Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Австралия (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Walk About, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Аарон Флетчър. Дългото завръщане

ИК „Калпазанов“, София, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Николинка Хинкова

Коректор: Велина Парахулева

ISBN: 954-17-0043-8

История

  1. — Добавяне

Първа част

1.

— Джереми, ела тук, моля ти се!

Момчето, обзето от страх, не се обади на майка си. Седеше върху клон на евкалиптовото дърво в задния двор — неговото убежище в минути на отчаяние. Струваше му се, че събитията на последните седмици отиваха към своята развръзка; чувстваше, че ще стане нещо ужасно.

Никой не му бе обяснил причините за случилото се, а и Джереми бе избягвал да задава въпроси. Беше се опитал да не обръща внимание на онова, което става, защото му се искаше само едно — неговият свят, сигурен и спокоен, да остане непроменен. Но тази сутрин майка му не го изпрати на училище и го накара да облече празничните си дрехи.

— Джереми, знам, че ме чуваш — извика пак Клара Тавиш. — Хайде ела, миличък.

Момчето неохотно слезе от дървото и се отправи към майка си, застанала до вратата на кухнята. От всичко, което се бе случило, най-много го тревожеше промяната у майка му — само милата й усмивка бе останала все същата. Напоследък доктор Оливър Уилис идваше да я преглежда все по-често, но въпреки това тя продължаваше да слабее и да става по-бледа, а очите й неведнъж бяха зачервени от плач.

И сега, когато се наведе над него, за да изчисти полепналите по дрехите му парченца от евкалиптова кора, Джереми забеляза, че очите й пак са зачервени.

— Обещай ми, че ще бъдеш твърд като мъж, макар да си още малък — помоли го тя тихо.

Така му казваше винаги, когато момчето се готвеше да заплаче, а от тези думи страховете му само нарастваха. Джереми събра сили, за да посрещне неизвестното изпитание, което го очакваше, и успя да й кимне в отговор. Майка му го улови за ръка и го поведе към гостната стая.

Стъпките им отекнаха през празната къща, защото мебелите бяха изнесени. Братът и двете сестри на Джереми, родени от друг баща — и тримата много по-възрастни от него — бяха напуснали дома им, отнасяйки със себе си някои вещи, а чужди хора бяха купили останалите. В последно време момчето се връщаше от училище тичешком, защото се страхуваше, че докато се прибере, от дома им няма да е останало нищо.

В гостната седяха мъж и жена на средна възраст. От скъпото им облекло личеше, че са богати и с добро обществено положение. Джереми познаваше жената, която, доколкото си спомняше, ги бе посещавала вече два пъти, беше му носила играчки и бонбони. Бялата коса не й подхождаше, защото по хубавото й лице нямаше и следа от бръчки. При предишните си посещения тя се бе държала с Джереми много сърдечно и сега се усмихна, щом той влезе в стаята.

Мъжът до нея бе непознат за момчето. Неговата бяла коса съответстваше на бръчките му и на други белези на по-напредналата възраст, но се държеше като енергичен млад човек. Бе висок и мускулест, със силно, грубовато лице, което се смекчи от усмивка, когато той погледна към Джереми.

— Джереми — започна Клара, — сигурна съм, че помниш баба си, госпожа Александра Керик. Казвала съм ти, че тя живее със съпруга си далече, в Голямата пустош, а сега и той е дошъл с нея в Сидни. Господин Дейвид Керик е твой дядо.

Момчето се поклони и измърмори нещо като поздрав. Роднинските връзки, за които бе споменала майка му, не означаваха нищо за Джереми, тъй като се чувстваше свързан от родство и обич единствено с нея и до известна степен — с несъщите си брат и сестри. Знаеше, че той е различен. В училищния двор момчетата му го казваха направо, като го наричаха копеле.

Александра се приближи и се наведе към Джереми. Тюлът на широкополата й шапка се допря до главата му, когато възрастната жена го прегърна и целуна, а ароматът на парфюма й събуди у момчето далечен спомен за предишните й посещения — тогава бе още твърде малък и не си ги спомняше ясно.

— За мене винаги е истинска радост да те видя, миличък — започна тя. — И всеки път се учудвам колко си пораснал. — После се обърна към съпруга си: — Джереми е много едър и развит за осемгодишно момче, нали, Дейвид?

