Джонатан Келерман
Хладнокръвна ярост (3)

3.

Дъчи беше на около петдесет години, среден на ръст и леко възпълен, със зализана, твърде черна за възрастта му коса, разделена отдясно на път, розови бузи и устни като цепнати с бръснач. Бе облечен в добре скроен, но старомоден костюм и бяла колосана риза с морскосиня вратовръзка. На краката му светеха с огледален блясък черни обувки с малко по-висок от нормалното ток. Когато излязох от кабинета, заварих двамата с момиченцето да стоят по средата на чакалнята. Тя — забила поглед в мокета, а той — разглеждащ картините по стената. Съдейки по изражението на лицето му, моите графики не му правеха особено добро впечатление. Когато извърна глава към мен, изражението му не се промени.

В него бе събрана всичката топлина на антарктическа виелица, но момиченцето стискаше ръката му сякаш бе Дядо Коледа.

Тя бе твърде дребна за възрастта си, но имаше умно, добре оформено лице — едно от онези деца, надарени с облика, с който щяха да пораснат. Овално лице, много близо до определението красиво, под къс бретон с цвят на орехова черупка. Останалата част от косата й — дълга, стигаща почти до кръста — бе прихваната отгоре с розова панделка на цветчета. Имаше големи и кръгли сиво-зелени очи с руси мигли, вирнато носле, леко напръскано с лунички и ярко изразена брадичка под малка и плаха уста. Дрехите й бяха твърде официални за училище — рокля с бухнали ръкави от розов шифон, прихваната в кръста с коланче, вързано отзад, розови чорапки с дантелен ластик и бели кожени обувчици с катарами. През ума ми мина мисълта за Алиса на Карол, изправила се пред Дама Купа.

Двамата седяха в средата на чакалнята, без да помръдват. Чело и пикола^[1], събрани в странен дует.

Представих се и усмихнат се наведох към момиченцето. То просто ме гледаше, без да помръдне. За моя изненада — никакъв ужас.

Никаква реакция — само безстрастна преценка. Като се има предвид какво я бе довело в кабинета ми, тя засега се справяше прекрасно.

Дясната й ръка бе потънала в лявата месеста длан на Дъчи. Вместо да я карам да я пусне, отново се усмихнах и протегнах ръка на Дъчи. Жестът сякаш го изненада и той я пое с неохота, след което веднага я пусна, като в същия момент отпусна пръстите на момиченцето.

— Аз ще тръгвам — заяви той и на двама ни. — Четиридесет и пет минути, правилно ли съм разбрал, докторе?

— Съвсем правилно.

Той направи крачка към вратата.

Гледах към момиченцето, готвейки се за съпротива. Но тя просто стоеше, без да помръдне, вперила поглед в мокета и притиснала ръце от двете си страни.

Дъчи направи още една крачка, после се обърна и погали момиченцето по главата. Тя вдигна очи и му се усмихна с нещо като окуражителна усмивка.

— Довиждане, Джейкъб — каза тя.

Висок, но възглух глас. Същият като на касетата.

Розовият цвят от бузите на Дъчи се плъзна и по останалата част от лицето му. Той отдръпна ръка сковано и измърмори нещо неразбрано. Последен студен поглед към мен и вече го нямаше.

След като вратата се затвори, казах:

— Изглежда, Джейкъб е добър приятел.

— Той е иконом на мама — отвърна тя.

— Но се грижи и за теб.

— Той се грижи за всичко.

— За всичко?

— За къщата. — Тя нетърпеливо затропа с крак. — Нямам татко, а майка не излиза от къщи, затова Джейкъб прави много неща за нас.

— Какви неща?

— Къщни неща. Казва на Мадлен и Сабино, и Кармела, и на всички други какво да правят. Понякога готви бързи закуски. Ако не е зает. Иначе Мадлен готви манджите. Той кара и всички коли. Сабино кара само пикапа.

— Всички коли? — възкликнах аз. — А много ли коли имате?

Тя кимна.

— Баща ми много обичал коли и преди да умре, ги купувал. Майка ги държи в големия гараж, макар че не ги кара, затова Джейкъб трябва да ги пали и да ги кара, за да не клеясат машинариите им. Освен това всяка седмица идват от една фирма и ги мият. Джейкъб ги наглежда, за да види дали си вършат работата добре.

— Джейкъб май е доста зает човек.

— Да. А ти колко коли имаш?

— Само една.

— Каква?

— „Додж Дарт“.

— „Додж Дарт“ — промълви тя и нацупи устни, мислейки усилено. — Такава нямаме.

— Не е нещо особено. Всъщност може да се каже, че е най-обикновена таратайка.

— А, такава имаме. „Кадилак“ таратайка.

— „Кадилак“ таратайка ли? — казах аз сериозно. — Не съм чувал такъв модел.

