Невил Шут
На брега (1)

Първа глава

Питър Холмс, капитан-лейтенант от Австралийските кралски военноморски сили, се събуди малко след зазоряване. Той полежа още известно време, унесен от топлото спокойствие, което излъчваше спящата до него Мери, загледан в първите отблясъци на австралийското слънце по кретонените пердета в стаята. По слънчевите лъчи разбра, че е около пет часът: много скоро светлината щеше да събуди бебето — неговата дъщеричка Дженифър в детското й креватче, тогава ще трябва да станат и да се захванат за работа. Нямаше нужда да се започва преди това, можеше да си полежи още малко.

Събуди се щастлив и едва след време съзнанието му определи откъде идва това щастие. Не беше свързано с Коледа, защото празникът бе отминал. Той бе украсил малката елха в градината с наниз цветни лампички, свързани чрез дълъг проводник с контакта до камината във всекидневната — умалено копие на огромното осветено дърво на една миля по-далеч, пред общината във Фолмаут. В коледната нощ си направиха заедно с няколко свои приятели празненство на открито. Коледа беше минала и сега — пресметна бавно наум, — сега трябва да бе четвъртък, 27-ми. Лежеше в леглото и изгорелият му гръб го наболяваше след вчерашния ден на брега, а и от ветроходната регата. По-добре да не си сваля ризата днес. Малко по-късно, когато съзнанието му напълно се отърси от съня, той си даде сметка, че днес и без това ще си остане с риза. В единадесет часа имаше среща в Адмиралтейството в Мелбърн, в кабинета на първия заместник на главнокомандващия военноморските сили. Това означаваше ново назначение, първото от пет месеца насам. Ако имаше късмет, би могло да означава и излизане в морето, а той така копнееше да бъде пак на кораб.

Във всеки случай — означаваше работа. А мисълта за нея го накара да се почувства щастлив, докато заспиваше, и щастието не го напусна чак до сутринта. След като през август го произведоха в чин капитан-лейтенант, не бяха му възлагали никакви задачи, а след събитията почти се беше простил с надеждата да работи някога. Адмиралтейството обаче го държеше на пълна заплата през изтеклите месеци и той им беше благодарен за това.

Бебето се разшава, започна да гука и тихичко да скимти. Той се пресегна и включи електрическия чайник, който стоеше до леглото, върху таблата с нещата за чай и храната на детето. Мери също се размърда до него. Тя попита колко е часът и той й отговори. После я целуна и каза:

— Пак е чудесна утрин.

Тя седна и отметна косите си назад.

— Така съм изгоряла вчера. Снощи намазах Дженифър с мехлема, но днес май не бива да я извеждам на брега.

В този миг тя се сети:

— О, Питър, нали днес трябваше да ходиш в Мелбърн?

Той кимна.

— На твое място аз бих си останал у дома, бих постоял един ден на сянка.

— Така и ще направя.

Питър се вдигна и отиде в банята. Когато се върна, Мери също беше станала, бебето седеше на гърнето си, а тя решеше с гребен косата си пред огледалото. Той седна на ръба на леглото, където падаше един хоризонтален слънчев лъч, и направи чая.

— Днес ще бъде много горещо в Мелбърн, Питър. Към четири часа можем да слезем в клуба. Ела и ти да поплуваме. Ще взема ремаркето и банските костюми.

Имаха малка кола в гаража, но откакто беше свършила краткотрайната война преди година, тя стоеше неизползувана. Питър Холмс обаче беше находчив човек, боравеше добре с инструменти и измайстори сносен заместител. И двамата с Мери имаха велосипеди. Той направи малко ремарке, като използва предните колела от два мотоциклета и измисли приспособление, за да го закача към велосипеда на Мери, а също и към неговия, така всеки от тях можеше да го тегли, тъй като то им служеше и за детска количка, и за багажник. Затрудняваше ги единствено дългото изкачване по хълма от Фолмаут нагоре.

— Идеята ти не е лоша. Ще си взема колелото и ще го оставя на гарата.

— С кой влак ще пътуваш?

— С този от девет и пет.

Той отпи от чая и погледна часовника си.

— Отивам за млякото веднага щом изпия чая.

Облече къси панталони, фланелка и излезе. Живееха в апартамента на партера, в една стара къща на хълма над града. Държаха също гаража и голяма част от градината. Имаха и веранда. На нея оставяха велосипедите и ремаркето. Логично беше да паркира колата под дърветата и да използва гаража, но не можеше да си наложи да го направи. Малкият „Морис“ беше първият автомобил, който бе притежавал, в него беше ухажвал Мери. Бяха се оженили в 1961 година, шест месеца преди войната, преди да отплава с „Анзак“, австралийски кораб от Британската кралска флота. Тогава никой не знаеше колко ще продължи раздялата. Последва кратката, ужасяваща война — войната, за която не беше написана история и едва ли щеше да бъде написана някога: тя бе лумнала по цялото Северно полукълбо и бе угаснала с последните сеизмични сведения за експлозии на тридесет и седмия ден. В края на третия месец „Анзак“ се върна в Уилямстаун с последния запас от мазут, а държавниците от Южното полукълбо се събраха на съвещание в Уелингтън, Нова Зеландия, за да разменят мнения и преценят новата обстановка. Питър се завърна отново във Фолмаут — при своята Мери и колата си „Морис Майнър“. В резервоара й имаше три галона, той ги употреби небрежно и успя да налее още пет от една бензиностанция, преди австралийците да се досетят, че всичкият им петрол идваше от Северното полукълбо.

Той свали ремаркето и велосипеда от верандата на поляната и нагласи прикачвача, после се метна на колелото и подкара. Трябваше да измине четири мили, за да донесе мляко и каймак, тъй като поради липсата на транспорт бяха престанали да събират млечните продукти от фермите в неговия район, и двамата с Мери се бяха научили да приготвят сами масло с миксера. Той караше по пътя в топлата слънчева утрин с подрънкващите празни съдинки в ремаркето отзад, щастлив от мисълта за предстоящата работа.

По пътя имаше много малко движение. Той подмина едно превозно средство, което някога е било кола; сега моторът му бе махнат, предното стъкло — избито и го теглеше вол. Задмина и двама ездачи, чиито коне внимателно стъпваха по чакълестата ивица край асфалтовата лента. Не му се искаше да има кон: те бяха дефицитни и деликатни същества, струваха по хиляда и дори повече лири в брой, но беше намислил да вземе вол за Мери. Лесно би могъл да преправи „Мориса“, въпреки че не му даваше сърцето да постъпи така.

След половин час стигна във фермата и отиде направо в доилнята. Познаваше се с фермера — бавен в приказката, висок, мършав мъж, който накуцваше от Втората световна война. Откри го при сепаратора, където млякото се изтичаше в един гюм, а каймакът в друг при тихото бръмчене на електрическия мотор, който задействаше машината.

— Добро утро, господин Пол — каза морският офицер, — как сте днес?

— Добре, господин Холмс. — Фермерът пое канчето за мляко и го напълни от цистерната. — Наред ли е всичко при вас?

— Да. Трябва да ходя до Мелбърн, в Адмиралтейството. Мисля, че най-сетне имат работа за мен.

— А, това е добре. На човек му омръзва, как да кажа, да стои просто ей така.

Питър кимна.

— Ако работата е свързана с излизане в морето, нещата малко ще се усложнят, но Мери, разбира се, ще идва за млякото два пъти седмично. Тя ще носи парите, както си е било досега.

— Както и да е, не бива да се тревожите за парите, докато се върнете — каза фермерът. — Имам много повече мляко, отколкото могат да излочат прасетата, дори сега, при тая суша. Миналата нощ излях двадесет галона в рекичката — не мога да го пласирам. Сигурно трябва да развъдя още свине, но не знам дали си струва трудът. Човек не знае какво да прави… — Помълча за минутка и после рече: — Трудно ще е за съпругата ви да идва чак до тука. Какво ще прави с Дженифър?

— Сигурно ще я взема със себе си в ремаркето.

— Трудно ще й бъде.

Фермерът отиде до пътеката покрай доилнята, застана под топлото слънце и огледа велосипеда с ремаркето.

— Хубаво ремарке — каза той. — По-хубаво не съм виждал. Сам сте си го направили, нали?

— Да, сам.

— Искам да ви питам, откъде намерихте колелата?

— От мотоциклет са. Взех ги на Елизабет Стрийт.

— Ще можете ли да намерите един чифт и за мене?

— Ще се опитам — каза Питър. — Може би още има. Те са по-добри от малките колела, по-лесно се теглят.

Фермерът кимна.

— Сега са малко дефицитни. Хората май не се разделят лесно с мотоциклетите.

