Адам Уилямс
Дворецът на небесната наслада (11)

Глава 9

„Братчето ми подражава на нападащия жерав. Учителят Чан казва, че упражненията ни издигат в очите на боговете.“

Децата явно бяха намислили нещо.

Беше учудващо колко хрисими ставаха Джени и Джордж, дойдеше ли време за лягане, особено вечерите, когато семейство Еъртън имаше гости. Но и да нямаше, те се отправяха към стаите си веднага след вечеря, без да възразяват.

Когато Нели влезеше да обяви, че е време да се гасят лампите, не чуваше обичайните молби „Моля те, само още няколко минути“ или „Може ли да си свърша главата?“. Книгите веднага се затваряха и покорно се оставяха на нощните шкафчета. После децата пъргаво коленичеха за вечерната си молитва. Когато свършеха с нея, също тъй бързо се пъхаха в леглата, завиваха се до носа и гледаха невинно, очаквайки целувката за лека нощ. Дори когато майка им духнеше свещта, не се чуваха възражения. Това беше много необичайно.

Ако Нели се беше сетила да повдигне тежката ленена покривка за маса по време на вечеря, може би щеше да узнае тайната им. Щеше да ги види, коленичили под масата с блеснали очи, наблюдаващи гората от крака, които всеки миг можеха да ги ритнат и открият. От няколко седмици те се чувстваха като герои от приказка, слушайки от скривалището си разговорите на възрастните — понякога много по-вълнуващи от приключенските книги на капитан Мариат.^[1]

Защото именно на вечеря родителите им говореха за Боксьорите.

Децата се бяха отказали да им предават предупрежденията, които А Ли и А Сун им шепнеха тайно в кухнята: разказите за нарастващата непобедима армия, която разпръсква своите магии и заплаха из провинцията. Джени и Джордж бяха видели как монахът се бе хвърлил под колелата на влака, а после бе изчезнал, без да бъде наранен — като илюзионист. Бледото му лице и невиждащите очи се явяваха в кошмарите им. А сега, когато едрият американец господин Фийлдинг им беше на гости, те бяха убедени, че най-после ще разберат истината. Той не само беше много впечатляващ за възрастен (каубой от Дивия запад), но като представител на Комисията за чуждестранните мисии беше пътувал из цял Китай. Нещо повече — беше казал на баща им още първата вечер, че се е срещал с Боксьорите лице в лице.

И сега разказваше за тях!

— Долу на юг Боксьорите са част от пейзажа. — Господин Фийлдинг току-що беше запалил втората си пура. — Можете да ги срещнете на групи по улиците във всяко селище в Шандун или Чих-ли. Обикновено на заден план има демонстрации на бойни изкуства: някой смелчага, гол до кръста върти меч около главата си, докато тълпата му се възхищава или пък чупи тухли с голи ръце — това, което могат, е забележително. Обикновено не ти обръщат внимание, докато минаваш, най-много да подвикнат някоя обида, но ако им отговориш с добро, ти се надсмиват. Те са прости селяни, колкото и колоритно да изглеждат.

— Колоритно ли? — прекъсна го баща им. — За униформите им ли говорите?

— Да, и така може да ги наречете, макар да приличат повече на костюми на пътуващи актьори — жълти туники, червени ленти на главите, небесносини пояси около кръста и кървавочервени йероглифи, изписани на гърдите. Някои нападат селските арсенали и се разхождат със старинни брони, размахвайки огромни мечове.

— Значи са смешни?

— Не, докторе. Все едно да наречете смешни индианските бойци, защото носят само набедрена превръзка и корона от пера. Когато бях млад пастор, живях известно време сред апахите. Работех в резерват — една от гадните дупки, където се опитваме да пречупим духа на тези горди и сурови хора, като ги цивилизоваме с мизерни дажби и алкохол. Преподавах им вероучение и помня кротката омраза в очите им между мухите, които кацаха по лицата и гордостта им. Ние ги смазахме, докторе, и лично на мен ми се повдига, когато се сетя за това. Но ако бяхте видели апахите на кон с пушка в ръка през 70-те години, когато Джеронимо вдигна бунта в Сан Карлос, щяхте да им се възхитите. Горди като орли, свободни като вятъра, макар за вас или мен дрехите им да приличат на парцали и да притежават само оръжията си и няколко мъниста или ашици. Страховити като планински лъвове, най-безмилостните убийци, които са стъпвали по божията земя и макар битката им да бе обречена, те вървяха с гордо вдигнати глави. И колкото да ми е неприятно, тези хора по нещо приличат на Боксьорите, които днес виждам в тази страна.

— Искате да кажете, че те са опасни диваци?

— Ако ги провокирате, могат да станат много опасни, но нямах предвид това. Видях в очите им гордост, докторе — да, гордост. Ние с вас живеем в Китай от много години, свикнали сме с потиснатата природа на китайските селяни. Хайде, не го отричайте. Смее ли земеделецът да ви погледне в очите, докато го лекувате? Остава ли мулетарят на пътя, когато вие се задавате на коня си? Не, сър, единият ви поздравява тихичко, извръщайки очи, а другият бърза да се отдръпне. Още от раждането у всеки китаец се възпитава угодничество. В тяхното общество на високопоставени и подчинени, където или тиранизираш, или се подчиняваш, селянинът стои най-ниско. Но Боксьорите, които срещам по пътищата, са съхранили човешкото си достойнство. Не са диваци като апахите, но ме гледат със същата омраза. Затова се отнасям с тях предпазливо, с уважение и бързам да си тръгна колкото се може по-бързо.

— Мислите ли, че Боксьорите представляват опасност за мисиите, Фийлдинг?

Децата чуха, че американецът въздъхна, докато мислеше над въпроса. Очевидно му трябваше повече време, защото си наля още портвайн.

— Опасност? Физическа опасност? Едва ли. Поне засега. Заплашени са само новопокръстените. Ще се справят със своите, преди да се заемат с нас. Все повече се говори за убийства на селяни християни в Шандун и Чих-ли. За изгаряне на къщите им, за палене на църкви… Времената са смутни, а когато побеснеят, селяните са способни на невероятна жестокост. А и според мен между Боксьорите има престъпници и бандити, които ги подстрекават. В цял Северен Китай новопокръстените християни живеят в страх. Но аз се боя повече от това, че правителството и хората с влияние могат да манипулират тези бунтове за собствена изгода. Досега — в повечето случаи — мандарините са на страната на правото и закона. Престъпленията срещу християните се наказват. Но Боксьорите са нож с две остриета. Чувам, че античуждестранните фракции в двора — принц Туан и сподвижниците му — тайно ги подкрепят. Как иначе движението щеше да се разраства така масово? Усещам, че те се радват на тайно одобрение. Че поне една от фракциите вижда възможност да ни уплаши, да ни отнеме някоя и друга концесия, за да си върне за дипломатическите унижения през последните няколко години.

— Правителството няма да наруши договора — каза доктор Еъртън. — Знае, че в противен случай Великите сили ще му наложат жестоки репарации. Но се тревожа за онова, което ни разказахте за новопокръстените. Между тях и останалите винаги има напрежение. Обикновено споровете за земя прерастват в религиозни битки. Понасят и други обиди.

— Боя се, че работата ни създаде истински барутен погреб. Голяма ли е християнската общност тук, докторе?

