Алегзандър Маккол Смит
Сълзите на жирафа (12)

Дванадесета глава
Нощем в Габороне

Сама в дома си на „Зебра драйв“, маа Рамотсве се събуди, както често се случваше, в ранните утринни часове — времето, когато в града цареше пълна тишина, най-опасното време за плъховете и другите дребни гадинки, понеже кобрите и мамбите, тръгнали на лов, пълзяха безшумно. Тя открай време се будеше нощем, но вече не се тревожеше за това. Обикновено пак заспиваше след около час и, тъй като си лягаше рано, винаги успяваше да поспи поне седем часа. Беше чела, че на човек са нужни осем часа сън и че в крайна сметка тялото искало своето. Ако това беше вярно, значи тя компенсираше, като спеше по няколко часа през деня в събота и никога не ставаше рано в неделя. Така че някой и друг изгубен час в две-три нощи от седмицата нямаше кой знае какво значение.

Неотдавна, докато чакаше да й сплетат косата в салона „Направете ме красива“, тя попадна в едно списание на статия за съня. В нея пишеше за някакъв известен лекар, който знаел всичко за съня и можел да посъветва това-онова хората, които спели лошо. Този д-р Шапиро имал специална клиника за хора, които не можели да спят, и закачал жици по главите им, за да разбере какво не е наред. Маа Рамотсве бе заинтригувана: в списанието имаше снимка на д-р Шапиро и мъж и жена със сънлив вид, облечени с размъкнати пижами, чиито глави бяха омотани в жици. Тя веднага изпита към тях съжаление — жената особено имаше много жалък вид, все едно бе принудена да участва в невероятно досадна процедура, от която не можеше да се изплъзне. А може да беше нещастна и заради болничната пижама, с която я бяха снимали — може би цял живот бе мечтала снимката й да излезе в списание и сега мечтата й се сбъдваше, но носеше болнична пижама.

След това тя продължи да чете и крайно се възмути. „Дебелите хора често имат нарушения в съня — пишеше в статията. — Те страдат от болестно състояние, наречено апнея, тоест спиране на дишането по време на сън. Съветът към такива хора е да отслабнат.“

Да отслабнат! Че какво общо имаше с това теглото? Имаше безброй дебели хора, които си спяха съвсем добре; дори имаше един дебел човек, който често седеше под едно дърво пред къщата на маа Рамотсве и, изглежда, спеше непрекъснато. Биха ли посъветвали подобен човек да отслабне? Според маа Ромотсве този съвет беше напълно ненужен и най-вероятно би донесъл нещастие. От дебелак, разположен удобно в сянката на едно дърво, горкият човечец щеше да се превърне в хърбавел, който вече нямаше да има на какво да седне и сигурно щеше да изгуби съня си.

А какво да кажем за нейния случай? Тя беше дебелана — с традиционно телосложение, — но с лекота си набавяше необходимите часове сън. Всичко това беше част от ужасната атака срещу хората на онези, които си нямаха друга работа, освен да дават съвети по всякакви въпроси. Тези хора, които пишеха по вестниците и говореха по радиото, бяха пълни с чудесни идеи как другите да се чувстват по-добре. Те си пъхаха носовете в чуждите работи, казваха на хората какво да правят и какво да не правят. Поглеждаха какво ядеш и ти казваха, че е вредно, поглеждаха начина, по който си възпитаваш децата, и казваха, че и той не струва. И като че ли това не стигаше, често казваха дори, че ако не се вслушаш в съветите им, неминуемо ще умреш. Така събуждаха такъв страх, че хората се чувстваха принудени да следват съветите им.

Основните мишени бяха две, мислеше маа Рамотсве. Първо, дебелите хора, които вече бяха свикнали с неуморната битка, която се водеше срещу тях, и второ, мъжете. Маа Рамотсве знаеше, че мъжете изобщо не са съвършени, че мнозина сред тях са много проклети, егоистични и мързеливи и че като цяло са управлявали Африка много лошо. Но това не беше основание да се отнасят с тях лошо, както правеха някои. Имаше и цял куп добри мъже — хора като господин Дж. Л. Б. Матекони, сър Серетсе Кхама (първия президент на Ботсуана, държавник, върховен вожд на бангвато) и покойния Обед Рамотсве, пенсиониран миньор, човек с набито око за добитъка, нейният многообичен татко.

Татко й много й липсваше, не минаваше и ден, в който тя да не мисли за него. Често, когато будуваше нощем и лежеше сама в тъмното, тя ровеше в паметта си и се мъчеше да открие някакъв спомен за него: някаква реплика, жест, споделено преживяване. Всеки спомен беше скъпоценен за нея, мил, свещен със своята значимост. Обед Рамотсве, който обичаше дъщеря си и пестеше всеки ранд^[1] и всеки цент, изкарани в онези жестоки мини, човекът, който беше купил и гледал заради нея онова стадо чудесни животни, не поиска нищо за себе си. Той не пиеше, не пушеше, мислеше само за нея и за нейното бъдеще.

