Алегзандър Маккол Смит
Сълзите на жирафа (3)

Трета глава
Момчето с африканско сърце

Пристигнах в Африка преди двайсет години. Бях на четирийсет и три години и Африка не означаваше нищо за мен. Представите ми за нея бяха възможно най-популярните — мешавица от образи на животни, савана и Килиманджаро, изплуващ сред облаците. Мислех и за глада, гражданските войни и децата с издути коремчета, полуголи, взрени безнадеждно в обектива. Знам, че това е само едната страна на нещата — при това не най-важната, — но това си представях.

Съпругът ми беше икономист. Запознахме се в колежа и се оженихме скоро след завършването. Бяхме много млади, но бракът ни се оказа траен. Той започна работа във Вашингтон и накрая го назначиха в Световната банка. Стигна до доста висок пост и можеше цял живот да работи във Вашингтон, да се изкачва все по-високо по стълбицата. Но той беше неспокойна душа и един ден обяви, че има възможност да работи две години в Ботсуана, да стане регионален директор на дейността на Световната банка в тази част на Африка. В края на краищата това беше повишение, пък и щом щеше да бъде лек за неспокойствието му, аз го предпочетох пред възможността да си намери любовница, понеже това е другият начин, по който мъжете се отървават от безпокойствието. Вие, маа, знаете какво се случва, когато те осъзнаят, че вече не са млади. Изпадат в паника и търсят млада жена, която да им вдъхне увереност, че още са мъже.

А аз не бих понесла това, затова се съгласих, и тримата със сина ни Майкъл, тогава едва осемнайсетгодишен, дойдохме тук. През същата година Майкъл трябваше да постъпи в колеж, но ние решихме да отложи с година отиването си в „Дартмут“. Това, маа, е един много добър колеж в Америка. Някои от нашите колежи не са никак добри, но този е един от най-добрите. Ние много се гордеехме, че са го приели в него.

Майкъл много се зарадва от предстоящото преместване и се залови да чете всевъзможни книги за Африка. Когато дойдохме тук, вече знаеше много повече от нас двамата. Изчете всичко написано от Ван дер Пост^[1] — всичките тия фантастични безсмислици, — а след това потърси и много по-сериозни неща, антропологически трудове за бушмените и специализирани списания. Мисля, че именно така, чрез всички тези книги, той изпита за пръв път любов към Африка, преди да е стъпил на нейната земя.

Банката ни беше уредила къща в Габороне, точно зад Държавния дом, където са всички посолства и висши комисии. От пръв поглед ми хареса. През онази година бяха валяли обилни дъждове и градината беше отлично поддържана. Имаше чудесни цветни лехи с кана и кала, буйни бугенвилии, гъста трева. Това бе кътче от рая зад висока бяла стена.

Майкъл приличаше на дете, което току-що е открило ключа за бюфета със сладкото. Ставаше в ранни зори и поемаше с камионетката на Джак по пътя за Молепололе. После скиташе из храсталака около час, а след това се прибираше за закуска. Ходих с него един-два пъти, макар че не обичам да ставам рано, и той говореше безспирно за птиците, които виждахме, и за гущерите, които се шмугваха в прахта само за няколко дни научи всички имена. Гледахме как слънцето изгрява зад нас и усещахме топлината му. Вие знаете това усещане, маа, тук, в периферията на Калахари. Това е времето от деня, когато небето е бяло и празно, във въздуха се носи остра миризма и ти се иска да изпълниш дробовете си до краен предел.

Джак беше толкова зает с работата си и с хората, с които трябваше да се вижда — хора от правителството, от американски организации за оказване на помощ, финансисти и т.н. Аз не проявявах интерес към това и се ограничавах с домакинстване, четене и срещи с хора, с които обичах да пия кафе сутрин. Освен това помагах в една методистка болница. Превозвах пациенти между болницата и домовете им в различни селища, което, освен всичко друго, ми даваше възможност да опозная поне малка част от страната. Така научих доста за вашия народ, маа Рамотсве.