— Не бих казал. В областта има три-четири християнски села. За съжаление аз нямам нищо общо с покръстването им. Дължат го повече на католическата църква, отколкото на реформистката. Двете ми италиански монахини се занимават с това. Трудно е без свещеник, но от време на време те посещават селата с тази цел.

— Забелязах, че организацията ви е забележително толерантна, Еъртън.

— Обстоятелствата са такива, Фийлдинг. Някой ден Рим ще назначи нов свещеник на мястото на отец Адолфус и тогава ще изгубя две чудесни медицински сестри. Но вие сте прав — струва ми се, че мисионерите от всички църкви би трябвало да се съюзят сега, когато сме изправени срещу заплахата от Боксьорите. Макар да се чудя дали трябва да ги взимаме толкова на сериозно.

— Препоръчвам ви да ги приемете съвсем сериозно. Не ме разбирайте погрешно, сър, не се страхувам нито от Боксьорите, нито от който и да е човек. Не съм предупредил американските мисии да се евакуират и няма да го направя. Не виждам необходимост. Всъщност струва ми се, че сме длъжни да останем тук в тези дни на изпитания. Това е наш дълг. Трябва да запазим спокойствие. Ако бъдем разумни и вярваме в Бога, ще бъдем в безопасност.

Той замълча и децата чуха как яростно загаси пурата си в пепелника.

— Междувременно онова, от което нямаме нужда, са бесни кучета като Септимъс Милуорд, които позорят доброто ни име и затвърждават предубежденията срещу нас.

— Аха — каза Еъртън, — значи се видяхте с него.

— Да, отидох в жилището му, ако може да се нарече така, днес следобед. Дори в индианския резерват обстановката не е толкова мизерна. Отчаях се като видях колко са изпосталели членовете на семейството му. Попитах го защо не ядат и знаете ли какво ми каза? Че Бог им наредил да постят, докато блудният син се завърне.

— Да, той вярва, че убитият му син е жив.

— Очевидно. Както знаете, господин Милуорд редовно има видения. Според последния бюлетин Хирам живее в разврат и падение във вавилонския вертеп, който се намира пред храма на Ваал.

— Той е напълно луд.

— И аз мисля така, особено след като ми каза, че този вертеп е разположен над магазина за тестени изделия на пазара на този град. Видял гримираното лице на сина си да го гледа от прозореца, докато слугите на Сатаната го биели долу.

— Да, веднъж наистина го биха на пазарния площад. Опитваше се да предотврати екзекуция. Всъщност точно екзекуцията на убийците на сина му, защото смяташе, че са несправедливо обвинени. А над този магазин наистина има вертеп и той се намира точно срещу храма.

— В такъв случай в брътвежите му има някаква логика, но е ясно, че разсъдъкът му е помрачен. Притеснява ме, че тази лична трагедия, изглежда, е засилила мисионерската му страст. Мръсното му жилище е пълно със сираци, които играят в прахта между кучета и пилета. Сигурно са поне сто. И докато бях там, видях жена му да се връща с още две бебета. Очевидно току-що ги беше открила пред будисткия манастир, където ходила за подаяния. Не знам как всички тези деца оцеляват. От какво живеят? Има и възрастни хора. Инвалиди и бедняци, които казва, че е покръстил. Учел ги да проповядват. Очевидно планира нова проповедническа кампания, за да разпространи Божието слово в самия вавилонски дворец. Боя се, че има предвид ямена на мандарина. Цялата сган ще направи процесия дотам, а след като победи силите на злото, бог ще му върне сина. Не се смейте, Исус лично му е наредил да направи това във видението му.

— Очевидно е бил съвсем откровен с вас.

— Беше самата любезност. Реши, че съм ръководителят на неговия орден, на когото дължи отчет. Предполагам, че е прав. Технически той е подчинен на Американската комисия за чуждестранните мисии. Колебая се. Не мога да критикувам факта че спасява сирачета или че покръства просяци, но подходът му е много опасен. Жилището му е нехигиенично. Ако някое от тези сирачета се разболее и умре…

— Ще се повдигнат старите обвинения, че християните отглеждат сирачетата, за да използват части от телата им в ритуалите си…

— Точно така. А и походът, който планира… Представяте ли си каква провокация може да се окаже той точно в този момент?

— Можете ли да му наредите да се върне в Америка?

— Не. Това е само проверка. За да го екстрадираме, ще е нужно съгласието на цялата комисия, може би и на самия епископ. А и да го принудим… ще бъде трудно. Навярно ще се наложи да ангажираме местните власти. Но трябва да направя нещо — заради самия него.

— И заради децата му — тихо каза докторът.

— Дано нищо неприятно не се случи през следващите няколко месеца. Толкова ще са нужни на бюрократичната машина да се задвижи. Добре че влакът вече стига до Шишан и с вас ще можем да се свързваме по-лесно. Не бих искал да ви ангажирам с проблем, който не е ваш, но ще ви бъда задължен, ако ме държите в течение. А аз ви обещавам, че ще се справя с горкия човечец по един или друг начин при първа възможност.

— Скъпи приятелю! — чуха децата гласа на баща си. — Аз също държа проблемите на това нещастно семейство да бъдат разрешени.

— Тъжното е, че Септимъс Милуорд някога беше многообещаващ. Виждал съм докладите от Обърлин. Бил е истинско вдъхновение за колегите си. Познанията му за Светото писание били изключителни. Нямало човек, който да го познава и да не го обича. Всички много се зарадвали, когато тръгнал със семейството си за Китай. Давид щял да се пребори с езичниците. Поемал най-трудните постове при най-ужасните условия, но писмата, които получавали, винаги били радостни, ентусиазирани, изпълнени със съчувствие… Едва след като дошъл в Шишан… Нещо сякаш го е обсебило тук. Демони. Илюзии…

— Стига, стига, Фийлдинг, мисля, че сме приключили с обсебването от демони, когато говорехме за Боксьорите. След малко ще ми кажете, че горкият Милуорд е започнал да се занимава и с бойни изкуства.

— Дайте му време. — Американецът гръмко се разсмя и удари с юмрук по масата. Порцелановите съдове задрънчаха. — Дайте му време и ще видим.

Докато двете деца се промъкваха обратно към стаята си, Джордж прошепна на Джени:

— Чу ли това? Господин Фийлдинг смята, че Милуорд е обладан от демони! Също като Боксьорите!

— Той е християнин. Не може да е като тях.

— Не, но може да е обсебен от християнски духове. От ангели като… като Архангел Михаил. А Ли казва, че ако се наложи да се бием с Боксьорите, трябва да противопоставим на тяхната магия наша. Може би господин Милуорд е нашето тайно оръжие! Само че никой не го осъзнава.

 

 

Малко след заминаването на господин Фийлдинг, Хелън Франсис се върна да живее при тях и изненада всички като внезапно прие старата покана да работи в болницата. Това отначало зарадва децата, но не им трябваше много време, за да разберат, че тя се бе променила по странен начин.

Все още беше мила и любезна, усмихваше им се замечтано, когато ги видеше, но не тичаше и не играеше с тях, както по-рано. Изглеждаше някак отнесена. Понякога вечер, след работа, стоеше часове наред с разтворено списание в скута, гледайки безизразно в пространството. Вече не яздеше, не правеше упражнения. Понякога Том и баща й я посещаваха, но тя не се радваше да ги види и усмивката й изглеждаше пресилена. Господин Манърс изобщо не идваше и това вероятно най-много разочарова децата.

