Джонатан Келерман
Хладнокръвна ярост (11)

11.

Стълбата излизаше на къс коридор, точно до склад за продукти, голям като хола ми. Минахме през него и влязохме в кухнята — огромна зала в кремавожълто, чийто под бе постлан с шестоъгълни теракотни плочки. От двете страни бе пълно с хладилници и фризери, имаше и бокс за разфасоване на месо с месарски плот. От тавана, окачени на метални стелажи, висяха най-различни медни съдове и инструменти.

Никакви кухненски миризми. На един от плотовете имаше купа с плодове. Ресторантската печка с осем котлона бе пуста.

Джина Рамп ме изведе оттук и двамата влязохме в друга, по-малка кухня, след което се озовахме в голяма столова, която без проблем би приютила цяла конференция. През високите френски врати тъкмо влизаха двама мъже с тенис ракети в ръцете и кърпи около вратовете. И двамата бяха едри и добре сложени.

По-младият бе между двадесет и тридесет, с гъста и дълга руса коса, стигаща до раменете му. Издълженото и слабовато лице бе одухотворено от тъмните очи и трапчинката в брадичката му, толкова дълбока, че в нея можеше да скрие цял диамант. Тенът му едва ли можеше да се придобие само за едно лято.

Другият мъж — според мен около петдесетте — беше по-тежък, но не и отпуснат — дългогодишен атлет, останал си цял живот във форма. Масивна челюст и синеок поглед. Късо подстригана коса, с побелели слепоочия, посивели мустачки, подрязани точно на ширина с устата му. Грубоват и малко червендалест. Мъжът от Страната на Марлборо.

Той вдигна едната си вежда и попита:

— Джина? Какво става?

Гласът му бе сочен и резониращ, от оня тип, който винаги е дружелюбен, дори и когато не е.

— Виждал ли си Мелиса, Дон?

— Излезе с Ноел…

— С Ноел?

— Той се занимаваше с колите, тя изхвръкна от къщата като прилеп от царството на Хадес, каза му нещо, двамата се качиха и отпрашиха нанякъде. В корвета. Нещо се е случило ли, Джийн?

— О, боже! — отпусна рамене Джина.

Мъжът с мустачките я прегърна през рамо и хвърли още един изпитателен поглед към мен.

— Какво става тук?

Джина успя да докара нещо като усмивка и докосна лицето му.

— Нищо, Дон. Просто… Това е доктор Делауер. Психологът, за когото ти говорих. Двамата с него се опитахме да убедим Мелиса за Харвард и тя се разстрои. Сигурна съм, че ще й мине.

Той взе ръцете й в своите, сви устни така, че мустачките се пречупиха в средата с връх, насочен нагоре, и отново свъси вежди. Силен в мълчанието си. Още един роден за камера…

— Докторе, това е съпругът ми Доналд Рамп. Дон, доктор Алекс Делауер.

— Приятно ми е да се запозная с вас.

Рамп протегна твърдата си здрава ръка и кратко стисна моята. По-младият мъж се бе оттеглил в ъгъла на стаята и разглеждаше една кристална ваза с очарование твърде подчертано, за да бъде неподправено.

Джина се извърна към него.

— Как си днес, Тод?

Вазата слезе плавно от ръцете му и кацна на масата.

— Чудесно, госпожо Рамп. А вие?

— Карам я някак, Тод. Как беше Дон днес?

Русият й отговори с усмивка като от реклама на паста за зъби.

— Усвоил е вече движенията. Сега трябва само да работи по тях.

Рамп изпъшка и се протегна.

— Тия стари кокали умират, като чуят думата „работа“. — Обръщайки се към мен: — Докторе, това е Тод Никуист. Мой учител и треньор по тенис и главен инквизитор.

Никуист се ухили и докосна с пръст слепоочието си.

— Докторе.

Рамп додаде:

— И не само ме мъчи, ами на това отгоре и му плащам за това.

Отвсякъде задължителни усмивки.

Рамп погледна жена си.

— Сигурна ли си, че нищо не мога да направя за теб, скъпа?

— Да, Дон. Просто ще почакаме. Сигурно скоро ще се върнат. Ноел още не е приключил с колите, нали?

Рамп хвърли поглед през вратата към павираното дворче.

— Май не. Изотата и другият делахей са готови за пастиране, а досега той само ги е мил.

— Добре — каза Джина. — Двамата с Мелиса сигурно са отишли само да заредят. След това ще се върнат и тогава доктор Делауер и аз ще подхванем отново оттам, докъдето бяхме спрели! А ти, господинчо, отиди да вземеш един душ. Не се безпокой за нищо.