— Вярно е — съгласи се мъжът. — Той е чудесно, хубаво момче.

Джереми се опита да се усмихне, но гостите го притесняваха и се чудеше защо са дошли. Но когато забеляза какво е поставено до главния вход, страхът му се превърна в ужас. Искаше му се да изтича до евкалиптовото дърво в градината и да се изкачи на върха му, но не можеше дори да помръдне. Вързоп с негови дрехи и други вещи стоеше до вратата. Щяха да го отведат от тук така, както бяха изнесли мебелите. Майка му щеше да го даде на тези хора.

Александра забеляза тревогата му, а очите й излъчваха съчувствие, когато помилва леко лицето му. След това се обърна към майка му:

— Клара, знам, че изпитваш непоносима мъка и от сърце бих желала да мога да я облекча.

— Вие вече ми помогнахте много, госпожо Керик — увери я Клара. — Другите ми деца нямат възможност да се грижат за Джереми и се канех да ви пиша за него. Но така стана много по-добре, отколкото смеех да се надявам.

— Дейвид и аз смятахме, че идваме в Сидни по работа, но сега съзнавам, че Божията ръка ни е довела тук. Ако ми беше писала, то се знае, бих пристигнала незабавно. Грижите за Джереми ще бъдат удоволствие, а не задължение. Има ли нещо друго, което бихме могли да направим?

— Не, единствената ми тревога бе за децата, но сега съм спокойна за бъдещето им. Както знаете, сър Мортън настани другите ми деца на добра работа, а Джереми ще се радва на всички преимущества, които вие можете да му осигурите. Не се опитах да му обясня това, проявих слабост.

— Не, това не е било слабост, Клара. При създалото се положение ти си проявила голяма смелост. В удобен момент аз ще обясня всичко на Джереми. Колкото до Мортън, той е изпълнил само един свой дълг.

— Все пак мнозина не биха направили това, госпожо Керик. Сърцето ми е спокойно за Бенджамин, за Агнес и Дафни и съм много благодарна на сър Мортън. Е, няма смисъл да ви задържам…

Гласът й пресекна и разговорът свърши. Александра се обърна към съпруга си и кимна към вързопа до вратата. Високият мъж се отправи към изхода и даде знак на някого, който чакаше отвън. Миг по-късно един кочияш дойде за вързопа и го отнесе.

Джереми се извърна към майка си, за да я помоли да го задържи при себе си, но тя се сведе и го взе в прегръдките си.

— Моля ти се, мамо — шепнеше той. — Моля ти се, остави ме при себе си.

— Не мога да те задържа при себе си, любов моя — промълви тя разстроена, притискаше го до гърдите си и го целуваше. — След време ще разбереш защо.

— Моля те, мамо…

— Не мога, любов моя, не мога — повтори тя с приглушен от ридание глас. — Помни, че ми обеща да бъдеш твърд малък мъж, затова не бива да плачеш. Бъди добро момче и слушай баба и дядо.

Мокрото й от сълзи лице се притисна до неговото и тя го целуна пак. Когато се отдръпна, Джереми се опита да се задържи за майка си, но тя свали ръцете му, обвити около врата й, и ги целуна. После Дейвид Керик без усилие вдигна момчето с една ръка и тръгна с него към изхода.

Джереми погледна над рамото му и в безмълвен израз на отчаяние протегна ръце към майка си. Тя и Александра, и двете разплакани, се прегърнаха. Момчето хвърли последен поглед към майка си, докато дядо му го изнасяше навън. Александра ги последва с несигурни стъпки, бършейки очите си, а вратата се затвори зад гърба й.

В края на алеята ги очакваше карета. Със свободната си ръка Дейвид подхвана съпругата си и я поведе към нея. Вътре той седна на седалката срещу жена си, като настани Джереми до себе си. Каретата пое по улицата, отдалечавайки се от къщата. Джереми беше потресен и тъй изумен, че не можеше дори да плаче. Всичко му се струваше нереално, кошмар, от който скоро ще се събуди.

Александра сдържаше плача си и бършеше сълзите си с кърпичка. Тя и съпругът й унило обсъждаха положението, но Джереми не разбираше думите им. Според него всичко щеше да бъде отлично, ако си беше останало както досега. Дейвид се обърна към Джереми и го потупа леко по рамото с едрата си загоряла ръка.