Най-странното беше, че тя се беше променила и външно. Преди беше румено здраво момиче, изпълнено с енергия и дух. Сега бузите й бяха бледи, а под очите й имаше тъмни сенки. Някои дни беше по-красива откогато и да било — косата й изглеждаше още по-червена на фона на бялата й кожа, а зелените очи — още по-блестящи отпреди, макар да сияеха с тъжен, матов пламък, а не със заразното веселие, което помнеха децата. Изглеждаше някак отпусната, сякаш нещо бе изпило енергията й.

— Не може да е от умора — каза един ден Джордж, след като му беше отказала мило да играе с него на обръч в двора. — Мама и сестра Елена никога не изглеждат уморени, след като са работили в болницата.

— Още е нова — каза Джени. — Може би не е свикнала. Пък и е ужасно да работиш с пристрастените към опиума. Чудя се защо изобщо избра тях. Прекарва часове там.

— Не знам. Те ме плашат. Разхождат се с блеснали очи и стърчащи ребра, блъскат се във всичко или седят на леглата си като призраци. Елена каза, че Хелън Франсис специално помолила за това отделение. Казала на татко, че не иска да работи никъде другаде.

— Знаеш ли какво си мисля? — каза Джени. — Според мен сърцето й е разбито и затова иска да бъде цял ден сред нещастни хора.

— Не — изстена Джордж. — Стига скучни любовни истории за господин Манърс. Аз как обещах да не говоря вече за лисичата фея. Престани с тези любовни глупости. Тя ще се омъжи за Том.

— Тя е толкова бледа, че още повече прилича на лисичи дух — каза сестра му замислено. — Пък и мисля, че те бяха влюбени. Видяхме ги как се държат за ръце и допират крака под масата миналата есен, нали? Нали?

— Млъкни, Джен, досадно е. Тя ще се омъжи за Том.

И разговорът свърши, защото Джени се изплези на Джордж, а той я подгони по двора и я оскуба за косата.

Но две вечери по-късно те чуха разговор, който разкри, че зад детските им закачки се крие нещо много по-сериозно.

Том и бащата на Хелън Франсис бяха дошли на вечеря. Беше последната им вечер в Шишан, преди да заминат отново за Цицихар. Децата от една седмица чакаха този момент. Напоследък родителите им изобщо не споменаваха за Боксьорите на масата и на Джени и Джордж им беше скучно да се крият отдолу. Веднъж бяха заспали и се събудиха внезапно, само за да открият, че светлините са угасени и всички вече са си легнали. Беше страшно да се промъкваш през тъмната къща. Но тази вечер щеше да им гостува господин Деламер, а той винаги разказваше интересни истории.

На отиване към трапезарията едва не ги хванаха. Хелън Франсис седеше сама в коридора и се оглеждаше в огледалото. Беше така съсредоточена в собственото си отражение, че не забеляза как децата тихо се оттеглиха заднешком по коридора. Там спряха в тъмното и се зачудиха. Чуваха гласове от всекидневната и им беше любопитно защо Хелън Франсис не беше при останалите. Наблюдаваха я как затваря очи и леко опира чело в огледалото. Лицето й беше ужасно тъжно. После изправи рамене и уморено тръгна към всекидневната. На вратата спря и разтвори устни в усмивка, преди да влезе. Чуха как баща й я поздрави и тя му отговори. Последвалият общ разговор заглуши шума от краката им, когато влязоха в трапезарията и се шмугнаха под покривката точно навреме. Само миг след това А Сун влезе и започна да нарежда чиниите за супа.

Този път вечерята беше весела. Господин Деламер беше в добра форма, хвалеше се как ще забогатеят с Том, когато продадат сапуна на новия си клиент — господин Дин от вътрешната част на Монголия. Двамата отиваха там с осем каруци и десет въоръжени пазачи.

— Разбира се, от вас нямаме тайни — поверително добави Деламер, — но трябва да бъдем много дискретни за това пътуване. Партньорът ми Лю подозира, че един от другите търговци е във връзка с Железния Ван. Не бива да казвам кой е, Еъртън, но и двамата го познаваме — той е уважаван човек и търгува с най-различни стоки. — Гласът му се снижи до шепот. — Джин Шангуй. — Той казва на Ван кога тръгват керваните, за да могат бандитите да ги причакат.

— Скъпи Деламер, щом това е тайна, не биваше да ми казваш. Пък и изобщо не ти вярвам. Познавам Джин от години.

— Честно казано, аз също бях малко изненадан — каза Франк, — но Лю е съвсем сигурен. Разбира се, правим се, че няма нищо, но вече не казваме на Джин какво възнамеряваме или пък му подхвърляме погрешна информация, за да го заблудим. Напоследък сме станали като тайни агенти, нали, Том?

Младежът не отговори. Двамата с Хелън Франсис не бяха обелили и дума цяла вечер.

— Не разбирам тези приказки за тайни и търговци — обади се майка им, която седеше начело на масата, — но съм чувала за Железния Ван, господин Деламер и се надявам, че с младия Том ще бъдете предпазливи по време на голямото си приключение. Бандитите са достатъчна заплаха, но и слуховете за Боксьорите, които тормозят богобоязливите хора, са тревожни.

— Не се разстройвайте заради Боксьорите — засмя се Деламер. — Няма да дойдат чак толкова на север. Или поне още не са го направили. А с момчетата на Железния Ван сме се срещали и преди, нали, Том? Или по-скоро ти си ги срещал, смело момче. Все пак, ще бъде интересно по обратния път, когато сме натоварени със сребро. Хелън Франсис, скъпа, ти не знаеше, че годеникът и баща ти ще забогатеят, нали? Очаквам бордът на директорите в „Бабит и Бренър“ да гласува на своите най-работливи служители значителна комисионна като чуе каква печалба сме изкарали този път. Виждали ли сте каруца, натоварена със сребро, докторе? Прекрасна гледка. Затова вземаме въоръжени пазачи. Не заради пътя нататък, а за обратния.

— Трябва да бъдеш по-дискретен, татко — за пръв път се обади Хелън Франсис.

— Глупости, момичето ми — каза Деламер, хапвайки от крем карамела, поднасян от А Ли. — Тук сме между свои хора. Кой би могъл да ни подслушва? — Децата видяха, че тялото му се извърна към Хелън Франсис. — Малко си ми бледа, пиленце — каза й той. — Добре ли си? Или ти е мъчно, че старият ти баща отново заминава.

— Не за теб, а за младия Кабът, Деламер — пошегува се докторът.

— Сега се сещам, че и Том цяла вечер дума не е казал. Ама че мрачна двойка са. Добре, че старата ми кожа е прекалено дебела за стрелите на Купидон. И двамата изглеждат нещастни. Раздялата е сладка мъка, нали?

— Чудех се дали няма да е неудобно да попитам — докторът прочисти гърлото си — дали сте определили дата за сватбата.

— Да, Том — каза майката на децата, — за нас е удоволствие скъпата Хелън Франсис да ни гостува и оценяваме помощта й в лечебницата, но от време на време се питаме какви са плановете ви. Смея да твърдя, че ти определено й липсваш много. Напоследък е изключително мълчалива и съм съгласна с вас, господин Деламер, че е доста бледа.

Децата забелязаха, че Том лекичко удря юмрука си в дланта под масата, а единият му крак тихичко потропва. Сякаш с мъка овладяваше огромно количество енергия. Внезапно големите му ръце изчезнаха от погледа им и на масата се чу дрънчене.