— Това е тази кола, с която дойдохме днес. Дотук. „Кадилак Флийтууд“ таратайка, модел 1962 година. Черна и стара. Джейкъб казва, че била работен кон.

— Обичаш ли колите, Мелиса?

Свиване на раменете.

— Не особено.

— А играчките? Имаш ли си любими играчки?

Свиване на раменете.

— Не особено.

— В кабинета имам. Хайде да отидем и да ги разгледаме.

Тя сви рамене за трети път, но ми позволи да я въведа в кабинета. Веднъж влязла вътре, очите й започнаха да шарят, стрелкайки се по бюрото, библиотеката, шкафа с играчки, обратно на бюрото. И така, без да спират. Тя вплете пръсти, после ги разплете и започна да ги мачка със странно въртеливо движение, сменяйки малките пръстчета на едната ръка с тези на другата.

Приближих се до шкафа с играчките, отворих го и посочих с ръка.

— Тук има много неща. Игри, кукли, пластилин… А също така хартия и моливи. И боички, ако искаш да оцветяваш.

— Защо трябва да го правя? — попита тя.

— Да правиш кое, Мелиса?

— Да играя или да рисувам. Майка каза, че ще говорим.

— Майка ти е права. Ще говорим — отвърнах аз. — Но децата, които идват тук, понякога искат да поиграят или порисуват малко, преди да започнем да си говорим. Докато свикнат с мястото.

Ръцете й се зашаваха по-бързо. Не вдигаше поглед от пода.

— Освен това — продължих аз — играта и рисуването помагат на децата да изразяват как се чувстват, помагат им да разкрият чувствата си.

— Мога да изразявам чувствата си — заяви тя, — като говоря.

— Чудесно — отвърнах. — Нека тогава си поговорим.

Тя седна на дивана, а аз се настаних срещу нея на стола си. Поогледа се още малко, после събра ръце в скута и впери поглед право в мен.

— Добре. Нека да започнем с това кой съм аз и защо си тук. Аз съм психолог. Знаеш ли какво значи това? — попитах.

Тя мачкаше пръстите си и чукаше с пета по дивана.

— Имам проблем, а ти си такъв доктор, който помага на деца с проблеми, без да бие инжекции.

— Много добре. Джейкъб ли ти каза всичко това?

Тя поклати глава.

— Мама. Доктор Уагнър й каза за вас. Тя е приятелка на мама.

Спомних си какво ми бе казала Ийлин Уагнър за някаква кратка визита, за някакво малко момиченце, криещо се в огромна, призрачна къща, и се запитах какво ли означава думата „приятелство“ за това дете.

— Но доктор Уагнър се е видяла с майка ти заради теб, не е ли така, Мелиса? Заради обаждането ти по телефона в болницата.

Телцето й се напрегна, а малките ръце замачкаха пръстите още по-бързо. Забелязах, че възглавничките им са порозовели и леко подпухнали.

— Да, обаче тя харесва мама.

Очите й се откъснаха от моите и се впиха в пода.

— Е — отстъпих аз, — доктор Уагнър е права. За инжекциите. Аз никога не бия инжекции. Дори не знам как се бият.

Това не й направи впечатление и тя продължи да се взира в обувките си. Опънала крака напред, започна да почуква токовете един в друг.

— Въпреки това — продължих аз — ходенето на доктор, който не бие инжекции, пак може да е страшно. Нова обстановка. Не знаеш какво може да се случи.

Главата й рязко отскочи нагоре и зелените очи проблеснаха предизвикателно.

— Не ме е страх от теб.

— Добре — усмихнах се аз. — И мен не ме е страх от теб.

Тя ми хвърли полуобъркан, полупрезрителен поглед. Дотук с прочутото остроумие на стария Делауер.

— Аз не само не бия инжекции — казах, — но и не правя нищо на децата, които идват тук. Аз работя с тях. Като екип. Те ми разказват за себе си и когато се уверя, че съм научил за тях достатъчно, аз им показвам как да не се страхуват. Защото да ни е страх, е нещо, на което се учим. Значи можем и да се отучим.

В очите й проблесна искрица интерес. Краката й се отпуснаха. Но мачкането продължи още по-бързо.

— Колко деца идват тук? — попита тя.

— Много.

— Колко?

— От четири до осем на ден.

— Как се казват?

— Не мога да ти кажа, Мелиса.

— Защо?

— Това е тайна. Точно както не бих могъл да кажа на никого, че ти днес си идвала тук, освен ако не ми дадеш разрешение.

— Защо?

— Защото децата, които идват тук, говорят за неща, които са лични. На тях им трябва уединение. Знаеш ли какво означава това?

— Уединение — каза тя — е, когато ходиш до тоалетната като млада госпожица, съвсем самичка и при затворена врата.