Струва ми се, че тогава беше най-щастливото време в живота ми. Бяхме открили страна, в която хората се отнасяха помежду си добре, с уважение и в която имаше други ценности, а не стремежът да заграбиш колкото може повече, както у дома. В известен смисъл се чувствах смирена. Всичко в моята собствена страна ми се струваше толкова фалшиво и повърхностно, когато го сравнявах с това, което видях в Африка. Тук хората страдаха, много от тях бяха съвсем бедни, но хранеха към другите прекрасно чувство. Когато за пръв път чух как африканците наричат другите напълно непознати свои братя и сестри, прозвуча ми странно. Но след известно време чудесно разбрах какво значеше това и самата аз започнах да мисля по същия начин. А един ден една жена за пръв път ме нарече „сестро“ и аз се разплаках, а тя не можеше да разбере защо аз се разстроих така неочаквано. И тогава й казах: „Няма нищо. Просто плача. Просто плача.“ Искаше ми се да можех да нарека свои „сестри“ приятелките си, но би прозвучало неестествено и не можех да го сторя. Ала точно така ги чувствах. Учех се. Бях дошла в Африка и се учех на различни неща.

Майкъл започна да учи сетсуана и бързо напредна. Един човек, господин Ногана, идваше у дома да му дава уроци четири пъти седмично. Той беше близо седемдесетгодишен пенсиониран учител, и много уважаван човек. Носеше малки кръгли очила, на които едното стъкло беше счупено.

Предложих да му купя ново, понеже смятах, че няма много пари, но той поклати глава отрицателно и каза, че ми бил много благодарен, но виждал съвсем добре и това не било нужно. С Майкъл седяха на верандата и господин Ногана му преподаваше граматиката на сетсуана и му казваше думите за всичко, което виждаха: растенията в градината, облаците в небето, птиците.

„Вашият син учи много бързо — каза ми той. — В него бие африканско сърце. Аз просто уча това сърце да говори.“

Майкъл намери свои приятели. В Габороне имаше още неколцина американци, някои от които бяха близки до него по възраст, но той не проявяваше голям интерес към тях, както и към другите млади чужденци, които живееха тук с родителите си дипломати. Харесваше му компанията на тукашните хора или на хората, които поне малко познаваха Африка. Той прекарваше доста време с един млад изгнаник от Южна Африка и с един мъж, който беше лекувал хората в Мозамбик като доброволец. Те бяха сериозни хора и аз също ги харесвах.

След няколко месеца той започна да прекарва все повече време с група хора, които живееха в стара ферма близо до Молепололе. Между тях бе едно момиче, африканерка — дошла от Йоханесбург няколко години по-рано, след като се забъркала в политически неприятности. Имаше и един германец, пристигнал от Намибия, дългурест мъж с брада, който имаше всевъзможни идеи за усъвършенстване на земеделието, както и няколко от местни хора от Мочуди, които работеха в една бригада. Може някой да ги нарече комуна, но това не би дало вярна представа за тях. Според мен комуните са места, в които хипитата се събират и пушат трева. Това място изобщо не бе такова. Всички те бяха съвсем сериозни хора и целта им беше да отглеждат зеленчуци в много суха земя.

Идеята беше на Буркхарт, германеца. Той смяташе, че земеделието в страни, страдащи от суша, като Ботсуана и Намибия, може да се реорганизира, като посевите се напояват с капки вода, които пълзят по връв. Вие сигурно сте виждали как става това, маа Рамотсве: от тънък маркуч излиза връв, по която капе водата и така стига до почвата в основата на растението. Наистина се получава. Виждала съм го с очите си.

Буркхарт искаше да основе там кооператив, чиято основа да е старата ферма. Той бе успял да събере малко пари оттук-оттам, бяха разчистили парче земя и изкопали кладенец. Беше убедил немалко местни хора да влязат в кооператива и, когато за пръв път отидох там с Майкъл, вече имаха значителен добив на тикви и краставици. Продаваха ги на хотелите в Габороне, както и на кухните в болниците.

Майкъл започна да прекарва все повече време с тези хора и накрая ни съобщи, че иска да отиде да живее с тях. Отначало аз се разтревожих — та коя майка не би го сторила?, — но се примирихме с тази идея, когато разбрахме колко беше важно за него да направи нещо за Африка. Затова един неделен следобед аз го закарах там и го оставих. Той каза, че през следващата седмица ще дойде в града и ще ни навести. Така и стана. Изглеждаше неземно щастлив и безкрайно развълнуван при мисълта да живее с новите си приятели.