Напрегнат глас. Всички бяха напрегнати. Изстискваха по малко дрънканици като месо от месомелачка.

Неловко мълчание.

Джина подхвърли:

— Някой да иска нещо за пиене?

Рамп се пипна по корема и отвърна:

— За мен не. Ще отида да се изкъпя. Радвам се, че се запознах с вас, докторе. Благодаря ви за всичко.

— Никакъв проблем — отвърнах, без да съм сигурен за какво точно ми благодари.

С края на провесената през шията му кърпа той си избърса лицето, намигна безадресно и тръгна да излиза. После се спря, хвърли поглед през рамо към Никуист и каза:

— Всичко хубаво, Тод. Ще се видим в сряда. Ако обещаеш да ми спестиш стегачките си.

— Готово, господин Ар^[1] — отвърна Никуист, отново усмихвайки се. После се обърна към Джина: — Бих изпил едно пепси, госпожо Ар. Или каквото там имате, стига само да е студено и сладко.

Рамп остана загледан в него, поколеба се дали да остане, или не, после си тръгна.

Никуист сгъна няколко пъти коленете си, разтри врат, прокара пръсти през гъстата си грива и се зае да изучава кордата на ракетата си.

Джина каза:

— Ще кажа на Мадлен да ти приготви нещо.

— Добре — отвърна той с усмивка, която този път бързо угасна.

Оставила го да стои там, тя ме поведе към предната част на къщата.

 

 

Седяхме на богато тапицирани столове в една от залите, заобиколени от шедьоври и разкош. Там, където нямаше някакво произведение на изкуството, бяха монтирани огледални панели. Всичките тези отражения преобръщаха перспективата с краката нагоре. Почти погълнат от възглавници и тапицерия, аз се чувствах като съвсем незначително човече. Гъливер в страната на великаните.

Тя поклати глава и каза:

— Какъв провал! Трябваше да го направя по-добре.

— Справихте се чудесно — отвърнах. — Трябва й време, за да се пренастрои.

— Но тя няма време. Трябва да уведоми Харвард.

— Както вече казах, госпожо Рамп, може би не бива да очаквате от нея да е готова за някакъв точно уречен срок.

Тя не отговори, затова продължих:

— Може да поиска да прекара една година тук, да ви гледа как напредвате. Да свиква постепенно с промените. Може винаги да се прехвърли в Харвард през втората си година.

— Сигурно — отвърна тя. — Но аз наистина искам тя да замине, не заради мен. — Докосна болната страна с пръст. — А заради нея. Трябва да се измъкне. От това място. Толкова е… Това е един отделен свят. Тук всички нейни нужди се посрещат, всичко се прави за нея. Това може да я осакати.

— Вие като че ли се страхувате, че ако не тръгне сега, вече никога няма да го направи.

Тя въздъхна.

— Въпреки всичко това — обхвана тя стаята с жест, — въпреки цялата тази красота то може да израсне в нея като тумор. Къща без врати. Повярвайте, знам какво говоря.

Това ме стресна. Помислих си, че не е забелязала, но тя ме попита:

— Какво има?

— Тази фраза, която току-що употребихте — къща без врати. Когато я лекувах, Мелиса често рисуваше къщи без врати и прозорци.

— О! — възкликна тя. — О, божичко! — докосвайки джоба, където беше инхалаторът.

— Изговаряли ли сте тези думи някога пред нея?

— Не мисля… Би било ужасно, ако съм го правила, нали? Да натрапвам такива образи в главата й.

— Не е задължително — отвърнах. — Аз й дадох конкретен образ. Когато започна да се оправя, тя започна да рисува къщите с врати и прозорци. Съмнявам се дали това място ще бъде за нея такова, каквото е било за вас.

— Откъде сте толкова сигурен?

— В нищо не съм сигурен — меко отвърнах аз. — Просто си мисля, че не бива да приемаме, че вашият затвор е и неин.

Пауза.

— Значи мислите, че може да остане да живее тук?

— Междувременно…

— Какво значи междувременно?

— Ами толкова, колкото е необходимо, за да свикне с мисълта, че трябва да замине. От това, което съм виждал преди девет години, тя е доста добра с крачките напред.

Тя не каза нищо и погледна триметровия старинен часовник, облицован с черупки от костенурки.

Казах:

— Може би просто са излезли да се повозят малко.

— Ноел още не си е свършил работата — отвърна тя, като че ли това обясняваше всичко.

Тя се изправи, разходи се из стаята, после отиде до прозореца и известно време гледа навън. След това се извърна и отново погледна часовника.

— Надявам се, че скоро ще се върнат.

 

 

Не се върнаха.