— Точно така. Когато децата говорят за себе си, те понякога ми казват неща, които не са казвали на никого. Част от работата ми е да зная как да пазя тайна. Дори имената на хората, които идват тук, са тайна. Ето затова има втора врата. — Посочих към нея. — Оттук се излиза направо в коридора. Хората могат да излязат от кабинета, без да минават през чакалнята, така другите не ги виждат. Искаш ли да видиш?

— Не, благодаря.

Отново напрегнатост.

— Нещо в момента притеснява ли те, Мелиса? — попитах я.

— Не.

— Искаш ли да ми разкажеш от какво те е страх?

Мълчание.

— Мелиса?

— От всичко.

— Страх те е от всичко, така ли?

Изглеждаше засрамена.

— Какво ще кажеш да започнем с едно нещо.

— Крадци и разбойници.

Издекламира го като стихотворение, без никакво колебание.

— Някой да не ти е казвал — попитах я аз — какви въпроси ще ти задавам днес?

Мълчание.

— Да не би Джейкъб?

Кимване.

— А майка ти?

— Не. Само Джейкъб.

— А Джейкъб каза ли ти и как да отговаряш на въпросите ми?

Отново колебание.

— Ако го е направил, в това няма нищо лошо — продължих аз. — Той просто се опитва да помогне. А аз искам да се уверя, че ми казваш това, което ти чувстваш. Главната роля в това шоу е твоя, Мелиса.

Тя каза:

— Той ми каза да стоя мирно, да говоря ясно и да казвам истината.

— Истината за това, от което те е страх ли?

— Ъхъ. А после ти може би ще ми помогнеш.

Натъртване на „може би“. Почти чувах гласа на Дъчи.

— В това няма нищо лошо — повторих. — Джейкъб вероятно е много умен човек и се грижи много добре за теб. Но когато идваш тук, ти си шефът. Можеш да говориш за каквото си искаш.

— Аз искам да говоря за крадци и разбойници.

— Добре. Значи точно това ще правим.

Почаках. Тя мълчеше.

— Как изглеждат тези крадци и разбойници? — попитах я аз.

— Те не са истински крадци — каза тя и в гласа й отново се промъкна подигравателна нотка. — Те са в моето въображение. На ужким.

— Как изглеждат те във въображението ти?

Отново мълчание. Тя затвори очи. Бясно мачкаше ръцете си, тялото й започна да се клати едва забележимо и лицето й се разкриви. Изглежда, бе на косъм от сълзите.

Наведох се към нея и казах:

— Мелиса, можем да не говорим за това сега.

— Големи — каза тя с все още затворени очи. Но сухи. Разбрах, че напрежението на лицевите мускули не е било предвестник на сълзите, а просто дълбока концентрация. Очите под клепачите й трескаво се въртяха.

Мъчейки се да уловят виденията.

Тя проговори:

— Той е голям… с голяма шапка…

Внезапна пауза под клепачите.

Ръцете й се разплетоха, повдигнаха се нагоре и заописваха широки кръгове.

— … и дълго палто, и…

— И какво?

Ръцете спряха да се въртят, но останаха във въздуха. Устата й бе леко полуотворена, но никакъв звук не излезе. На лицето й се появи отпуснато изражение. Сънливо.

Хипнотично.

Спонтанна хипнотична индукция?

Не е нещо необичайно на нейната възраст — малките деца с готовност прекрачваха границата между действителност и фантазия. Умните хлапета са обикновено и най-подходящи за хипноза обекти. Като се комбинира това със самотата, описана ми от Ийлин Уагнър, направо можех да я видя как ходи редовно на кино в главата си.

Само че понякога там даваха филм на ужасите…

Ръцете й отново паднаха в скута, намериха се и започнаха да се мачкат. Изражението на транс не се промени. Мълчеше.

Казах:

— Крадецът носи голяма шапка и дълго палто.

Несъзнателно бях снижил гласа си, поемайки ритъма й. Танцът на терапията.

Отново напрегнатост. Никакъв отговор.

— Нещо друго? — попитах тихо.

Тя мълчеше.

Реших да я подтикна. Многото четиридесет и пет минутни сеанси зад гърба ми ме бяха научили какъв да бъде този подтик.

— Той има и нещо друго освен шапка и палто, нали, Мелиса? Нещо в ръцете.

— Чувал.

Едва доловимо.

— Да — отвърнах аз. — Крадецът носи чувал. За какво му е?

Никакъв отговор.

— За да слага разни неща в него ли?

Очите й рязко се отвориха и ръцете й се впиха в коленете. Отново започна да се клати напред-назад — по-силно и по-бързо, без да навежда глава, сякаш скована в гръбнака.

Наведох се и я докоснах по рамото. Под плата — птичи кости.