— Знаем, че си уплашен и объркан, това е естествено — опита се да го успокои той. — Но съвсем скоро ще бъдеш много щастлив. Сигурен съм, че животът във фермата Тибубъра ще ти хареса.

Джереми кимна и от учтивост промърмори нещо в отговор, но вътрешно не можеше да се съгласи с тези думи. Дейвид се обърна отново към Александра и заговориха за приготовленията около връщането им във фермата след няколко дни. Очите на Джереми се напълниха със сълзи, ала той ги преглътна, като си спомни обещанието пред майка си да не плаче. Но да сдържа сълзите си му бе трудно, защото отчаяние напираше в гърдите му.

Докато каретата вземаше един завой, Джереми погледна навън и разбра, че вече са напуснали Уинярд, квартала със спретнатите скромни къщи, където бе живял до днес. В пролуките между дървета и сгради зърна Сидни Коув и гората от мачти, изпълнила залива. Каретата мина по Хънтър стрийт и пресече центъра на града бавно, защото тук движението бе голямо. Тротоарите бяха изпълнени с новопристигнали хора, запътени към златните находища с вързопите си, за които бяха превързани кирки и лопати.

Каретата зави по Маккуери стрийт и се насочи към квартала Улу. Това бе моден район на града с големи, луксозни резиденции, обърнати към Хайд парк и Кралската ботаническа градина зад бреговата линия на залива Фарм Коув. Джереми се досети, че каретата отива към къщата на баща му — още една роднинска връзка, която не означаваше нищо за момчето. Един ден, когато бяха слезли в града, Агнес и Дафни му бяха посочили сър Мортън Керик.

След това бе виждал този човек през няколко месеца, но винаги от разстояние — с изключение на един път. В този случай майка му го бе изпратила за нещо към центъра на града и момчето бе видяло, че баща му приближава по улицата. Джереми се бе спрял и се бе усмихнал, за да го поздрави, като се питаше дали баща му би дошъл някой ден в неговото училище, когато играят крикет, така, както правеха другите бащи. Но сър Мортън бе минал край него, без да го забележи или без да го познае.

Шумът и миризмите на града вече бяха останали зад тях. Каретата се движеше между каменни стени по широка тиха улица, засенчена от дантелените корони на високи дървета. При една порта каретата сви по алея сред красиво оформена градина, която водеше към внушителна триетажна къща във викториански стил с фронтони, кулички и множество орнаменти. Алеята стигаше до кръгъл вътрешен двор пред фасадата на къщата.

Каретата едва бе спряла, когато по стъпалата се спусна неприветлива, набита жена, облечена в строга, семпла рокля; ключовете, закачени на колана й, подсказваха, че тя е икономката. След нея вървеше прислужница, която взе вързопа с дрехи, докато Дейвид и Александра си размениха няколко думи. После Дейвид отново се качи в каретата и потегли нанякъде, а Александра хвана Джереми за ръка и го поведе нагоре по стъпалата, следвайки икономката и прислужницата.

Зад голямата двойна врата се откри просторен вестибюл с висок таван и блестящ паркет; в единия му край имаше дървено стълбище с богата украса. Докато ги водеше към стълбите, икономката съобщи, че една от стаите за гости е приготвена.

— Радвам се, че сте се сетили да направите това, госпожо Роу — отвърна Александра. — Вкъщи ли е госпожица Дирдри?

— Да, госпожо. Върна се преди малко и е в стаята си.

— Помоли я да дойде в стаята на младия господар Джереми, ако обичаш. Бих искала да остане с него до вечерята.

— Много добре, госпожо.

Изисканата, луксозна обстановка и официалното държание на прислугата изглеждаха на Джереми странни, караха го да се чувства неудобно. Но притеснението му намаля, като разбра, че Дирдри е тук. Дирдри беше фотографка, от която майка му и сестрите му много се възхищаваха. Откакто се помнеше Джереми, тя бе честа гостенка в дома им и винаги му бе носила играчки и сладкиши.

Икономката ги въведе в просторна стая на втория етаж, която според Джереми би заела половината от досегашния му дом. Мебелите от добре полирано орехово дърво блестяха като тъмна коприна. Прислужницата и икономката подредиха дрехите на момчето в чекмеджетата, а само след няколко минути се появи Дирдри.

