания към празната помощна количка. Когато ръцете ми отмаляха, седнах да почета.

„Команда: Прогони светлината“ се оказа първата книга на Лоуел след десетгодишно мълчание. Последната, публикувана преди нея, бе сборник с разкази. Новогодишното издание съвпадаше с петдесетгодишния юбилей на автора. Стихосбирката се бе радвала на завидно признание: шестцифрена сума като аванс, продадени в двадесет и три страни издателски права, сключен договор за филмова екранизация с независима продуцентска компания — нещо необичайно за поетични творби.

Следваха критическите рецензии. Влиятелен вестник квалифицираше творбата като „съзнателно търсена мрачност“, „смайващо аматьорска“. Авторът подозираше мистър Лоуел в пресметлив опит за домогване до младежката аудитория. Друг вестник описваше кариерата на Лоуел като „славна, примамлива и исторически незаличима“, признаваше поетия от него риск, но определяше стиховете като „рядко отблъскващи, по-скоро безвкусни и извратени, мрачни и неуместни“. „Славата е отстъпила пред славолюбието.“

И много други статии в същия дух, с едно изключение. Възпитаник на Колумбийския университет на име Дентън Мелърс в рецензия, отпечатана в „Манхатънски книжен обзор“, възхваляваше стихосбирката като „пулсиращ лиричен звук, наситен с мрачна притегателност“.

Доколкото можех да преценя, Лоуел не бе реагирал на дебата, поне не публично. Бележка под линия в броя на „Книгоиздателски журнал“ от 24 януари отбелязваше, че продажбите на книгата са „значително по-ниски от очакваните“. Аналогични публикации се появяваха и в други периодични издания, изпълнени с разсъждения за упадъка на съвременната поезия и с анализи на проблема къде всъщност бе сгрешил мистър М. Беярд Лоуел.

През март „Манхатънски книжен обзор“ съобщаваше, че според слуховете Лоуел е напуснал страната в неизвестна посока. През юни възторжен британски таблоид известяваше за присъствието му в малко селце в Котсуолдс.

„След като се уверихме, че човекът с вълнен пуловер и каскет, който се провираше между овцете, наистина е най-ухажваният в миналото американски автор, направихме опит да се срещнем с него, но бяхме връхлетени от две доста недружелюбни шотландски овчарки, които не проявиха никакъв интерес към нашите акредитивни карти и микрофони. Впечатлени от техните аргументи, изразени главно посредством оголване на зъби и заплашително ръмжене, побързахме да се отдалечим. Питаме се какво ли е станало с някогашната типично американска ненаситност за внимание, така присъща на мистър Лоуел? О, нетрайна слава!“

Следваха многобройни публикации на чуждестранната преса от същото лято: Италия, Гърция, Мароко, Япония. През септември „Лос Анджелис Таймс“ съобщаваше, че носителят на наградата „Пулицър“ М. Беярд Лоуел възнамерява да се установи в Южна Калифорния и ще публикува свои есета в литературното приложение „Книжен обзор“ на вестника. През декември в рубриката „Нова собственост“ на приложението за недвижими имоти на „Таймс“ се съобщаваше, че Лоуел току-що е сключил договор за покупка на двадесет и пет декара в каньона Топанга.

„Според осведомени източници става въпрос за изоставен къмпинг в гъсто обрасла гориста местност, който се нуждае от сериозни ремонтни работи. Последно използван като нудистко селище, той е отдалечен от оживените пътища и напълно подхожда на новия селинджъровски^[3] стил, към който се придържа Лоуел. А може би писателят художник се премества на запад заради климата.“

Месец май: Лоуел присъства на благотворителна среща със свои почитатели — затворници, заедно с „плеяда звезди“ в дома на филмовия продуцент Къртис Ап в Малибу. Още два светски приема в западната част на страната през април — съответно в Бевърли Хилс и в Пасифик Палисейдс. Лоуел, с новооформена брада и джинсова риза, бил забелязан да разговаря с партньорка. Когато репортерът се приближил към тях, той просто се отдалечил.

През юни произнесъл важна реч по време на благотворителна разпродажба на книги, на която обявил създаването на убежище за художници и писатели в закупените от него земи в Топанга.