Ние видяхме голяма част от тях. Фермата беше само на час път от града и те идваха буквално всеки ден, за да носят зеленчуци или да купуват провизии. Един от местните беше учил за фелдшер и организира нещо като лечебница, в която лекуваха леки случаи — деца, хванали глисти, гъбични инфекции и други подобни заболявания. Правителството им предоставяше малко количество лекарства, а Буркхарт измолваше останалите от различни фирми, които с радост се отърваваха от лекарства с изтекъл срок на годност, които всъщност си бяха съвсем в ред. Доктор Мериуедър, който навремето бе работил в болницата на Ливингстън, наминаваше покрай тях от време на време, за да провери Дали всичко върви добре. Той сподели с мен, че фелдшерът спокойно можел да се мери с повечето лекари.

Дойде време Майкъл да се върне в Америка. Трябваше да постъпи в „Дартмут“ до третата седмица на август, но в края на юли той ни каза, че няма намерение да заминава. Искаше да остане в Ботсуана поне още една година. Без нашето знание беше писал в „Дартмут“ и те се бяха съгласили да отложат постъпването му с една година. Вероятно не е нужно да ви казвам колко се разтревожих. В Щатите човек трябва непременно да завърши колеж. В противен случай никога няма да си намери свястна работа. Представях си ужасни картини — как Майкъл зарязва образованието си и до края на живота си живее в комуна. Вероятно много родители си представят същото, когато децата им ги оставят заради някакво идеалистично начинание.

С Джак разговаряхме няколко часа и накрая той ме убеди, че ще сторим най-добре, ако приемем решението на Майкъл. Ако се помъчехме да го разубедим, можеше да започне да настоява на своето още по-упорито и да откаже изобщо да си тръгне оттук. А ако приемехме неговия план, може би той щеше с готовност да си тръгне с нас в края на следващата година.

„Делото, на което се е посветил, е добро — каза Джак. — Повечето му връстници са пълни егоисти. Той не прилича на тях.“

Принудена бях да се съглася с него. Работата, която вършеше, беше наистина добра. А в Ботсуана хората смятаха, че подобни начинания могат да донесат промяна. Освен това, не забравяйте, че трябваше с нещо да се покаже, че има реална алтернатива на случващото се в Южна Африка. По онова време Ботсуана беше пътеводна светлина.

И така, Майкъл остана там, а когато дойде време ние да си тръгнем, той, разбира се, отказа да замине с нас. Каза ни, че имал да върши още работа и искал да остане още няколко години, фермата процъфтяваше — бяха изкопали още няколко кладенеца и даваха препитание на двайсетина семейства. Беше прекалено значимо, за да се откаже.

Аз предчувствах, че ще стане така, мисля, че мъжът ми също. Опитахме да го разубедим, но нищо не излезе. Освен това вече беше станал близък с жената от ЮАР, макар че тя беше с цели шест-седем години по-голяма от него. Помислих си, че може би всъщност именно тя го задържаше тук, и предложих помощта ни, за да дойде с нас в Щатите, но той отказа най-категорично. Не друго, а Африка го задържала тук, каза ни той, ако сме мислели, че не може да си тръгне само заради връзката си с една жена, значи нищо не сме разбирали.

Оставихме му значителна сума пари. За щастие, аз разполагам с фонд, основан от баща ми, и нямах никакво затруднение да му дам тези пари. Знаех, че има опасност Буркхарт да го убеди да ги вложи всичките във фермата, за построяването на язовир или друго някакво начинание. Но нямах нищо против. Бях по-спокойна при мисълта, че в Габороне има пари, на които може да разчита, ако е в нужда.

Ние се върнахме във Вашингтон. Колкото и да е странно, едва когато се прибрах, осъзнах какво държеше Майкъл далеч оттам. Всичко в Щатите изглеждаше толкова неискрено и агресивно. Липсваше ми Ботсуана, не минаваше и ден, без да помисля за нея. Така беше, повярвайте ми. Приличаше на болка. Бях готова всичко да дам, само да мога да изляза от къщата и да застана под някоя акация или да вдигна очи към онова ширнало се бяло небе. Или пък да чуя как африканците се провикват един към друг през нощта. Липсваше ми дори октомврийската жега.

