Шанън Стейси
Специално интервю (13)

Тринадесета глава

Тери би познала този профил навсякъде, дори и в тъмното. Особено в тъмното. Еван обичаше да спи по гръб, а тя настрани, с лице към него. Ако отвореше очи през нощта, това бе профилът, който виждаше.

Господи, изглеждаше толкова тъжен, седеше на пейката до детската площадка, подпрял лакти на коленете си и гледаше втренчено в тъмното. Раменете му бяха леко отпуснати и имаше вид на победен.

Дали би било умна постъпка ако се прибереше вътре и го оставеше да се дави в нещастието, което си бе създал? Сам бе виновен за това, че е самотен и тъжен.

Но сърцето й се свиваше докато го гледаше, а още не бе измислен начин да изтриеш напълно любовта. Не можеше да се извърне напълно от него. Проклинаше се за глупостта си, докато се отправяше към детската площадка възможно най-тихо и изобщо не я интересуваше, дали някой от семейството й щеше да се събуди и да я види.

— Не мога да заспя, като знам, че си наблизо — каза той, а тя седна до него, но на достатъчно разстояние, така че телата им да не се докоснат случайно. — Онзи израз за толкова близо и в същото време толкова далеч.

— Ти си този, който си тръгна.

— Поредното клише — не мога да живея с теб, не мога да живея без теб.

Тери се облегна на пейката и скръсти ръце.

— Ако търсиш съчувствие, намира се между сатана и сифилис в речника.

— Сигурен бях, че няма да я получа точно от теб.

Нещастник

— Защо дойде?

— Защото ти липсвах. Опитах се да стигна до теб преди чувството да се е изпарило, но май закъснях.

Не знаеше как да отговори на това и остави тишината да се проточи. Щурците пееха, мъжът от съседната палатка хъркаше толкова силно, че й бе чудно как съпругата му не го е удушила досега. Гледаше един криволичещ насам-натам скункс, който търсеше остатъци храна. Ако беше достатъчно умен, щеше да се насочи към караваната на Майк и Лиса.

— Обичам те — промълви той, загледан в тревата.

— Недей. Да не си посмял да ми го казваш.

— Но това е така.

— Една вечер ми каза, че ме обичаш преди да ме плеснеш по задника и да заспиш, а на сутринта си тръгна. Прости ми ако смятам, че тези думи не означават абсолютно нищо за теб.

— Поне мръсните ми чорапи не се търкалят навсякъде вече.

Той понечи да се изправи, но тя протегна ръка и го спря. Познаваше го твърде добре и забеляза болката, която се опитваше да скрие зад остроумния си тон.

— Кажи ми истината. Защо дойде?

— Както вече ти казах, спомена, че ти липсвам и се опитах да дойда преди да ти мине.

— Не се напрягаш много, за човек, когото го е грижа дали ми липсва.

— Не че и ти правиш кой знае какво.

— Аз не съм тази, която си тръгна.

— Все някой трябваше да го направи.

В последното имаше достатъчно истина, която да я спре да не избухне отново. Доста често бе разсъждавала и нямаше идея как бракът им щеше да оцелее, след като Стеф замине да учи в колеж. И дали изобщо би оцелял. Без дъщеря й да ги държи заедно и да им дава поводи за разговор, Тери не бе сигурна, че им оставаше кой знае какво за обсъждане.

— Не си ли помисли, че ако бяхме поговорили, можеше да помогне? — попита тихо тя. — Може би трябваше да обсъдим раздялата. Реши, че да ми кажеш… онова, което ми каза, и да си тръгнеш, бе най-доброто нещо за брака ни?

— Ти щеше ли да ме изслушаш?

Вероятно не, помисли си тя.

— Можеше да опиташ.

— Тогава щеше да продължи до без край, щяхме да си кажем много неща, които нямаше да можем да върнем назад.

— Вместо само ти да ги беше казал.

Той повдигна ръка и тя помисли, че ще я преметне през рамото й, но я отпусна.

— Нямаше да си взема думите обратно дори и да можех. Мислех това, което казах. Точно толкова нещастен се чувствах и не смятам отново да се връщам на същото положение.

— Тогава трябваше да спестиш разходите си за бензин. Не мога да се променя като с магия само защото си се ядосал и си си тръгнал. — Тери се изправи. Колкото и тъжен да й се виждаше докато седи сам, това нямаше да помогне.

Евън я хвана за китката, за да я накара да остане.

