Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2016 г.)

Издание:

Ръдиърд Киплинг

Неблагословени влюбени

 

Английска, първо издание

 

София, 2000

 

© Светлозар Бахчеванов — съставител, 2000

© Светлозар Бахчеванов, Момчил Райчевски („Уилям Завоевателят“ и „Гибел за жените“) — превод, 2000

© ИК „Сирени“ — издател, 2000

 

Превод: Светлозар Бахчеванов, Момчил Райчевски

Художник на корицата: Николай Кондев

Формат 84×108×32

Печатни коли 15

Предпечат: „ФОТОНИКА“

Печат: Инвестпрес АД

ИК „Сирени“

История

  1. — Добавяне

Преди да видя пролет, есента познах.

Класовете житни пожълтяха, рано ги прибрах

Годината разкри ми тайните на урожая.

Но силите ми изцеди за мъките на вечерта

За ужаса на другия живот и за смъртта

Затуй при изгрев-слънце посрещам в самота.

Щастлив бих бил, ако не знам, каквото зная

Горчиви води

I

— Ами ако е момиче?

— Господарю мой, това е невъзможно. Аз се молих толкова нощи, изпращах толкова дарове за светия шейх Бадл[1], и зная: Бог ще ни даде син — момче, което ще порасне и ще стане мъж. Мисли само за това и се радвай. Майка ми ще бъде негова майка, докато укрепна, а моллата от Патанската джамия ще разкрие неговата орис — Бог ще се смили да се роди в добър час! — и тогава, и тогава няма ли да ти омръзне твоята робиня?

— Откога стана робиня, кралице моя?

— От самото начало, откакто небесата ми изпратиха своята благословия. Как мога да съм сигурна в твоята любов, когато зная, че плати за мен сребърни монети?

— Но това беше зестра. Платих ги на твоята майка.

— Да, и тя ги скри, и седи върху им по цял ден като стара баба. Защо казваш, че това е зестра? Още когато бях малко момиче, ме купиха за танцьорка в Лакнау[2].

— Съжаляваш ли за това?

— По-рано съжалявах, но днес съм щастлива. Нали сега ти няма никога да ме разлюбиш? Отговори ми, господарю мой!

— Никога. Никога!

— Дори ако в теб се влюбят мемсахиб, бели жени от твоята кръв? Ти знаеш — аз ги наблюдавам винаги, когато излизат на разходка вечер, те са толкова красиви!

— Виждал съм стотици фойерверки. Но после видях луната в цялата й красота — и блясъкът на фойерверките угасна.

Амира запляска с ръце и се засмя.

— Какви прекрасни думи! — възкликна тя. След което си придаде важност и сериозно добави: — Достатъчно. Позволявам ти да се оттеглиш — ако искаш!

Мъжът не помръдна. Той почиваше на ниско легло лакирано в червено; на пода лежаха синьо-бял китеник, няколко черги и безброй дълги индийски възглавнички — нищо друго нямаше в стаята. В краката на мъжа седеше шестнадесетгодишна жена — присъствието й олицетворяваше за него целия останал свят. Против всички обичаи и закони, защото той беше англичанин, а тя — мюсюлманка. Той я купи преди две години от собствената й майка, която бе останала без пукната пара и с удоволствие би продала ридаещата Амира дори на Пазителя на адските порти, стига той да й предложеше добра цена.

Холдън сключи сделката с лека ръка, но девойката разцъфна и в един прекрасен ден той откри, че тя е запълнила почти целия му живот. Нае за нея и за старата вещица, нейната майка, къща в предградията на големия град, край червена кирпичена стена. И когато около кладенеца в двора поникнаха невените, Амира подреди новото жилище според своите представи за удобство, а майка й престана да мърмори, че кухнята е тясна, пазарът — далече и нищо не е както трябва, Холдън почувства, че тук е неговият истински дом. В ергенската му квартира по всяко време нахлуваха всякакви посетители и това всекидневие го изнервяше. Но достатъчно бе да стигне до дома при градските стени, достатъчно бе да прекоси двора, да влезе в женската половина от къщата, портиерът да сложи след него резето на масивната входна порта, и той попадаше в своите владения, където бе крал, а Амира — кралица. Само че в кралството щеше да се появи някакъв трети, а Холдън не желаеше този трети. Който нахлуваше в неговото безгранично щастие. Който нарушаваше привичния ред в дома, в семейното му огнище. Затова пък Амира сияеше от радост, а майка й ликуваше. Мъжката любов, дваж повече любовта на белия мъж, е временна и неустойчива, но тя може да бъде съхранена с детски ръчички. В това и двете жени бяха убедени. „Тогава, повтаряше Амира, тогава той дори няма да поглежда белите мемсахиб. Мразя ги, всички ги мразя!“