„Това ще бъде неприкосновена територия и ще се нарича «Убежище». Празно платно, върху което надареният човек ще бъде свободен да се бори, да рисува заврънкулки, да излива бои, да плеска цапаници, да бъде странен, да се отклонява от общоприетото, да се валя в праха и да върши всичко, посредством което да открие самоличността си чрез своето призвание. Изкуството пробива завесата на баналността само когато сетивата са максимално освободени. Посветените знаят, че истинските наслади се достигат само чрез чувство и вдъхновение.“

Публикация в септемврийското приложение за култура и развлечения на „Ел Ей Таймс“ съобщаваше, че филмовият продуцент Къртис Ап е направил дарение, което ще се използва за изграждането на леглова база в „Убежище“. Архитектът — нашумял двадесет и четири годишен американец от японски произход на име Клод Хирошима, чийто последен проект бил модернизиране на интериора в тоалетните на някакъв хотел в Мадрид.

„В «Убежище» — заявяваше той — ще се стремя да се придържам към духа на съществуващите дадености на ландшафта, като подбера материали, осигуряващи синтез с доминиращата психична и физическа геометрия. Вече има няколко решени изцяло в дърво постройки и желанието ми е новите да не контрастират с тях.“

Дървени постройки.

Или Луси бе прочела за „Убежище“, или брат й й бе казал за него.

През декември — нов саркастичен коментар в „Книгоиздателски журнал“: „Планираният тираж на «Команда: Прогони светлината» в меки корици няма да бъде отпечатан, а продажбите на по-рано издадените от Лоуел книги бележат рекорден спад, валиден и за цените на неговите платна“.

Месец март. „Вилидж Войс“ прави крайно отрицателен преглед на цялото творчество на Лоуел и предлага преосмисляне на мястото му в историята. Три седмици по-късно писмо на някой си Терънс Трафикънт от Рахуей, Ню Джърси, контрира горната публикация, наричайки нейния автор „наивен шибан червей“, и въздига М. Беярд Лоуел на пиедестал като „мрачния Исус на американската мисъл от двадесети век“; „Всички вие сте прекалено задръстени и ограничени по рождение, за да го проумеете, смърдящи нюйоркски еврейски ревизионистични задници на фарисеи.“.

Юли. Лоуел оповестява завършването на ремонтните работи в „Убежище“ на страниците на литературната притурка на „Ел Ей Таймс“. Представяха се и първите гости, поканени в „Убежище“.

Кристофър Грейдън-Джоунс, двадесет и седем годишен, скулптор, работещ металопластика и „първични предмети“, от Нюкасъл, Англия.

Дентън Мелърс, двадесет и осем годишен, бивш кандидат-доктор по американска литература в Колумбийския университет и литературен критик за „Манхатънски книжен обзор“. „Мистър Мелърс ще завърши работата си по своя първи роман «Младоженката»“.

Йоахим Шпренцел, двадесет и пет годишен, композитор на електронна музика от Мюнхен.

Терънс Гари Трафикънт, четиридесет и една годишен, есеист и бивш обитател на федералния затвор в Рахуей, Ню Джърси, където излежавал тринадесетгодишна присъда за предумишлено убийство.

Броят от следващия ден се занимаваше единствено с Трафикънт, описвайки как изборът му за гост на „Убежище“ е ускорил процедурата по освобождението му под гаранция, също и изчерпателната хронология на неговите престъпления: грабеж, нападение, употреба на наркотици, опит за изнасилване.

Пребивавал в затвора почти непрекъснато след навършване на седемнадесет, протежето на Лоуел си спечелил репутация на войнстващ затворник. С изключение на един затворнически дневник, не бе написал нищо друго, което да има поне претенции за художественост. Поместената снимка го показваше в килията му с щедро татуирани ръце, вкопчени в решетката — слаб и блед, с дълга чуплива коса, развалени зъби, хлътнали бузи и сатанинска козя брадичка.

Запитан за уместността на избора на Трафикънт, Лоуел отвръща: „Тери е поразяващо автентичен, що се касае до първичност на реакциите и желанията. Освен това е анархист, а това е възможност за животворно въздействие“.