— Знам, че няма да се промениш, но понякога може да спреш да упражняваш контрол над всяка минута от живота на всички около теб и да се насладиш на няколко минути с мен. Вече дори не сме приятели, Тери.

Както винаги имаше голяма доза истина в това, което казваше, но тя не знаеше как да го поправи.

Той също се изправи, без да пусне ръката й.

— Обичам те, Тери, но не те харесвам много през по-голяма част от времето.

Дъхът й заседна в гърлото й и Кери извъртя глава, за да скрие от Евън сълзите, които й причиниха думите му.

— Съжалявам — продължи тихо той — но не можем да преминем през това, без да си признаем в каква ситуация сме.

— През тези три месеца изобщо не изглеждаше, че те е грижа дали ще се справим с положението. Изведнъж реши, че като се появиш тук и изсипеш всичко на главата ми, ще спасим брака си?

— Щях да се пръсна, ако не направех някаква промяна. Надявах се, че като съм далеч от теб за известно време, ще съумеем да обсъдим нещата, но вместо това едва разговаряме и ако се случи изобщо, то разговорът се отнася за Стеф.

Тя издърпа гневно ръката си от неговата и поклати глава.

— Не знам какво мога да добавя.

— Да излезем на вечеря като се прибереш — предложи той. — В хубав ресторант, като на среща, да си поговорим за нас. Не за Стефани, за работа или за това дали прахосмукачката не издава странен звук.

Искаше й се да му каже, че не знае дали това ще помогне. Обърканите им отношения не можеха да се оправят с приятна вечеря и бутилка вино. Но тя допусна грешката да го погледне в очите и видя всичко изписано на лицето му. Колко трудни са били изминалите три месеца за него и колко много искаше тази вечеря с бутилка вино да проработи.

— Добре — отвърна тя. — Вечеря.

— Среща — поправи я той, с лека усмивка.

За своя изненада Тери му отвърна със същото и се отправи към кемпера си. Може би нямаше да се получи. Може би нямаше да може да заглуши гласът му изричащ обиди, който кънтеше в главата й.

Но може би, ако успееха да си припомнят какво е да бъдат приятели, нямаше да прекара остатъка от живота си сама.

 

 

Пляс.

— Ставай, скъпа!

Кери изстена, наруга го и се зави през глава.

— Пляскането по задника не е добро начало на деня, да знаеш.

— По-добро е от кофа студена вода или крем за бръснене. С братя като моите, знам, че е така. Имам изненада за теб.

— Никакви изненади преди да съм си извоювала палачинка в борба с Кевин.

— Няма да има борба за теб днес. Сервитьорката ще ти я донесе на масата.

Завивките изхвърчаха и отдолу изскочи примамливо разголената Кери с налудничаво разрошена коса и сънено лице.

— Ресторант? Истински?

— Може да не отговаря на префинените ти стандарти, но е достатъчно истински, че да не ти се налага да си сипваш кафето сама.

Тя изхвърча от леглото и започна трескаво да се облича, а на него му се прииска да бе изчакал няколко минути, преди да й съобщи новината.

— Не е необходимо да тичаме веднага навън. Можем да…

— Не можем. Умирам от глад и искам да… Чакай, кой ще идва?

— Само аз и ти, бейби.

Той оцени усилията й да не покаже облекчението си. Тя приглади коси и обу маратонките.

— Готова съм.

— Искаш ли първо да отидеш до тоалетната?

— Не. — Преметна блузата с качулка през ръка и се запъти към вратата. — Трябва да тръгваме преди семейството ти да се появи и да ни засмуче във вихъра си. Ще чакам и ще използвам тоалетната в ресторанта. Без буболечки и без да се опитвам да повдигам подгъва на панталона си от калния под докато сядам. Ще си измия зъбите като се върнем. Не ме целувай, става ли?

Той щеше да се опита да я целуне тъй или иначе, но тя вече бе отвън, на път към колата. Или беше много гладна, или се страхуваше, че Ковалски наистина щяха да ги връхлетят и да провалят плановете им.

Петнадесет минути по-късно седяха на масата в ъгъла на местно ресторантче, от онези семейните, които винаги предлагаха най-добрите гозби, като тези на мама. Сервитьорката донесе менюта и големи чаши за кафе, от които се надигаше пара, и отиде да занесе поръчка на съседната маса.

— Ти ме съсипваш — каза Кери след като разбърка кафето си и отпи от него.

— Как го установи?

— Погледни ме! Току-що от спяща непробудно се озовах навън сред хора за по-малко от половин час.