— Искаш ли да ми кажеш какво слага в чувала, Мелиса?

Тя затвори очи, без да престава да се клати. По бузата й се търкулна сълза.

Аз отново я погалих, взех една салфетка и й избърсах очите, очаквайки я да се отдръпне. Но тя ме остави да попия сълзите.

Драматичен първи сеанс, направо филм на седмицата. Но не биваше толкова много и толкова бързо — това можеше да застраши терапията. Продължих да попивам със салфетката, опитвайки се да намеря начин да забавя темпото.

Тя пресече опитите ми с една-единствена дума:

— Деца.

— Крадецът слага в чувала деца, така ли?

— Ъхъ.

— Значи всъщност крадецът отвлича деца.

Тя отвори очи, изправи се, погледна ме и вдигна ръце нагоре като за молитва.

— Той е убиец! — извика тя, подчертавайки всяка дума с отсечено кимване. — Микокси с киселина!

— Микокси?

— Микокси с киселина, което означава отрова! Изгаряща отрова! Микокси я хвърли върху нея, сега ще се върне и отново ще я изгори, мен също!

— Върху кого хвърли Микокси отровата, Мелиса?

— Върху майка! И сега ще се върне!

— Къде е той сега?

— В затвора, но ще излезе и пак ще ни нападне!

— Защо?

— Защото не ни харесва. Той харесвал мама, но после спрял да я харесва и я залял с отровата киселина, опитал се да я убие, но само изгорил лицето й. Тя пак си останала красива, омъжила се и ме родила!

Тя закрачи из кабинета, притиснала слепоочията си с длани, наведена надолу, и замърмори досущ като досадна стара жена.

— Кога е станало всичко това, Мелиса?

— Преди да се родя.

Каза го, без да спира да се клати, с лице към стената.

— Джейкъб ли ти го каза?

Кимване.

— И майка ти ли говори за това?

Колебание. Поклащане на главата.

— Тя не обича да говори за това.

— Защо?

— Става й мъчно. Тя е била щастлива и хубава. Хората са я снимали. После Микокси й изгорил лицето и тя трябвало да се оперира.

— А този Микокси има ли и друго име? Малко име?

Тя се извърна и ме погледна истински изненадана.

— Не знам.

— Но знаеш, че е в затвора.

— Да, но той ще излезе, а това не е честно и не е справедливо!

— Скоро ли ще излезе от затвора?

Отново сконфузено изражение.

— Джейкъб ли ти каза, че скоро ще излезе?

— Не.

— Но ти е говорил за справедливост.

— Да!

— Какво означава за теб справедливост?

— Да си честен.

Тя ми хвърли предизвикателен поглед и отпусна ръцете си на плоското място, където един ден щяха да бъдат бедрата й. Напрежението смръщи извитите вежди под бретона. Устните й се свиха и тя размаха пръст.

— Трябваше да има честна справедливост! Трябваше да убият него с киселината!

— Ти се ядосваш на Микокси.

Тя отново хвърли смаян поглед към олигофрена на стола.

— Това е добре. Да те е яд на него. Когато му се ядосваш, тогава не се страхуваш от него.

Двете ръце се бяха свили в юмруци. Тя ги отвори, отпусна ги, въздъхна и наведе поглед към пода. Мачкането на ръцете продължи.

Приближих се до нея и коленичих, така че да бъда на равнището на погледа й, ако реши да вдигне очи.

— Ти си много умно момиче, Мелиса, и много ми помогна с това, че бе смела и говори за такива страшни неща. Знам колко много ти се иска вече да не те е страх. Помогнал съм на много други деца, ще помогна и на теб.

Мълчание.

— Ако искаш да говориш още за Микокси, за крадци или за каквото друго искаш, добре. Но ако не искаш, пак е добре. Има още малко време, преди Джейкъб да дойде и да те прибере. Как ще го прекараш, решаваш ти.

Никакво движение, никакъв звук — секундарникът на часовника, приличен на окачено на стената банджо, описа пълен полукръг. Най-накрая вдигна глава. Гледаше навсякъде, само не към мен, после изведнъж впери поглед в лицето ми и даже примижа, сякаш се опитваше да ме докара на фокус.

— Ще рисувам — каза тя. — Но само с моливи. Не с пастели. Много цапат.

 

 

Тя движеше молива бавно, изплезила връхчето на езика през ъгълчето на устата. Умението й да рисува бе над средното, но цялата й завършена творба ми говореше, че днес вече бе преживяла достатъчно за един ден — засмяно момиченце до засмяна котка пред червена къща и дебелостволо дърво, отрупано с ябълки. Всичко това под огромно златно слънце с леко загатнати лъчи.

Когато свърши, плъзна листа към мен и каза:

— Подарявам ти я.

— Благодаря. Страхотна е.

— Кога ще дойда пак?

