Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Код: Злато (7)

Глава
7

03:57. Осигурихме се максимално добре. Първо, покрихме прозорците. После включихме достатъчно лампи, за да можем да огледаме положението. Преценката ни не се бави дълго: шибани професионалисти са пипали. По-добра от повечето операции на „Феникс“ във Виетнам. Чисто, както при израелското нападение над Абу Джихад в Тунис. Нямаше и знак от насилствено влизане. Никакви признаци на отбрана. Апартаментът бе превзет като по книга и всички в него — екзекутирани.

Телата бяха още топли. Изпуснали сме убийците за няколко минути. Сега ми стана ясно какво правеше шибаният часови с БМВ-то. Сега разбрах защо ключовете му не ставаха за предната врата. Той не е бил от хората на Андрей, а от съгледвачите на убийците му. Дали лошите не са били зад осветената врата на втория етаж и не са ни изчакали да минем, за да се измъкнат?

Защо е бил очистен Андрей? Досетих се за много причини, но нито една от тях не ми изглеждаше смислена: Андрей бе най-пряко свързан с убийството на Пол Махон. Неговият хулиганин, Василий Чичков, открадна пръстена на Пол от академията. Хората му, Заспальцов и Дремльов, са участвали. А убиването на Андрей не беше същото, както например да очистиш Джон Готи. В Америка има само няколко Кръстници — убийството на един от тях винаги вдига шум. Тук имаше стотици ворове и смъртта им не предизвикваше дори леко вълнение.

Чувам ви. Питате за връзките на Андрей с Виктор Гринков в Министерството на вътрешните работи и с Вернер Лантос. Всъщност всяка услуга от страна на Андрей за тях можеше да поеме само след няколко часа някоя от дузините грузински, чеченски, арменски или руски банди, които контролираха вкусни късове от големия град. Не, убили са го, за да мълчи.

Разделихме се и се пръснахме из апартамента за улики. Имаше много плячка — предмети на изкуството, икони, сребро, телевизори, електроника — всичките натрупани безредно в гардеробите и спалните. Но не можахме да намерим никакви улики.

Свалих дрехите на Андрей от стола, на който бяха нахвърляни, и прегледах джобовете. Празни. Проверих под леглото. Нищо. Прокарах ръце между юргана и пружината. Напипах нещо издуто, дръпнах го и видях портфейла на Андрей. Пуснах го в джоба на блузата си и бръкнах още по-навътре. Напипах нещо твърдо. Извадих го. Папка с три листа разхвърляни бележки на кирилица. Сгънах листата и ги пъхнах в джоба си и върнах папката на мястото й. Тъй като носех ръкавици (другите също), не се притеснявах за отпечатъци. Надникнах в портфейла на Андрей, в който видях няколко визитни картички с надписи на кирилица върху тях, две ламинирани лични карти със снимки и няколко руски банкноти. Портфейлът се върна в джоба на блузата. Взех картичките и ги напъхах дълбоко в дебелия си чорап, много под ръба на лявата си обувка.

Уондър използва времето си да отваря всички кашони. Нищо не намери. Док и Алигатора търсиха тайници — скрити чекмеджета и други скривалища. Nada. Пачия крак и Гризача провериха зад рамките на картините, вдигнаха дюшеците, наведоха хладилника и погледнаха под печката. И те не откриха нищо.

04:29. Започвах да се притеснявам. Време беше да тръгваме.

Угасихме светлините. Пачия крак тръгна към прозореца.

— Скипере…

Знаех какво искаше да направим — да слезем по въжето.

Махнах му с ръка и посочих към антрето. Тъй шестимата се движехме заедно, щеше да е много по-ефективно и бързо да излезем през вратата, да слезем по стълбите и да изчезнем.

04:31. Угасихме всички светлини, постояхме, докато очите ни привикнат с тъмното, и излязохме. Изчаках всички да се съберат на площадката и дадох сигнал на Уондър, нашия тил, да затвори вратата леко, което той направи без никакъв шум.