— Защо това трябва да се счита за лошо нещо?

Тя му отправи поглед, който казваше „мъже“ и поклати глава.

— Само грижата за кожата ми отнема двадесет минути, да не споменавам косата, грима и всичко останало.

— Казах ти първо да отскочиш до банята, ако искаш.

— О, моля те — повтори тя и отново завъртя очи. — Банята не е спа, нали знаеш. Подложена съм на упадък от минутата в която пристигнах тук.

— Ще ме ритнеш ли под масата, ако ти кажа, че изглеждаш много по-красива сега, отколкото последният път, когато бяхме в ресторант и беше лъскава и полирана?

— Да.

Той се засмя.

— Ще рискувам, защото е истина.

Сервитьорката се върна, преди да е успяла да нарани пищяла му и поръчаха повече храна, отколкото бяха в състояние да изядат.

— Семейството ти дали ще ни се ядоса, че ни няма? — попита тя, когато отново бяха сами. — Няма да се разтревожат, че не сме се появили за закуска, нали?

— Не. Сигурен съм, че са ни видели да тръгваме и са се досетили.

— Ако майка ти се появи с дървената лъжица, ще стоваря вината върху теб.

Той се засмя отново, но не бе зарязал семейството си и не я бе довел тук насаме, за да си говорят за Ковалски.

— Снощи не ми зададе въпроса си.

Страните й порозовяха.

— Бях заета.

— Май ще е по-добре занапред да си задаваме въпросите сутрин.

Тя се облегна назад и обхвана чашата с кафе.

— Намекваш, че от сега нататък ще бъда заета вечер?

Именно това бе въпроса, въпреки че беше зададен по заобиколен начин. Забързаният й опит да се измъкне от лагера не само натегна още повече конфузията след предната вечер, но и не му предостави възможност да прецени как бе приела случилото се.

— Изпълнен съм с надежда, бейби.

Когато тя се съсредоточи върху кафето малко повече от необходимото, той се изплаши, че надеждата му ще бъде премазана, но точно тогава тя го погледна в очите и каза:

— Стига да не се съмняваш, че след като забавлението приключи се връщам в Лос Анджелис, пиша материала, повишават ме и тази интерлюдия се присъединява към гимназията в папката с носталгии.

— Нито дума. — Засега. Една седмица бе много време.

— Добре. Ще трябва да измисля два въпроса за тази сутрин, тъй като ми дължиш един.

— Не съм сигурен дали мястото е подходящо за това, обаче — подчерта той. Страните й още бяха румени, когато им сервираха храната.

— Мили Боже — възкликна Кейт и погледна жадно към масата.

— Това е планът ми. Ступорът от преяждане ще попречи на способността ти да съчиниш трудни въпроси.

— Толкова от нещата в живота ти са неприкосновени, че едва ли е останало нещо за питане. Убедена съм, че читателите на Спотлайт ще са удивени от факта, че слагаш кетчуп на бърканите яйца.

— Да не забравяме и факта, че харесвам хотдог с майонеза.

— Забавен си, Ковалски. Ще си спомням за теб с умиление, когато чета обяви за работа в интернет.

За него бе лесно да забрави, че това не беше игра. Когато тя се прибереше в Лос Анджелис, щеше да предаде материала за живота му на Тина Дешанел, жената, която издателят му наричаше цирей на задника на журналистиката. Историите в списанието, което тя бе спомогнала да се превърне в най-търсеното, бяха лични, агресивни и обикновено написани със скандална нотка. Дори и да решеше да използва проблема му с алкохола, за да привлече читатели, повече от това нямаше за разкриване.

— Съжалявам, че не съм по-интересна личност — каза той искрено. — Седя зад бюрото си часове наред, после се оттеглям и почивам. Прекарвам време със семейството си. Тренирам. Това е.

Искаше й се да отвори дума за Лорън и делото. Той позна по извивката на устните й колко й се искаше да подчертае, че е имал доста интересен скандал в миналото си, но не й бе позволено да го направи.

Вместо това тя отхапа от бекона си и очите й блеснаха от задоволство.

— Няма да мога да се вмъкна в нито една от дрехите си като се прибера.

— Не може да живееш само на салати, бейби.

Тя сви рамене и отпи от кафето.

— Добре, да видим дали мога да вмъкна всичко това в един въпрос. На хоризонта се задава филмова премиера, имаш ли участие в сценария, ако да, до каква степен, както и замесен ли си малко или много във филмирането и доволен ли си от завършения продукт?