— Виках на жена си — отбеляза провлечено фермерът, — че ако имам малко ремарке като това, ще мога да го използвам като стол за нея, ще го закача на велосипеда и ще я водя във Фолмаут на пазар. Става й доста скучно в това откъснато място, особено пък напоследък. Не е като преди войната, когато можеше да вземе колата и за двадесет минути да е в града. С волската каруца са нужни три часа и половина и три часа и половина на връщане — това са седем часа само за път. Учих я да кара колело, но едва ли ще може на нейната възраст и с бебето, дето е на път. Не искам да опитва. Но ако имам малко ремарке като вашето, ще мога да я водя до Фолмаут два пъти седмично и едновременно да карам млякото и каймака на госпожа Холмс. — Той млъкна. — Ще ми се да направя това за съпругата. В края на краищата, както съобщават по радиото, изглежда, не ни остава много.

Морският офицер кимна.

— Ще се поразтърся малко днес и ще видя какво мога да намеря. Цената има ли значение?

Фермерът поклати глава.

— Стига да са хубави колелата, да не създават грижи. Хубави гуми — това е основното, да изкарат по-дълго. Като вашите.

— Ще потърся днес.

— Да не ви отклонява много от пътя?

— Ще отскоча дотам с трамвая. Никак няма да ме затрудни. Слава богу, че имаме лигнит.

Фермерът се обърна по посока на все още работещия сепаратор.

— Така е. Ако нямахме електричество, съвсем щяхме да загазим.

Ловко пъхна един празен гюм под струята бито мляко и издърпа настрана пълния.

— Кажете ми, господин Холмс — попита той, — не използват ли големи машини за изкопаване на въглищата? Булдозери или нещо подобно?

Офицерът кимна.

— Е, добре, откъде вземат бензин за тях?

— Попитах веднъж за това — каза Питър. — Извличат го на място, от лигнита. Струва около две лири галона.

— Не може да бъде! — Фермерът се замисли. — Мислех си, че щом го произвеждат за себе си, ще могат да произвеждат и за нас. Но едва ли ще е изгодно на тази цена…

Питър взе съдинките с млякото и каймака, сложи ги в ремаркето и потегли за вкъщи. Когато пристигна, беше вече шест и тридесет. Взе си душ и облече униформата, която беше слагал толкова рядко след повишението, закуси набързо и подкара велосипеда надолу по хълма, за да хване влака в осем и петнадесет — искаше да обиколи магазините за обещаните колела преди срещата.

Остави велосипеда си в гаража, който по-рано обслужваше малката му кола. Сега тук не гарираха никакви коли. На тяхно място връзваха коне, конете на бизнесмените, които живееха извън града и пристигаха облечени в дълги бричове и с якета от изкуствена материя; те оставяха конете и се прехвърляха на електрическия влак за града. Бензиновите колонки им служеха за връзване на животните. Вечер те се връщаха с влака, оседлаваха конете, пристягаха дипломатическите си куфарчета към седлата и потегляха отново към домовете си. Темпът на деловия живот спадаше и това им помагаше: експресният влак в 17:03, тръгващ от града, беше заменен с друг в 16:17.

Питър Холмс пътуваше, потънал в догадки за новото си назначение; поради недостига от хартия бяха закрити всички ежедневници и новините идваха единствено по радиото. Сега Австралийските кралски военноморски сили представляваха една много малка флотилия. На висока цена и с много усилия седем малки кораба бяха приспособени да горят въглища вместо мазут; опитът да се приспособи самолетоносачът „Мелбърн“ бе отменен, след като се доказа, че той ще бъде твърде бавен за безопасно кацане на самолетите, освен при много силен вятър. Още повече запасите от авиационно гориво трябваше да се пестят и даже тренировъчните програми бяха сведени до минимум, така че бе нецелесъобразно да се поддържа палубната авиация в настоящия момент. Не беше чул за никакви промени в командния състав на действащите седем тралщици^[2] и фрегати. Може би някой се е разболял и трябва да бъде сменен или са решили да редуват офицерите, за да поддържат квалификацията им. По-вероятно ставаше дума за назначение на някоя отегчителна работа на брега, канцеларска служба в казарма или в складовете на някое печално, пусто място като военноморския склад за боеприпаси във Флиндърс. Ако не излезеше в морето, щеше да бъде дълбоко разочарован и въпреки това знаеше, че така би било по-добре. На брега би могъл да се грижи за Мери и детето както досега, а и не им оставаше още много.

В града стигна за около час и излезе от гарата, за да хване трамвая. Той трещеше безпрепятствено по празните улици и скоро се озова в търговския вело-мото център. Повечето от магазините бяха затворени или бяха прехвърлили търговията си на все още работещите, чиито витрини бяха затрупани с ненужни стоки. Питър обиколи магазините, търсейки чифт леки колела в добро състояние, накрая купи две с еднаква големина, но от различни модели мотоциклети — щеше да има затруднение с оста, но с това можеше да се справи единственият останал в гаража механик.

Той взе трамвая обратно до Адмиралтейството, като носеше завързаните с връв колела. В кабинета на първия заместник на командващия военноморските сили той се представи на секретаря, лейтенант от финансовите служби, който му беше познат.

— Добро утро, сър — каза младежът. — Вашето назначение е върху бюрото на адмирала. Той желае лично да се срещне с вас. Ще доложа, че сте тук.

Капитан-лейтенантът вдигна вежди. Изглеждаше необичайно, но при този съкратен състав всичко можеше да бъде малко необичайно. Той остави гумите до бюрото на секретаря, огледа униформата си с известна загриженост, махна конче от ревера на сакото си и пъхна фуражката под мишница.

— Адмиралът ще ви приеме веднага, сър.

Той влезе в кабинета и застана мирно. Адмиралът, седнал зад бюрото си, кимна:

— Добро утро, капитане. Свободно. Седнете.

Питър седна на стола до бюрото. Адмиралът се наведе и му предложи цигара от своята кутия, а после я запали със запалката си.

— Били сте без работа известно време.

— Да, сър.

Адмиралът също запали цигара.

— Добре, имам за вас работа по море. Страхувам се, че не мога да ви възложа командване и дори не мога да ви дам един от нашите собствени кораби. Назначавам ви като офицер за свръзка към американската подводница „Скорпиън“.

Той погледна младия човек.

— Разбрах, че познавате командир Тауърс.

— Да, сър.

През последните няколко месеца бе срещал на два-три пъти командира на „Скорпиън“ — един тих, любезен, тридесет и пет годишен мъж, с лек акцент на жител от Нова Англия. Беше чел доклада на американеца за бойните действия на поверения му плавателен съд. Когато войната започнала, Тауърс се намирал в открито море на своята атомна подводница, някъде между Киска и Мидуей, и след като при съответния сигнал отворил плика със секретните заповеди, потопил подводницата и с максимална скорост поел курс към Манила. На четвъртия ден, някъде на север от Иводжима, изплувал на перископна дълбочина, за да огледа пустото море според регламента за наблюдение през всеки час на деня, и открил, че видимостта е изключително ниска, очевидно поради някакъв прах; в същото време дозиметърът върху перископа показвал високо ниво на радиоактивност. Опитал се да докладва по радиото в Пърл Харбър, но не получил отговор. Продължил нататък: с приближаването към Филипините радиоактивността се повишавала. През следващата нощ се свързал с Дъч Харбър и изпратил кодиран сигнал до своя адмирал, но му било предадено, че връзките са нередовни, и отговор не се получил. Следващата вечер не успял да се свърже с Дъч Харбър. В съответствие със задачата си поел курс покрай северния бряг на Лусон. В протока Балинтанг установил прах и радиоактивност много над смъртоносното ниво, при западен вятър със сила четири-пет бала. На седмия ден от началото на войната се намирал в залива Манила, като наблюдавал града през перископа, все още без да е получил никакви заповеди. Тук атмосферната радиоактивност била много по-ниска, макар и над опасното ниво; той не посмял да излезе на повърхността или да се качи на мостика. Видимостта била нормална, през перископа забелязал облак дим, който се разстилал над града, и стигнал до извода, че през последните дни е имало поне една ядрена експлозия. На пет мили навътре в сушата не се забелязвало никакво движение. Отправил се към брега, но подводницата неочаквано заседнала на перископна дълбочина — тогава се намирали в главния канал и картата показвала дванадесет клафтера дълбочина — това потвърдило първоначалното му заключение. Изхвърлил баласта и се измъкнал без трудности, направил завой и отново излязъл в открито море.

През тази нощ пак не успял да засече американска станция или кораб, които да могат да предадат неговите сигнали. При продухването на баласта много от сгъстения въздух бил изразходван, но той не посмял да зареди със заразен въздух. До този момент били изкарали осем дни под водата, екипажът бил още в сравнително добра форма, въпреки че започнали да се явяват различни неврози, резултат от тревогите за техните семейства. Установил радиовръзка с австралийската станция в Порт Морсби, Нова Гвинея: условията там се оказали нормални, но те не били в състояние да препратят неговите сигнали.