— Какво ще кажеш след два дни? В петък.

— А защо не утре?

— Понякога за децата е добре да обмислят всичко, което се е случило, преди да дойдат.

— Аз мисля бързо — каза тя. — А има и още неща, които не съм казала.

— Наистина ли искаш да дойдеш утре?

— Искам по-бързо да се оправя.

— Добре тогава, можеш да дойдеш утре в пет. Ако Джейкъб те доведе.

— Ще ме доведе — каза тя. — Той също иска да се оправя.

 

 

Изпратих я през самостоятелния изход и веднага забелязах разхождащия се по коридора Дъчи, стиснал в ръка хартиен плик. Когато ни видя, се намръщи и погледна часовника си.

Мелиса каза:

— Утре в пет пак ще дойдем, Джейкъб.

Дъчи вдигна вежди и каза:

— Надявам се, че съм дошъл точно навреме, докторе.

— Точно навреме сте — отвърнах. — Аз просто показвах на Мелиса самостоятелния изход.

— За да не ме видят другите деца — обясни тя. — Това се казва уединение.

— Разбирам — каза Дъчи, оглеждайки коридора. — Донесъл съм ти нещо, млада госпожице. Да си позалъжеш малко глада до вечеря.

Горната половина на плика бе спретнато набрана като хармоника. Той я отвори внимателно с пръсти и извади отвътре сладкиш.

Мелиса изскимтя, грабна го от ръцете му и се приготви да отхапе.

Дъчи се прокашля.

Ръката на Мелиса замръзна във въздуха.

— Благодаря, Джейкъб.

— Винаги на вашите услуги, млада госпожице.

Тя се извърна към мен.

— Не искате ли малко, доктор Делауер?

— Не, благодаря, Мелиса.

Тя се облиза и се зае със сладкиша.

Казах:

— Бих искал да поговоря малко с вас, господин Дъчи.

Той отново погледна часовника си.

— Магистралата… колкото повече се бавим…

Настоях:

— По време на сеанса изникнаха някои неща. Важни неща.

— Наистина, много е… — замънка той.

Изразих търпелива усмивка и казах:

— Ако ще си върша работата, ще имам нужда от помощ, господин Дъчи.

По израза на лицето му отсъдих, че все едно съм пуснал газове на дипломатически прием. Той се прокашля и каза:

— Един момент, Мелиса.

След което се отдалечи на няколко метра от нея. Мелиса, с пълна със сладкиш уста, го проследи с поглед.

Усмихнах й се.

— Само за секунда, моето момиче.

После се приближих към него.

Той огледа коридора в двете посоки и скръсти ръце пред гърдите си.

— За какво става въпрос, докторе?

От половин метър разстояние се виждаше колко гладко е избръснат и се усещаше уханието на афтършейв и прано бельо.

— Тя ми разказа какво е станало с майка й — подхванах аз. — За някакъв тип на име Микокси.

Той се стресна.

— Наистина, сър, не е моя работа.

— Това е важно, господин Дъчи. Очевидно има пряка връзка със страха й.

— По-добре майка й…

— Правилно. Проблемът е там, че съм оставил няколко съобщения на майка й, но тя не се обажда. Обикновено дори не приемам дете без пряко родителско участие. Но Мелиса очевидно има нужда от помощ. От много помощ. Мога да й дам тази помощ, но ми трябва информация.

Той дъвка бузата си толкова дълго, че се уплаших да не я прегризе. Малко по-нататък Мелиса хапваше от сладкиша и ни гледаше.

Той каза:

— Каквото и да е станало, то е било, преди детето да се роди.

— Хронологически може би. Но не и психологически.

Той ме измери с дълъг и втренчен поглед. В десния ъгъл на окото му се появи нещо като искрица влага. Той мигна и я разнесе.

— Наистина, много неловко е. Аз работя там…

— Добре — рекох аз. — Не искам да ви поставям в неудобно положение. Но, моля ви, предайте, че някой трябва да говори с мен колкото е възможно по-скоро.

Провлачвайки крака, Мелиса бавно тръгна из коридора. Сладкиша го нямаше. Дъчи я погледна строго, но в същото време и странно нежно.

— Наистина искам да дойде утре в пет — казах.

Той кимна, приближи се още с една крачка, така че почти ме докосна, и прошепна в ухото ми:

— Тя произнася Микокси, но името на проклетия злодей е Маклоски. Джоел Маклоски.

Снишаваше и протягаше глава като костенурка от черупката си. Очакваше някаква реакция… Очакваше да знам нещо…

— Това нищо не ми говори — казах.

Главата се дръпна.

— Преди десет години в Лос Анджелис ли живеехте, докторе?

Кимнах.

— Вестниците писаха.

— Тогава съм следвал. И съм си чел само букварите.