— Госпожо Еъртън, господин Еъртън, мога ли да злоупотребя с гостоприемството ви?

— Разбира се, Том — каза докторът във внезапната тишина, последвала това изказване.

— Чудех се дали ще мога да поговоря насаме с годеницата ми. Можем да… Ще се присъединим към вас във всекидневната след малко.

— Разбира се — отвърна доктора след кратка пауза. — Колко съм глупав. Естествено, че имате нужда от време насаме. Къде ми беше умът?

— Вероятно в портвайна и пурите, които ще пропуснем като станем по-рано от тази маса — обади се Франк.

— Господин Деламер — каза Нели, — можете да изпиете портвайна си и да изпушите пурата с кафето си, но във всекидневната. Хайде, мисля, че тези млади хора имат да си кажат много неща.

Застъргаха столове, два чифта крака в панталони на тънки райета и турнюр на рокля изчезнаха. Скоро мърморенето на господин Деламер вече не се чуваше и след миг останаха само фланелените панталони на Том и раираната пола на Хелън Франсис, които не помръдваха. Децата се спогледаха с широко отворени очи в необичайната тишина, която настана, когато годениците се изправиха един срещу друг.

— Утре заминавам за Цицихар — каза след малко Том. — Няма да се виждаме известно време. Поне пет-шест седмици.

Очевидно очакваше отговор, но не го получи.

— Господин Лю е сигурен, че Дин ще купи всичките сапуни. Това ще бъде най-големият удар на „Бабит и Бренър“. Всичко, за което баща ти е работил.

— Радвам се за него — промълви Хелън Франсис. — И за теб.

Децата се напрегнаха, за да чуят гласа й.

Том мълчеше, сякаш я чакаше да каже още нещо.

— Аз също се радвам — каза той след малко. — Това е много… удовлетворително. — Той замълча. — Пътуването… Слушай, не се тревожи за нас. Ще се справим.

— Татко не трябва да разказва на всекиго за среброто.

— Така е.

Децата забелязаха, че кракът на Том отново потропва по килима. Ръцете му стискаха ръба на стола.

— Напоследък е започнал много да се хвали. Това е глупаво. Детинско. — Гласът й прозвуча рязко и децата подскочиха при звука му. — Омръзна ми от него. Пие, хвали се и сантиментално се лигави с малкото си момиченце. Аз не съм момиченце. Не се ли замисля в каква опасност поставя теб? Толкова ли е важна тази сделка, че да рискувате живота си по пътя? Той е чудовище, а ти си глупак, че тръгваш с него.

— Стига, Ейч Еф — въздъхна Том, — взели сме всички предпазни мерки. И преди сме минавали по този път. Това е най-обикновено пътуване.

— Не и при положение, че Боксьорите и бандитите знаят, че тръгвате. Но и ти си същият като него. Каква двойка сте само! Веселите авантюристи. За вас всичко е шега, игра на крикет. Как ви презирам!

Том се беше сковал при избухването й. Но ръцете на Хелън Франсис също бяха стиснати в юмруци. Джени видя, че кокалчетата й бяха побелели в мрака, а ръцете и тялото й трепереха под роклята. И тя, както Том преди малко, сякаш се опитваше да овладее с всички сили някаква емоция.

— Ейч Еф, какво има? — тихо попита той. — Държиш се странно от седмици — всъщност, дори от месеци.

— И ти ли? — презрително отвърна тя. — И какво, ще ми опяваш като Нели ли? „Хелън Франсис, и днес си много бледа. Хелън Франсис, няма ли да си доядеш пилешката супа?“ Защо всички не ме оставят на мира! Остави ме!

— С баща ти се тревожим за теб — вяло каза Том.

— Ти и баща ми! Винаги сте ти и баща ми, нали? Каква неразделна двойка! Затова ли сме сгодени? И аз ли съм част от сделката? За да се превърнем в светата троица, която извършва подвизи в името на „Бабит и Бренър“? — Тя се изсмя злобно. — Вие двамата нямате нужда от мен, Том. Аз не съм част от вашия мъжки клуб. Би трябвало да бъдете доволни, че ви оставих и дойдох да живея и работя тук. Сега можете да се напивате и шегувате, колкото ви сърце иска. Запозна ли те вече баща ми с някоя проститутка? Нали знаеш къде е ходел, преди да се появим?

Том въздъхна тежко.

— Да, приятелко. Ако не бях видял, че цяла вечер пи само вода, щях да помисля, че си попрекалила с пиенето. Не знам за какво говориш.

— Невинният честен Том. Ти си прекалено добър, за да съществуваш на този свят, нали?

Той отблъсна стола си и децата чуха как неспокойно се заразхожда напред-назад. Хелън Франсис сякаш се бе успокоила. Ръцете й в скута бяха отпуснати и неподвижни. След малко Том отново седна.

— Никога не съм те питал какво е станало между теб и Манърс, докато бяхме в Цицихар и след това — каза той. Гласът му беше тих, но някак по-твърд от преди. — Не попитах нито теб, нито него. Веднъж госпожа Еъртън ми разказа за една гръмотевична буря… Трябва да разбереш нещо за мен, Ейч Еф — аз съм обикновен човек. Не съм толкова умен, не притежавам въображение. Приемам, че нещата са такива, каквито изглеждат. Вярвам на хората, докато се убедя, че не заслужават доверие. Може би е глупаво да мислиш винаги най-доброто. Може би е страх или бягство от действителността. Но понякога човек се надява — само се надява, — че ако остави нещата да се развиват свободно, те ще завършат по най-добрия начин. Не, не ме прекъсвай. Сега е мой ред да говоря. Ти вече ми каза какво мислиш. Не смятам, че ме мразиш, макар че през последните седмици, когато изобщо ми проговориш, винаги е… Един мъж не би искал да чува такива думи от устата на момичето, в което е влюбен. Не съм ти дал никакъв повод да ми се ядосаш. А ако е така, не е било умишлено и се извинявам. Но всъщност мисля, че ти не се сърдиш нито на мен, нито на баща си, а си ядосана на себе си. На няколко пъти съм избухвал в училище и тогава винаги си изкарвах на другите гнева от собствените ми грешки. Не знам как разсъждава една жена, но сигурно не е много по-различно. Ще ти го кажа само веднъж. Не ме интересува какво е станало между теб и Манърс. След като е свършило, не искам да го знам. То е минало. Забравено.

— Забравено?

— Обичам те, Ейч Еф — каза простичко Том. — Сериозно. Ще забравя всичко, освен ако не те е наранил. — Гласът му стана суров. — Тогава ще го убия.

Джордж ахна, а Джени бързо му запуши устата, но никой от възрастните не им обърна внимание. Том отново удряше дланта си под масата. Те видяха как гръдният му кош се разшири, когато си пое дълбоко дъх.

— Но ако не е свършило… Ако не е свършило… — Гласът му пресекна. Той въздъхна, после отново си пое дълбоко дъх. — Тогава трябва само да ми кажеш, приятелко, и аз няма да ти преча.

Децата не смееха да помръднат. Хелън Франсис бръкна в чантата си и извади кърпичка. Когато я прибра, тя беше мокра. Очевидно плачеше, но когато проговори, гласът й беше равен и спокоен. И уморен.

— Свършено е. Той не ме нарани. Не е нужно да го убиваш. Това достатъчно ли ти е?