Решил, че е най-добре да тръгне на юг. Върнал се назад покрай северното крайбрежие на Лусон и поел курс към остров Яп — телеграфна станция, контролирана от Съединените щати. Три дни по-късно пристигнал. Там радиоактивното ниво било ниско и практически безопасно; изплувал при умерено вълнение, вентилирал подводницата, заредил цистерните и позволил на екипажа да излезе на мостика по групи. Когато застанал на рейда, с облекчение открил наблизо американски кръстосвач. Кръстосвачът му посочил място за закотвяне и изпратил лодка; той пуснал котва, позволил на целия екипаж да излезе на палубата и отплавал с лодката, за да се постави под командването на командира на кръстосвача, някой си капитан Шоу. Тук за първи път научил за войната. Разбрал, че били използвани кобалтови бомби; новините идвали от Австралия, препредавани през Кения. Кръстосвачът изчаквал в Яп среща с флотски танкер, бил там цяла седмица, а от пет дни нямал връзка със Съединените щати. Капитанът имал в резервоарите достатъчно гориво, за да стигне на крейсърска скорост Брисбейн, но не и по-далече.

Командирът Тауърс останал в Яп шест дни, като междувременно новините ставали все по-лоши. Не успели да установят връзка с нито една станция в Европа или Съединените щати, но през първите два дни все още можели да слушат новините, излъчвани от Мексико Сити, а те били възможно най-лоши. После тази станция изчезнала от ефира и те могли да хващат само Панама, Богота и Валпарайзо, където не знаели нищо за онова, което ставало в Северното полукълбо. Свързали се с няколко кораба от военноморските сили на Съединените щати в южната част на Тихия океан, повечето от които били без гориво, като самите тях. Капитанът на кръстосвача в Яп — най-старши сред офицерския кадър, взел решение да изпрати корабите на САЩ в австралийски води и да постави всичките си сили под австралийско командване. Изпратил съобщение до корабите да се срещнат с него в Брисбейн. Две седмици по-късно се събрали единадесет кораба от военноморските сили на САЩ, всички без гориво и с малко надежда да го получат някога. Това станало преди година, а те още си стояли там.

Когато „Скорпиън“ пристигнал, в Австралия не можело да се намери атомно гориво, но било възможно да се приготви. Това бил единственият плавателен съд в австралийски води с някакъв полезен радиус на действие и затова бил изпратен в Уилямстаун, морския док на Мелбърн и най-близко пристанище до щаба на Адмиралтейството. Всъщност „Скорпиън“ се оказал единственият мореходен съд в Австралия, който заслужавал внимание. Допреди шест месеца подводницата бездействала в очакване на атомното гориво. След това направила един курс до Рио де Жанейро, за да снабди с гориво друга американска атомна подводница, подслонила се там, и се завърнала в Мелбърн за основен ремонт на дока.

Това знаеше Питър Холмс за командира от военноморските сили на САЩ — Тауърс; фактите бързо преминаха през съзнанието му, докато седеше пред бюрото на адмирала. Тази служба беше нова, „Скорпиън“ нямаше офицер за свръзка на борда по време на пътуването до Южна Америка. Мисълта за Мери и малката му дъщеря го разтревожи и той попита:

— За колко време съм назначен на тази служба, сър?

Адмиралът повдигна леко рамене.

— Може би за година. Предполагам, че това ще бъде последната ви служба, Холмс.

— Зная, сър — каза по-младият мъж. — Благодаря ви много за предоставената ми възможност. — Поколеба се за момент. — В открито море ли ще бъде корабът през повечето време, сър? Аз съм женен и имам бебе. Нещата не са вече толкова прости, вкъщи става все по-трудно. А и не ни остава много.

Адмиралът кимна.

— Разбира се, ние всички сме в подобно положение. Точно затова исках да се срещна с вас, преди да ви предложа тази служба. Няма да ви я налагам, ако не искате, но и не мога да ви обещая големи перспективи за бъдеща работа. Що се отнася за времето в открито море, след като завърши ремонтът на четвърти — той погледна календара, — това е след малко повече от седмица, корабът ще се отправи към Кернс, Порт Морсби и Порт Даруин, за да докладва за положението по тези места, след което ще се върне в Уилямстаун. Капитан Тауърс е изчислил, че това е курс за единадесет дни. После планираме един по-дълъг курс, който ще продължи, по всяка вероятност, два месеца.

— Ще има ли интервал между тези курсове, сър?

— Смятам, че корабът ще остане около две седмици на док.

— А след това какво предвижда програмата?

— Нищо засега.

Младият офицер се замисли, като прехвърляше в ума си пазаруването, болестите на детето, доставката на мляко. Добре, че беше лято, не трябваше да се цепят дърва. Ако вторият курс започнеше около средата на февруари, той щеше да се върне вкъщи към средата на април, преди да е станало толкова студено, че да се пали огън. Може пък и фермерът да помогне на Мери за дървата, ако се забави по-дълго, особено сега, след като му беше намерил колела за ремарке. Можеше да замине, стига всичко да е наред и по-нататък. Но ако спре електричеството или ако радиоактивността се разпространи по-бързо на юг, отколкото учените изчисляваха… Отхвърли тази мисъл.

Мери щеше много да се ядоса, ако откаже тази служба и пожертва кариерата си. Тя беше дъщеря на морски офицер, родена и отгледана в Саутси, Южна Англия. За пръв път я беше срещнал на танцова забава на „Индифатигъбъл“ по време на морския си стаж във флотата на Великобритания. Тя би настояла той да приеме назначението…

Холмс вдигна глава.

— Първите два курса мога да приема, сър — каза той. — Ще разрешите ли след това още веднъж да преценя положението? Искам да кажа, че не е толкова лесно да се правят планове занапред, както вървят нещата.

Адмиралът помисли малко. При дадените обстоятелства тази молба беше логична — особено за наскоро женен човек с малко дете. Положението се беше променило; въпреки че възможностите за работа бяха намалели, едва ли би могъл да очаква, че този офицер ще приеме охотно да плава извън австралийски води през последните няколко месеца от живота си. Той кимна:

— Съгласен съм, Холмс. Ще ви назнача за пет месеца, до тридесет и първи май. След връщането си от втория курс ми докладвайте.

— Добре, сър.

— Ще се явите на „Скорпиън“ във вторник, 1 януари. Ако изчакате четвърт час навън, ще получите писмото до капитана. Подводницата се намира в Уилямстаун в съседство със „Сидни“ — нейния кораб-майка.

— Зная, сър.

Адмиралът се изправи.

— Добре, капитане. — Той подаде ръка. — Късмет в новата служба.

Питър Холмс я стисна.

— Благодаря, че се спряхте на мене, сър. — Той поспря, преди да напусне стаята. — Знаете ли дали капитан Тауърс е днес на борда? И без това съм тук, бих могъл да се отбия и да се разбера с него, а и да разгледам подводницата. Предпочитам да направя това преди да встъпя в длъжност.

— Доколкото знам, на борда е — каза адмиралът. — Можете да телефонирате до „Сидни“ — помолете секретаря ми. — Той погледна часовника си. — В единадесет и тридесет тръгва транспортната кола от главния вход. Ще можете да я хванете.

Двадесет минути по-късно Питър Холмс седеше до шофьора на електрокара, който извършваше сега превозите до Уилямстаун. Те се движеха бързо по пустите улици. Преди електрокарът бе разнасял стоки от един огромен магазин в Мелбърн; той бе реквизиран след края на войната и пребоядисан в морско сиво. Движеше се с постоянна скорост от двадесет мили в час, необезпокояван от друго движение по пътищата. В доковете пристигнаха по обяд. Питър Холмс слезе до стоянката на „Сидни“ — австралийски самолетоносач, прикован сега неподвижно към кея. Той се качи на кораба и влезе в каюткомпанията.

В огромната каюткомпания имаше само около дузина офицери, половината от които бяха в работните габардинени комбинезони на американската флота. Сред тях беше командирът на „Скорпиън“. Той пристъпи усмихнат към Питър.

— О, капитане, радвам се, че дойдохте.

— Надявах се, че няма да имате нищо против, сър — каза Питър Холмс. — Аз трябва да встъпя в длъжност от вторник. Но тъй като бях в Адмиралтейството, реших, че ще ми разрешите да обядвам с вас и ако е възможно, да разгледам подводницата.

— Разбира се — каза капитанът. — Зарадвах се, когато адмирал Гримуейд ми съобщи, че изпраща вас. Запознайте се с някои от моите офицери. — Той се обърна към другите: — Това е господин Фарел, моят старши помощник, господин Ландгрен, корабният ни инженер. — Той се усмихна. — Нашите двигатели изискват изключително квалифициран инженерен състав. Това са господин Бенсън, господин О’Доърти и господин Хирш.

Младите мъже кимаха малко неловко. Капитанът се обърна към Питър:

— Искате ли нещо за пиене преди обяда?