Средата на август. Откриването на „Убежище“ е отбелязано с грандиозно нощно тържество в бившето нудистко селище. Приготвянето на ястията било поверено на опитните ръце на Сандор Нунес — главен готвач в ресторант „Скоунс“, музикалното оформление — на четири рокгрупи и музиканти от Филхармоничния оркестър на Лос Анджелис, а над всичко това — мистър М. Беярд Лоуел „в дълъг бял кафтан, с чаша в ръка и увлечен в произнасяне на монолози пред заобиколилите го почитатели“.

Сред гостите били забелязани професор по психология — впоследствие пропагандатор на употребата на ЛСД, арабски оръжеен търговец, козметичен магнат, актьори, режисьори, агенти, продуценти и тълпа шумни журналисти.

Тери Трафикънт бил забелязан да се присъединява към групата на своите почитатели. Правата за издаване на неговия затворнически дневник „От глада до яростта“ съвсем скоро били откупени от издателя на Лоуел. Редакторът на изданието определя книгата като: „… венозно инжектирана доза отрова и красота. Една от най-значимите книги, издавани през столетието“.

Вестникът цитираше лейтенанта, арестувал Трафикънт по обвинението в предумишлено убийство: „Появата на този човек е наистина лоша новина. Със същия успех биха могли да запалят фитила на пръчка динамит и да чакат нейното избухване“.

Следващите няколко библиографски справки се оказаха препратки към интервюта с Тери Трафикънт. Помолен да се опише сам, той отговаряше: „Утайка, превърната в тор, градски абориген, впуснал се в изследване на един нов свят“. Бившият затворник често цитираше класиците, позоваваше се на марксизма и на авангардната литература. Запитан за престъпленията му, той казва: „Всичко това е отдавна мъртво, а аз не съм погребален агент“. Възхищавайки се на свободолюбивия дух на Бък Лоуел, определя своя покровител като „един от четиримата велики мъже, живели някога, наред с Исус Христос, Кришнамури и Петер Куртен“. Запитан кой е Петер Куртен, той отвърнал: „Провери това в дебелите книги, Джак“ — и прекратил интервюто.

Авторът на статията бе установил, че Петер Куртен е германски масов убиец, по прякор Дюселдорфското чудовище, който между 1915-а и 1930 година изнасилвал по особено мъчителен начин, а след това съсичал десетки деца, мъже и жени. Куртен имал и други странности: сношаване с различни домашни животни и изразеното на път за екзекуцията желание да чуе шуртенето на собствената си кръв в момента на настъпване на смъртта.

Потърсен повторно по телефона и запитан как е възможно да квалифицира такъв човек като „велик“, Трафикънт отвърнал: „Всичко е въпрос на контекст, приятелче“ — и затворил.

В редакцията заваляли възмутени читателски писма. Няколко религиозни водачи анатемосали Лоуел в своите неделни служби. Лоуел и Трафикънт отказвали всички интервюта и след около седмица бурята утихнала. През май „От глада до яростта“ била издадена с обичайно поместваните положителни рецензии, предизвикали отпечатване на допълнителен тираж, а до десети ноември вече е включена в класацията на най-продаваните заглавия, изготвяна от „Ню Йорк Таймс“. Планираното представяне на книгата в страната било отменено, след като Трафикънт не се появил за интервю в предаване от сутрешния блок, излъчвано по един от националните канали.

Запитан за местонахождението на Трафикънт, Лоуел казва:

— Тери ни напусна преди няколко седмици. Веднага след онази глупава идиотщина около Куртен. Думите имат различно значение за хора като него. Беше дълбоко наранен.

— Ранима душа ли беше? — попитал репортерът.

— Всичко е въпрос на контекст — отговорил Лоуел.

През следващите две десетилетия публикациите за Лоуел ставаха все по-редки, а в края на този период имаше само няколко, защитени с докторати тези, приписващи му специфична жизнелюбива агресия, която сред академичните кръгове минава за остроумие. Тиражът на „Команда: Прогони светлината“ бил съкратен, а други книги или картини не били създадени. Нито дума за Тери Трафикънт, въпреки че неговата книга е била преиздавана.

Заех сивото томче за домашен прочит и поех към къщи. Докато шофирах край каньона Топанга, се запитах дали величието все още живееше там.