Ръдиард Киплинг
Неблагословени влюбени (2)

II

— На колко е той днес?

— Ля илля? Само мъж е в състояние да зададе подобен въпрос! Той е на шест седмици и тази нощ ще се качим заедно на покрива, живот мой, и ще броим звездите. Мигът е благоприятен. Той се роди в петък под знака на Слънцето, и ми предсказаха, че ще преживее и двама ни и ще бъде богат. Може ли да желаем нещо по-добро за него, любими?

— Разбира се, не. Нека се качим на покрива, за да броиш звездите — макар, че те не са многобройни тази нощ. Небето е покрито с облаци.

— Дъждовете закъсняват, вероятно и зимата ще дойде по-късно тази година. Да вървим, защото всички звезди ще се скрият. Сложила съм най-ценните си бижута.

— Но най-ценното забрави.

— Ай! Нашето бижу! Ще го вземем с нас. Той още не е виждал небето.

Амира тръгна по тясната стълба, която водеше към покрива. С десницата притискаше към гърдите си детето, загърнато в пищно копринено покривало със сребрист кенар по краищата и плетена шапчица. Спокойно, без да мига дори, детето се взираше в тъмния небесен свод. Амира беше сложила любимите си накити. В носа си имаше диамантена обица — тази източна разновидност на изкуствената бенка — за да подчертае изящния прорез на ноздрите; върху челото й лежеше златно украшение с инкрустирани изумруди и рубини; около шията висеше масивна огърлица от ковано злато, която заради мекотата на метала се надяваше като обръч, а сребърните гривни-верижки звъняха, впити до костта в розовия глезен. Беше облякла светлозелен муселин, както подобава на правоверна мюсюлманка, а ръцете й от рамото до китката бяха обсипани с дрънкащи халки, завързани с копринени шнурчета. Крехки стъклени гевречета не им позволяваха да паднат надолу и изтъкваха ефирните й ръце. На фона на всички източни украшения изпъкваха масивните златни гривни, които Амира обичаше повече от всичко, защото й бяха подарени от Холдън. А и се закопчаваха с хитроумен европейски механизъм, който я изпълваше с неподправен възторг.

Седнаха на покрива, до ниския, бял парапет, в далнината блещукаха светлините на нощния град.

— Щастливо живеят там долу — рече Амира. — Но не вярвам, че са толкова щастливи, колкото сме ние. Дори мемсахиб, мисля си аз, не са тъй щастливи! Не мислиш ли и ти така?

— Аз зная, че не са?

— Откъде знаеш?

— Те дават децата си на бавачки.

— Никога не съм чувала такова нещо — каза Амира с въздишка — и не искам да чувам. Ай! — отпусна глава тя върху рамото на Холдън. — Изброих четиридесет звезди и сега съм уморена. Погледни го, любов моя, той също брои.

Детето бе вперило широко отворени очички в тъмнината на небето. Амира го сложи в ръцете на Холдън и то остана спокойно.

— Как ще го наречем? — попита тя. — Виж! Не, не мога да му се нагледам. Има твоите очи. Но устата…

— Твоята е, съкровище мое. Аз го зная най-добре!

— Толкова малка уста, толкова нежна! Но тези устни сега притискат моето сърце. Подай ми го. Не мога без него тъй дълго!

— Защо, нека бъде у мен… не е заплакал все още.

— А ако заплаче, ще ми го дадеш, нали? Ех, приличаш на останалите мъже! Ако заплаче, аз ще го обичам повече, много повече. Но кажи ми, живот мой, как ще го наречем?

Малкото телце се притискаше към гърдите на Холдън — толкова нежно и тъй безпомощно. Холдън едва-едва дишаше, струваше му се, че ако поеме въздух с все сили, ще го пречупи. Дремещият в клетката си зелен папагал, когото в много индийски семейства почитат като пазител на домашното огнище, се размърда върху люлеещата се пръчка и сънливо разпери крила.

— Ето отговора — промълви Холдън. — Миан Миту ни подсказва. Когато нашият син порасне, ще бърбори непрекъснато и ще обръща наопаки цялата къща. Нали на вашия език „Миан Миту“ означава папагал?

— Защо ме отделяш от себе си? — обидено попита Амира. — Нека името бъде английско… макар и не съвсем, защото той е и мой син!

— Тогава да го наречем Тота, това име прилича на английско.

— Точно така, Тота — и така наричат папагала. Прости ми, господарю мой, че се осмелих да ти противореча, но той е твърде мъничък за име като Миан Миту. Нека бъде Тота — нашият Тота. Чуваш ли, малкият ми, ти си Тота! — Тя докосна личицето на детето, то се събуди и заплака. Тогава Амира го взе на ръце, за да го успокои. И запя чудодейната песен „Аре Коко, Джаре Коко“, където се казва:

„Врано, зла, отлитай! Не буди детето спящо с грак и шум,

А в джунглата сливите дивите струват само пени за фунт.