Той се засмя и вдигна чашата с кафе за тост.

— Толкова добре оформен въпрос, че не мога да не го зачета. Малко, никаква и не съм го гледал.

Вилицата й удари чинията със звън.

— Престани!

— Да престана с какво? Отговорих на въпроса. По-точно въпросите, тъй като промъкна цели три в един.

— Какво се очаква да правя с такъв отговор?

— Измисли нещо.

— Ти си писател, не аз. Не може ли да си по-подробен?

Мразеше това. Не избягваше публичността заради страха някаква дълбока, мътна тайна да не бъде разкрита, а защото ненавиждаше да приказва за себе си или работата или каквото и да било.

— След като в действителност зададе три въпроса, на които ти отговорих, ако искаш да съм по-подробен, ще ги броим за два въпроса.

— Не е честно. Това не може да се нарече отговор. — И отхапа от филията. Той не каза нищо, оставяйки предложението да увисне във въздуха. — Може да получаваш два за един, но може да ми зададеш само един въпрос в замяна.

— Тогава трябва да измисля наистина добър. — Тя се озърна наоколо, сякаш искаше да се увери, че никой не е достатъчно близо, за да чуе и той се подсмихна. Трябваше му нещо наистина смущаващо, щом тя изглеждаше толкова притеснена. — По договор никой не е задължен да ми изпраща сценария, но човекът, който бе нает за тази работа се оказа фен. Тъй като искал да уважи труда ми, изпрати чернова и ме попита какво мисля. Изглежда, че бе схванал идеята ми и в крайна сметка се справи чудесно сам.

По време на закуската, която Кери не успя да довърши, въпреки че се стараеше усърдно, той говори за филма. Нямаше много за разказване, но й сподели как се е чувствал, знаейки, че думите му ще се превърнат в касова продукция.

— Част от мен не се чувства обвързана — сподели той, докато пиеха по последна чаша кафе. — Написах книгата, хората могат да я четат такава каквато е била в представите ми. Филмът е нещо различно. Друга част от мен иска да го разнищи до най-малка подробност. Героят не може да е с такава риза, или убиецът не изглежда така.

— Ще го гледаш, нали?

Той сви рамене.

— Обещах на Джоуи и Дани, че ще ги заведа с Майк и Кевин. Ще се преструвам, че отивам на обикновен филм на ужасите, но съм сигурен, че щом започне, ще се вторачвам във всичко.

Кери остави чашата на масата и се облегна назад с въздишка.

— Преядох. Тези неща са много по-интересни от кетчуп върху яйцата. Подробностите за конфликтните ти разсъждения за филма ще пленят читателите.

— Ще впечатли ли Тина?

— Едва ли — призна си тя неохотно. — Заинтересоваността на хората за нея означава човешка драма.

— Скандал.

— Почти. Но ти не си от скандалния типаж.

— Само с подходящата жена, бейби — отвърна и й намигна, а тя се изчерви.

Плати сметката и докато я чакаше да излезе от тоалетната, си мислеше за пораженческия й поглед, когато отбеляза, че Тина едва ли ще е доволна от материала. Той не можеше да й даде онова, което й трябваше. Единственото скандално нещо от миналото му бе делото с Лорън, а това не можеше да бъде публикувано, дори и с негово съгласие. Беше притеснен какво щеше да се случи, когато Кери се върнеше обратно към ежедневието си и срещнеше жената, която можеше да провали кариерата й. Не заварваше семейството му в най-добра светлина и й бе споменал неща за Кевин, които дори той не трябваше да знае.

Можеше да се надява, че нямаше да предаде доверието му.

Прибраха се в бунгалото без да бъдат нападнати от цялата фамилия и отново я притисна до леглото.

— Все още чакам сутрешната целувка.

Тя завъртя лице.

— Трябва да отида до банята. Неизмити зъби плюс дъх на бекон и кафе. Едва ли искаш такава целувка.

— Измислих въпрос. Доста сериозен при това.

Тя го погледна предпазливо, но ъгълчетата на устните й потрепнаха развеселено.

— Сериозен казваш.

— Много. — След като не му позволи да я целуне, той сведе глава и я гризна по врата, точно под ухото. — След като замина за Калифорния, представяла ли си си, че някой от мъжете с които си, съм аз?

— Да — прошепна тя, докато той продължаваше с целувките към деколтето на блузата й. — Понякога си бил и на батерии.

По дяволите, постоянната ерекция напомни за себе си.

— Не мога да мисля за това, няма да мога да ходя.