— Ами да, благодаря — отвърна австралиецът. — За мен — джин с битер. — Командирът натисна звънеца. — Колко офицери имате на „Скорпиън“, сър?

— Всичко единадесет. Подводницата е доста голяма, разбира се, имаме и четирима корабни инженери.

— Трябва ви голяма каюткомпания.

— Когато седнем всички заедно, става малко тясно, но това не се случва много често в подводница. За вас обаче сме приготвили койка, капитане.

Питър се усмихна.

— Само за мене или ще я ползваме на смени?

Капитанът беше малко шокиран от подобно предположение.

— О, не, естествено. Всеки офицер и моряк има самостоятелна койка на „Скорпиън“.

Стюардът на каюткомпанията влезе в отговор на звънеца.

— Бихте ли донесли един джин с битер и шест оранжади — каза капитанът.

Питър се смути, идеше му да потъне в земята заради своята несъобразителност. Той спря стюарда:

— И в пристанище ли не пиете, сър?

Капитанът се усмихна.

— О, не! Чичо Сам не позволява. Но вие заповядайте. Това е британски кораб.

— Предпочитам да постъпя като вас, ако нямате нищо против — отвърна Питър. — Седем оранжади.

— Тогава седем — рече равнодушно капитанът. Стюардът излезе. — Всяка флота си има своите правила — отбеляза той. — Но в крайна сметка няма голяма разлика.

Обядваха на „Сидни“ — дузина офицери в единия край на една от дългите, празни маси. После слязоха в закотвения до него „Скорпиън“. Това беше най-голямата подводница, която Питър Холмс беше виждал; имаше водоизместимост шест хиляди тона, а атомните й турбини бяха с мощност над десет хиляди конски сили. Освен единадесетте офицери в нея служеха още около седемдесет сержанти и матроси. Всички тези мъже се хранеха и спяха сред лабиринти от тръби и жици, както е на всички подводници, но тази беше особено добре съоръжена за плаване в тропиците: имаше чудесна климатична инсталация и голямо хладилно помещение. Питър Холмс не беше служил на подводница и не можеше да прецени техническите й предимства, но командирът му обясни, че тя се управлява лесно и е доста маневрена, въпреки голямата й дължина.

С изключение на две торпедни тръби при ремонта бяха отстранили цялото въоръжение и почти всички боеприпаси. Така имаше повече място за столови и помещения за почивка, отколкото в друга подводница. Отстраняването на торпедните тръби и стелажите в кърмовата част бе създало по-добри условия за хората в машинното отделение. Питър прекара един час в тази част на кораба заедно с капитан-лейтенант Ландгрен, корабния инженер. Никога не беше служил на атомна подводница и тъй като голяма част от съоръженията се считаха за секретни, имаше много нови за него неща. Трябваше му известно време, за да разучи системата за циркулация на течния натрий до реактора, различните топлообменници и хелиевата система със затворен цикъл на действие.

Накрая се върна в малката капитанска каюта. Капитан Тауърс позвъни на цветнокожия стюард, поръча кафе за двамата и свали сгъваемата седалка за Питър.

— Разгледахте ли машините? — попита той.

Австралиецът кимна.

— Аз не съм инженер — каза той. — За много от тях нямам достатъчно знания, но ми беше много интересно. Случват ли се аварии?

Капитанът поклати глава.

— Досега не сме имали. Дано не се случва — в открито море нищо не може да се направи. Просто стискаш палци и се молиш всичко да върви нормално.

Донесоха кафето и те отпиха мълчаливо.

— Според заповедта трябва да се явя при вас във вторник — каза Питър. — В колко часа ще искате да бъда тук, сър?

— Във вторник ще излезем на пробно плаване. Може би ще потеглим в сряда, но не ми се вярва, че ще закъснеем толкова. В понеделник ще натоварим запасите и екипажът ще се качи на борда.

— В такъв случай по-добре да се явя в понеделник. По някое време предобед?

— Така ще е най-добре — каза капитанът. — Смятам, че ще тръгнем във вторник до обяд. Казах на адмирала, че искам да направим едно кратко пробно плаване в Басовия пролив и да се върнем към петък, за да докладваме каква е оперативната ни готовност след ремонта. Да, добре ще е, ако бъдете на борда в понеделник преди обяд.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо междувременно? Ако се налага, ще дойда в събота.

— Благодаря, капитане, но не е необходимо. Половината екипаж е вече в отпуск, а утре следобед ще пусна и останалите за събота и неделя. Освен шестимата на вахта и един офицер в събота и неделя никой няма да остане тук. Не, няма смисъл да идвате по-рано от понеделник предобед.

Той погледна Питър.

— Някой да ви е казвал какво ще искат от нас?

Австралиецът се изненада.

— Не са ли ви съобщили, сър?

Американецът се засмя.

— Абсолютно нищо. Може да се каже, че капитанът последен научава заповедите.

— Адмиралът ме повика за назначението — каза Питър. — Той ми съобщи, че ще отплавате към Кернс, Порт Морсби и Даруин и че курсът ще продължи единадесет дни.

— Вашият капитан Никсън от Оперативния отдел ме попита колко време ще отнеме това — отбеляза капитанът. — Не съм получил още заповед.

— Тази сутрин адмиралът каза, че ще последва и един по-дълъг курс, който ще трае около два месеца.

Чашката на командира Тауърс застина във въздуха.

— Това е ново за мене. Не каза ли накъде ще се отправим?

Питър поклати глава.

— Само това каза, че ще отнеме около два месеца.

Настъпи кратко мълчание. После американецът се надигна и се усмихна.

— Ако надникнете тук към полунощ, сигурно ще ме намерите да чертая радиуси по картата — тихо каза той. — Също и утре вечер, и другиден.

Австралиецът сметна, че е по-добре да отклони разговора към нещо по-леко.

— Няма ли да слезете на брега за почивните дни? — попита той.

Капитанът поклати глава.

— Ще се навъртам наоколо. Единият ден може да прескоча до града и да отида на кино.

Програмата за почивните му дни не изглеждаше особено весела: един чужденец в чужда страна, далеч от дома. Без много да му мисли, Питър каза:

— Защо не дойдете във Фолмаут за два дни, сър? Имаме една свободна спалня. През този сезон прекарваме по-голямата част от времето в морския клуб — плуваме и караме лодки. Жена ми ще се зарадва, ако дойдете.

— Много мило от ваша страна — каза замислено капитанът. Той отново отпи от кафето, докато обмисли предложението. Хората от Северното полукълбо трудно общуваха с тези от Южното. Твърде много неща ги деляха, твърде голяма бе разликата в преживяното. Непрекъснатото съчувствие издигаше преграда. Той знаеше това много добре, а и беше сигурен, че австралийският офицер също го знае въпреки поканата. Но едновременно с това смяташе, че е негов дълг да опознае по-добре своя офицер за свръзка. Тъй като чрез него щеше да държи връзка с командването на Австралийските военноморски сили, би следвало да знае що за човек е той; това беше довод в полза на гостуването в неговия дом. Промяната щеше да създаде известно разнообразие в противното бездействие, което го измъчваше месеци наред; каквото и неудобство да изпита, пак щеше да е по-добре, отколкото в кънтящия, празен самолетоносач, сам в компанията на собствените си мисли и спомени.

Той остави чашата си и леко се усмихна. Може и да е неловко, ако отиде там, но щеше да е още по-неудобно да откаже рязко любезната покана на новия му офицер.

— Сигурен ли сте, че няма да притесня съпругата ви? — попита той. — Нали имате малко дете?

Питър поклати глава.

— Тя ще се зарадва. Това за нея ще бъде известно разнообразие. Напоследък не се среща с много нови хора. Разбира се, и бебето я ограничава.

— Много ми се иска да дойда за един ден — каза американецът. — Утре ще трябва да се навъртам наоколо, но бих поплувал с удоволствие в събота. Отдавна не съм плувал. Удобно ли ще бъде, ако пристигна във Фолмаут със сутрешния влак в събота. Трябва да се върна тук в неделя.

— Ще ви посрещна на гарата.

Те уточниха какви влакове има. След това Питър попита:

— Можете ли да карате колело?

Другият кимна.

— Ще взема с мене до гарата още един велосипед. Ние живеем на около две мили от там.

— Чудесно — каза капитан Тауърс.

Червеният „Олдсмобил“ вече избледняваше като в сън. Само преди петнадесет месеца го беше закарал до летището, но вече трудно можеше да си спомни как изглеждаше арматурното табло или от коя страна беше ръчката за седалката. Сигурно е още в гаража на дома му в Кънектикът, може би недокоснат, заедно с всички други неща, за които се беше научил да не мисли. Човек трябваше да живее с настоящето и да направи всичко възможно да забрави миналото — сега настоящето бяха велосипедите на една железопътна гара в Австралия.