— След време той непременно ще се върне при хората от своята раса — предупреждаваше майката, — но Аллах е милостив и това време няма да дойде скоро.

Холдън седеше мълчаливо на кушетката и мислеше за бъдещето, но мислите му бяха мъчителни. Двойственият живот е съпроводен с неприятности и усложнения. Правителството, с разбираемо безгрижие, му нареди да замине за две седмици със специална задача от гарнизона на мястото на някакъв офицер, чиято жена заболяла тежко и той трябвало да се грижи за нея. Устната заповед за пътуването беше придружена с шеговита забележка: „Холдън е истински щастливец, защото е ерген и свободен човек!“ Налагаше се „щастливецът“ да съобщи на Амира.

— Не е добре — рече тя бавно, — но не е толкова зле. Майка ми ще бъде тук и нищо лошо няма да ми се случи — освен че мога да умра от щастие. Но ще се пазя. Върви и върши своята работа и не позволявай да те мъчат тревожни мисли. А когато дойде денят, се надявам… не, сигурна съм, ще го сложа в ръцете ти и ти никога няма да ме разлюбиш. Влакът тръгва в полунощ, нали? Върви и нека лоши мисли за мен да не безпокоят сърцето ти. Но когато изтече времето, ще се завърнеш нали? Няма да се спираш и да разговаряш с тези дръзки, бели мемсахиб, нали? Връщай се бързо при мен, живот мой!

Холдън излезе на двора, повика побелелия, стар пазач, който се въртеше около коня, подаде му попълнена телеграфна бланка и му обясни при какви обстоятелства да изпрати телеграмата. Нищо повече не беше в състояние да стори и потегли през нощта с пощенския влак, сякаш тръгваше за собственото си погребение. Денем тръпнеше от ужас, че всеки миг ще получи телеграмата, а нощем го преследваха кошмари за смъртта на Амира. В резултат работата му в служба на Империята беше далеч от идеала, а и мрачното настроение не му спечели приятели сред новите колеги. Двете седмици изтекоха, а от Амира нямаше ни вест, ни кост. Разкъсван от невероятното напрежение Холдън се завърна в града, където трябваше да загуби два скъпоценни часа за обяд в клуба, и да се прави, че слуша някакви хора, които му обясняваха колко отвратително е изпълнявал задълженията на офицера и как е настроил срещу себе си цялото тамошно общество. Най-после препусна в галоп в нощта, а сърцето му щеше да се пръсне. Заблъска по портата и като не получи веднага отговор беше готов да прескочи вратите в кариер. Все пак Пир Хан се появи с фенер и хвана коня за стремето.

— Какво се е случило? — извика Холдън.

— Моите уста не са достойни да съобщят новината на Покровителя на бедните, но… — И протегна треперещата си длан, за да получи наградата, отредена на добрия вестоносец.

Холдън се затича презглава по двора. От прозореца на горния етаж мъждукаше светлина. Конят му запръхтя при портата и в отговор Холдън чу жален плач, от който едва не се задуши. Това беше ридание на новородено, но той не знаеше жива ли бе Амира.

— Кой е там горе? — попита, докато прескачаше стъпалата на тясната кирпичена стълба.

Отвърна му ликуващия възглас на Амира, след което старческият глас на майката изрече тържествено:

— Ние сме тук — две жени — и… един мъж — твоят син!

На прага Холдън стъпи върху изваден от ножницата кинжал, поставен там, за да пази от уроки младенеца, и го строши под нетърпеливите си стъпки.