Том се свлече на стола, издавайки нещо между стон и въздишка. Настъпи дълга тишина. Децата чуваха как часовникът тиктака. От всекидневната се понесе смях.

— Ами ние? — попита Том.

— Не знам — каза Хелън Франсис.

— Годежът ни?

— Не знам — повтори тя, стискайки юмруци.

Том удари по масата. Чиниите и чашите издрънчаха. Една винена чаша падна и децата видяха как покривката почервеня и на паркета се образува локвичка.

— Понякога си мисля, че въпреки това ще го убия. Какъв мръсник! Какъв мерзавец! Какъв…

Избухването му прекъсна така рязко, както беше започнало. Гласът му секна. Хелън Франсис мълчеше.

Изведнъж Том скочи отново. Джордж и Джени го чуха как крачи из стаята — напред-назад, напред-назад…

— Господи, Ейч Еф? Защо? Защо?

Тя не отговори.

Стъпките се отправиха към нея. Внезапно тялото й бе издърпано от стола. Протегнаха глави и видяха, че Том я е сграбчил в мечешката си прегръдка, но тя стоеше безжизнена и студена. Той я разтърси.

— Обичам те! Обичам те… — изстена, но главата й беше извърната.

След малко той леко я постави върху стола и продължи да крачи.

— Заминавам за шест седмици, почти два месеца. — Думите му звучаха сковано. — Когато се върна, ще те попитам дали още искаш да се оженим. Чувствата ми към теб няма да се променят. Твой съм, Ейч Еф. Ти си моят живот. Обикнах те от мига, в който те видях в къщата на леля ти. Когато влезе, лампата сякаш засвети по-ярко. Само така мога да го опиша. Ти ме плени. Не съм си представял, че… Онази нощ на кораба, когато ти… Питах се с какво съм заслужил такова щастие? Навярно трябва да ти бъда благодарен. Винаги ще пазя този спомен.

Той спря.

— Не се ли забавлявахме добре? Не помниш ли как се смеехме? Нужно беше само да се погледнем и четяхме мислите си… Аз съм виновен. Не трябваше да те оставям сама по цял ден. Не трябваше да се вживявам като баща ти в проклетия склад. Трябваше да бъда с теб, за да не се налага да яздиш с него… С този…

— Недей, Том, вината не е твоя. — Гласът на Хелън Франсис приличаше на шепот.

Том се канеше да каже нещо, но се въздържа. Децата го чуха да въздиша.

— Ако когато се върна, отговорът ти е не, няма да ти създавам проблеми. Извини ме, ако не остана в Шишан. Не бих могъл да го понеса. „Бабит и Бренър“ ще ме назначат на друго място. Не ме интересува. Все някак ще продължа. Както казах, ще ми останат хубавите спомени. А ако трябва да лекувам разбитото си сърце, това си е моя работа, нали? Но добре си помисли, приятелко. Използвай времето, докато ме няма. Може да съсипеш моя живот, но не съсипвай своя. — Той се задави. — Извинявай. Нямам сили да говоря с когото и да било повече тази вечер. Предай благодарностите ми на госпожа Еъртън. Измисли някакво извинение. Божичко, Ейч Еф, косата ти ще се запали… Много те обичам… Бог да е с теб, любима моя. Мисли си понякога за мен.

Вратата към коридора се отвори и тихо се затвори. Децата чуха как стъпките на Том се отдалечават. Хелън Франсис не беше помръднала. Отначало седеше изправена на стола, но после се облегна на масата и тихо зарида. Тихите звуци сякаш извираха направо от сърцето й — тънички нещастни хлипове, изпълнени с отчаяние. Когато се засилиха, тя започна да се люлее настрани. Джени не издържа. Измъкна се от скривалището си под масата и прегърна плачещата жена. И по нейното лице се стичаха сълзи. Риданията стихнаха. Хелън Франсис я прегърна и двете заплакаха безмълвно. Джордж също се измъкна като нощна пеперуда, привлечена от светлината. След миг и той се включи в прегръдката. Тримата тихо се тресяха и това беше картината, която зърна Франк Деламер, когато надникна от всекидневната, захапал пурата си.

— Бих казал — обърна се той към семейство Еъртън, — че това е сюжет, достоен за Бърн-Джоунс. Мариана, която си изплаква очите в къщата, утешавана от две херувимчета. И нито следа от сър Ланселот. Навярно не може да понесе тъгата от раздялата и вече си е тръгнал. Не е ли трогателно? Хайде, успокой се, момичето ми. Отиваме само до Цицихар. Ще се върнем, преди да се усетиш. Не се тревожи, сватбените камбани скоро ще забият. Еъртън, защо децата ти са още будни? Май си станал доста либерален. На времето ни пращаха още в шест часа в детската стая с парче хляб.

 

 

На три километра оттам в Двореца на небесната наслада Фан Имей беше взела решение. Майор Лин бе заминал с войските си и тя беше сама в павилиона.

Прозорците на отсрещния също светеха. Малко по-рано англичанинът Ма На Си беше вечерял там, а после с приятеля му японец бяха пили. Обикновено майор Лин се присъединяваше към тях (несъмнено за поредната нескончаема дискусия за контрабандата на оръжие), но в едно от близките села бяха избухнали размирици — група хулигани, може би една от бандите на боксьорите, за които говореха всички, тормозеха местните християни и бяха изгорили един хамбар. Затова мандаринът бе наредил на майор Лин да отиде там и да въведе ред. Той се бе подчинил, макар и неохотно. Беше казал, че няма да го има поне два дни.

Тя бе забелязала, че японецът, който й приличаше на змия, си бе тръгнал от павилиона на Ма На Си, следвайки Мама Лиу към главната сграда. Знаеше къде отива и изпита дълбоко съчувствие към бялото момче, което го очакваше. Полковник Таро я беше отвратил от първия миг, в който го видя. Въпреки учтивостта и красивата си външност, усещаше, че под кадифения му чар се крие насилие. Очите му никога не се усмихваха — като очи на гущер те шареха от човек на човек, студено и преценяващо. Той оказваше ужасяващ ефект върху майор Лин. Колкото повече се отпускаше и подмазваше японецът, толкова по-сковани и резки ставаха реакциите на любовника й. Понякога стигаше до границата на неучтивостта, сякаш мразеше този човек, с когото трябваше да прави сделка. Но когато в разговора настъпеха паузи, когато вниманието на Таро беше насочено към нещо друго, тя бе забелязала майорът да го гледа с копнеж като куче. Това бе поглед на обожател или на любовник.

Преди и след посещенията на японеца, Лин пиеше повече от обикновено и когато останеха сами, веднага изваждаше пръчката и я караше да го бие. Беше станал брутален с нея, удряше й шамари, караше я да коленичи пред него. Ако я обладаваше, това беше в кучешката поза. Тя винаги бе подозирала, че любовникът й крие нещо срамно. Предполагаше, че е свързано с войната. Сега вече не се съмняваше какво е то. Тъй като и тя беше жертва, разпознаваше симптомите.

Подозренията й за наклонностите на Таро се бяха потвърдили няколко дни преди това, когато Мама Лиу, ядосана и разтревожена, я беше повикала в главната сграда. Шпионката й Су Липин я беше превела по стълби, които не знаеше, че съществуват и гол коридор, ограден от малки стаички. В една от тях чакаше Мама Лиу. Тя повдигна одеялото от фигурата, която лежеше на леглото. Като в кошмар, Фан Имей изпита чувството, че окървавената и насинена Шен Пин се е върнала от гроба. Но после ужасът й отстъпи пред любопитството и изненадата. Това не беше момиче и не беше китайка, а слабичко, пребито от бой бяло момче. Мама Лиу я хвана за гърлото.