Висока и тънка, тя бе около двайсет и пет годишна и приличаше на майка си, с кестенява коса и дълбоки сини очи. В стила на викторианската мода носеше рокля от бледолилав брокат с висока яка, с корсаж и маншети, украсени с дантела. Дирдри се усмихна лъчезарно, очите й искряха.

— Джереми, миличък! — извика тя радостно. — Очаквах с нетърпение да те видя.

— Добър ден, лельо Дирдри — отвърна той.

Въпреки потиснатото му настроение, сърдечното й шумно приветствие извика бледа усмивка на устните му. Дирдри го прегърна, притисна го към себе си и го целуна.

— Знам, че сега ти е много мъчно — каза му тя. — Но само след няколко дни най-трудното ще е минало и скоро ще бъдеш много по-щастлив.

— Да — промърмори Джереми, като не искаше да й противоречи.

— Дирдри — обади се Александра, — ако останеш при Джереми, аз бих искала да свърша някои работи. Той не бива да е самичък, докато свикне с новото положение.

— Не бива — съгласи се Дирдри. — С голямо удоволствие ще стоя при него, мамо. — Тя се обърна към Джереми и му посочи малка масичка със столове под един от прозорците. — Седни там, Джереми. Ще донеса от моята стая някои неща, които мисля, че ще ти бъдат интересни.

Двете жени излязоха, а Джереми седна на масичката. Ако се съдеше по думите им, очевидно всички вярваха, че след време той ще се приспособи към голямото объркване на живота му, ала той самият го намираше тъй страшно, че едва ли би могъл да го преодолее. И всичко му се струваше съвсем ненужно. Би могъл просто да остане при майка си, макар че мебелите бяха изнесени от дома им. Докато гледаше разсеяно през прозореца, очите му отново се наляха със сълзи, но ги избърса, като си спомни обещанието си.

Дирдри се върна и донесе няколко кутии, наредени върху най-голямата отдолу. Започна да ги отваря и Джереми видя, че в голямата кутия има стереоскоп — апарат, с който могат да се гледат картинки, а по-малките кутии бяха пълни с комплекти от различни фотографии. Една от сестрите му имаше стереоскоп с няколко фотографии и понякога позволяваше на Джереми да ги гледа.

— Тези картини са изработени от снимки, които аз съм правила — обясни му Дирдри, като отваряше кутиите. — Моите снимки са върху стъклени плаки, които изпращам на една фирма в Лондон. Там вадят фотографиите и ги продават, като част от парите е за мене. Ето, виж първо този комплект.

Обзет от тъга и желание да се върне при майка си, Джереми не проявяваше интерес към стереоскопа, но послушно го взе и почна да поставя картините една след друга. Първият комплект показваше сцени из живота на аборигените, застанали в различни пози и заети с разни дейности около ниските си жилища от дървесна кора. Докато Джереми разглеждаше картинките, Дирдри му разказа как е пътувала до река Дарлинг, далече на запад от Сидни, за да фотографира тези хора.

И вторият комплект представяше живота на аборигените, а няколко от следващите — лагерите край златните залежи. На тях се виждаха мъже, които промиват златоносен пясък, готвят си храна пред палатки и се хилят победоносно, като показват намерените късчета злато. После идваха снимки от овцевъдни ферми, чифлици, лозя и различни австралийски градове. Дирдри разказваше за всички тези места и за случки, станали там.

Момчето слушаше разсеяно и гледаше фотографиите, но сърцето му бе изпълнено с тъга. В центъра на събитията от този ден имаше един невероятен факт. Немислимо бе, че майка му ще го даде на други хора. И все пак тя бе направила тъкмо това, а Джереми не можеше да си обясни по каква причина бе постъпила тъй странно и жестоко с него.

Часовете се влачеха и когато започна да притъмнява, Дирдри запали с клечка кибрит газовата лампа на масата. След известно време на вратата се почука и влезе една прислужница.

— Вечерята ще бъде сервирана след малко — обяви тя с лек реверанс. — Госпожата иска младият господар Джереми да вечеря със семейството, а да не му слагаме отделна детска маса в преддверието на кухнята.

