Джонатан Келерман
Самозащита (37)

37.

— Всичко е като в сюрреалистичен филм — каза Луси.

Беше девет часът сутринта и най-накрая бях успял да се свържа по телефона с нея в къщата в Брентууд.

— В какъв смисъл?

— В един момент разговарям с него и имам чувството, че действително го правя. После се събуждам и осъзнавам, че съм сънувала и истината ме покосява… Предполагам, че е нормално.

— До голяма степен.

— Напоследък не правех нищо, само спях. Не мога да го преодолея, чувствам се като упоена. Всеки път, когато се опитам да стана, ме обзема желание да допълзя обратно до леглото. Трябва ли да се преборя с желанието си, за да оставам будна?

— Не, оставете природата да си свърши работата.

— Господи, много ме боли от неговата загуба!

Започна да плаче.

— Не съм му ядосана, той беше безсилен. Да се добере до толкова силен наркотик, без да го знае… Когато организмът му изпитваше наркотичен глад, не можеше да мисли за нищо друго.

Пак заплака.

— Такава болка… при това напразна. Имам чувството, че сърцето ми ще се пръсне на парченца — не знам дали някога отново ще бъда нормална.

— Нужно е време, Луси.

— Не мога да се подложа на хипноза, не мога изобщо да се съсредоточа. Съжалявам.

— Няма за какво да съжалявате.

— По-нататък. Ще я направим по-нататък. Сега съм в състояние само да плача и да спя, дори нямам желание да говоря. Съжалявам.

— Няма нищо, Луси.

— Съжалявам, съжалявам — самоиронично повтори тя. — Съжалявам за целия свят. За Кери Филдинг и за другите. И за Елфи. И за Карен. Не съм я забравила. Няма да забравя!

 

 

Трима психопати в гората.

Барнард научава нещо за това. Умира.

Дорис Райнголд — жива и бедна. Може би е проиграла на хазарт получените за мълчанието пари?

Том Шей я убеждава да замине от града. Към някое скривалище или друго, по-окончателно местоназначение?

Още известно време обмислях различните хипотези. Барнард непрекъснато изскачаше в мислите ми.

Ако е бил убит заради изнудването, тогава зрелищният характер на смъртта му имаше смисъл: трупът върху легло в мотелска стая би могъл да провокира много поучителни заключения.

Кой беше свършил черната работа? Убийството е било извършено цяла година след изчезването на Карен. В онзи период Мелърс — или както там беше истинското му име — вече е работел за Ап, а Трафикънт е заминал в неизвестна посока.

М. Беярд Лоуел живеел пък в приказно усамотение в Топанга Каньон.

Не можех да си представя, че Великия ще рискува да се появи на среща в някакъв долнопробен мотел.

И защо е било необходимо това изваждане на показ на мръсни ризи?

Защото е обслужвало нечии низки интереси ли? Мо Барнард беше описала Феликс като ценител на женската красота. Дали не е бил примамен в мотела с обещание за ново парично обезщетение: по-голямата вноска, която очаквал от толкова време? И да е решил да се отдаде за кратко на плътски удоволствия, докато чакал?

Представях си го със свалени панталони, в тръпнещо очакване върху тясно сиво легло в затъмнена стая, на екрана върви порнокасета, а на нощното шкафче е оставена бутилка.

Жена в прилепнали панталони и високи токове. Усмихва му се и изчезва в банята с намигване, казвайки: „Само минутка, сладурче“.

Чува се шум от пускане на водата в тоалетната. Барнард е съсредоточил вниманието си върху порнофилма и не чува отварянето на вратата.

Някой се втурва към леглото и започва да стреля.

Някой, който е имал ключ. Дали администраторът от рецепцията не е бил подкупен? А може би сводникът също е бил замесен?

И все пак, защо в онзи мотел? Само три мили по на изток Холивуд гъмжеше от луксозни апартаменти, светилища на платената любов.

Може би защото убиецът е познавал достатъчно добре мястото и персонала, за да устрои потулването на случая?

Полицията изобщо не се бе усъмнила.

Барнард бе водил интересен живот: прекарвал дните си в ровене в хорските тайни, вадел си хляба със случаи, обявени за приключени от полицията.

Двадесет години по-късно последният разследван от него случай оставаше неразкрит.

Един непоследователен човек. Дали вестниците изобщо бяха писали за неговата смърт?

 

 

Този път предпочетох да използвам по-отдалечената от дома ми библиотека в Санта Моника, на Шеста улица. Името на Барнард не присъстваше в библиографския файл на компютърния терминал. Но след проверка в раздел „Убийства“ попаднах на находка от вестникарски публикации.