Понечих да тръгна по стълбите. Инстинктивно спрях. Направих сигнал на Док да бъде абсолютно тих и да предаде командата назад. След това около петнадесет-двадесет секунди слушах — истински слушах с уши, чувствителни като на всяко едно стражево куче.

Чух само тишина. Нищо друго. Това беше лошо.

Лошо ли? — питате вие. Да, лошо. Нощем дори в жилищен блок винаги има безброй фонови звуци. Скърцания. Вибрации. Други шумове, които могат да се опишат на технически език като „разни неща“. От най-ранните си дни на попова лъжичка съм се научил да поставям засадите си колкото е възможно по-рано, за да могат нормалните звуци на джунглата (или планината, или града) да зазвучат отново около мен. Стане ли това, запеят ли щурците и забръмчат ли комарите, и започнат ли птиците да пърхат с крила, и уличните котки да вият, вашият засадополучател няма да разбере, че го дебнат, и ще се движи към собственото си унищожение неподготвен.

Неестествено тихо беше. Просто прекалено тихо, прекалено потайно. Преценката ми: дебнеха нас. Поставих присвитата си длан до ухото: мълчалив знак да спрат и да слушат. Още веднъж Док предаде сигнала. След това посочих палец надолу: „подозрение за враг“.

Но не можехме да останем неподвижни вечно. Затова тихомълком започнахме да слизаме по стълбите. Движехме се бързо, но тихо, в същия ред, в който бяхме се качили. Зад мен Док държеше своя „Токарев“ над рамото ми и търсеше цели. Зад него Пачия крак и Алигатора се движеха като сенки. Гризача и Уондър с щръкнали антени завършваха групата.

На половината път до площадката на втория етаж — там, където бях видял светлина зад вратата при изкачването — наредих да спрем. Тюленският влак спря, неуловимо тих, докато аз продължих напред. Стъпало по стъпало слизах към подозрителния етаж. Светлината беше угасена. Сега, движейки се с части от сантиметъра, стигнах до тежката дървена врата, залепих ухо до нея и се заслушах.

От другата й страна някой дишаше. Не можеше да сбърка човек. Човешко дишане. Дълги, дълбоки вдишвания.

Те, които и да бяха, се намираха зад тази врата и ни чакаха. Знаех какво са намислили, защото съм го правил. Оставяш противника да отмине, а след това го стискаш в сандвич между своите сили — напипваш го от две посоки наведнъж в смъртоносен кръстосан огън.

Не и тази вечер. Сега тези задници щяха да пострадат от моя кръстосан огън. Трябваше ми почти минута да се върна и да обясня с ръце в тази слаба, слаба светлина какво искам от хората си.

Планът бе готов. Оставаше само да го изпълним. Уондър се върна по стълбите до апартамента на Андрей. Отвори вратата, а след това я затвори отново — този път с осезаемо „щрак“. Когато тръгна надолу по стълбите, Пачия крак и Алигатора поведоха. Гризача и Уондър ги последваха бързо. Минаха край вратата с бързи и ефективни движения, но и достатъчно шумно, че да ги чуят.

Аз и Док останахме на площадката, с гърбове, притиснати към стената, изправени точно до касата на вратата. Аз бях заменил пистолета си с нож. Док държеше стабилно в ръката си своя „Токарев“.

Чакахме в пълна тишина. Без да дишаме. Без да мърдаме. Исках задниците зад вратата да чуят движението на другите, не нашето.

Тишината беше абсошибанолютно оглушителна.

Чух как моите примамки слязоха на първия етаж. Точно тогава вратата до лявото ми ухо се отвори.

Трима бяха — двойка стрелци в черно като нинджи, заедно с шапки „балаклава“, предпазни жилетки и тъпоноси автомати „Бизон“, последвани от един офицер. Знаех, че е офицер, защото макар и да носеше също такава шапка, като хората си, в ръката си държеше само пистолет.