Дирдри благодари на прислужницата и прибра фотографиите в кутиите им. Нареди ги една върху друга и Джереми я последва по коридора, за да ги прибере в стаята си. Когато отново излязоха в коридора, Дирдри пооправи яката и сакото на Джереми, взе ръката му и го поведе към стълбите. Докато слизаха надолу, Джереми видя, че дядото, бабата и баща му излизат от предния салон и пресичат вестибюла към столовата.

Около трийсет и пет годишен, Мортън Керик бе среден на ръст и възпълен. Имаше вид на човек, който се занимава с книги, а лицето му бе с нездрав цвят от затворения живот. Най-забележителното у него бяха необичайно бледите му сини очи, същият цвят като очите на Джереми.

Александра и Дейвид се усмихнаха на Джереми, но Мортън продължи да върви към столовата, докато майка му не го спря с леко раздразнен тон:

— Мортън, нямаш ли намерение да поздравиш сина си?

— Да, разбира се — отвърна той несигурно, сякаш не знаеше какво да каже. Бледосините му очи изглеждаха студени и надменни, когато се обърна към Джереми. — Е, настани ли се добре? — попита той.

— Да, сър — отвърна момчето механично.

Мортън кимна и стисна устни.

— Радвам се да чуя това. — Помисли какво още да каже и продължи: — Естествено, съчувствам ти за всичко, което се случи. Добро впечатление ми прави, мога да добавя, че не хленчиш по този повод. От вайкането няма полза, нали? Какво? А?

— Не, сър — отговори Джереми плахо след подканата на Мортън, но смисълът на думите му остана неясен, а държанието на баща му го смущаваше.

— Точно така. Майка ти е решила разумно, че нейната…

— Мортън — прекъсна го Александра, — още не съм говорила с Джереми за обстоятелствата. И не забравяй, че той е само осемгодишен. Държиш се като с възрастен, при това, с чужд човек.

— Знам колко годишен е — отвърна Мортън и се обърна към майка си. — Но не бих могъл да кажа, че имам опит в отношенията с деца.

— Това е ясно — забеляза Александра и посочи към столовата. — Да оставим този въпрос и да идем на вечеря.

Мортън вдигна рамене, кимна и тръгна напред. Александра и Дейвид се усмихнаха на Джереми, а Дирдри го потупа сърдечно по рамото и всички последваха Мортън. Поради отношението на баща му момчето се почувства още по-неудобно в непознатата разкошна обстановка.

Масата в столовата би могла да побере десетки гости, затова петте прибора, наредени в единия й край, почти се губеха в блестящата й повърхност. Мортън седна на мястото на домакина, отдясно се настаниха родителите му, а срещу тях — Джереми и Дирдри. Объркано и със страхопочитание, момчето заоглежда многобройните скъпи сребърни прибори, съдовете от порцелан и кристал.

Дирдри дискретно показваше на Джереми кои прибори да използва, когато прислужниците поднасяха различните блюда, но той нямаше никакъв апетит. Освен това се боеше да не счупи някоя скъпа чиния и да не разсипе нещо върху лъскавата маса. Копнееше да бъде пак с майка си на малката, проста маса в дома им и едва опита супата, после салатата и рибата. Мортън се хранеше с удоволствие, което разкриваше причината за пълнотата му, и същевременно разговаряше с другите на разни теми.

За Джереми разговорът нямаше особен смисъл и той го слушаше разсеяно, като очакваше края на вечерята. Най-напред говореха за някаква овцевъдна ферма в съседство с имението на баба му и дядо му. Наричаха я фермата Уаямба, а собствениците й били семейство Гарити. Край границата на фермата, в местност наречена Броукън Хил, била открита сребърна руда.

— Ако Пат Гарити беше още жив — разсъждаваше Дейвид, — в Броукън Хил можеше да стане кръвопролитие. Той бе особено привързан към тази местност. Но и сега станаха достатъчно неприятности. Елизабет Гарити накара пастирите си да издигнат ограда между фермата и Броукън Хил.

— Не разбирам защо консорциум се е заел да разработва мината в Броукън Хил — недоумяваше Мортън. — Там не се стичат тълпи от златотърсачи, както е на други места.

— Елизабет просто не иска никой да стъпва в земите на фермата Уаямба — отвърна Александра. — Тя предпочита да е изолирана и не може да понася нахлуването на цивилизацията в австралийската пустош.