— Велик е Аллах! — чу от тъмнината щастливият ромон на Амира. — Ти пое върху себе си неговите нещастия!

— Кажи им, как се чувстваш, живот мой? Как е тя, жено?

— Тя забрави за мъките си в радостта, когато момчето се роди. Всичко е наред, но трябва ли да говориш тъй високо? — рече майката на Амира.

— Ти се върна и сега аз бързо ще се оправя — допълни Амира. — Господарю мой, колко дълго те нямаше. Какви подаръци си ми донесъл? Ох, ох! Каква глупачка съм, днес е ден, в който аз трябва да давам подаръци. Погледни, живот мой, погледни! Виждал ли си някога такова чудно бебе? О, не, прекалено съм слаба още, за да помръдна ръцете си от него.

— Тогава мълчи и почивай. Вече съм тук, бахари[3]!

— Да, вече си тук, любими, а нас ни съединяват живи вериги, които никой смъртен не е в състояние да разкъса. Погледни го… можеш ли на тази светлина? Той е тъй красив, прекрасен! Няма друг като него на света. Ля илля[4]! Ще стане учен мъж…, не, ще стане гвардеец на Нейно величество Кралицата! И кажи ми, живот мой, нима ме обичаш както преди, след като съм тъй слаба, и болна, и грозна? Кажи ми истината!

— Да, обичам те както досега, обичам те с цялата си душа! Почивай, бисер мой, събирай сили.

— Тогава не си отивай. Седни до мене, ето така. Майко, донеси възглавничка на господаря на този дом, ще му бъде по-удобно. — Движение като полъх на вятъра ги накара да погледнат към новороденото, обгърнато от нейната ръка. — Ах, ти! — Гласът й неусетно премина в шепот. — Той е силен, най-силният! Така ме рита с крачета. Нима други на този свят могат да се похвалят с такова бебе? И това чудо е нашият син — твой и мой! Постави ръка върху главичката му, но внимателно, той е толкова мъничък, а мъжете не могат да се оправят с бебета!

Холдън боязливо докосна с върха на пръстите си покритата с мъх главица.

— Той е правоверен — рече Амира, — лежах тук и всяка нощ му шепнех на ухото молитви, разказвах му за величието на Аллах. И знаеш ли, роди се в петък, точно като мен! Бъди внимателен живот мой… знаеш ли, че пръстчетата му вече почти могат да хващат?

Холдън докосна безпомощна, малка ръчица и пръстчетата й лекичко притиснаха неговите. Докосването прекоси цялото му тяло и спря в дълбините на сърцето му. До този миг за него съществуваше единствено Амира. В съзнанието му бавно се настани мисълта, че на света се е появило още едно скъпо за него живо същество. Все още не можеше да осъзнае, че това е негов син, плът от плътта му. Той потъна в мисли, а Амира леко задряма.

— По-добре си върви, сахиб — пошепна майката. — Не е хубаво, ако си тук, когато тя се пробуди. Трябва да почива.

— Да, да, отивам си — покорно отвърна Холдън — ето пари. Грижи се синът ми да расте и нищо да не му липсва!

Звънът на среброто разбуди Амира:

— Аз съм негова майка, а не кърмачка — обади се тя със слаб глас. — Нима за пари ще се грижа за него?! Майко, върни всичко! Аз просто родих син и наследник на моя господар. — И едва изрекла думите, тя потъна в дълбок сън. Изтощението взе връх.

Холдън слезе на пръсти по стълбата. В двора го посрещна Пир Хан, старият пазач, и се засмя весело:

— Голямо щастие влезе в този дом! — рече той и безмълвно пъхна в ръцете на Холдън дръжката на сабята, която самият той, Пир Хан, бе носил по време на службата си в полицията на Нейно Величество. Откъм кладенеца проблея завързано козле.

— Те са две — рече Пир Хан. — Най-добрите две козлета, които предлагаха на пазара. Лично ги купих, струваха много пари, и след като не каним гости за новородения господар, ще взема всичкото месо за себе си. Приготви се внимателно, сахиб. Тази сабя сече малко вляво. Изчакай да вдигнат глави и тогава удряй!