Майкъл ни пишеше всяка седмица. Писмата му бяха пълни с новини за фермата. Знаех и най-малките подробности за развитието на доматите и за насекомите, връхлетели спанака. Всичко беше описано съвсем картинно, но ми носеше огромна болка, защото ми се искаше да съм там и да работя заедно с него, понеже знаех, че тази работа е важна за хората. Нищо, което можех да сторя в моя живот, нямаше значение за никого. Занимавах се с благотворителност. Работех в проект за ограмотяване. Носех книги от библиотеката на възрастни хора, които не можеха да излизат от домовете си. Но всичко това не бе нищо в сравнение с онова, което вършеше моят син в далечна Африка.

Нещата вървяха така, докато една седмица писмото от него не пристигна, а след ден-два звъннаха от американското посолство в Ботсуана. Синът ни бил обявен за изчезнал. Те проучвали въпроса и щели да ни уведомят веднага щом нещо станело ясно.

Пристигнах тук веднага; на летището ме посрещна служител от посолството, когото познавах. Той ми каза, че Буркхарт съобщил в полицията, че Майкъл изчезнал една вечер. Вечеряли заедно и той бил там. След това повече никой не го видял. Южноафриканката нямала никаква представа къде е отишъл, а камионетката, която купил след нашето заминаване, си стояла под навеса. Нищо не подсказвало какво се е случило.

Полицаите разпитали всички във фермата, но не научили нищо повече. Никой не го бил виждал и никой нямал представа какво се е случило. Сякаш нощта го била погълнала.

Същия следобед аз отидох във фермата. Буркхарт беше много загрижен и се опита да ми вдъхне надежда, че Майкъл ще се появи скоро. Но не можеше по никакъв начин да обясни защо му е щукнало да изчезне, без да каже и дума на никого. Жената от Южна Африка беше мълчалива. По една или друга причина, тя хранеше подозрения към мен и не ми каза почти нищо. Тя също не знаеше защо Майкъл би изчезнал.

Останах тук цял месец. Пуснахме съобщение във вестниците и предложихме награда за всяка информация, която би помогнала да го намерим. Неведнъж ходих във фермата, премислях всяка възможност. Платих на следотърсач да претърси цялата околност. Той обикаля две седмици и накрая се отказа. Нищо не можеше да се открие.

Накрая стигнаха до извода, че се е разиграл един от два възможни сценария. Единият: по някаква причина някой го е нападнал — може би, за да го обере, а след това е отнесъл надалеч тялото му. И вторият: отвлекли са го диви животни, може би лъв, дошъл тук чак от Калахари. Би било доста необичайно да се срещне лъв толкова близо до Молепололе, но не бе невъзможно. Ала ако беше станало така, следотърсачът щеше да открие някаква следа. Но той не стигна до нищо. Никаква диря. Никакви необичайни животински изпражнения. Нямаше нищо.

Пристигнах пак след месец, после още веднъж — след няколко месеца. Всички проявяваха голямо съчувствие, но накрая стана ясно, че нямат какво повече да ми кажат. Затова оставих нещата в ръцете на посолството и от време на време те се обаждаха в полицията, за да се поинтересуват дали има новини. Но нямаше.

Преди шест месеца Джак почина. От известно време беше болен от рак на панкреаса и лекарите ме предупредиха, че няма надежда. Но след като той си отиде, аз реших за последен път да се опитам да разбера какво се е случило с Майкъл. Може да ви се стори странно, маа Рамотсве, че някой продължава да рови за нещо, станало преди десет години. Но аз искам да знам. Искам да разбера какво е станало със сина ми. Не очаквам да го открия. Приемам, че е мъртъв. Но ми се иска да мога да обърна тази страница и да се сбогувам с него. Само това искам. Ще ми помогнете ли? Ще се опитате ли да откриете истината? Казахте, че и вие сте изгубили детето си. Значи знаете как се чувствам. Знаете, нали? Тази мъка никога не преминава. Никога.

Маа Рамотсве мълчеше. Как можеше да помогне на тази жена? Щеше ли да разбере нещо, щом полицията на Ботсуана и американското посолство не бяха успели? Вероятно нямаше какво да стори, но тази жена имаше нужда от помощ и ако „Дамска детективска агенция №1“ не можеше да й я даде, кой би могъл?

— Ще ви помогна — каза тя и добави: — Сестро.