Изпълзяха на площадката. Стрелците бяха така силно концентрирани върху примамката ми и така силно искаха да запазят тишина, че не ни забелязаха. Офицерът, по-добре обучен от другарите си, си направи труда да погледне в двете посоки на вратата.

Док завря цевта на пистолета си в ухото му. Очите му се разшириха от шока. Преди да успее да реагира, изтръгнах пистолета от ръката му и залепих длан върху устата му. Пистолетът изтропа на цимента — край с шумовата дисциплина — и овциферът се опита да махне ръката ми със собствената си лапа в ръкавица. Хей, на китката му имаше метал. Познат метал. Не можех да видя лицето на този задник заради балаклавата. Но познах чисто новия „Ролекс Президент“ и прошепнах за приятелски поздрав:

— Еб твою мать — да ти го начукам, полковник Ролекс!

И точно тогава лампата minuterie светна и един ехтящ руски глас отдолу ни заповяда да направим нещо. Това беше от онези бързи, универсални фрази, дето не се нуждаят от превод, защото независимо дали ти я викат на английски, френски, италиански, иврит, арабски, португалски, урду или руски, тя звучи абсолютно еднакво.

Какъв точно е преводът на думите? Това не е важно. Важна е същината. И независимо от езика, същината е една. Тя е: „Не мърдайте, гадни копелета, или кажете кои са ви наследниците по завещание.“

Само че тази вечер аз имах моя собствена същина. Моята същина значеше „Майната ви, руснаци“.

Примигнах на светлото и погледнах надолу по стълбището към заплахата. Полковникът от ОМОН започна да мърда и аз пъхнах върха на ножа си под брадата му, като го рязнах точно над адамовата ябълка.

— Бъди послушен, малкия — казах му.

Светлината беше хванала двамата руски нинджи-стрелци на площадката под нас. Последният от тях се бе извъртял в наша посока. Автоматът му бе в положение, готово за стрелба. Предпазителят в стил АК стоеше в режим автоматична стрелба. Виждах пръста му на спусъка. Всъщност виждах как Иван обира хлабината, докато започна бавно да се изкачва по стълбите към нас.

Зад мен Док Трембли не поемаше никакви рискове. Просна нинджата с един изстрел в средата на темето. Никакъв звук — само едно туп и през балаклавата му се появи трето око. Иван се плъзна по стената, като остави кърваво размазано петно по плочките от раздробения си тил, падна в седнала поза, претърколи се и се срина върху автомата си.

Това движение беше достатъчно да накара нинджа две да се извърти от позицията си, откъдето гледаше какво става долу, и да провери приятелчето си. Настъпи една микрокъса пауза. Иванът видя своя паднал другар и разбра, че и той е закъсал. Затова не отдели повече време за оценка или анализ — просто пусна един тлъст, паникьосан откос, който идваше повече или по-малко към нас. Съществува един точен технически термин за безразборното стреляне на Иван. За първи път е използван от стария и уважаван майстор на пистолетите, полковник Джеф Купър. Той го нарича „стреляй и се надявай“.

Удивително е колко неща ти идват наум, когато някой задник Иван с автоматично оръжие се опитва да направи задника ти на пюре. Например точно сега си мислех, че по време на обучение почти винаги носим антифони, но не и в бой, и винаги се удивявам колко шумен е автоматичният огън, когато се натъкнеш на него в тясно помещение — както този проклет облицован с плочки коридор с мраморни стъпала. Мислех си, че се чувствам като шибания Квазимодо в шибаната камбанария на „Нотр Дам“. Мислех си, че се намираме в средата на Ш³ — Шантав Шибан Шанс, — което значеше, че имаше не само шум, но и ярост.