Питър си тръгна, за да хване транспорта обратно за Адмиралтейството. Там той прибра заповедта за назначение и колелата, после хвана трамвая за гарата. Стигна във Фолмаут към шест часа, закрепи несръчно колелата върху кормилото на велосипеда, свали си сакото и уморено натисна педалите нагоре по хълма към къщи. Половин час по-късно той беше там, мокър от пот в горещата вечер. Мери стоеше на поляната по лека лятна рокля сред свежия ромон на пръскачката.

Тя се запъти да го посрещне.

— Ах, Питър, колко си потен! Виждам, че си намерил колелата.

Той кимна.

— Извинявай, че не можах да дойда на брега.

— Предположих, че са те забавили. Ние се прибрахме у дома към пет и половина. Какво стана с назначението?

— Дълга история — каза той. Постави велосипеда и колелата на верандата. — Искам да си взема първо един душ и после ще ти разкажа.

— Кажи ми само — хубаво или лошо?

— Хубаво. Плаване до април. После нищо.

— О, Питър — извика тя, — това е чудесно! Върви да си вземеш душ и после ще ми разкажеш подробно. Ще изнеса шезлонгите, имаме и бира в хладилника.

Четвърт час по-късно, освежен, в риза с отворена яка и леки памучни панталони, той седеше на сянка със студената бира и разказваше. Накрая попита:

— Познаваш ли капитан Тауърс?

Тя поклати глава.

— Джейн Фриймън ги познава всички от едно увеселение на „Сидни“. Каза, че бил доста симпатичен. Как го виждаш като началник?

— Струва ми се, че ще е добър — отвърна той. — Разбира си от работата. Сигурно отначало ще е малко необичайно, нали подводницата е американска. Но да си призная, харесаха ми всички. Поизложих се, като си поръчах джин с битер. — Той се засмя и й разказа.

— Точно това каза и Джейн. Те пият на брега, но никога на кораба. Изглежда, въобще не пият в униформа. Поръчали си някакъв блудкав плодов коктейл. Всички останали се наливали като смоци.

— Поканих го за почивните дни. Ще пристигне в събота сутринта.

Мери го погледна смаяно.

— Капитан Тауърс?

Той кимна.

— Чувствах, че трябва да го поканя. Всичко ще бъде наред.

— О, Питър… няма да е така. Те вече не могат да се чувстват добре. За тях е твърде болезнено да влизат в домовете на хората.

Питър се опита да я успокои.

— Той е различен. Освен това е доста по-възрастен. Вярвай ми, всичко ще бъде наред.

— Точно така ми казваше и за онзи командир на ескадрила от Английските военновъздушни сили. Как се казваше, забравих му името. Онзи, дето плака.

Не искаше да му напомнят за онази вечер.

— Зная, че им е трудно. Идват в нечий дом, а в него бебето и всичко останало… Но повярвай ми, с този няма да е така.

Мери се примири с неизбежното.

— Колко време ще остане?

— Само за една нощ. Трябвало да се върне на „Скорпиън“ в неделя.

— Ако е само за една нощ, няма да е толкова лошо… — Тя поседя за миг замислена, леко смръщена. — Въпросът е да се измислят разни занимания. През цялото време да е зает. Нито миг скука. Това ни беше грешката с оня от Английските военновъздушни сили. Какво обича да прави?

— Да плува. Иска да поплува.

— Кара ли лодка? В събота има състезания.

— Не съм го питал. Няма начин да не кара. Такъв човек изглежда.

Мери отпи от бирата.

— Можем да го заведем на кино — замислено каза тя.

— Какво дават?

— Не зная. Всъщност няма значение, стига да има непрекъснато занимание.

— Може би няма да е много подходящо, ако филмът е за Америка. Ами ако попаднем на някой, заснет в родния му град.

Тя го погледна смаяно.

— Би било ужасно! Къде се намира родният му град, Питър? В коя част на Америка?

— Нямам представа. Не го попитах.

— Божичко, трябва да измислим нещо за вечерта, Питър. Струва ми се, че най-безопасен ще е някой английски филм, но в момента може да не дават такива.

— Можем да поканим приятели — предложи той.

— Ще се наложи, ако няма английски филм. Май така ще е по-добре. — Тя поседя замислено и после попита. — Знаеш ли дали е бил женен?

— Не зная. Предполагам, че е бил.

— Може би Мойра Дейвидсън ще дойде да ни помогне — каза тя замислено. — Ако няма други ангажименти.

— Ако не е пияна — отбеляза Питър.

— Тя не е такава през цялото време — отвърна жена му. — Във всеки случай ще поддържа настроението.

Той обмисли предложението.

— Това не е лоша идея. Трябва да й обясня какво да прави. Нито миг скука. В леглото или вън от него.

— Нали знаеш, че не е такава. Само така изглежда.

Той се ухили.

— Добре, както кажеш.

Още същата вечер позвъниха на Мойра Дейвидсън и й казаха какво предлагат.

— Питър е сметнал, че трябва да го покани — каза й Мери. — Искам да кажа, че той е новият му командир. Но нали знаеш какви са и как се чувстват, когато отидат в нечия къща с деца и мирис на пелени, с биберони и какво ли не още. Така че ние решихме да поразчистим малко къщата, да приберем всичко това и да се опитаме да го поразвеселим — да не скучае нито миг, нали разбираш? Работата е там, че сама с Дженифър едва ли ще успея да се справя с всичко. Ще можеш ли да дойдеш и да ни помогнеш, скъпа? Страх ме е само, че ще трябва да спиш на походно легло във всекидневната или, ако предпочиташ, навън, на верандата. Само за събота и неделя. От тебе се иска да го занимаваш през цялото време. Нито миг скука. Решихме в събота вечер да поканим някои хора.

— Не звучи обещаващо — отвърна госпожица Дейвидсън. — Кажи ми, много ли е схванат? Да не почне да хленчи в ръцете ми и да ме уверява колко много приличам на покойната му съпруга? Някои от тях правят точно това.

— Всичко може да се очаква — каза несигурно Мери. — Никога не съм го виждала. Почакай за минутка да питам Питър. — Тя се върна при телефона. — Мойра? Питър каза, че може да те понатисне, ако си пийне повечко.

— Това е за предпочитане — рече госпожица Дейвидсън. — Добре, ще дойда в събота сутринта. Между другото, отказах джина.

— Отказала си джина?

— Изпортва вътрешностите. Продупчва червата и причинява язва. Всяка сутрин получавах пристъпи, така че го отказах. Сега съм на бренди. Шест бутилки ще ми стигнат за двата дни. Човек може да изпива по много бренди.

 

 

В събота сутринта Питър Холмс отиде с велосипеда си на гарата във Фолмаут. Там се срещна с Мойра. Тя беше тъничко момиче, с права руса коса и бяло лице, дъщеря на скотовъдец, собственик на фермата Харкъуей, близо до Бъруик. Тя пристигна на гарата в много елегантна двуколка, изровена на някой битпазар и възстановена преди година на значителна цена, теглена от красива, буйна, сива кобила. Носеше памучни панталони във възможно най-яркочервено и блуза в същия цвят, ноктите и устните й бяха също тъй червени. Тя махна на Питър, който отиде да задържи коня, слезе от колата и върза хлабаво поводите за парапета, зад който преди пътниците заставаха на опашка за автобуса.

— Добро утро, Питър. Няма ли го още приятелчето?

— Пристига с тоя влак. В колко часа тръгна от къщи?

Тя живееше на двадесет мили от Фолмаут.

— В осем часа. Отвратително.

— Закусвала ли си?

Мойра кимна.

— Бренди. Имам намерение да изпия още едно, преди да се кача пак на тая бричка.

Питър се обезпокои.

— Нищо ли не си яла?

— Какво да ям? Пушена сланина с яйца и прочее? Мило дете, снощи у Саймови имаше събиране. Ако бях яла, щях да изповърна всичко.

Запътиха се да посрещнат влака.

— В колко часа си легна?

— Към два и половина.

— Не зная как издържаш. Аз не бих могъл.

— Справям се. Ще карам така, докато мога, а и не остава чак толкова много. Искам да кажа, защо да си губя времето в спане? — Тя се засмя малко пискливо. — Просто няма смисъл.

Питър не отвърна, защото тя беше права, само че това не беше неговият начин. Постояха, почакаха, докато влакът навлезе в гарата, и посрещнаха на перона капитан Тауърс. Той се появи в цивилни дрехи, в сиво сако и сиво-бежови памучни панталони с леко американска кройка, с които се открояваше като чужденец в тълпата.

Питър Холмс ги запозна. Щом минаха от перона надолу по рампата, американецът каза:

— От години не съм карал велосипед. Сигурно ще падна.

— Намерили сме нещо по-добро — отвърна Питър. — Мойра е тук с бричката си.

Другият сбърчи вежди.

— Не разбрах.