— Да не си посмяла да кажеш и дума, чуваш ли? Иначе си мъртва. Искам да го почистиш. Помогни му да оздравее, както направи миналата година с онази кучка Шен Пин. Не искам да ми умре в ръцете. Още не. От него още могат да се изкарат пари. Разбра ли ме? Избрах те, защото можеш да лекуваш и си достатъчно интелигентна, за да знаеш кога да си затваряш устата. По-добре не ме разочаровай. Разбра ли ме?

Тя апатично се бе заела със задачата си. Беше явно, че момчето е било пребито, но не по безразборния начин на Рен Рен. Раните бяха съсредоточени върху задника и горната част на бедрата (някаква част от ума й се досети, че на същите места по тялото на майор Лин има белези). Истинско мъчение бяха изгарянията с цигара по зърната и гениталиите на момчето. То беше в съзнание и хлипаше от болка. Когато се опита да намаже раните му с мехлема, закрещя. Бледите очи върху подпухналото му червено лице следяха със страх движенията й. Когато се опита да му каже нещо, то поклати глава отрицателно.

— Без думи — изстена. — Без думи. Рен Рен ще… — И слабото му лице се разкриви от ужас.

Беше й отнело време, но на третия ден нежността й най-после го беше спечелила и то със запъване започна да отговаря на въпросите й на забележително добър китайски. Тя го попита дали Рен Рен го беше пребил.

— Не — каза й то с разширени очи. — Нищо лошо не съм направил. Наистина. Моля те, не му казвай, че съм бил лош. — После се усмихна с мъка. — Понякога той идва, когато съм добър. — По лицето му се застичаха сълзи. — Опитах се, наистина се опитах. Старецът ме харесва. Никога не ме е наказвал заради него. Когато се представях по-добре, той оставаше с мен цяла нощ след това. А този път така се старах. Когато ми обясняваше за болката, го слушах. Каза, че няма любов без наказание. Затова му позволих… позволих му…

— На Рен Рен ли? — попита объркана Фан Имей.

— Не! — извика момчето. — Рен Рен ме обича. Беше другият мъж. Онзи дявол, на когото Мама Лиу каза, че трябва да доставя голямо удоволствие. Японецът — прошепна то.

И тогава Фан Имей разбра и страхът й от полковник Таро нарасна. Каза си, че много мъже стават насилници, когато пият. Това бе нормално. Много мъже се отдаваха на агресивна страст, когато сетивата им бяха притъпени от алкохола — също като майор Лин. Но Таро беше различен. Приличаше на Рен Рен — садист, който обичаше да причинява болка, но го правеше с изтънчена жестокост и търпение: колкото повече пиеше, толкова по-преднамерен и безчувствен ставаше.

— Казва, че любовта е изкуство — бе проплакало чужденчето, докато тя превързваше раните на гърба и бедрата му. — Казва, че любовта е изкуство…

С разбирането дойде и съчувствието й към майор Лин. Ако полковник Таро го беше пленил през войната, всичко си имаше обяснение. Горкият горд човек…

Тя знаеше, че трябва да се притеснява и за собственото си положение. Не разбираше защо Мама Лиу я е посветила в тайната на скритата стая и необичайното присъствие на чужденец в публичния дом. Може би старата тиранка беше откровена — спомняше си, че е излекувала Шен Пин. Но по-скоро беше наясно, че може да се отърве от Фан Имей сега или след като омръзнеше на майор Лин. Но каква беше разликата? И без това знаеше, че някой ден ще я откарат в колибата за наказания. Мама Лиу нямаше от какво да се бои. Тайната й беше в безопасност. Къде би могла да избяга? На кого би могла да каже? Но й беше жал за затвореното момче.

Същият следобед съчувствието към болката му беше преминало в тревога за безопасността му. Тя знаеше, че Рен Рен и неговите приятели играят карти и гуляят в една от трапезариите в главната сграда, но не беше подготвена за шумното им нахлуване в двора рано следобед, нито за шумната демонстрация, която последва. Около главите им бяха увити жълти шалове, а един от тях носеше копринено знаме с рисунка на черна тояга и думата „Възмездие“, изписана с кървавочервени йероглифи. Друг удряше барабан, а Рен Рен, гол до кръста и с меч в ръка, крещеше и скачаше като обсебен или пиян в някаква пародия на бойно изкуство. Наредиха й да се прибере в стаята и да не се показва, защото силата ин щяла да развали магията, която използваха — присъствието на жена щяло да прогони божествата от телата на майсторите на бойни изкуства. Или поне така й изкрещя Маймуната, един от най-противните приятели на Рен Рен, когато я затвори в стаята й. Това не й попречи да наднича през цепнатините на вратата, за да види какво става или да чува виковете отвън, докато Рен Рен и трима от другите танцуваха като луди. Не й се вярваше някой бог да поиска да обитава тялото на Рен Рен, затова реши, че това е само представление или перчене, но го познаваше достатъчно добре, за да осъзнае, че каквато и игра да играеше, тя беше предназначена за някого.

— Спасете Цин! Избийте чужденците! — крещяха всички. — Смърт на чуждестранните дяволи!

Един от тях се приближи до павилиона отсреща и изкрещя с тъничък глас:

— Тук един от тях води червенокосата си курва. Смърт! Смърт! Смърт!

Останалите се изсмяха, когато той се изпика върху вратата. Представлението беше продължило цял следобед и свърши, едва когато Рен Рен падна на земята от изтощение. Групата се раздели на двойки и тройки и тръгна към външната порта.

— Към олтара на Черните хълмове — изкрещя единият, — където ще се спусне небесната армия!

Друг запя и всички се присъединиха към безсмислената песничка.

„Ни капка дъжд не пада от небето.

Земята е напукана и суха

и всичко това единствено защото

в бутилки църквата дъжда затвори.

 

Ядосаха се боговете

и духовете търсят отмъщение.

От небесата вкупом те се спускат

и хората на Пътя учат.“

Размахвайки мечове и копия, те си тръгнаха. Дори Рен Рен се присъедини към тях, облягайки се на рамото на приятел. Звукът на барабана и гневните им гласове постепенно заглъхнаха. Фан Имей остана дълго, приседнала на ръба на леглото — изключително обезпокоена.

Досега не бе обръщала внимание на клюките на другите момичета за Боксьорите. Баща й я бе научил да не вярва в магии и тя смяташе за лъжи историите за богове, слизащи на земята. Нито се вълнуваше от армия, която щяла да изникне от пръстта, за да прочисти обществото от злосторниците и да поправи неправдите, от които страдаше династията в ръцете на чужденците. Трябва да е изключителна армия, помисли си тя горчиво, за да премахне несправедливостта над бедните създания като нея зад стените на Двореца на небесната наслада. Но това едва ли щеше да стане, ако се състоеше от мъже.