По дяволите — трепнах неволно, когато куршумите удариха в стълбището и нащърбени, остри парченца от плочи се разлетяха като шрапнел около нас. Доклад за ситуацията: Огледах се бързо и видях, че никой не е ударен. Полковник Ролекс беше наред, въпреки че дишаше тежко. Защо? Защото, когато трепнах, неволно бях натиснал върха на ножа си един сантиметър навътре и сега гърлото му кървеше. Майната му — ще оцелее. Но за да накарам кучия син да се чувства по-добре, смених мястото на острието — опрях го във врата му. С лявата си ръка изтеглих дълго парче плочка от бедрото си и измъкнах други две късчета от лицето си. Сигурно щях да имам нужда от някой и друг шев на дясната буза след края на тазвечерното празненство.

Док също щеше да има нужда от шевове. Лицето му изглеждаше сякаш нарязано на хиляда места — гадни чертички като от бръснач обсипваха голямата му мутра от Нова Англия.

Времето за всичките по-горни наблюдения и възприятия не беше по-дълго от секунда-две — времето наистина лети, когато човек се забавлява така, както аз обичам — и независимо от това, че нещата изглеждаха сякаш на забавен кадър, те си течаха в реално време. С което искам да кажа, че Иванът беше пуснал един залп срещу нас, ние бяхме се привели и сега (е, приятно е да видиш как поне веднъж мистър Мърфи е дошъл на гости при друг), изглежда, пълнителят на шибания Иван беше засякъл.

О, връщаме се на забавения кадър: той започна да се мотае, изхвърли лошия пълнител. Аз тласнах полковник Ролекс към Док, който навря пистолета в ухото му. Иванът трескаво дърпаше затвора на автомата. Намираше се на три, може би четири метра от мен. Опитваше се да прочисти цевта. Хвърлих се към него. Той разбра, че наистина е закъсал, пусна „Бизона“ и посегна към резервното си оръжие. Аз го ударих с ножа си, преди да стигне до него, като върхът на острието намери петсантиметровата пролука между раменната плочка и плочата за гръдния кош на противокуршумната жилетка.

Ножът го прободе точно над лопатката. Извъртях го надолу и навътре — използвах го и като лост, за да плесна кучия син в стената. Използвах я — здравата блъснах Иван в нея. Извадих ножа от ребрата му и вкарах върха му във врата, точно под ухото, където направих разрез в посока напред, с което срязах сънната му артерия. Погледът му срещна моя за миг. След това се замъгли. Отстъпих от кръвта му, която бързо образуваше локва, избърсах ножа си в униформата му и го прибрах в ножницата на колана си.

Изкачих три стъпала и обърнах трупа, който Док бе прострелял, измъкнах „Бизона“, дръпнах предпазителя, за да проверя дали работи, извадих втори цилиндричен пълнител от тактическия кобур на колана на умрелия Иван и го напъхах в джоба си, а после се върнах до чакащите полковник Ролекс и Док.

— Всичко наред ли е, скипер? — това беше писукането на Гризача отдолу.

— Двама Ивановци на пода. Имаме си овцифер. Докладвай ти.

— Отпред ни чака огромна шибана комисия от посрещачи — не действаме, докато не дойдеш.

— Окей, дай ми една минутка и слизаме.

Размених полковника на Док за автомата и резервните пълнители, хванах руснака за гърлото и го опрях в стената.

— Док, пази го.

Док правеше компания на полковника с цевта на своя „Токарев“, докато аз го освободих от „балаклавата“ и извърших бързо претърсване и инвентаризация.

Джобовете на връхната куртка бяха празни. Отзад? Чисто. Служебният колан — белезници, сгъваем нож и два пълнителя за „Токарев“. Бойната униформа — задните джобове на панталона: един портфейл, пълен с американска валута. Ламинирана лична карта — като онази, която бях взел от Ивана в БМВ-то. Това обясняваше много неща. Предния джоб: мръсна кърпичка. Но за да съм сигурен (а и защото носех ръкавици), я разтърсих и открих два диамантени пръстена, забележително прилични на осемкаратовия пръстен и платинената венчална халка, които за последен път бях видял на пръстите с хубавия маникюр на мадам Юдина. Пъхнах пръстените в джоба си — ще ги предам в посолството.