— А ти? Представял ли си си други, че съм аз?

Повече отколкото имаше смелостта да си признае и не само при секс.

— Само с русите.

— Много смешно — тя въздъхна, когато езикът му мина по вдлъбнатината на гърлото й. — Жалко, че Ню Хемпшир и Калифорния са на огромно разстояние, инак бихме могли да правим уговорки за по един бърз секс.

Джо се засмя пресилено, а сърцето му подскочи. Това бе първият й намек за евентуална връзка, след края на ваканцията. Въпреки че го бе казала на шега, той се обнадежди. Вероятно връзка от разстояние би била възможна докато я убеди да се завърне там, където принадлежеше.

Почукването на вратата го спаси от отговор, но и прекрати обсипването на врата й с целувки.

— Знаех си, че ще ни обезпокоят в един момент.

Беше Браян, доста задъхан.

— Трябва да дойдете за да може възрастните да решат какво ще правим днес.

— Кажи им, че идваме след малко. — Момчето кимна и побягна обратно.

Джо започна да рови в чантата, за да извади тоалетни принадлежности и да се приведе в приличен вид. Кери не бе единствената с лош дъх сутрин, примесен с аромати от закуската.

— Виждал ли си спреят против насекоми? — попита тя.

— Да, ето там на… — А всъщност го нямаше. — Мислех, че е на масата.

— И аз. Имах още един флакон в чантата. О… тази кучка.

Той спря да рови в чантата и я погледна. Кери бе скръстила ръце и потропваше с крак.

— Тери! Каза, че ще скрие спрея, ако правим секс.

— Бейби, да не мислиш, че се е промъкнала тайно и е подслушвала.

Тя го посочи с пръст обвиняващо.

— Ти беше този, който размахваше презервативите пред Кевин.

— Може да сме го забравили някъде навън.

— Дори и допълнителния флакон? Липсват и влажните репелент кърпички, които не използвам, тъй като изглежда комарите не се спират пред тропическия аромат, което е логично, не виждам защо трябва да бягат от миризмата на цветя. Промъкнала се е докато сме били в ресторанта и е взела спрея ми.

— Спрейовете ни. Взела е и моя.

Кери отново скръсти ръце и се намръщи.

— Трябва да пишеш за нея в книгата си и да й причиниш ужасни неща.

Джо се засмя.

— Опитвам се да не постъпвам така с познати. Не им е приятно.

— О? А какво ще кажеш за Кери Даниелсън?

Спипаха го.

— Беше заминала, предполагах, че е завинаги.

— Е, но сега се върнах и съм без спрей против комари.

Въпреки че не бе достатъчно изглупял, за да й го каже на глас, Джо я намираше за ужасно сладка, когато бе ядосана.

— Хайде да отидем да се измием и да се присъединим към останалите. Ще ти намеря спрея.

— Не.

— Какво не. — Ако смятаха да стоят в бунгалото цял ден, щеше да си свали дрехите, както и нейните. Изобщо не го интересуваше дъха й на бекон.

— Няма да изляза. Всички знаят.

— За кое?

— Че правихме секс, Ковалски.

— Не че са си мислели, че съм девствен, бейби.

— Знаят, че сме го направили, защото си казал на Кевин, който сигурно е казал на всички, а не трябваше да става така. Майка ти сигурно прави сватбената торта в момента, за Бога.

Дойде му като удар в стомаха. Веднага си представи Кери в бяла рокля как пристъпва към него по пътеката към олтара. Образите се сляха със спомена за балната вечер, когато бе облечена в тъмносиня рокля с дълъг цип, който разкопчаваше сантиметър по сантиметър с мъчителна наслада. После Кери от гимназията изчезна и в съзнанието му остана само настоящата Кери, която вървеше към олтара, представяше си как братята му се суетяха наоколо, а развълнуваните им майки секнеха носове в смачкани носни кърпички.

Нямаше представа как се стигна до тук, но да, определено го искаше.

Тогава тя се изсмя.

— Не мога да повярвам, споменах сватба и изключи напълно, Ковалски. Мъжка му работа.

Нека си мисли така. Много по-добре, отколкото да научи, че плануваше сватба наум и може би търсеше мнението й дали е съгласна с избора на морковена торта.

— На никой не му пука дали сме правили секс.

— Кажи го на комарите.

— Хайде, ела да видим какво е намислила фамилията.

Тя поклати глава и се опита да го прикове с поглед.

— Няма да изляза навън.

Той сви рамене и сложи ръка на дръжката на вратата.