— Спортна кола — каза момичето. — „Ягуар, ХК-140“. „Тъндърбърд“. Нов модел, само една конска сила, но развива цели осем мили в час по равното. Господи, как ми се пие!

Те отидоха до бричката със сивия кон; тя се запъти да отвърже поводите. Американецът отстъпи назад, за да я разгледа — блестяща на слънцето, елегантна.

— Виж ти! — възкликна той. — Та това е кабриолет!

Мойра отстъпи назад и се засмя.

— Кабриолет! Това е точната дума. Кабриолет, нали? У дома в гаража седи един „Форд“, капитан Тауърс, но не го докарах. Кабриолет, точно така. Хайде, качвайте се, сега ще натисна газта и ще ви покажа как върви.

— Аз съм с колелото, сър — каза Питър. — Ще тръгна с него и ще ви посрещна у дома.

Командир Тауърс се качи на кабриолета, момичето седна до него, взе камшика, подкара коня и потеглиха в тръс по пътя зад велосипеда.

— Ще ми се да направя нещо, преди да напуснем града — каза Мойра на спътника си. — Искам да си пийна. Питър е много мил. Мери също, но те не пият достатъчно. Мери казва, че това причинявало колики на бебето. Надявам се, че нямате нищо против. Ако предпочитате, можете да пийнете кола или нещо подобно.

Капитан Тауърс се чувстваше малко замаян, но освежен. Отдавна не му се беше случвало да бъде в компанията на такава млада жена.

— Ще последвам вашия пример — каза той. — През последната година съм изпил толкова кола, че подводницата ми може да плува в нея на перископна дълбочина. Малко алкохол ще ми дойде добре.

— И на мен също — отбеляза тя. Умело насочи екипажа по главната улица. Няколко коли стояха изоставени, паркирани диагонално по тротоара — вероятно повече от година. Толкова слабо беше движението по улиците, че те не представляваха никакво препятствие, освен това нямаше бензин, за да ги махнат. Мойра спря пред хотел „Пиър“, слезе, завърза поводите за бронята на една от колите и влезе със спътника си в Дамския салон.

— Какво да поръчам за вас? — попита американецът.

— Двойно бренди.

— С вода?

— Съвсем малко и много лед.

Той предаде поръчката на бармана и постоя замислен, а момичето го наблюдаваше. Тук не произвеждаха ръжено уиски, а от много месеци не внасяха скоч. Към австралийското уиски той имаше подозрение.

— Никога не съм пил брендито така. Как е?

— Не те отрязва, но те кара да настръхнеш. Добре е за стомаха. Заради това го пия.

— Все пак ще си остана на уиски. — Капитан Тауърс поръча и после се обърна към нея развеселен. — Доста си пийвате, а?

— Така казват. — Мойра пое питието, което той й подаде, и извади от чантата си пакет цигари, смес от южноафрикански и австралийски тютюн. — Ще си вземете ли една? Ужасни са, но само това намерих.

Той предложи една от своите, също толкова ужасни, и я запали. Мойра изпусна дълго облаче дим през ноздрите си.

— Важното е да има разнообразие. Как се казвате?

— Дуайт. Дуайт Лайънъл.

— Дуайт Лайънъл Тауърс. Аз съм Мойра Дейвидсън. Имаме скотовъдна ферма на около двадесет мили оттук. Вие сте капитанът на подводницата, нали?

— Да.

— И тази работа ви прави щастлив? — цинично попита тя.

— За мене беше голяма чест, че ми възложиха командването — каза той тихо. — И все още го смятам за голяма чест.

Мойра сведе очи.

— Съжалявам, че го казах. Когато съм трезва, ставам истинско прасе. — Изпи чашата си до дъно. — Поръчайте ми още едно, Дуайт.

За нея той поръча още едно, а за себе си реши да си остане с първото уиски.

— Кажете ми — попита момичето, — какво правите, когато сте в отпуск? Играете ли голф? Карате ли лодка? Ходите ли за риба?

— Най-вече ходя на риболов. — В съзнанието му изплува една безкрайно далечна почивка с Шеърън, но той прогони този спомен. Трябваше да се съсредоточи върху настоящето и да забрави миналото. — Май че е горещичко за голф. Капитан-лейтенант Холмс спомена нещо за плуване.

— Това е най-лесното. Днес следобед долу в клуба ще има ветроходна регата. Харесва ли ви такова нещо?

— Разбира се — каза той с видимо удоволствие. — Каква лодка има Холмс?

— Нещо, което се казва „Гуен-12“. Един вид плаващ сандък с платна. Не съм сигурна дали самият той ще иска да участва. Аз ще ви балансирам, ако той не желае.

— Щом ще караме лодка — изрече Дуайт решително, — по-добре е да престанем с пиенето.

— Няма да ви балансирам, ако сте си намислили да се държите като в американската флота. На нашите кораби няма сух режим.

— Добре — каза той помирително. — Тогава аз ще балансирам лодката.

Мойра се втренчи в него.

— Удряли ли са ви с бутилка по главата?

Дуайт се усмихна.

— Много пъти.

Тя пресуши чашата си.

— Добре де, изпийте поне още едно.

— Не, благодаря. Холмсови ще се чудят какво е станало с нас.

— Ще се досетят — каза момичето.

— Хайде. Искам да погледам света от бричката.

Той я поведе към вратата. Мойра вървеше с него, без да се съпротивлява.

— Искате да кажете от кабриолета.

— Не, не. Сега сме в Австралия. Бричка е.

— Точно тук ви е грешката. Това е кабриолет. От преди седемдесет години. Татко казва, че е бил направен в Америка.

Дуайт погледна двуколката с нов интерес.

— Я гледай — възкликна той, — чудех се къде съм я виждал преди. Дядо ми имаше точно такава под навеса за дърва, в Мейн, когато бях момче.

Не биваше да му позволява да си мисли за миналото.

— Постойте до главата на кобилата, докато дам назад — не я бива на заден ход.

Мойра се метна на седалката и дръпна така жестоко юздите на кобилата, че той трябваше да положи доста усилия да я задържи. Кобилата се изправи и го бутна с предните си копита, той успя да я насочи назад към улицата и се метна до момичето, преди да се понесат в лек галоп. Мойра каза:

— Не я сдържа на едно място. Хълмът ще я оправи за две минути. Тия гадни асфалтови пътища…

Американецът седеше и се държеше здраво за седалката, докато се носеха в кариер по пътя; кобилата залиташе и се плъзгаше по гладкия асфалт, а той се чудеше как едно момиче може да кара кон толкова лошо.

След няколко минути пристигнаха в къщата на Холмсови. Кобилата бе потънала в пот. Капитан-лейтенантът и съпругата му излязоха да ги посрещнат.

— Съжалявам, че закъсняхме — каза момичето невъзмутимо. — Не можах да накарам капитан Тауърс да подмине кръчмата.

— Личи, че си наваксвала загубеното време — отбеляза Питър.

— Беше голямо препускане — обади се командирът на подводницата. Той слезе и се запозна с Мери. После се обърна към момичето:

— Какво ще кажете, да я поразтъпча ли малко надолу-нагоре, докато й мине потта?

— Чудесно — каза момичето. — Трябва да се разпрегне и да се отведе на заграденото място пред конюшнята — Питър ще ви покаже. Аз ще помогна на Мери за обяда. Питър, Дуайт иска да кара лодката ти следобед.

— Не съм казвал такова нещо — запротестира американецът.

— Но искате… — Тя огледа кобилата. Добре, че баща й не беше там да види. — Изтрийте я с нещо. Отзад под овеса има един парцал. Ще я напоя по-късно, след като ние си пийнем.

Този следобед Мери си остана вкъщи с бебето, за да подготви спокойно всичко за вечерта, а Дуайт Тауърс подкара несигурно велосипеда си заедно с Питър и Мойра към морския клуб. Заминаха с хавлии на вратовете и бански костюми, натъпкани в джобовете. Преоблякоха се в клуба в очакване на голямото състезание. Лодката представляваше един засмолен шперплатов сандък с малък кубрик и добре опънато платно. Те стъкмиха платното и въжетата, спуснаха я във водата и застанаха на стартовата линия пет минути по-рано; платноходката караше американецът, Мойра балансираше, а Питър наблюдаваше състезанието от брега.

Те плаваха по бански костюми: Дуайт Тауърс в стари сиво-бежови гащета, а момичето в бял костюм от две части; носеха си ризи в лодката, за да не изгорят от слънцето. Няколко минути маневрираха наоколо под топлото слънце, зад стартовата линия, като се въртяха в кръг сред още дузина състезатели от различни класове. Командирът не беше карал платноходка няколко години и никога преди това не беше управлявал лодка точно от този тип. Тя обаче бе доста маневрена и Дуайт скоро разбра, че е много бърза. До момента, когато прозвуча стартовият изстрел, лодката вече бе спечелила доверието му и след състезанието, включващо три обиколки на триъгълник, те се наредиха на пето място.