— Март 1969-а — каза той. — Трети март. — Лицето му доби болезнено изражение. — Това е… Това е всичко, което мога да ви кажа в момента, докторе. Може би някой друг път.

— Добре — съгласих се аз. — Утре ще се видим.

— Пет часа. — Той изпусна дълга въздишка и като че ли дойде на себе си. Подръпвайки реверите си, се прокашля. — Но да се върнем към настоящето. Вярвам, че днес всичко е минало по план.

— Всичко мина чудесно.

Мелиса приближаваше към нас. Бялото сатенено коланче се бе разхлабило и висеше на едната гайка, влачейки се по пода. Дъчи се спусна към нея и го завърза, изтупа трохите от роклята, стисна я за раменете и й каза да се поизправи — „превит гръбнак просто не отива на млада госпожица“.

Тя му се усмихна.

Хванали се за ръце, двамата излязоха от сградата.

 

 

Няколко минути по-късно приех друг пациент и за следващите четиридесет и пет минути успях да изхвърля челото и пиколата от главата си. Излизайки от кабинета в седем, се качих в колата и след пет минути бях в библиотеката на Бевърли Хилс. Читалнята бе претъпкана от пенсионери, проверяващи последните данни от борсата, и тийнейджъри, пишещи домашните си или поне преструвайки се, че го правят. В седем и петнадесет вече бях седнал пред микрофилмовата машина с лентата на мартенската периодика на „Таймс“ от 1969 година. В екранчето се появи 4 март. Това, което търсех, беше в горното ляво каре.

АКТРИСА, ЖЕРТВА НА НАПАДЕНИЕ С КИСЕЛИНА

(Холивуд) В спокойния квартал над Холивуд Булевард, в ранните часове на деня, се разигра грозна сцена на нападение над бивш фотомодел (понастоящем подписала договор с „Апекс Моушън Пикчър Студиос“), от която съседите останаха като зашеметени от ужас, питайки се защо.

Реджайна Мари Падък, 23-годишна, живееща на Бийчууд Драйв, 2103, апартамент 2, била събудена от входния звънец в дома си в 4:30 сутринта от мъж, твърдящ, че е куриер на Уестърн Юниън.

Когато отворила вратата, мъжът размахал бутилка и плиснал съдържанието й в лицето на жената. Тя паднала с писъци на пода и нападателят, описан като чернокож, метър и седемдесет и пет — метър и осемдесет и пет висок, тежащ 80–100 килограма, избягал.

Жертвата била откарана в холивудската Презвитерианска болница, където била приета на лечение с лицеви изгаряния трета степен. Говорител на болницата описа положението й като „сериозно, но стабилно. Опасност за живота й няма, но болката е голяма, тъй като е претърпяла сериозни изгаряния на тъканта на лявата част на лицето. Чудо е, че очите изобщо не са пострадали“. Говорител на „Апекс“ каза, че от студиото „изразяват дълбоката си загриженост и са потресени от жестокото и с нищо непровокирано нападение върху талантливата Джина Принс (артистичен псевдоним на госпожица Падък). Ще направим всичко възможно и ще сътрудничим на полицията за бързото залавяне на извършителя на това ужасно престъпление“.

Жертвата е родена през 1946 година в Денвър, Колорадо, преместила се да живее в Лос Анджелис на деветнадесет години, била наета като фотомодел и манекен от престижната агенция „Флакс“ и бързо напреднала до „Глеймър“ и „Вог“. След като напуска „Флакс“, тя отива във вече фалиралата агенция „Бел Вю“, напуска работата на фотомодел и подписва договор с агенция „Уилям Морис“, която й осигурява договор като актриса към „Апекс“.

Въпреки че още не се е снимала във филм, говорителят на студиото каза, че госпожица Падък била готвена „за няколко важни роли. Тя е много талантлива и красива млада госпожица. Ще направим всичко възможно, за да помогнем кариерата й да остане ненакърнена от този трагичен случай“.

Полицията активно търси нападателя и моли гражданите, разполагащи с информация по случая, да се обаждат на детективите Савидж или Флорес в Полицейското управление на Лос Анджелис, филиал Холивуд.

В центъра на статията имаше снимка, която сигурно е била намалена и преснимана от корица на „Вог“ — овално лице, извисяващо се от дълга шия, обрамчено от права и дълга коса в убит светъл цвят, направена в сложна прическа, считана по онова време за връх на изкуството. Извити вежди, високи скули, огромни светли очи, чувствена уста.

Помислих си какво ли би могла да причини киселината на това съвършено лице, после се отказах и се опитах да гледам на снимката просто като на снимка и нищо повече.

Чертите, взети поотделно, бяха почти идентични с тези на Мелиса, но като цяло далеч надминаваха определението „красиво“. Запитах се дали пубертетът ще издигне Мелиса до нивото на майчината й красота.