А и какво общо имаха с нея проблемите на династията? Тя беше изолирана от външния свят като будистки монах. Усмихна се на сравнението. Но животът й като момиче за забавление имаше своя еквивалент на монашеските закони, своя извратена версия на безбрачието и ритуалите на потисничество, които бяха приемани и оправдавани столетия наред. Те бяха част от същия обществен ред, който Боксьорите искаха да спасят и запазят, така че какво би могла да очаква тя от тях, освен още по-голям гнет? По свой начин „Дворецът на небесната наслада“ беше също такъв символ на традициите и установения ред, както храма или ямена, дори като самата династия. Винаги беше имало момичета за забавление, както и мъже, които да ги експлоатират. Щом самият Рен Рен се беше присъединил към Боксьорите, какво добро можеше да се каже за тях?

Подобна враждебност към чужденците беше нова. Тя си спомни добросърдечния доктор, който приличаше на мишка и се бе опитал да спаси баща й. Каква заплаха би могъл да представлява той за династията? Или непохватният глуповат Де Фалан, който вероятно и досега не знаеше какво беше станало с неговата Шен Пин и вярваше на лъжите на Мама Лиу, че я е отпратила в провинцията. С какво би могъл да навреди той на когото и да било? Ами синът на мисионера? Той беше жертва като нея. Така че и оставаше само Ма На Си.

Както винаги при мисълта за него, тя се стресна от живия спомен за усмивката му и веселите сини очи — имаше чувството, че той наистина е в стаята. Да, призна си тя, у него имаше нещо опасно. Въпреки желанието си беше любопитна да разбере нещо повече за този галантен и самоуверен чужденец, който с такава лекота се беше наложил над майор Лин и дори беше убедил Мама Лиу да му даде павилиона за любовницата си чужденка. След първата ужасна вечер — когато бяха убили приятелката й — той не бе й казвал нищо друго, освен учтиви комплименти. Така повеляваше приличието — тя беше наложница на майор Лин — и той я игнорираше или се преструваше, че го прави. Но имаше и нещо друго. Понякога тя вдигаше глава от цитрата и виждаше, че сините му очи я наблюдават, а ако погледите им се срещнеха, върху загорялото му лице се прокрадваше лека усмивка, а веднъж — тя едва повярва на очите си — той дори й намигна. Тогава Фан Имей се изчерви и сведе поглед към ръцете си, а когато се осмели да погледне отново, Ма На Си беше сближил глава в интимен разговор с майор Лин. Чудеше се дали не си беше въобразила — той почти не я погледна до края на вечерта. Той вече никога не си позволи такъв личен контакт. Но оттогава тя имаше чувство, че между тях съществува безмълвно заговорничество, нещо повече — беше прочела в ясния му поглед въпрос, сякаш този чужденец се опитваше да разкрие истинския характер, скрит под външността й на леко момиче. А понякога, когато й се усмихнеше, тя усещаше, че се надява да е разбрал нещо за нея и дори смееше да мечтае, че в одобрителния му поглед се чете и уважение.

Беше се изненадала на реакцията си, когато Ма На Си нае отсрещния павилион и започнаха посещенията на чужденката. Много мрачни зимни следобеди тя чакаше до прозореца, за да зърне увитата в черна наметка жена, която забързано влизаше през портата и изчезваше в любовното им гнезденце. Ма На Си по бяла риза отваряше вратата. Фан Имей никога не успя да разгледа подробно любовницата му, макар че веднъж кичур яркочервена коса се изплъзна изпод качулката и тя като хипнотизирана се втренчи в изящната луничава ръка, която нервно го прибра. Но не чужденката я очароваше. Онова, което чакаше и от което се страхуваше, беше да зърне лицето на Ма На Си, когато поздравява любовницата си, и всеки път лъчезарната му усмивка пронизваше сърцето й. Отначало Фан Имей не разбираше чувствата си. Никога не би признала пред себе си, че ревнува и все пак, когато за пръв път видя Ма На Си да прегръща фигурата в черна наметка, сърцето й се сви, очите й се навлажниха, а една вена на слепоочието й рязко затуптя. Никога след това не се унижи да прояви чувствата си. Наблюдаваше ги тъжно и спокойно, както всичко останало в Двореца на небесната наслада. В крайна сметка това бе само още един удар срещу духа й, който се бе научил да устоява на Смъртта дори с хиляди рани.

После посещенията на жената секнаха. От месец не беше идвала. Ма На Си все още посещаваше павилиона, но винаги сам и в тези случаи Фан Имей долавяше умора в стъпките му, сякаш на раменете му лежеше тежък товар. Той оставаше сам в стаята си часове наред и изчакваше следобедът да отмине и да се здрачи, преди да поиска да запалят лампите. Отначало Мама Лиу му водеше момичета — Су Липин и Чен Мейна — но те никога не оставаха дълго с него, а веднъж той ядосано отпрати Су Липин. Повикаха Рен Рен и се разигра грозна сцена. Каквато и да бе причината за скандала, той бе уреден с пари. Ма На Си беше хвърлил кесия злато в краката на Рен Рен и язвително бе наблюдавал как младежът брои монетите.

Повечето пъти той вечеряше с японския полковник. Понякога и майор Лин се присъединяваше към тях. В тези случаи той се връщаше пиян по малките часове. Фан Имей подозираше, че когато Ма На Си е с него, също пие много. Веднъж, когато си тръгваше след едно от самотните си бдения, тя го видя да се олюлява на стълбите, после се стегна и бавно пое навън. Фан Имей седеше между своите собствени сенки и мечтаеше да се случи невъзможното, но в края на краищата успя да отпъди тази мисъл. Още преди много години беше научила, че най-големият й враг е надеждата.

Но не надеждата тази вечер я накара да прекоси двора, а страхът. Беше обмислила последствията от онова, което бе видяла този следобед. Рен Рен може да се бе преструвал, но тук се криеше нещо повече от обичайната му суетност. Лозунгите, които той и приятелите му крещяха, не бяха измислени от тях. Заплахите срещу чужденците също бяха реални. Първата й мисъл беше за момчето. Знаеше достатъчно, за да осъзнае, че животът му се крепеше на нишката на тайната. Не се съмняваше, че помежду си Рен Рен и Мама Лиу вече бяха измислили начин да се отърват от него, ако възникнеше опасност да го разкрият. Дори тя бе чула за екзекуцията на селяните, за които се смяташе, че са го убили. А сега, когато Рен Рен бе прегърнал каузата на Боксьорите, разполагаше с чужденец, когото би могъл да унищожи за пример. Единствената надежда за момчето бе да се върне при своите. Тя се сети за Ма На Си. Нямаше план, но ако някой можеше да помогне на чужденчето, това беше той… Пък и самият англичанин трябваше да бъде предупреден… Тази вечер можеше да го направи… Никой нямаше да я види.

Беше стигнала до средата на двора, преди да осъзнае колко безнадеждна и нереална бе задачата, която си бе поставила. Основният мъчител на момчето беше японецът, а той бе приятел на Ма На Си. Пък и защо би й помогнал англичанинът? Защо изобщо би й повярвал?

Какво би могла да му предложи, за да го убеди?

Кръвта се отече от страните й, когато осъзна отговора и тя замръзна на стъпалата на павилиона в двоумение. Но нима не го знаеше още от началото? Наистина ли бе дошла да спаси момчето? Коленете й трепереха и тя се олюля на малките си ходила, заляна от вълна на срам и отчаяние. Облегна се на колоната и очите й се напълниха със сълзи.

След малко, дишайки тежко, Фан Имей се обърна, за да си тръгне. В този миг вратата се отвори и се появи Ма На Си. Беше по риза и тиранти и в ръка държеше бутилка вино. Очите му бяха подпухнали и кървясали. Олюляваше се.