Както обикновено, в залива Порт Филип духаше много силен вятър. След първата обиколка той се засили още повече и те заплаваха с планшира под нивото на водата. Капитан Тауърс беше твърде зает с шкота, с румпела и с усилията да държи лодката по курса, че да обръща внимание на нещо друго. Започнаха втория кръг, лавираха по посока на по-далечния завой сред ярка слънчева светлина и облаци от диамантени пръски, американецът беше толкова погълнат, че не забеляза как момичето подритна една намотка от гротшкота около кнехта и метна отгоре кливерния шкот. Приближиха се до шамандурата и Дуайт умело я заобиколи, като изправи румпела и освободи шкота, който се размота около два фута и после се заплете. Връхлетя ги нов порив на вятъра и преобърна платноходката, а платната легнаха върху водата. Двамата заплуваха отстрани.

— Защо не задържахте — обвини го Мойра. А после извика: — Ах, по дяволите, отвърза ми се сутиенът!

Тя се гмурна под водата и направи безуспешен опит да завърже връзките отзад на гърба си, но банският се изплъзна от ръцете й и се понесе покрай нея. Момичето го грабна и извика:

— Идете от другата страна и седнете на подвижния кил. Така ще се изправи.

Мойра плуваше до него. В далечината видяха, че бялата моторна спасителна лодка завива и се насочва към тях.

— Сега пък спасителният катер — от трън та на глог! — възкликна момичето. — Дуайт, помогнете ми да си сложа това, че идват.

Тя би могла да се справи чудесно и сама, като легне по корем във водата.

— Така е добре, вържете го здраво. Не чак толкова стегнато, не съм японка. Така е добре. Сега дайте да изправим лодката и да продължим състезанието.

Мойра се покатери върху подвижния кил, който стърчеше хоризонтално от корпуса на нивото на водата и застана отгоре, като се държеше за планшира, докато Дуайт плуваше отдолу, удивен от нежната й фигура и от нейната дързост. Заедно с нея той натисна плота на кила с цялата си тежест, лодката вдигна подгизналите си платна от водата, поколеба се за миг и после се изправи стремително. Момичето се прехвърли през борда в кубрика и се строполи, освобождавайки гротшкота, а Дуайт изпълзя до нея. Минута, преди спасителният катер да ги достигне, лодката потегли несигурно под тежестта на мокрите платна.

— Друг път внимавайте — каза Мойра строго. — Този бански костюм е само за слънце. Не е предназначен за плуване.

— Не зная как се случи — извини се той. — Като че ли всичко вървеше добре.

Финишираха предпоследни без други инциденти. Отправиха се към брега и Питър влезе във водата чак до кръста, за да ги посрещне. Той хвана лодката и я обърна срещу вятъра.

— Как беше плаването. Видях, че се преобърнахте.

— Прекрасно плаване — отговори момичето. — Дуайт ни преобърна, а после сутиенът ми се развърза — така или иначе, не липсваха вълнуващи преживявания. Нито миг скука. Лодката ти върви чудесно, Питър.

Те скочиха във водата и изтеглиха лодката на пясъка, свалиха платната и я поставиха върху хелинга^[3], за да я качат на брега. После се изкъпаха покрай пристана и седнаха да пушат под топлите лъчи на залеза. Скалата зад тях ги пазеше от вятъра, духащ откъм брега.

Американецът погледна синята вода, червената скала, закотвените моторни лодки, полюшващи се върху водата.

— Много хубаво място — каза той замислено. — Имате си чудесен малък клуб.

— Тук не вземат плаването много на сериозно — забеляза Питър. — Това е тайната.

— Това е тайната и за всичко останало — обади се момичето. — Кога ще пийнем пак, Питър?

— Гостите ще пристигнат около осем часа — каза й той и се обърна към Дуайт. — Тази вечер сме поканили няколко души у дома. Първо ще отидем да вечеряме в хотела. Така ще улесним домакинята.

— Разбира се. Чудесно.

— Да не заведете капитан Тауърс пак в хотел „Пиър“ — каза момичето.

— Там смятах да вечеряме.

— Струва ми се, че не е много разумно — каза тя мрачно.

Американецът се засмя.

— Хубава репутация ми създавате.

— Вие сам си я създавате. А аз правя всичко по силите си, за да ви оправдая. Няма да казвам как ми свалихте сутиена.

Дуайт Тауърс я погледна несигурно и после се засмя. Смя се така, както не беше се смял от година, невъзпиран от мисли за онова, което се беше случило.

— Добре — каза най-после той. — Ще запазим това в тайна само между нас двамата.

— Аз ще я пазя — каза Мойра строго. — А вие сигурно ще разкажете на всички още тази вечер, само като си пийнете малко…

— Време е да се преобличаме — обади се Питър. — Казах на Мери, че до шест ще си бъдем вкъщи.

Тръгнаха надолу по кея към съблекалните, преоблякоха се и се качиха на велосипедите. Когато стигнаха в къщата, завариха Мери на поляната да полива градината. Обсъдиха как и с какво да слязат до хотела и решиха да впрегнат кобилата и да идат с кабриолета.

— Така ще бъде най-добре за капитан Тауърс — каза момичето. — Никога няма да успее да се изкачи обратно по хълма след още един сеанс в хотел „Пиър“.

Тя се отдалечи с Питър към заграденото място пред конюшнята, за да хванат и впрегнат кобилата. Мойра пъхна юздечката между зъбите и промуши ушите й през оглавника. После попита:

— Добре ли се справям, Питър?

Той се ухили.

— Отлично се справяш. Нито миг скука.

— Нали Мери каза, че иска точно това. Във всеки случай още не е заронил сълзи.

— По-скоро ще спука кръвоносен съд, ако продължиш да го нападаш.

— Не съм сигурна, че ще мога. Изиграх си почти целия репертоар. — Тя нагласи аръша върху гърба на кобилата.

— Нощта ще те вдъхнови отново.

— Може би.

 

 

Вечерта напредваше. Вечеряха в хотела и подкараха обратно нагоре по хълма по-спокойно отпреди, разпрегнаха кобилата, оставиха я в заграденото място пред конюшнята за през нощта и се приготвиха да посрещнат гостите в осем часа. На скромното малко събиране дойдоха четири двойки: млад лекар със съпругата си, още един морски офицер, един весел младеж, птицевъд, и младият собственик на малко машиностроително предприятие. Три часа те танцуваха и пиха заедно, усърдно избягвайки всякаква сериозна тема за разговор. В топлата нощ стаята ставаше все по-гореща и по-гореща, саката и вратовръзките бяха свалени още в началото, а грамофонът не спираше да върти една огромна купчина от плочи, половината взети назаем за вечерта. Въпреки широко отворените прозорци зад мрежата за мухи, стаята се изпълни с цигарен дим. От време на време Питър изпразваше пълните пепелници в кошчето за смет, а Мери събираше празните чаши, отнасяше ги в кухнята да ги измие и ги връщаше отново. Накрая, около единадесет и половина, тя внесе поднос с чай, кифли с масло и торта — обичайният за Австралия знак, че празненството е към края си. Малко по-късно гостите започнаха да се сбогуват, клатушкайки се на своите велосипеди.

Мойра и Дуайт изпратиха доктора и съпругата му по автомобилната алея до края на двора. После тръгнаха обратно към къщата.

— Хубава вечер — каза командирът на подводницата. — Всички са наистина много мили.

В градината беше прохладно и приятно след задуха в къщата. Нощта беше много спокойна. Между дърветата виждаха бреговата линия на Порт Филип, която се простираше под ярката светлина на звездите от Фолмаут чак до Нелсън.

— Вътре беше ужасно горещо — отбеляза момичето. — Ще постоя още малко тук, преди да си легна, искам да се поосвежа.

— По-добре да ви донеса нещо да се наметнете.

— По-добре ми донесете едно питие, Дуайт.

— Безалкохолно?

Мойра поклати глава.

— Около инч и половина бренди и много лед, ако е останало нещо.

Той я остави и влезе, за да й донесе питието. Когато излезе отново с по една чаша в двете си ръце, тя седеше в тъмнината към края на верандата. Взе чашата и му благодари, а той седна до нея. След шума и бъркотията на вечерта нощното спокойствие в градината беше истинско облекчение за него.

— Хубаво е да се поседи за малко тук, на спокойствие.

— Докато започнат да хапят комарите. — Задуха топъл лек ветрец. — Може и да не почнат при тоя вятър. Ако си легна сега, няма да мога да заспя, така съм се подула. Ще лежа само и ще се мятам цяла нощ.

— До късно ли сте стояли снощи?

— Да. И предишната нощ.

— Поне веднъж можете да опитате да си легнете по-рано.