Продължих да въртя копчето на машинката. В следващия брой на вестника се появи материал за състоянието на Джина Падък. Беше се стабилизирало. Тук нямаше никакви нишки. Поредното съчувствено изявление на студиото, подсилено от награда от 5000 долара за информация, помагаща за залавяне. Повече високопарни думи за неопетнена от нищо кариера обаче не срещнах.

Продължих да въртя. Две седмици по-късно:

ПИПНАТ Е ЗАПОДОЗРЯН В НАПАДЕНИЕ С КИСЕЛИНА

ЗАДЪРЖАН СЛЕД АНОНИМНО ОБАЖДАНЕ В ПОЛИЦИЯТА

(Лос Анджелис) От полицията съобщиха за арестуването на заподозрения в нападението с киселина, извършено рано сутринта на 3 март, от което актрисата Джина Принс (Реджайна Мари Падък) остана завинаги обезобразена. За ареста в Лос Анджелис на Мелвин Луис Финдли, 28-годишен, бе съобщено в 23:00 часа на пресконференция в Паркър Сентър от холивудския полицейски шеф Брайс Доненмийстър, който описа Финдли като известен на полицията углавен престъпник, помилван наскоро от затвора в Чайно, където излежал осемнадесет месеца от тригодишната си присъда за изнудване. Другите сблъсъци на Финдли със закона включват нападение с утежняващи вината обстоятелства, грабеж, както и много кражби на коли.

„Притежаваните от нас физически улики ни дават основание да предполагаме, че делото ни срещу този индивид е много добре подплатено“, каза Доненмийстър. Той отказа да коментира дали жертвата е разпознала Финдли и не даде никакви подробности по самия арест, като спомена само, че залавянето на Финдли е резултат от анонимно телефонно обаждане и че „последвалото разследване потвърдило, че предоставената ни информация е надеждна“.

Госпожица Принс продължава да се лекува в холивудската Презвитерианска болница, където състоянието й е описано като добро. За предстоящото възстановяване на лицето й е свикан консулт от пластични хирурзи.

И три дни по-късно:

БИВШ РАБОТОДАТЕЛ АРЕСТУВАН ВЪВ ВРЪЗКА С НАПАДЕНИЕТО С КИСЕЛИНА ВЪРХУ АКТРИСА

(Лас Вегас) Бившият работодател и едновремешен компаньон на пострадалата при нападение с киселина Джина Принс (Реджайна Мари Падък) бе арестуван снощи от полицията в Лас Вегас по подозрение в участие в нападението на 3 март, от което бившият фотомодел и актриса остана със сериозно лицево обезобразяване. Джоел Хенри Маклоски (34) бе арестуван в стаята си в хотел „Фламинго“, където се е регистрирал под фалшива самоличност, и бе задържан в полицейското управление на Лас Вегас в съответствие с издадената от отдел „Криминален“ на лосанджелиския върховен съд заповед за задържане.

Шефът на филиала на лосанджелиското полицейско управление в Холивуд Брайс Доненмийстър каза, че информацията, дадена от друг заподозрян по случая — Мелвин Финдли (28), арестуван на 18 март, сочела Маклоски като съучастник. „На този етап изглежда, че Финдли е бил само нает изпълнител, а Маклоски го е наел.“ Доненмийстър добави, че Финдли работел за Маклоски през 1967 година „като портиер“, но отказа да коментира повече, посочвайки, че трябва да се изчака пълното разследване на случая.

Маклоски, родом от Ню Джърси и бивш певец в нощен клуб, дошъл в Лос Анджелис през 1962 година с надеждата да стане актьор. Когато тя не се оправдала, той открил агенция за фотомодели „Бел Вю“. След като подмамил госпожица Принс от по-голямата и по-известна агенция „Флакс“, той се опитал да й стане филмов агент според твърденията на холивудски източници. Според същите източници Маклоски и госпожица Принс имали връзка, която се разпаднала, когато госпожица Принс напуснала „Бел Вю“ в опита си да замени професията на фотомодел с тази на филмова звезда и постъпила на работа в агенцията „Уилям Морис“. Скоро след това щастието изневерило на „Бел Вю“ и на 9 февруари тази година Маклоски обявил банкрут.

Запитан дали мотивът за нападението е отмъщение, полицейският шеф Доненмийстър каза: „Не искаме да коментираме, докато заподозреният не бъде надлежно разпитан, както е по закона“.

Госпожица Принс продължава да се възстановява в холивудската Презвитерианска болница, където се готви да се подложи на сериозна хирургическа операция за възстановяване на лицето.