— Така и не можах да разбера защо именно жената на Колин се нагърби с грижата за фермата Уаямба — забеляза Мортън. — Допуснах, че или той, или сестра му Шийла ще поемат фермата след смъртта на баща им.

— Въпрос на предразположение — отвърна Дейвид. — Нито Колин, нито Шийла имат качествата, необходими за управлението на една ферма. Те самите първи биха признали това. А Елизабет притежава такива качества и Пат Гарити ги забеляза. Той се погрижи тя да научи всичко, което ще е нужно да знае, когато дойде време тя да поеме управлението. И трябва да кажа, че се справя великолепно.

Обсъждането на този въпрос още продължаваше, когато прислужницата внесе поднос с печени котлети, после разговорът се прехвърли на други теми по време на основното ястие, но всичко, което говореха, бе тъй чуждо за Джереми, както и приказките за овцевъдната ферма. Най-после вечерята свърши и той изпита известно облекчение. Чувстваше, че е минал успешно през едно изпитание, като нито бе счупил, нито бе разсипал нещо.

Семейството напусна столовата. Дирдри се отправи към салона с брат си и баща си, а Александра придружи Джереми до неговата стая. Кристалният полилей на вестибюла остана зад гърбовете им и сенките им тръгнаха пред тях по украсеното стълбище. Когато стигнаха до коридора на горния етаж, Александра отбеляза, че Джереми е хапнал много малко от вечерята.

— Моля за извинение, госпожо — отговори той автоматично.

— Не, не, няма нужда да се извиняваш — бързо поде Александра. — Просто не искам да бъдеш гладен, миличък. Сигурна съм, че апетитът ти ще се подобри, когато свикнеш с новата обстановка. Ще почакам в коридора, докато си легнеш, после ще дойда да те завия.

Момчето отвори високата, тежка врата и влезе в стаята. Тя бе изпълнена с тъмни сенки, защото лампата на масата бе оставена да гори слабо. За разлика от малката му удобна стая в неговия дом, тази бе огромна, мрачна и враждебна. Джереми намери нощницата си в едно чекмедже, съблече се и я нахлузи. После се покачи на леглото, което бе тъй огромно, че почти се загуби в него.

Александра почука, влезе и дойде до леглото му. Нощницата на Джереми, която бе наследил от Бенджамин, му бе прекалено голяма. Отворът при яката оставаше част от раменете и гърдите му открити и той забеляза, че баба му се вглежда в родилното петно на рамото му, докато оправяше завивките. Усети топлата й нежна ръка върху лицето си, когато се наведе да го целуне, но това не бе ръката на майка му. Александра взе лампата от масата и излезе. Стаята потъна в мрак.

Заедно с мрака и скръбта притисна Джереми. Отделен от майка си и оставен в чужда, неприветлива къща, той изпитваше безутешна печал. Баща му очевидно не го обичаше, а останалите, макар да се държаха с него мило, не бяха нищо повече от познати. Вече нямаше сили да изпълнява обещанието пред майка си и по бузите му рукнаха сълзи. Джереми заплака горчиво и най-после даде воля на мъчителната си тъга да се излее.

Той не само изпитваше мъка, но продължаваше да е в пълно неведение защо се бе случило всичко това. Фактът, че майка му го бе оставила на други хора, противоречеше изцяло на онова, което знаеше и чувстваше към нея. Но тя бе направила именно това. После, след дълго мислене, му хрумна едно обяснение и сълзите му пресекнаха.

Много пъти бе чувал майка си да изразява искрено желание децата й да имат добро положение в живота. Малко преди да бъде отведен, майка му бе говорила за преимуществата, които семейство Керик би могло да му осигури. Очевидно бе решила, че тя е направила всичко, което може да направи за него и се бе обърнала към Керикови като негови роднини да помогнат за преуспяването му в живота.

Майка му бе сгрешила, а какво трябваше да направи Джереми, за да поправи грешката й, бе съвсем ясно. Трябваше да я убеди, че най-доброто за него бе да остане при нея, дори и да са без грош. Това му изглеждаше лесно изпълнимо, защото майка му винаги бе готова да се съобрази с желанията му.

След като решението на проблема се оформи в съзнанието му, Джереми се поуспокои. Не си спомняше да се е унасял, но внезапно видя, че утрото е дошло и една прислужница влиза в стаята. Тя го поздрави весело, напълни каната на умивалника с топла вода и излезе. Джереми стана от леглото и отиде до умивалника, като мислеше само как да се измъкне от тази къща, за да отиде при майка си и да говори с нея.