— Каква е ползата? Каква е ползата сега? — Той не направи опит да й отговори и след малко Мойра попита: — Защо Питър ще идва с вас на „Скорпиън“, Дуайт?

— Той е нашият нов офицер за свръзка.

— Преди него имахте ли друг?

Дуайт поклати глава.

— Никога не сме имали преди.

— Защо тогава са ви дали сега?

— И аз бих искал да знам. Може би се предвижда курс в австралийски води. Не съм получил заповед, но така се говори. Изглежда, че във вашата флота капитанът е последният човек, който научава.

— Къде казват, че ще ходите, Дуайт?

Той се поколеба за миг. Сега предпазливостта беше отживелица, макар че трябваше да положи усилие, за да си го припомни: след като вече нямаха ни един враг в целия свят, предпазливостта не беше нищо друго, освен навик.

— Казват, че ще правим малък курс до Порт Морсби. Може да е само слух, но друго не съм чул.

— Но Порт Морсби е извън строя, нали?

— Така мисля. От доста време не са получавали никакви радиограми.

— Вие не можете да слезете на брега, ако градът е засегнат, нали?

— Все някога някой трябва да отиде и да види. Няма да напускаме подводницата, освен ако нивото на радиацията е близко до нормалното. Ако е високо, дори няма да изплуваме на повърхността. Но някой трябва да отиде и да види. — Дуайт млъкна и под звездната светлина в градината настъпи тишина. — Има много места, където някой трябва да отиде и да види — каза най-сетне той. — Все още идват радио предавания от някакво място близо до Сиатъл. Без никакъв смисъл, просто от време на време някаква бъркотия от точки и тирета. Понякога минават седмици и чак тогава пак се появяват. Може би там някой е жив и не знае как да си служи с радиопредавателя. Горе, в Северното полукълбо, има много странни неща — някой трябва да отиде и да види.

— Възможно ли е да има живи там?

— Не вярвам. Не че е невъзможно. Но те би трябвало да живеят в херметически затворено помещение, въздухът, идващ отвън да се филтрира, да имат предварително приготвени запаси от храна и вода. Не изглежда вероятно.

Тя кимна.

— Вярно ли е, че Кернс е също засегнат, Дуайт?

— Вероятно и Кернс, и Даруин. Може би ще трябва да идем да видим и тях. Може би точно затова Питър е назначен на „Скорпиън“. Той познава тези води.

— Някой казваше на татко, че в Таунсвил вече има случаи на лъчева болест. Мислите ли, че е възможно?

— Всъщност не знам, не съм чул. Но според мен е възможно. Това е на юг от Кернс.

— И радиацията ще продължи да се разпространява насам на юг, докато стигне и до нас, така ли?

— Така се говори.

— В Южното полукълбо никога не е хвърляна бомба — каза Мойра сърдито. — Защо трябва да стига до нас? Не може ли да се направи нещо, за да се спре?

Дуайт поклати глава.

— Невъзможно е. Ветровете са виновни. Безкрайно трудно е да се спре онова, което носят ветровете. Просто не е по силите на човек. Трябва да приемеш нещата, каквито са, и да се примириш.

— Не разбирам — каза тя упорито. — Едно време хората казваха, че ветровете не пресичат екватора, така че ние ще сме в безопасност. А сега излиза, че въобще не сме застраховани…

— Никога не сме били застраховани — каза той тихо. — Дори да бяха прави за тежките частици — радиоактивният прах, а се оказа, че не са, до нас пак щяха да достигнат най-леките, пренесени по дифузен път. Вече са тук. Радиоактивното ниво на средата днес е осем или девет пъти по-високо, отколкото преди войната.

— Това изглежда не ни вреди. Но този прах, за който говорят… Той се носи от вятъра, нали?

— Точно така. Но не съществува вятър, който да духа направо от Северното полукълбо в Южното. Ако имаше, всички щяхме да сме загинали досега.

— По-добре да сме загинали — каза горчиво Мойра. — Това е все едно да чакаш да те обесят.

— Може да е така. Или пък е божия милост.

След тези негови думи настъпи кратко мълчание.

— Защо продължава толкова дълго, Дуайт? — попита най-сетне тя. — Защо вятърът не задуха направо и всичко не свърши?

— Всъщност не е толкова трудно да се разбере. Във всяко полукълбо ветровете се движат в огромни кръгове, обхващащи хиляди мили между полюса и екватора. В Северното и в Южното полукълбо има отделни системи за движението на ветровете. Но това, което ги разделя, не е екваторът, който виждате на глобуса. Това нещо се нарича Екватор на налягането и се премества на север или на юг в зависимост от сезона. През януари целият остров Борнео и Индонезия са в северната система, но през юли границата се измества нагоре, на север, така че цяла Индия, Сиам и всичко на юг от тях е в южната система. Така през януари северните ветрове носят радиоактивния прах, да речем, надолу към Малая. После през юли той е вече в южната система и нашите ветрове го подхващат и го пренасят насам. По тази причина радиацията се приближава бавно към нас.

— И нищо ли не може да се направи?

— Абсолютно нищо. Задачата е прекалено трудна за човечеството. Просто трябва да се примирим.

— Не искам да се примирявам — каза момичето разярено. — Не е честно. Никой от Южното полукълбо не е хвърлял бомба, нито водородна, нито кобалтова, нито каквато и да е друга. Ние нямаме нищо общо с това. Защо трябва ние да умираме, когато други страни на девет, десет хиляди мили от нас са искали война? Истинска гадост.

— Точно така е. Но нищо не може да се промени.

Настъпи пауза, после Мойра изрече сърдито:

— Не че ме е страх от смъртта, Дуайт. Всички ние ще трябва да се срещнем с нея някой ден. Яд ме е за онова, което ще пропусна… — Тя се обърна към него под звездната светлина. — Никога няма да изляза от Австралия. Цял живот съм искала да видя Рю де Риволи. Предполагам, че това е само едно романтично име. Глупаво е, защото сигурно е улица като улица. Но точно нея исках да видя, а няма никога да стане. Защото сега не съществува нито Париж, нито Лондон, нито Ню Йорк.

Той нежно й се усмихна.

— Рю де Риволи може би си е все още там, с отрупаните витрини и всичко останало. Не съм сигурен дали в Париж е паднала бомба, или не. Вероятно всичко си е така, както си е било — с огряната от слънцето улица — така, както сте мечтали да я видите. Иска ми се да си я представям по този начин. Само дето никакви хора вече не живеят там.

Мойра се изправи нервно.

— Не такава исках да я видя… Град на мъртъвци… Донесете ми още една чаша, Дуайт.

Все още седнал, той й се усмихна.

— Дума да не става. Време е да си легнете.

— Тогава сама ще си донеса.

Тя се запъти сърдито към къщата. Дуайт чу звън на чаши и миг след това момичето се появи с почти пълна водна чаша в ръка с плаваща бучка лед отгоре.

— Трябваше да отида в Англия през март. В Лондон. От години беше уредено. Щях да прекарам шест месеца в Англия и на континента, а после да се върна през Америка. Щях да видя Медисън авеню. Толкова е нечестно.

Тя отпи голяма глътка от чашата и я отстрани с отвращение от себе си.

— Господи, каква е тая гадост, с която се наливам?

Американецът стана, взе чашата и я помириса.

— Това е уиски.

Мойра я взе обратно от него и също я помириса.

— Така е. Сигурно ще ме убие след всичкото бренди. — Вдигна чашата с чист алкохол, изпи я на един дъх и хвърли леденото кубче в тревата.

Вече не съвсем устойчива, обърна лице към него под звездната светлина.

— Никога няма да имам семейство като Мери — промълви тя. — Толкова е нечестно. Дори да ме вземеш в леглото си тая нощ, пак няма да имам семейство, защото няма да има време. — Тя се изсмя истерично. — Наистина е дяволски смешно. Мери се страхуваше, че ти ще зарониш сълзи, като видиш бебето и пелените на въжето. Също като командира на ескадрила от Кралските военновъздушни сили, който преди им беше на гости. — Мойра започна да заваля думите. — Непрекъснато го ззза-а-нимавай… — Тя залитна и се хвана за един от стълбовете на верандата. — Това ми повтаряше: нито миг скука. Не му давай да види бебето, че сигурно… сигурно ще се разплаче. — По бузите й започнаха да се стичат сълзи. — Тя и не помисли, че може аз да се разрева, а не ти.

Свлече се край верандата, обляна в сълзи. За миг командирът на подводницата се поколеба, поиска да я докосне по рамото, но после се отдръпна, незнаещ какво да прави. Накрая се обърна и влезе в къщата. Откри Мери в кухнята да почиства след събирането.

— Госпожо Холмс — каза той малко стеснително. — Бихте ли излезли да се погрижите за госпожица Дейвидсън. Току-що изпи пълна чаша чисто уиски след брендито. Предполагам, че някой ще трябва да я отведе в леглото й.