— Но защо? — изумено попита Холдън.

— Как защо? Жертвоприношение в името на новия живот. В противен случай сляпата съдба може да стигне детето и да го погуби. Покровителят на бедните знае какви думи да произнесе!

Холдън беше научил думите на заклинанието, убеден, че никога няма да му се наложи да ги изрича. В ръката си усещаше хладната ръкохватка на сабята, но изведнъж, вместо пронизващия хлад, той почувства топлината от пръстчетата на детето, спящо на втория етаж — неговият собствен син — и безумен ужас, че може да го изгуби, го завладя изцяло.

— Сечи! — Пир Хан. — Живо същество се е появило на белия свят, жива твар трябва да плати. Погледни, козлетата вдигат глави. Сега. С един замах.

Почти инстинктивно Холдън замахна два пъти със сабята, шепнейки при това мюсюлманската молитва: „Всемогъщи! Приемам твоя дар — моят син! — и ти връщам живот. Плът за плът, кръв за кръв, душа за душа!“ Подушил мириса на прясната кръв, изпръскала ботушите на Холдън, конят му се задърпа от поводите и запръхтя.

— Това се казва удар! — каза с възхищение Пир Хан, докато изтриваше острието на сабята. — Сахибът е трябвало да стане началник на драгуните. Сега върви у дома, господарю, и не се безпокой за нищо. Аз съм твой верен слуга и слуга на твоя син. Аллах да му дари хиляда години живот… мога да взема всичкото месо от козлетата, нали?

Пир Хан получи като награда толкова, колкото му се плащаше за цял месец. Холдън се метна на седлото и в галоп пресече стелещия се дим над обладаната от нощ земя. Изпълваше го някаква благодат, благодарност към всеки и всичко, което го заобикаля. Необяснимата нежност преливаше в още по-необяснима веселост. Нахлуващите на вълни чувства го караха да се задъхва и да се навежда към шията на препускащия кон. „Какво става с мен! — мислеше той. — Никога в живота си не съм се чувствал така. Ще отида до клуба да се поуспокоя!“

Партията билярд бе започнала и край масата се бе събрала група. Холдън търсеше светлина, търсеше компанията на приятелите си, и влезе в клуба, напявайки с цяло гърло:

„Разхождах се из Балтимор и срещнах една прекрасна лейди…“

— Сериозно? — попита секретарят на клуба. — А каза ли ви тя, че ботушите ви са мокри. За Бога, човече, това е кръв!

— Нищо подобно! — отсече Холдън и взе от лавицата своята щека. — Ще изиграем ли една партия? Това е роса. Яздих през високо израсналите жита. Между другото, ботушите ми наистина си ги бива!

Ако е момиче, трябва с пръстен сватбен да се закичи

Ако пък момче роди се — на битка кралска се обрича.

В син жакет с ширити, с кепе и с кинжал на кръста

ще стъпи твърдо на кърмата…

— Жълт удря син, следва зелен — монотонно произнесе маркерът.

„Ще стъпи твърдо по кърмата“… зеленият аз ли съм, маркер? „Ще стъпи твърдо по кърмата“… — пропуснах! — „Тъй както стъпваше бащата!“

— Не виждам причини да сте весел и небрежен — злобно отбеляза писарят на общината, старателен държавен чиновник. — Правителството едва ли споделя вашия възторг заради начина, по който замествахте Сандърс!

— Означава ли това, че ще ме призоват на другарски съд? — попита Холдън с разсеяна усмивка. — Е, ще го преживея, струва ми се.

Разговорът тръгна по най-интересната и безкрайна тема — работата, така че след известно време Холдън се успокои, и отиде в тъмното си, пусто бунгало, където слугата му го посрещна с такъв поглед, сякаш всичко му бе известно за похожденията на неговия господар. Холдън почти не спа цяла нощ, а когато се унасяше в дрямка, сънуваше нещо приятно.

Бележки

[1] Бадл — герой от индийския фолклор.

[2] Лакнау — град в днешния щат Утар Прадеш.

[3] Бахари (инд.) — женичке.

[4] Ля илля (араб.-инд.) — слава на Аллаха.