Мина половин час — тридесет дълги минути, изпълнени с учтиви фрази и кратък курс по фламандско изкуство, изнесен ми без никакъв ентусиазъм от домакинята. И накрая, когато вече не остана нищо за казване, тя се изправи и каза:

— Може би наистина са излезли само да се повозят. Но няма смисъл да висите тук и да чакате. Съжалявам, че само ви загубихме времето.

Измъквайки се с усилие от възглавниците, аз я последвах през още един лабиринт от старинни мебели, който свърши на предната врата.

Тя отвори едното крило и попита:

— Когато се върне, трябва ли веднага да подновя разговора?

— Не, аз не бих бързал. Нека поведението й да ви подскаже. Когато тя е готова за разговор, вие ще разберете. Ако искате да присъствам и на следващия разговор и това устройва и Мелиса, мога да присъствам. Но тя може да ми се сърди. Да чувства, че съм я предал.

— Съжалявам — отвърна тя. — Не исках да ви развалям отношенията.

— Това е поправимо — казах. — Тук са важни вашите отношения.

Тя кимна. Потупа се по джоба. Приближи се към мен, докосна ме по лицето, както бе докоснала мъжа си. Предостави ми гледка към белезите си в едър план — брюкселска дантела — и ме целуна по бузата.

 

 

Отново на магистралата. Отново на планетата Земя.

Заклещен в поредното задръстване, след като излязох от магистралата, аз седях в колата, слушах „Джипси Кингс“ и се питах дали не съм прецакал нещата. Мислих, мислих и накрая си казах, че съм направил каквото съм могъл.

Като се прибрах вкъщи, звъннах на Майло. Той вдигна телефона и изръмжа:

— Да.

— Брей, какъв дружелюбен поздрав.

— Помага да отблъсквам измет, опитващ се да ми продава боклук, и откачалници, провеждащи въображаемо разследване. Какво има?

— Готов ли си да започнеш онова нещо с бившия затворник?

— Аха. Мислих си за това и ми се струва, че петдесетачка на час, плюс разходите, е една разумна цена. Това дали ще устрои клиентите?

— Още не съм успял да обсъдя с тях финансовата страна на въпроса. Но не бих се безпокоил, там няма недостиг на фондове. А клиентката твърди, че имала достъп до много от тях.

— А защо да няма?

— Ами… защото е осемнадесетгодишна и…

— Искаш да работя за самата хлапачка ли, Алекс? Боже господи, за колко сладоледа на час става въпрос тогава?

— Това не ти е някой лигав тийнейджър, Майло. Наложило й се е да порасне бързо, и то доста бързо. И си има свои собствени пари, увери ме, че заплащането нямало да представлява проблем. Искаше ми се само да се убедя, че си дава сметка колко горе-долу трябва да заплати. Мислех, че днес ще стигнем и до това, но се случи нещо друго.

— Божичко, за хлапе! — повтори отново той. — Да ти приличам по нещо на Дядо Коледа? — И пак: — Божичко… — После: — Я ми кажи нещо повече. Кой точно е бил ранен и колко е пострадал?

Започнах да му описвам нападението с киселината над Джина Рамп.

Той ме прекъсна:

— Брей. Звучи ми като случая „Маклоски“.

— Ти го знаеш?

— Знам за него. Случило се е няколко години преди моето време, но в полицейската академия ни го преподаваха. Провеждане на разпит.

— И защо точно него?

— Защото беше странен случай. И преподавателят ни по този предмет — Ели Савидж, е бил един от първите следователи, които са го разпитвали.

— В какъв смисъл странен?

— В смисъл на мотив. Ченгетата са хора като всички останали. Обичат всичко да е класифицирано и сведено до основни понятия. Пари, ревност, отмъщение, страст или някакво сексуално извращение представляват деветдесет и девет процента от мотивите за престъпление. А пък това не се вписваше в нито едно от изброените неща. Доколкото си спомням случая, едно време между Маклоски и жертвата имало нещо, но всичко свършило много приятелски някъде около половин година, преди да я изгори. От негова страна не е имало никакви изпълнения, никакви отровни писалки, заплашителни писма или анонимни обаждания по телефона. На това отгоре тя не ходела по това време с никого, така че и ревността отпада. Парите също не бяха добър залог, защото преди това той не я застраховал, никой не откри той да е спечелил и стотинка от нападението. Дори напротив — платил е огромна сума на оня боклук, дето е свършил черната работа. Говореше се нещо за отмъщение, но слаба работа. Бил я обвинявал, че тя била виновна, че бизнесът не му вървял — имал някаква фирма за фотомодели, доколкото си спомням.

— Ти ме шашна.