Убийство в мотел. Според полицейски източници „Приключенски кът“ на Уестсайд е място на многобройни престъпления, последното от които е убийството на оттеглил се от професионална дейност частен детектив.

Следваше пълният текст на статията:

УБИЙСТВО ПРЕДВЕЩАВА ГНЕВА НА ВЛАСТИТЕ ВЪРХУ МОТЕЛ

Убийството на застреляния в ранно утро пенсиониран частен детектив в мотел в Уестсайд предизвиква гражданско недоволство срещу странноприемницата. Полицията потвърди, че мотелът „Приключенски кът“ на Саут Ла Сиенега Булевард 1543 е средище на престъпна дейност, където са извършени многобройни арести за проституция, търговия с наркотици, нарушаване на обществения ред и въоръжени нападения над граждани. Въпреки оплакванията на жителите от квартала, полицията твърди, че не притежава правомощия да затвори мотела.

Жертвата — Феликс Слейтън Барнард, 65 г., от Венеция — е открит мъртъв вследствие многобройни огнестрелни рани в стая №11 от служителя в мотела Еджли Силвестър по време на обичайното сутрешно почистване. Силвестър твърди, че не видял и не чул нищо, а до пристигането на полицията всички гости на мотела освободили стаите си. „Не се учудвам — коментира наблюдател, пожелал да остане анонимен. — Гостите на мотела наемат стаите за по час — час и половина.“

Силвестър отрича да е бил свидетел на проституция в мотела. На въпроса: „Как е възможно да не чуете нито един от трите изстрела?“ — той отговаря: „Движението по булеварда е много натоварено“.

Запитан дали е възможно да се предприемат постъпки за закриването на мотела, капитан Робърт Банърсток казва: „Живеем в свободна страна. Можем само да отидем там и да разследваме конкретните произшествия. Хората трябва да внимават къде прекарват нощта“.

Установи се, че мотелът е собственост на корпорация, регистрирана в щата Невада — „Адвент Груп“, а опитите да се свържем с нейния изпълнителен директор Дарнъл Мълинс останаха без резултат.

Дарнъл Мълинс.

Дентън Мелърс.

„Да се срещнем в мотел «Приключенски кът», Феликс. Ще има резервирана на твое име стая. Вземи си курва за сметка на заведението.“

Проверих във всички телефонни указатели за Южна Калифорния дали фигурира името Дарнъл Мълинс. Нито един Дарнъл. Срещу различните имена на „Д“ се цитираха адреси в различни райони на щата. След тридесет и пет минути висене на платения телефон във фоайето на библиотеката повечето от тях отпаднаха. Другите не си бяха вкъщи.

Отново в задънена улица.

Седнах до едно бюро в читалнята и започнах да барабаня по плота, докато не ми хрумна друга идея.

Служителят. Еджли Силвестър.

Слава богу, името беше необичайно и го имаше в указателя на Централен Ел Ей — цитиран бе адрес на улица 1800 в Арлингтън.

 

 

Качих се в колата и поех на изток по „Пико“ към центъра на града. „Ла Сиенега“ се намираше на няколко километра преди Арлингтън и се насочих към номер 1543 на юг.

Все още беше мотел, но сега се казваше „Слънчева люлка“ и сградата бе боядисана в тюркоазно. Три педи наслоен сивосаждив слой, обточващ хлътнал паркинг с макадамова настилка.

Два лекотоварни камиона, оставени на паркинга. Спрях до единия от тях. Стая номер 11 се намираше в северозападното крило, близо до рецепцията. На вратата висеше надпис „Не ни безпокойте“.

Отворих вратата към рецепцията. Зад плота седеше кореец и гледаше телевизионен канал на корейски. Окачен на стената стелаж излагаше пред посетителите предлаганите от хотела джобни гребени и презервативи, а поставената върху бюрото алуминиева стойка беше натъпкана с карти, указващи точно адресите на вилите и домовете, където живееха звезди и знаменитости. Миналата година Робин бе донесла такава карта у дома, подарена й от някаква звукозаписна компания. Според рекламата в нея Мерилин Монро все още беше жива и живееше в Брентууд, а президентът Лон Чейни бродеше из Бевърли Хилс.

Администраторът ме огледа преценяващо и попита:

— Стая ли?

Не знаейки какво да кажа, просто се обърнах и излязох.

 

 

Еджли Силвестър живееше в квартала непосредствено зад някогашния магазин „Сиърс“ близо до „Ла Бри“, недалеч от полицейския участък на Уилшър. Сградата бе ръчно зидана двуетажна постройка от вилен тип, разделена на апартаменти. Моравата пред нея бе превърната в паркинг, където бяха оставени ръждясал „Кадилак Флийтууд“ и поне двадесетгодишен „Буик Ривиера“.