Само пени за фунт — но за децата — само пени за фунт.“

Убедил се, че наистина фунт сливи струват само пени и скоро няма да поскъпват, Тота отново заспа. В двора два гладки, бели бика търпеливо преживяха вечерята си: старият Пир Хан, с любимата си сабя върху коленете, седеше по турски до жребеца на Холдън, всмукваше в просъница от наргилето, а пък то издаваше звук, сякаш жаба квака в езерото. Майката на Амира предеше на долния балкон, а дървените порти бяха затворени и зарезени. Звуци от сватбена церемония надделяваха над шума на полузаспалия град. Ято летящи прилепи пресече лунния диск, който едва-едва се подаваше зад хоризонта.

— Молих се — промълви най-после Амира. — Молих се за две неща. Молих се да умра вместо теб, ако небесата поискат твоята смърт, и се молих да умра вместо нашето дете. Молих се на Пророка Мохамед и Биби Мириам^[1]. Мислиш ли, че молитвите ми са чути?

— И най-тихият звук, излетял от устните ти, ще бъде чут от всички.

— Очаквах сериозен отговор, а получавам ласкателен отговор. Ще чуят ли боговете молитвата ми?

— Вероятно. Безкрайна е Божията милост.

— Не съм уверена. Слушай! Ако аз умра, или моят син умре, какво ще стане с теб? В този живот ти ще се върнеш към дръзките мемсахиб, защото зовът на кръвта е непреодолим!

— Не е задължително.

— Наистина, за жената може би не, но мъжете винаги му се подчиняват. В този живот, рано или късно, ти ще се върнеш при своите. Ще понеса това, защото няма да съм жива тогава. Но след смъртта душата ти ще полети към непознати за мен места, към рая, където за мен няма място.

— Мислиш ли, че душата ми ще отиде в рая?

— Разбира се, нима някой ще иска да ти причини зло? Но ние — аз и твоето дете — ще бъдем далеч. Ти няма да можеш да дойдеш при нас, нито ние — при теб. Преди, преди да се роди моят син, не мислех за тези неща, но сега мисля за тях непрекъснато. И ми е тежко да говоря за това.

— Ще се случи това, което трябва да се случи. Не сме в състояние да отгатнем бъдещето, но имаме настоящето. И нашата любов. Нима не сме щастливи?

— Толкова щастливи, че ми се иска да опазим от всичко нашето щастие. Твоята Биби Мириам е длъжна да ме разбере, тя също е жена. Но тя вероятно ще ми завиди! Не подобава на мъжете да боготворят една жена!

Холдън избухна в смях заради ревността на Амира.

— Не подобава ли? А защо тогава ми позволяваш да боготворя теб?

— Ти ме боготвориш! Господарю мой, щедър си на мили думи, но аз зная, че съм твоя слугиня, твоя робиня и прах в нозете ти. И не искам нищо повече. Виж!

Преди Холдън да успее да й попречи, тя се наведе и докосна краката му, после се изправи с усмивка на смущение и по-силно притисна детето към гърдите си. И изведнъж произнесе гневно:

— Истина ли е, че дръзките мемсахиб живеят три пъти по-дълъг живот от мен? Истина ли е, че се омъжват чак когато остареят съвсем?

— Те се омъжват като всички момичета по света — когато дойде времето.

— Да, да. Но те се омъжват, чак когато станат на двайсет и пет. Вярно ли е?

— Вярно е.

— Ля Илля! На двадесет и пет! Кой доброволно би взел жена дори осемнадесетгодишна? Та жените стареят с часове. Двадесет и пет! Аз ще бъда старица на тази възраст… а тези мемсахиб остават вечно млади. Как ги мразя!

— Какво могат да ни сторят те?

— Не знам точно. Знам само, че някъде на света живее жена, която е десет години по-стара от мен, а след още десет ще се появи и ще те отнеме от мен, а тогава аз ще съм посивяла беззъба баба и ще бавя внуци, децата на нашия Тота. Това е жестоко и несправедливо. Те също трябва да умрат.

— Ти си на шестнадесет, и си просто едно малко дете. Ще те грабна на ръце и ще те занеса долу.

— Тота! Господарю мой, пази Тота! Ти си неразумен като малко бебе! — Амира скри главата на Тота от грубите ръце на Холдън. Амира се смееше щастливо, а Тота, разтворил широко очички, се усмихваше като ангелче.