Поколеба се, като погледна каната и легена на умивалника. Бяха направени от по-фин порцелан, отколкото най-хубавите чинии на майка му, които бе продала на някого преди една-две седмици, а да счупи някоя от тях би било ужасно. Момчето грижливо постави легена на пода, после внимателно взе каната от умивалника и изсипа водата в легена. Като коленичи на пода, изми лицето и ръцете си.

Дланите му бяха още влажни, когато връщаше легена върху умивалника и едва не го изпусна. Ахна уплашено, стисна го здраво и опръска нощницата си с вода. Остави легена на място с въздишка на облекчение и попи с кърпата за ръце капките върху излъскания под.

Почти се беше облякъл, когато на вратата се почука и влезе Александра. Усмихна му се топло, поздравиха се и Джереми тръгна с нея към долния етаж. Стомахът му се свиваше от глад, а когато стигнаха до столовата, Джереми забеляза, че сега не е тъй официална и смущаваща както предната вечер. Храната бе сложена в подноси върху бюфета и останалите членове на семейството сами си пълнеха чиниите и ги отнасяха на масата.

В сребърните подноси бяха наредени нарязана шунка, яйца, препечени кръгли хлебчета, резени от плодове, посипани със захар и канела — такава закуска в дома на Джереми би била рядко събитие. Александра му напълни една чиния, наля чашата му и ги отнесе на мястото му до Дирдри. Напитката бе кафе с необикновен, но приятен вкус, а шунката и яйцата бяха чудесни.

Докато се хранеше, Джереми случайно покапа с мазнина белоснежната салфетка, която бе сложил в скута си по примера на Дирдри. Той скришом я сгъна под масата, като се надяваше, че никой не е забелязал. Насядалите около масата говореха какво възнамеряват да правят тази сутрин и Джереми се досети по какъв начин може да избяга незабелязано. Дирдри щеше да отиде в дагеротипното студио, където работеше, Дейвид имаше работа в града, а Мортън и Александра смятаха да посетят една къща, в която са живели преди много години. Ако останеше тук, Джереми можеше да си тръгне, след като всички излязат.

— Сигурна съм, че ще мога да се освободя и днес следобед — каза Дирдри. — Напоследък няма много клиенти, а господин Робинсън винаги проявява разбиране, когато трябва да отсъствам при пътувания и в други случаи. Значи всички ще се срещнем тук за обед, нали? — Другите кимнаха и потвърдиха, че са съгласни, а Дирдри се обърна към Джереми: — Искаш ли да дойдеш в студиото с мене? Вярвам, че ще ти бъде интересно.

— Не, лельо — отвърна той. — Моля да ме извиниш, но предпочитам да остана тук.

За миг настъпи мълчание, а Дирдри погледна към майка си за указание как да постъпи. Александра поклати глава с усмивка, която изразяваше съжаление.

— Мисля, че ще е много по-добре, ако не оставаш сам засега, миличък — заговори тя нежно. — И какво би правил тук съвсем самичък?

— Ще разгледам конюшните — изтърси Джереми първото нещо, което му хрумна.

Дейвид се усмихна на момчето радостно, доволен от отговора му.

— Значи обичаш конете, така ли? — запита той.

— Да, сър — отвърна Джереми, благодарен за подкрепата, която неговото извинение бе намерило от страна на дядо му. — Много ги обичам, сър.

— Е, ще се нагледаш на коне в имението Тибубъра — увери го Дейвид, после се обърна към Александра: — Скъпа, не виждам нищо лошо в това, момчето да остане тук и да погледа конете.

Отново настана мълчание, а Александра погледна Джереми. Той съзна, че докато очите на баща му бяха студени и остри, очите на баба му можеха да бъдат много по-проницателни. Макар да го гледаха с нежност и обич, те сякаш го пронизваха и се мъчеха да прочетат мислите му. След като го погледа доста дълго, тя неохотно кимна:

— Добре. Но бъди внимателен около конюшните, миличък, защото някои от конете са доста буйни.

— Да, госпожо — отвърна Джереми, като едва сдържа въздишката си на облекчение.