На верандата пред сградата двама чернокожи на около шейсет играеха домино. И двамата бяха облечени в бели ризи с къси ръкави и панталони с копчета тик-так. По-едрият бе с тиранти. В ъгъла на устата му висеше цигара.

По-слабият беше с абаносов цвят на кожата, а лицето му имаше остри черти, които му придаваха особен чар. Имаше гъста коса, прибрана назад с помада. Можеше да мине за недотам талантливия по-малък брат на Чък Бери.

Когато приближих по алеята, прекъснаха играта. Плочките на доминото бяха боядисани в яркочервено и безцветен флуоресцент с прецизно оформени бели кръгчета. Не можех да преценя кой водеше играта.

— Господа — обърнах се към тях, — тук ли живее Еджли Силвестър?

— Не — отвърна слабият.

— Познавате ли го?

Поклатиха отрицателно глава.

— Добре, все пак благодаря.

Вече се отдалечавах, когато едрият попита:

— Защо се интересувате?

Цигарата беше в ръката му — мокра и угасена. Потеше се обилно, но едва ли беше от притеснение.

— Репортер съм — казах аз — от „Ел Ей Таймс“. Готвим материал за стари неразкрити престъпления за притурка в неделния брой. Силвестър е работел в мотел, където преди двадесет години е станало убийство. Жертвата бил един частен детектив. Редакторите мислят, че от това ще излезе добър материал.

— Непрекъснато стават десетки нови убийства — включи се в разговора слабият. — Градът е в пълен хаос, никакъв ред и законност, а вие ще пишете за минали неща.

— Публикациите за съвременните убийства плашат хората. Обаче в разказите за стари престъпления читателите откриват романтизъм — знам, аз също го считам за абсурдно. Но скоро започнах работа, не мога да споря с шефа. Както и да е, благодаря ви.

— А пари има ли в тази работа? — попита по-слабият. — За хората, които се съгласят да разговарят с вас?

— Ами не ми е разрешено да плащам за интервюта, но ако информацията е съществена… — Свих рамене.

Двамата се спогледаха, после единият постави плочка домино.

— Мистър Силвестър разказвал ли ви е нещо за въпросния неразкрит случай? — попитах аз.

Спогледаха се повторно.

— Колко ще платите? — попита дебелият.

Колко ли имах в портфейла си? Вероятно около сто долара.

— Наистина не би трябвало да плащам. Освен ако информацията действително е от важно значение.

Едрият близна края на цигарата.

— Колко, ако успея да ви намеря мистър Силвестър?

— Двайсет гущера.

Изсумтя презрително, изсмя се и поклати глава.

— Това, че ще го намерите, не означава нищо. Какво ще ми гарантира, че ще се съгласи да разговаря с мен?

Пак се изсмя:

— Ако му платиш, ще се съгласи, мой човек. Той обича парите. — Огледа моя „Севил“. — Какъв е, модел седемдесет и осма ли?

— Седемдесет и девета.

— Вестникът не ти ли плаща достатъчно, за да му купиш нови гуми?

— Както вече споменах, скоро започнах.

— Четиридесет гущера, за да ти намеря човека — рече той.

— Тридесет.

— Тридесет и пет. — Протегна разтворена длан.

С болезнено изражение извадих парите и му ги дадох.

Стисна ги доволно в ръка и се усмихна.

— Добре — казах аз, — къде е Силвестър?

Засмя се самодоволно и посочи слабия мъж срещу себе си.

— Кажи „Здравейте“, мистър Силвестър.

Слабият затвори очи и се засмя, като клатеше напред-назад стола си.

— Здрасти, здрасти, здрасти. — Подаде ръка. — Здравейте от звездата на шоуто.

— Докажете, че вие сте Силвестър.

— Една стотачка и ще докажа.

— Петдесетачка.

— Деветдесет.

— Шестдесет.

— Осемдесет и осем.

— Шестдесет и пет, това е таванът.

Спря да се усмихва. Имаше суха кожа, за разлика от едрия. Очите му блестяха като тлеещи въглени.

— На него дадохте тридесет и пет само за да ме посочи с пръст, а аз ще получа едва тридесет повече. Това е глупаво, човече.

— Седемдесет, ако наистина сте Силвестър. И това е максимумът, защото оставам на нула.

Извадих всички банкноти от портфейла си и ги размахах.