— Съжалявам, Ма На Си — прошепна тя. — Не исках да ви обезпокоя… Веднага си тръгвам. Съжалявам.

Манърс се взря с нея, после се облегна на перилата на верандата и внимателно огледа сенките по двора. Нищо не помръдваше. Той се обърна към нея и каза:

— Не, моля те, не си тръгвай.

— Не мога. Не трябва да идвам при вас — прошепна тя.

— Само за малко. Поседни при мен. Нека поговорим. Имам нужда… от компания тази вечер — каза Манърс.

— Ще повикам Мама Лиу — предложи Фан Имей. — Може би Чен Мейна…

— Не — каза Манърс. — Не ме разбираш… Моля те.

— Майор Лин… — започна тя.

— Знам — прекъсна я той. — Знам… Но моля те. Направи ми малко компания тази вечер.

Известно време Фан Имей остана неподвижна, с наведена глава. Манърс с мъка се протегна и отметна кичур коса от челото си. После сви рамене, накани се да каже нещо, но само повдигна нежно брадичката й и се вгледа дълбоко в очите й.

— Ти плачеш — каза той. — Моля те, не плачи. Ето. — Извади от джоба си носна кърпичка и избърса бузата й. — Винаги съм смятал, че мястото ти не е тук. Наблюдавах те. Ти слушаш и разбираш. Образована си. Каква трагедия е довела жена като теб в това чистилище?… В тази страна — въздъхна Манърс — има толкова много мъка… — После отстъпи и я изгледа. — Не бих те наранил — каза той — за нищо на света.

Двамата стояха един срещу друг — тя, подпряна на колоната, със сведена глава, а той — олюляващ се на вратата. Най-накрая Фан Имей кимна.

— Има едно момче — каза тя тихо. — Нужна ми е помощта ви.

— Добре — отвърна той след кратко мълчание. — Ще направя каквото мога. — После се обърна тромаво и влезе вътре.

Фан Имей го последва и вратата се затвори зад тях.

 

 

Дворът беше тих. В тихия ветрец изпука клонче. На алеята отвън излая куче.

Един силует се измъкна от сянката на дърветата — слабичка фигурка, която се олюляваше. Беше Су Липин. Тя внимателно се промъкна по стълбите на терасата около павилиона. Едва дишайки, момичето отвори тайната шпионка на Мама Лиу. Треперещо, то залепи око върху отвора и дълго време наблюдава какво става вътре.

 

 

На другия следобед Джордж и Джени, придружавани от Ал Ли, отидоха на разходка по пътя, който обикаляше подножието на хълма. Беше ясен пролетен следобед. Дърветата бяха обсипани със зелени пъпки. Голите просени поля постепенно се покриваха със зелени кълнове. В овощните градини сливите вече цъфтяха. Отдалеч долиташе кукането на кукувица — за пръв път след зимата. Майка им беше решила, че децата имат нужда от чист въздух, а междувременно щяха да наберат цветя за вазата в трапезарията.

Джордж оживено говореше за ежегодния лов на тигри, организиран от мандарина, който трябваше да се проведе следващия месец в Черните хълмове. Както обикновено, чужденците бяха получили покани. Предишната година баща им беше отишъл и те имаха късмет. Бяха открили тигър. Преди лягане той им беше разказвал страховити истории как огромният звяр разкъсвал ловните кучета и съборил един копиеносец заедно с коня му; как се измъкнал от пръстена на ловците и хукнал към хълма, където чакали докторът и мандаринът. Как да рен извадил лъка си и убил тигъра с три бързи стрели, докато докторът ахкал уплашено и се опитвал да свали предпазителя на пушката си. Джордж нямаше да забрави колко голям изглеждаше хищникът, провесен на колове и носен от четирима мъже, когато триумфиращата процесия се беше върнала в Шишан.

Децата бяха горчиво разочаровани, че не са достатъчно големи, за да отидат с баща си и Хелън Франсис и не беше голяма утеха, че майка им се бе съгласила да остане у дома и да им прави компания. Тази година щеше да бъде още по-вълнуващо, защото Манърс и японският му приятел щяха да бъдат между ловците. Бяха убедени, че англичанинът ще извърши чудеса от храброст.

Джордж си беше намерил извита пръчка и я бе преметнал през рамо като пушка. Като ловец, преследващ дивеч, той се бе промъкнал пред Джени и А Ли, които беряха виолетки. Тук имаше завой и клоните на една върба скриваха пътя. Джордж внимателно се провря между тях. Във въображението си той се промъкваше през гъстата джунгла, ослушвайки се за рева на тигър. С вик той изскочи от другата страна на пътя, приготвил пушката за стрелба.

— Бум! Бум! — извика той.

Изведнъж се оказа лице в лице с китайче на неговата възраст. Момчето, голо до кръста и загоряло като всички селяни, стоеше мълчаливо със скръстени ръце. Джордж видя как големите му очи отначало го огледаха любопитно и се присвиха презрително при вида на пръчката, с която той се целеше в лицето му.

Изведнъж китайчето подскочи и нададе пронизителен крясък като на чайка или жерав. За миг то сякаш увисна във въздуха с една ръка и крак протегнати напред, а другият — свит зад него. После Джордж усети, че изтръгват пръчката от ръцете му и кракът на момчето я счупи на две. Едното парче подскочи и одраска бузата и слепоочието му, друг силен удар го накара да падне в калта. Когато погледна нагоре, видя, че момчето стои със свити ръце, както го бе видял в началото, и го гледа. Зад него се бяха наредили няколко млади мъже. Някои държаха мечове и копия, повечето имаха жълти шалчета, вързани около главите. Един от тях сложи ръка на рамото на момчето. То го погледна с горда усмивка. Джордж се разплака.

А Ли и Джени се появиха иззад завоя. Ръцете им бяха пълни с цветя.

А Ли извика нещо и затича напред, хвърляйки букета. Мъжът, който беше поздравил момчето, му препречи пътя. Когато А Ли се опита да го заобиколи, той отново го пресрещна. Останалите започнаха да се смеят.

Мъжът леко бутна А Ли в гърдите и той залитна назад. Изруга и замахна към главата му. Мъжът с лекота се наведе, кракът му се стрелна като змия и китайският прислужник се просна по задник в калта.

— Гадно яйце на костенурка — изсъска той и отново се хвърли срещу противника си, който хвана главата му в ключ и започна да извива врата му.

Останалите Боксьори викаха:

— Ша! Ша! Ша!

Джордж знаеше, че на китайски това означава „Убий го!“.

Джени стоеше замръзнала в средата на пътя, стиснала цветята.

Внезапно Боксьорите замлъкнаха. Джордж с ужас разпозна между тях будисткия свещеник. Сякаш беше изникнал от въздуха. Носеше същите странни дрехи, които момчето бе забелязало през незабравимите секунди, преди да скочи под идващия влак. Той направи някакъв жест, после се обърна и тръгна по пътя към Черните хълмове. Мъжът, който душеше А Ли, плю и пусна жертвата си на земята. Срита стенещото тяло и пое след монаха, който вече се беше отдалечил много по пътя. Останалите го последваха, включително момчето и след няколко мига мястото опустя, като изключим Джордж, който пълзеше към хриптящия А Ли. Седнал в калта, китаецът стискаше гърлото си и клатеше глава. Джени продължаваше да стои прикована, притиснала виолетките към отворената си уста с очи, разширени от страх и ужас.