Той беше спокойно дете и преди още Холдън да осмисли напълно, че на света съществува негов наследник, се превърна в бог със златисти къдри, който като всевластен деспот подчини цялата къща. Беше време на абсолютното щастие за Холдън и Амира, пазено от чуждите очи от заключените дървени порти и от Пир Хан. Денем Холдън работеше много, но механично и изпълнен със съжаление към момченцата около себе си, които не можеха да си представят дори какво е това „щастие“; същевременно започна да проявява необикновен интерес към децата и да забавлява с интереса си майките им на офицерските събрания. Привечер се завръщаше при Амира, която нетърпеливо му разказваше за невероятните подвизи на Тота — как той най-неочаквано запляскал с ръчички и как започнал да сочи с пръст — а това си е чудо на чудесата! — как изпълзял на пода от ниското си креватче и се задържал на крака точно толкова, колкото да вдъхнеш и издишаш три пъти.

— Това бяха три много дълги дихания — добави Амира, — защото между тях сърцето ми спираше от радост!

Скоро Тота зацарува и над животните — бели биволи, сивите невестулки, мангустата, която обитаваше дупка близо до оградата, и най-вече Миан Миту, когото безжалостно дърпаше за опашката. Миан Миту крещеше отчаяно и караше Амира и Холдън да пристигат задъхани в стаята.

— О, жестоки! Нямаш ли къде да показваш силата си! Това е твой брат и ти носиш името му. Тота, Тота! Срам, срам! Но аз зная как моят син ще стане мъдър като Сюлейман^[2] — нареждаше Амира. И изваждаше от бродираната си чантичка шепа бадеми. — Виж! Ще изброим седем. В името на Бога!

Тя премести сърдития и разрошен Миан Миту на люлката му, седна между птицата и детето, и обели бадема, който не бе тъй бял като зъбите й.

— Този начин се практикува от векове, живот мой, не се смей! Виж, половината давам на папагала, половината — на нашия син.

Миан Миту внимателно пое с човката си своята дан, а останалото Амира постави с целувка в устата на Тота, който учудено задъвка.

— Ще го правя седем дни без почивка, и синът ни ще стане мъдрец и изкусен оратор. Е, Тота, кажи ни какъв ще бъдеш, когато порастеш мъж, а майка ти се превърне в белокоса старица?

Тота сви дебелите си крачка и запълзя. Пълзенето му беше забележително и той не желаеше да губи време в безсмислени приказки. Искаше само по-често да дърпа опашката на папагала.

Когато Тота порасна достатъчно, за да получи правото да носи сребърен пояс — поясът, ведно със сребърния амулет на шията с формата на магически квадрат, бяха почти цялото му облекло — направи рисково излизане на двора и стигна, поклащайки се до Пир Хан. С достойнство му предложи всичките си скъпоценности в замяна на разрешението да поязди малко коня на Холдън. За Тота не представляваше трудност да се изплъзне от погледа на баба си, която се пазареше с пътуващи търговци на терасата. Пир Хан се просълзи, постави пълните крачка на детето върху посивялата си глава в знак на уважение и вярност, и отнесе на ръце смелчагата на майка му, като повтаряше, че Тота ще стане вожд на своя народ, преди да му порасне брадата.

В една задушна вечер, когато смелчагата седеше на покрива между майка си и баща си и следеше непрекъснатите битки на хвърчилата, които градските деца пускаха из небето, Тота поиска също да има хвърчило и Пир Хан да го пуска под негова команда. Той иначе се страхуваше от предмети, по-големи от него самия. Холдън нежно го нарече „изнудвач“ и той неочаквано се изправи на краката си и отвърна много бавно, с достойнството на новопоявилата се у него индивидуалност:

— Хам парк нихин хай. Хам адми хай!^[3]

Осъзнатият протест накара Холдън да преглътне следващата си шега и сериозно да се замисли за бъдещето на Тота. Беше излишно. Съдбата се замисли вместо него. Живот, превърнал се в такъв източник на щастие, не може да продължи дълго. И той беше отнет както Индия отнема много неща — внезапно и без предупреждение. Малкият господар на дома, както го наричаше Пир Хан, неочаквано се натъжи и се оплака, че го боли; той, който не знаеше какво е болка. Амира, обезумяла от ужас, не мигна цяла нощ до леглото му, а на следващото утро Тота си отиде от треска — сезонната есенна треска. Двамата не можеха да повярват в смъртта му и в началото нито Амира, нито Холдън осъзнаха, че лежащото пред тях неподвижно телце е всичко, което остана от „малкия господар на дома“. След което Амира започна да блъска главата си в стената и щеше да се хвърли в кладенеца на двора, ако Холдън не я бе удържал с все сили.

Една утеха получи Холдън. Когато почти по пладне пристигна в кабинета си, го очакваше необичайно голямо количество писма и телеграми, които трябваше да бъдат незабавно разпределени, а тази дейност изискваше пълно съсредоточаване. Но Холдън не оцени милосърдието на боговете.