Когато излязоха от столовата и другите тръгнаха да вземат палтата, шапките и ръкавиците си, Джереми прекоси къщата и излезе през задния вход. Спусна се по пътеката към вътрешния двор пред конюшните, където един коняр и кочияшът тъкмо бяха впрегнали два коня в каретата. Тя потегли по алеята към главния вход на къщата, за да отведе Мортън и Александра.

После конярят и един ратай изведоха от конюшнята два коня, впрегнати в двуколки, към които вече идваха Дирдри и Дейвид. И двамата се усмихнаха на Джереми, а Дирдри повтори предупреждението на майка си да бъде внимателен, когато се навърта край конете. Баща и дъщеря се качиха в двуколките и бързо се отдалечиха по алеята. Щом излязоха на улицата, Джереми се върна по пътеката вкъщи.

Във вестибюла срещна прислужница, която се спря и го попита дали иска нещо. Джереми отвърна, че ще се качи в стаята си и се насочи към стълбището. Но когато стъпките й заглъхнаха зад гърба му, той сви към страничен вход, извеждащ на алеята. Излезе навън тихо и полетя към улицата.

В заможния квартал Улу, Джереми се почувства просто като един от пешеходците по оживените улици и се поотпусна. Гореше от нетърпение да говори с майка си и тръгна с ускорена крачка през гъстото движение, като заобикаляше карети и товарни коли на пресечките. В квартала Уинярд превозните средства намаляха и момчето най-после стигна до тяхната улица. Затича по нея, но когато къщата им се показа, тръгна по-бавно.

Преди година техен съсед му бе подарил котенце, което умря. Лежеше като заспало, но беше някак различно, у него липсваше нещо съществено. И тяхната къща сега изглеждаше така. Смразяващ страх замени възбудата на Джереми и той отново затича.

Страхът му се засили, когато се стрелна по пътеката и влезе в къщата. Беше съвсем празна, в нея нямаше нито една мебел, нито една вещ. Ехото на собствения му глас сякаш му се подиграваше като влизаше от една празна стая в друга и викаше майка си. Озадачен и изумен, Джереми излезе през кухненската врата в задния двор.

Видя, че съседката им простира пране и се приближи до оградата между двете къщи.

— Госпожо Грифин! — извика Джереми. — Знаете ли къде е майка ми?

Съседката се обърна, изненадана, че го вижда тук, а също и от въпроса му.

— Ама ти не знаеш ли, Джереми? — отвърна тя. — Майка ти вече е на път към Шотландия. Параходът й тръгна рано тази сутрин.

Най-напред Джереми се вцепени, бе тъй потресен от думите на съседката, че продължи да я гледа изумен. После това, което му бе съобщила, се свърза в ума му с други неща и той стигна до заключение, което напълно го обърка, разби самите основи на живота му.

Майка му често си бе спомняла с копнеж за Шотландия, защото и след толкова години, прекарани в Австралия, родната земя продължаваше да й липсва. Джереми дойде до извода, че копнежът й през последните седмици се е засилил тъй много, та майка му дори е заболяла и е започнала да подготвя завръщането си в Шотландия. Първата стъпка бе да уреди Бенджамин, Агнес и Дафни да се изнесат от дома им и да се настанят в други квартири. След това се бе освободила от цялото им имущество.

Последната стъпка бе да се освободи от него, като го даде на семейство Керик. Макар и да е знаела, че Джереми би отишъл където и да е, стига да е с майка си, тя бе предпочела да го остави тук. Тази, която бе смятал за олицетворение на майчината любов, го беше изоставила.

Болката, която изпита, се превърна в изгаряща мъка, в открита рана на уязвимо, незащитено място. Джереми се обърна и затича, страданието му подклаждаше непреодолимо желание да се махне, да избяга от случилото се. Съседката викаше нещо, но той едва я чуваше. Мина тичешком през къщата, по пътеката и се понесе по улицата.

Сълзи замъгляваха очите му, докато бягаше безцелно от една улица към друга. Най-после стигна до оживено кръстовище, където минувачите крещяха по него, когато ги връхлиташе, а кочияшите ругаеха подплашените си коне. Джереми изтри сълзите си, за да проясни погледа си и да не се блъска в хората. Краката му бяха отмалели, гърдите го боляха и едва си поемаше дъх, но трябваше да продължи да тича.