Алчният задник понечи да каже нещо. Какво? Нима не харесваше факта, че съм намерил сувенирите му? Усмихнах му се гадно и го цапнах с опакото на дланта си, достатъчно силно, за да му пусна кръв от устата.

— Майната ти, смрадливо копеле.

Десният му разтегателен джоб на бедрото съдържаше клетъчен телефон „Моторола“. Отворих го, за да видя дали работи, изчаках да чуя сигнала за избиране и го затворих, след което продължих работата си.

Иначе беше чист. Не, позволете да се поправя. Иначе не съдържаше нищо, което да бъде евентуално смъртоносно за мен и хората ми. След като свърших, взех белезниците на полковника и ги стегнах силно около китките му. Силно. Надрасках ли новия ролекс? Ау, жалко.

Обадих се тихо в стълбищната шахта.

— Гризач…

— Казвай — чу се отдолу.

— Слизаме.

— Ясно.

Поставих полковника пред себе си и здраво го стиснах за бицепса. Док ни охраняваше отзад с „Бизона“. Прекрачихме двата трупа и се отправихме към площадката на приземния етаж.

Не трябваше много време, за да открия, че представляваха малък отряд — и ни бяха притиснали — или поне така смятаха. Направих бързо разузнаване — върнах се в апартамента на полковник Ролекс и неговите нинджи, и надзърнах през прозореца. ОМОН бяха провели тази операция по доста елементарен начин. Нямаше прожектори, нямаше бариери, нито московски полицаи да пазят улицата. Видях само четири коли, разпръснати ветрилообразно в големия двор, със светнали фарове, насочени към жилищния блок. Вратата на мястото на БМВ-то сега бе широко отворена, а него го нямаше. Преброих осем, девет, десет стрелци от ОМОН в черно зад колите. Насочих монокуляра към отсрещния покрив и видях трима снайперисти. Нещо не беше наред тук — старият свиреп воин откри нещо кофти.

Наведох монокуляра, нагласих на фокус и за втори път огледах противника. Набитото око казва доста. Първо, видях, че нито един от тях не носи катерачески приспособления — не видях седалка за рапел, въже или макара, или пък карабинка.

Това значеше, че нямаше да опитват да се качват на покрива и да слизат през стълбищната шахта зад нас. Така не се правят операциите в градски условия.

Второ, всички коли бяха частни. Окей, не съм капацитет, но съм виждал достатъчно Русия и нейните официални лица, за да знам, че когато видя две бели БМВ-та и един мерцедес в цвят слонова кост, и един огромен сребърен „Шевролет Каприз“, не става дума за ДИ — държавно имущество. Освен това нямаше камион от тези за специални тактически действия с оборудване и помощни средства. Нямаше и командна и контролна кола, която да координира комуникациите и да не допуска цивилните до стрелците.

А — виждам вдигнатата ви ръка, нежни читателю. Да, полковник Ролекс беше донесъл всичките допълнителни неща при нападението на дачата преди две вечери, включително и проклетите приспособления за катерене, въпреки че не му трябваха. Но сега нямаше нищо такова. Оценка: тези задници работеха на частно.

Върнах се на бегом на приземния етаж, взех клетъчния телефон от ръката на Уондър и набрах нула, девет, пет, две, пет, две, четири, пет, едно.

Зън, зън. Зън, зън. Зън, зън. Сещате се какво става. Така продължи около тридесет секунди. Накрая един сънен, намръщен глас с руски акцент отговори:

— Американско посолство. С какво мога да ви бъда полезен?

— Тук е полковник Ричард Марчинко, командир на Мобилната група за обучение по сигурността във Военноморските сили — казах. — Случаят е спешен. Незабавно ме свържете със заместник-ръководителя на мисията.