Към тази статия също имаше снимка — дребен, мургав и строен мъж, воден от двама полицаи, между които изглеждаше като джудже. Бе облечен със спортно сако, панталон и отворена на гърдите риза. Главата му бе наведена надолу и въздългата му коса закриваше горната половина на лицето му. Това, което се виждаше от долната половина, бе ъгловато и мрачно лице, напомнящо с нещо Джеймс Дийн и нуждаещо се от бръснач.

Отне ми още известно време, докато проследя случая до приключването му. Екстрадирането на Маклоски от щата Невада и подвеждането му под отговорност от щата Калифорния, съгласието на Мелвин Финдли да се признае за виновен и да свидетелства срещу Маклоски в замяна на присъда за обикновено нападение, обвинението на Маклоски в опит за предумишлено убийство. Следваха процедурите по подвеждане под отговорност, а след това тримесечен застой до делото.

Самото дело бе протекло доста бързо. Прокурорът раздал на съдебните заседатели подбрани фотоси от рекламните снимки на Джина Принс, последвани от други снимки, в едър план, на обезобразеното й лице, заснети в спешното отделение на болницата. Кратка поява на жертвата — бинтована и хълцаща. Медицински експерти, свидетелстващи, че лицето й ще остане с белези за цял живот.

Мелвин Финдли дал показания, че Маклоски го наел да съсипе лицето на (нецензурна дума) и да го направи така, че да не става за никакъв (нецензурна дума), а ако случайно умре, пак няма да му дреме на (нецензурна дума).

Обвинението извадило и записано на касета признание, което защитата се опитала безуспешно да оспори. Касетата била пусната на открито заседание на съда — със сълзлив глас Маклоски си признал, че е наел Финдли да осакати Джина Принс, но отказал да каже защо.

Защитата не оспорвала фактите, но направила опит да изкара обвиняемия невменяем, на което попречило отказването на Маклоски да разговаря с подковани от защитата психиатри. Затова пък психиатърът на обвинението дал показания, че е наблюдавал Маклоски в затвора и че го „намира за необщителен и потиснат, но с ясен ум и никакви умствени заболявания“. На съдебните заседатели им трябвали само два часа, за да произнесат присъда „виновен по всички обвинения“.

В деня на обявяването на присъдата съдията държал реч, в която нарекъл Маклоски „отявлено чудовище, един от най-презрените обвиняеми, с които съм имал неудоволствието да се сблъскам през цялата ми двайсетгодишна практика на съдийското кресло“, и произнесъл една комбинация от присъди, чийто сбор дал двадесет и три години в „Сан Куентин“. Всички изглеждали доволни. Дори и Маклоски, който уволнил адвокатите си и отказал да обжалва.

След процеса журналистите се опитали да интервюират съдебните заседатели. Те обаче се посъветвали и помолили старши съдебния заседател да говори вместо тях.

„Може да се постигне само далечно подобие на справедливост“, каза Джейкъб П. Дъчи (46), заместник-директор на един от клоновете на „Дикинсън Индъстриз“, Пасадина. „Животът на тази млада дама никога повече няма да е същият. Всички ние обаче се погрижихме Маклоски да заплати с най-жестоката мярка, предвидена от закона.“

Микокси с киселина.

Двадесет и три години в „Сан Куентин“.

Доброто поведение може да намали тази присъда наполовина. Едно по-късно обжалване би могло да свали още повече. Което означаваше, че освобождаването на Маклоски е неизбежно, ако вече не е факт.

Без съмнение Дъчи би трябвало да знае точната дата на освобождаването — той е от този тип хора, които биха следили такива неща отблизо. Питах се как ли той и майката са обяснили всичко това на Мелиса.

Дъчи. Интересен човек. Захвърлен назад във времето.

От съдебен заседател до иконом. Любопитен бях да разбера тази еволюция, но надеждата да задоволя любопитството си бе малка. Както бяха тръгнали нещата, щях да извадя голям късмет, ако се доберях до точното описание на историята на пациентката ми.

Замислих се за тайнствеността и предаността на Дъчи. Джина Дикинсън е имала способността да вдъхва силна вярност. Дали именно същата безпомощност, същата безизходица на изпаднала в беда принцеса не бе накарала Ийлин Уагнър да приеме посещение в дома?

Как може да се отрази подрастването с такава майка на едно дете?

Мъже с чували…

Същите видения бях чувал вече от толкова много деца, че то се бе превърнало почти в стереотип. От деца, които бях излекувал.

Но усещах, че това дете ще е по-различно. Без евтин героизъм.

Вечерях в „Нейт-н-Ал“ на Бевърли Драйв, после се прибрах вкъщи и звъннах в Сан Лабрадор.

Този път ми отговори телефонен секретар с гласа на Дъчи, който ме уведоми, че вкъщи няма никого, и с половин глас ме помоли да оставя съобщение.

Повторих неотложната си молба да говоря с господарката на дома на Съсекс Нол 10.