— Както искаш, но губиш правото на въпрос.

— Негодник. Не си ми дал никакъв материал за работа!

— С идването тук, се съгласи на условията, Даниелс. Отказваш участие в занимание, губиш въпрос.

— Добре, но ако ме подложат на подигравки за снощи, ще разбия целия ти хард драйв.

— Така ли се нарича вече? — Той отвори вратата и се засмя, а тя го удари в стомаха като мина покрай него.

Кери не смяташе буболечките за много досадни докато не се присъедини към семейството, което се бе събрало при сенчестото място до кемпера на Майк и Лиса. Стефани не беше там, сигурно бяха отишли някъде с Евън. Комарите явно предпочитаха на сянка, или сигурно ги привличаше дъхът й на мента, тъй като след няколко секунди започна да се пошляпва като актьор от черно-бяла няма комедия.

— Какво ти става? — попита Лео и силният му глас привлече вниманието на всички, както обикновено.

— Мразя комари.

— Напръскай се със спрей против комари, глупаче!

— Лео! — извика Мери. — Не наричай момичето на Джо глупаче!

Момичето на Джо. Не можеше да повярва, че я назоваха така, нито че стомахът я заболя. Отдавна не бе имала повод да си припомни колко ненавиждаше това.

Лео вдигна ръце във въздуха.

— Защо? Като не може да се сети, че спрея за комари отблъсква комарите, по моите стандарти е глупава.

— Всичките ми флакони мистериозно изчезнаха, докато бяхме на закуска с Джо — обясни тя и погледна жлъчно към Тери.

Мери забеляза.

— Тереза, ти ли скри спрея на Кери?

Тъй като бе разобличена, не посмя да излъже.

— Да.

— Защо?

Кери забеляза как очите на Лиса се уголемиха и съсредоточи цялото си внимание върху усилието да отправи към Джо аз-казах-ли-ти поглед, който не можеше да му убегне.

— Защото тя… — Тери спря и пусна престорено глуповата усмивка. — Исках да се пошегувам с нея, мамо.

— Отивай да го донесеш, преди комарите да са я изяли жива.

Шоуто приключи и всички се заеха да обсъждат къде ще покарат по-късно. Кери се отправи към каната с кафе и си наля последното количество, което бе изстинало. Обърна се да попита дали да свари още и видя непозната жена с дете да приближават към Лиса.

— Здравей, мама на Боби. Аз съм майката на Шон. — Двете жени се засмяха и се впуснаха в разговор, дали Боби може да отиде с тях, за да си поиграе с Шон.

Кери не ги познаваше много добре. Здравей, мамо на Тери. Аз съм майката на Кери. Като едно време. Нима Мери не я нарече момичето на Джо току-що?

Не можеше да си спомни на колко години е била, когато осъзна, че майка й нямаше самоличност. По-скоро бе дълъг период на осъзнаване, а не единичен случай.

Майката на Кери. Съпругата на Ед. Мис Даниелс. Баща й я наричаше скъпа, а Кери мамо. Не бе чула никой да я нарича Джейни. По принцип знаеше, че сигурно я назоваваха и по име, поне мис Ковалски го правеше. Бяха приятелки и се предполагаше, че използваха малките си имена.

Понякога Кери се ослушваше специално да чуе как я наричаха. Може би за това докато се събираха в аудиотриума, се ужаси, когато чу една жена да прошепва „Това е приятелката на отличника на випуска“.

— О, да — отвърна приятелката й. — И аз чух, че дъщерята на Ед е приятелката на Джо.

Остатъкът от дългото и бавно ходене прекара в изброяване на имената, с които бе свързвана. „Дъщерята на Ед“. „Момичето на Даниелс“. „Кукло“, така я наричаше баща й, и „прасковке“, което чуваше от майка й. „Момичето на Джо“. „Бейби“.

Етикетът с името й на металния сгъваем стол бе „К. Даниелс“.

— Кери — прошепна си тя. Приглади роклята си, опипа тупираната си коса и се запита дали майка й правеше същото. Кери искаше да вижда името си осветено на рекламен билборд, или в колонка на списание. Още преди Джо да започне с речта, беше решила, че светът щеше да види името Кери Даниелс някъде.

Сега бе съвсем близо до възможността да го види на заглавната страница на популярно седмично списание. Трябваше да смени фокуса, и да си припомни, че й бе даден безпрецедентен достъп до Джоузеф Ковалски.

Светкавица.

— Кажи зеле!

И до семейството му.