Смръщи лице, пресегна се с ръка назад и извади портфейл, имитация на алигаторска кожа. Отвори го и ми показа омазнена карта за социална осигуровка, издадена на името на Еджли Силвестър.

— Някакъв документ със снимка?

— Не е нужно — отвърна той, но ми показа шофьорската си книжка. Срокът й бе изтекъл преди три години, но снимката беше неговата, адресът и името също го потвърждаваха.

— Добре — казах аз, подадох му двадесетачка, а останалите пари прибрах.

— Хей! — извика той, ставайки от стола.

— Останалото, когато свършим.

Едрият се обади:

— Попаднахме на умник, Еди. Уличен умник, ако разбираш какво искам да кажа.

Силвестър гледаше двайсетачката, сякаш беше белязана.

— Откъде да знам, че си почтен, човече?

— Не можеш, защото ако се оплачеш в „Таймс“ и шефът ми разбере, че съм платил, за да получа информация, ще ме изхвърли на улицата. Не искам да ми пробутваш измишльотини, ясно ли е? Интересува ме само какво се е случило.

— Което си е честно, честно си е, Еди — намеси се едрият. — Точка за него.

— Да го начукам на майка ти! — изруга Силвестър.

Дебелият се разсмя:

— Защо, Еди, когато аз вече чуках майка ти и тя ме изцеди като лимон?

Силвестър го удостои с убийствен поглед и за момент помислих, че ще се сбият. После дебелият се начумери, намигна и Силвестър също се засмя. Взе плочка от доминото и шумно я постави върху масата.

— Очаквай продължение, дебеланко — съобщи той, изправяйки се.

— Къде ще ходиш, Еди?

— Да говоря с човека, глупако.

— Говори тук. Искам да чуя каква е тая история, за която ще ти платят седемдесет и пет долара.

— Ха! — изсумтя Силвестър. — Попитай майка ми. — Към мен: — Да идем някъде, където атмосферата не е толкова глупава.

 

 

Тръгнахме надолу по улицата, между разделените като кутийки входове на къщите. Тук-там самотна палма развяваше листа в небето при повея на бриза. По-голямата част от улицата беше гола и гореща, независимо че бе късен следобед.

Когато приближихме ъгъла, Силвестър спря и се облегна на един уличен стълб. Край нас мина жена с кафява кожа, облечена в рокля на кафяви цветя. Няколко малки деца я следваха като козлета след майка си, смееха се и говореха на испански.

— Идват тук — каза Силвестър, — работят за мизерно заплащане, дори не искат да научат английски. Що не напишете за това?

Потупа празния джоб на ризата си и ме изгледа изпитателно.

— Пушите ли?

Поклатих отрицателно глава.

— Така и предполагах. Е, за кое убийство искате да ви говоря?

— Значи в „Приключенски кът“ са станали и други убийства?

— Може би.

— Може би?

— Не беше „Риц“ — но вие знаете що за място е било, прав ли съм?

— Що за място?

— Свърталище на проститутки. Противно място — трудни момичета. Работех там, защото бях принуден. През деня поправях водостоци, а това е несигурна работа — знаете какво искам да кажа, нали? Когато е дъждовно, получаваш повиквания за ремонт на улуци и кърпене на дупките по покрива, а когато водата влиза в стаите през касите на прозорците, хората надават вой на недоволство. „Помогнете ми, помогнете!“ Няма дъжд — и хората забравят за покрива, улуците и прозорците. Не е ли глупаво?

— В мотела сте работели нощем?

— Да.

— Неприятно място.

— Ужасно място. Собствениците не го управляваха кадърно — караха я през пръсти.

— „Адвент Груп“.

Погледна ме неразбиращо.

— Момчетата от Невада. Така пишеше в първата статия по случая.

— Да, точно така — Рино, Невада. Оттам ми изпращаха чековете. Голяма досада, защото можех да ги осребря едва пет дни след получаването им. Пълна глупост.

— Става въпрос за убийството на мъж на име Феликс Барнард, частен детектив. Бивш. В статията пише, че вие сте намерили трупа.

— Да, да, спомням си. Възрастен мъж, без долни гащи, държеше си чепа в ръка. — Поклати глава: — Да, наистина беше неприятна картина. Беше застрелян в лицето.

Прокара език по напуканите си устни.

— Какво друго си спомняте за това убийство?

— Това е всичко. Повръщаше ми се, когато го открих, исках да напусна работата в мотела. И без това работех прекалено много. Сутрин ставах в пет, прибирах се у дома, опитвах се да поспя няколко часа, преди да изляза да чистя улуци. Имах четири деца, бях добър баща. Купувах им различни неща. Най-добрите обувки. В гимназията синовете ми ходеха с обувки „Флоренсхайм“, никакви кецове и маратонки.