— Не се шашвай. Такъв случай просто не се забравя. Спомням си дори, че ни показваха снимки на лицето й. Преди, по време и след хирургическата намеса. Понесла е цял тон операции. Непрекъснато се питах как може да причиниш такова нещо на друг човек. Сега естествено знам, че може, но тогава бяха годините ми на блажено неведение. Както и да е, колкото до мотива пари, оказа се, че провалът на фирмата му няма нищо общо с нея. Маклоски се е плъзгал по наклонената плоскост поради пиячката и дрогата и по време на разпитите той самият изяснил това. Непрекъснато говорел на следователите как си прецакал живота, молел ги да го оставят на страданията му, такива неща. Искал на всички да стане ясно, че нападението няма нищо общо с бизнеса му.

— А с какво?

— Точно това е голямата въпросителна. През цялото време не е искал да каже, независимо от това колко и как са го притискали. Оглушавал и онемявал всеки път, когато станело въпрос за мотив. Гледал да го обърне все на психопатна вълна, но никой не откри да е бил криминално проявен на психическа основа преди това и да го избива на насилие. Е, вярно, бил е пълен задник, обичал да се мотае в компанията на гангстери. Обаче това е било само поза, всеки, който го познава, казвал, че е един малък фукльо.

— Малките фукльовци също хапят.

— Или пък ги избират на отговорни постове. Така че наистина е могъл да се преструва. Може и да е бил садист и да го е криел така, че никой да не разбере. Та Савидж наблегна на това — че тук има нещо психологическо, нещо даже може да е превъртял. Случаят се задънил в неговата улица, а той се гордеел като най-добър в разпита. Завърши лекцията си с това, че всъщност мотивът на Маклоски нямал никакво значение. Важното било, че задникът бил бутнат зад решетките за дълго време, и именно това била нашата работа — бутни ги зад решетките, пък нека психарите се оправят по-нататък.

Казах:

— Да, но дългото време свърши.

— Колко време е бил вътре?

— Тринадесет години от двадесет и три годишна присъда. Пуснат предсрочно за добро поведение. В изпитателен срок за шест години.

— Обикновено изпитателният срок е ограничен до три години. Той трябва да е направил някаква сделка. — Майло изхъмка. — Изгори нечие лице, изнасили бебе или там каквото и да е, после редовно посещавай изправителните часове, гледай да не те хванат в крачка и си вън за половината време. — Той млъкна и помълча малко. После продължи: — Тринадесет, а? Бая време е минало. И сега, казваш, се е върнал в града, така ли?

Кимнах.

— По-голямата част от изпитателния срок го е прекарал в Ню Мексико и Аризона. Работел в някакъв резерват с индианците.

— Стар като света трик да се правиш на божа кравичка.

— Шест години е твърде дълъг срок да се правиш на божа кравичка.

— Да, но кой може да каже как се е държал през това време? Кой знае колко индианци са заплатили с живота си… Какво друго знаеш за него?

— Само това, че изпитателният срок му е свършил и че сега е свободен, че наблюдаващият го служител се казва Бейлис и че е пред пенсиониране или вече се е пенсионирал.

— Твоята осемнадесетгодишна май доста я бива в тая работа.

— Всичко това го е научила от един от прислугата. Супериконом, на име Дъчи. През цялото време е държал Маклоски под наблюдение. Много се грижеше за семейството. Обаче умря.

— Ах, и остави бедните богаташи сами да се грижат за себе си. Маклоски опитвал ли се е да се свърже със семейството?

— Не. Доколкото знам, жертвата и съпругът й дори не знаят, че оня се е върнал. Мелиса, момичето, знае и това много я плаши.

— И с основание — отвърна Майло.

— Значи смяташ, че Маклоски е опасен?

— Кой знае. От една страна, разполагаме с факта, че той е навън отпреди шест години, но не е предприел нищо, от друга — че е напуснал индианците и се е върнал в града. Може би има някаква причина за връщането. Може да няма. Заключението е, че не е зле да се разбере защо. Или поне да се опита.

— Ерго…

— Да, да, ерго. Време е да наострим уши. Добре, ако иска да го направя, ще го направя.

— Благодаря ти, Майло.

— Да, да. Номерът е там, Алекс, че дори и да има солидна причина за връщане тук, аз пак щях да се притеснявам.

— И защо?

— Заради онова нещо — мотива. Заради факта, че никой не знае защо, по дяволите, го е направил. Но може би тринадесетте години затвор са поотворили малко съзнанието му и той го е издрънкал на някой съкилийник. Или пък го е казал на някого от затворническите ти колеги психари. Но ако не е, значи е потаен гадняр. Mucho patient^[2]. И именно това ме кара да се стягам. Ако бях един обикновен човек, щях да съм даже много уплашен.