Щеше й се да можеше да изтрие двете кошмарни години, прекарани с Ноте Мокоти, през които баща й страдаше толкова много, понеже знаеше, че Ноте ще й донесе само нещастие. Когато тя се върна при него, след като Ноте си отиде, и той видя белезите от неотдавнашния побой, баща й не каза нищо и й попречи да му обясни каквото и да било.

— Не си длъжна да ми разказваш — каза й той. — Не е нужно да говорим за това. Край.

Тя искаше да му се извини — да му каже, че е трябвало, преди да се омъжи за Ноте, да го попита какво мисли за него и да го послуша, но я болеше твърде много, за да може да говори, а и той не би й позволил.

Тя си спомняше и последните му дни, когато гърдите му все повече се изпълваха с болестта, убила толкова миньори, спомняше си как държеше ръката му, седнала до леглото, и как след това излезе навън зашеметена и й се искаше да вие, както беше редно, но остана безмълвна в болката си; как видя един папагал, който я гледаше, кацнал на едно дърво, как след това той подхвръкна на по-висок клон и пак се обърна към нея, а накрая отлетя; помнеше как в онзи момент по пътя мина червена кола, в която на задната седалка имаше две момиченца с бели рокли и панделки в косите, които също я погледнаха и й махнаха. Помнеше как изглеждаше небето — готово да се отприщи, с пурпурни облаци, накамарени един върху друг, а нейде в далечината, над Калахари, една светкавица съедини небето и земята. Помнеше и жената, която, без да знае, че току-що светът се бе свършил за нея, й извика от верандата на болницата: Влезте вътре, маа. Не стойте там! Ще има буря. Бързо влезте вътре!

Недалеч оттам, един малък самолет на път за Габороне прелетя над язовира и след това, изгубвайки височина, се понесе над областта, наречена Селцето, над групата магазини на „Тлоквенг роуд“ и накрая, в последната минута от пътуването си, мина над къщите, граничещи с летището. В една от тях едно момиче седеше до прозореца и гледаше навън. Преди час и нещо тя се събуди и реши да стане и да погледа през прозореца. Количката беше до леглото й, можеше да я движи и без чужда помощ. След като стигна до прозореца, тя се загледа в нощта.

Чу самолета още преди да види светлините му. Учуди се какво правеше тук този самолет в три часа посред нощ. Как пилотите летяха нощно време? Как разбираха накъде отиват в безпределния мрак? Какво щеше да стане, ако завиеха в погрешна посока и се озовяха в Калахари, където нямаше светлини, по които да се ориентират, където човек все едно летеше в тъмна пещера?

Самолетът прелетя почти точно над къщата и тя видя формата на крилете му и конуса на светлината. Шумът от мотора вече беше силен — не далечно бръмчене, а гръмко бучене и трещене. Сигурно ще събуди цялата къща, помисли си тя, но след това самолетът допря пистата и моторът заглъхна, а къщата остана тиха.

Момичето надникна навън. Нейде в далечината имаше светлинка, може би на самата писта, но иначе беше пълен мрак. Къщата изглеждаше не част от града, а откъсната от него, след края на градината имаше само трънаци, дървета, туфи трева, акации и странните червени очертания на един термитник.

Тя почувства самота. В къщата спяха още двама души — нейното братче, което никога не се будеше нощем, и добрият мъж, който поправи количката й и ги взе при себе си. Тя не изпитваше страх от идването си тук: вярваше, че този човек ще се грижи добре за тях, той приличаше на господин Джеймисън, директорът на благотворителната организация, която ръководеше фермата на сираците. Той беше добър човек, който мислеше само за сираците и техните потребности. Отначало тя не разбираше как е възможно да има такива хора. Защо да ги е грижа за някакви деца, които не им бяха никакви? Тя се грижеше за братчето си, но това беше неин дълг.

Един ден майката на къщата се опита да й обясни всичко това.

— Трябва да се грижим за другите — каза й тя. Другите са наши братя и сестри. Ако те са нещастни, и ние сме нещастни. Ако те са гладни, и ние сме гладни. Нали разбираш?

Момичето прие това. Значи щеше да е и неин дълг да се грижи за другите. Дори да не можеше да роди свое дете, щеше да се грижи за други деца. Щеше да се опита да се грижи и за този добър човек, господин Дж. Л. Б. Матекони, да поддържа ред и чистота в дома му. Това щеше да е нейна работа.

Някои си имаха майки, които да се грижат за тях. Тя не беше сред тези хора. Но защо майка й умря? Тя си я спомняше вече съвсем смътно. Помнеше смъртта й, риданията на другите жени. Помнеше как взеха от ръцете й бебето и го сложиха в дупката. Струваше й се, че тя го е изровила, но не беше сигурна. Може би някой друг го беше направил и й го беше дал. Тя помнеше как след това побягна и се озова на непознато място.

Може би някой ден щеше да намери място, където да остане. Това щеше да е хубаво. Да знаеш, че домът, в който живееш, е твоят дом, там, където ти е мястото.