— Проверявали сте стаите сутрин в пет?

— Тогава свършвах. Започвах в пет без петнадесет, за да свърша навреме и до пет да се махна от онази дупка. Ако стаята беше свободна, пращах мексиканката да я почисти. Ако в нея имаше хора, отбелязвах го в регистъра, за да е в течение администраторът от дневната смяна. Дневната смяна беше приказка: никой не използва проклетата дупка през деня.

— Влезли сте да проверите стаята на Барнард. Означава ли това, че по това време е трябвало да бъде освободена?

— Би трябвало. Плати за кратък престой — за два часа, доколкото си спомням. Трябваше вече да я е освободил.

— Преди това не сте проверявали стаята?

— Човече, вършех само онова, за което ми плащаха, беше ужасна бърлога. Какво ме интересува, че някакъв идиот останал двадесет минути повече? Собствениците не ги беше грижа, та мен ли?

— Платил е за двучасов престой. Значи не е дошъл в мотела, за да пренощува.

Силвестър се изсмя:

— Бинго! Сигурно сте учили в колеж.

— Какво направихте, когато открихте трупа?

— Обадих се в полицията, какво друго? Да не мислите, че съм вчерашен?

— Ами управителят? Мълинс. Дарнъл Мълинс.

Свъси вежди.

— Да-а, Дарнъл.

— И на него ли се обадихте?

— Не, Дарнъл отсъстваше. Постоянно отсъстваше, освен когато ме изритваше от рецепцията.

— Защо го е правел?

— Мислеше се за писател. Появяваше се от време на време, изглеждаше ме високомерно и ме изритваше, за да използва пишещата машина. Нямах нищо против. Излизах да взема нещо за хапване.

— Значи Дарнъл се е смятал за писател?

— Да, като вас, само че той пишеше книга. — Разсмя се, сякаш от абсурдността на собствените си думи. — Глупак.

— Не беше добър писател, така ли?

— Откъде да знам? Никога не ми показа нещо, написано от него.

— Издавал ли е изобщо нещо свое?

— Поне аз не съм чул, а той със сигурност щеше да се изфука. Обичаше да си гали самолюбието.

— Някаква идея къде може да е?

— Тц. И не си губете времето. Дори да го намерите, той няма да ви помогне.

— Защо?

— Беше високомерен фукльо.

— В какъв смисъл високомерен?

— Високомерен и достоен за съжаление. И бесен. Винаги вбесен от нещо, сякаш беше по-добър от всички. Надуваше се. И разказваше разни истории. Че е учил в колеж, че е прекалено образован за сегашната си работа. Щял да напише книгата си и завинаги да се махне от онзи вертеп.

Погледна ме.

— Като че ли имаше къде да отиде, а ние, останалите, щяхме да тънем в мизерията.

— Спомняте ли си в кой колеж твърдеше, че е учил?

— Някакъв колеж в Ню Йорк. Не обръщах внимание на неговите приказки, той само това правеше — ругаеше и се хвалеше. Баща му бил лекар, работел над сценарий за филм, който щял да стане хит, срещал се с кинозвезди по приеми. — Изсмя се: — Пишел книга. Сякаш съм глупак. Защо човек, който работи върху толкова проекти, ще стои в бърлога като „Приключенски кът“? Не признаваше, че е тъмнокож като нас.

— Не му е харесвало да бъде тъмнокож?

— Не го признаваше. Говореше като бял. В интерес на истината, беше със светла кожа. — За пореден път се изсмя саркастично и се ощипа по лакътя. — Прекалено много бяла кръв. А косата му беше руса — къдрава, но сламеножълта. Сякаш са го топили в яйчен жълтък — мистър Препечена филийка по френски.

— Имаше ли мустаци?

— Не си спомням, защо?

— Опитвам се да си го представя как е изглеждал.

Погледът му светна обнадеждено.

— Ще поместите ли моя снимка във вестника?

— А вие искате ли?

— Ще ми платите ли допълнително?

— Не мога да го направя.

— Тогава оставете. Е, добре, ако вие искате. Ще е по-добре от снимка на Дарнъл. Беше грозен фукльо. Едър и силен — казваше, че в колежа тренирал футбол. За нищо на света не би признал, че е тъмнокож, но носът му бе по-плосък от носа на дебеланкото, с когото играех домино. Сламеноруса коса и онези замечтани сини очи — по-мечтателни дори от вашите. Да, сега си спомням, че имаше мустаци. Малки мустачки. Мъх. Рядък жълтеникав мъх. Глупак!