Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Код: Злато (2)

Глава
2

Малко след като се върнах в хотела, разбрах, че посещението в „Динамо“ ще трябва да изчака един ден. Първо, Борис и Миша настояха да свършим цялата проклета бутилка коняк. Направихме го. А тъй като те имаха кола, не можех да мърдам и губех ценно време в опустошения двор на дачата и смучех Луи Тре. Защо не протестирах ли? Мина ми през ума. Но след днешния пропуск в сигурността не мислех да казвам нищо на никого — нямаше да правя и най-лек намек, че съм се натъкнал на нещо. Освен това 21:30 бе минал отдавна. И какво е 21:30, питате? Това е часът, написан от вътрешната страна на кибрита. Знаех, че когато ще съм се изчистил, облякъл и което е по-важно, намерил мястото, то вероятно ще е затворено или ще затваря. Освен това нямах представа за кой точно ден става дума. Може да е за тази вечер. Но може да е ставало дума и за ден преди две седмици — или два месеца.

Да не споменаваме факта, че имаше по-належащи проблеми за решаване. Като например подгизналите ми оръжия, които трябваше да бъдат изчистени, смазани и прибрани в тежката стоманена дипломатическа кутия-сейф, която бяхме донесли със себе си и държахме под леглото. Моите разкъсвания, натъртвания, навяхвания и наранявания също се нуждаеха от първа помощ.

Но исках да поставя и товарителницата от „Ер Франс“ в някаква перспектива. Инстинктивно разбирах, че тя е малка част от много голяма мозайка. В момента имах в себе си още няколко късчета от нея — документите, бележките и снимките от бюрото и сейфа на Пол. Разгледани самостоятелно, те нямаха голямо значение — не даваха „голямата картина“. Аз обаче бях научил как да разглеждам, изучавам и оценявам фактите от един велик учител. Арли Секрест, последният от воините главнокомандващи военноморските операции, убит от ислямски фундаменталисти, ми показа пътя към просвещението.

А, попови лъжички — викате. Искате да чуете словата на стария учител. Е, ще ги повторя.

— Разузнаваческите организации са комини — беше казал главнокомандващият Секрест мъдро, просто и с разказни изречения. — Мислете за тях като такива и ще устоите.

И защо, Марчинко сан, разузнавателните организации са като комини?

Защото, попова лъжичке, те стоят успоредно една до друга, а димът (и информацията) в тях се движат само в една посока — нагоре.

Първо: Принципът за успоредността. Хората от ЦРУ докладват само на ЦРУ. Хората от Разузнавателното управление докладват само на хора от Разузнавателното управление. Хората от Държавния департамент докладват само на хора от Държавния департамент. Никой не събира информацията. Освен това Християните в действие, както тюлените наричат ЦРУ, не желаят да споделят своите източници и методи с Разузнавателното управление, Държавния департамент или който и да е друг. Защо? Защото всеки се бои, че ще го ограбят, че другите служби ще му откраднат агентите и тайните. Е, логиката в този възглед ми убягва. Защо Разузнавателното управление към Министерството на отбраната или Държавният департамент биха искали да откраднат агент като Мани Нориега от ЦРУ е нещо, което не мога да разбера. Крал Хюсеин от Йордания, да. Покойният Ануар ел Садат Египетски, със сигурност. Хора като тях са истински капитал, защото управляват държави. Но повечето от агентите, вербувани от ЦРУ зад граница, са, откровено (и меко) казано, боклуци.

От своя страна Разузнавателното управление и Държавният департамент са убедени, че ЦРУ гъмжи от къртици. Те пък не споделят информация с ЦРУ, защото се опасяват, че каквото и да им кажат, отива право при враговете ни. Е, макар и да има известни преувеличения в този възглед, не го оспорвам твърде силно, като имам предвид скорошните разкрития, провали, гафове, и осирания. Схващате ли картината?

Схващате? Добре. Тогава нека добавим другия коминен елемент. Димът — и информацията — се издигат точно като горещ въздух, от какъвто твърде често са съставени. Колкото по-изтънчени — или изтънени — са разузнавателните сведения, толкова по-малко хора ги виждат. Това може да е добре за стратегическото планиране, но не помага на бедните тактически задници като мен, които трябва да знаят нещата по-рано, отколкото по-късно. По време на войната в Персийския залив например всички генерали в бункера на Норм Шварцкопф знаеха къде са повечето от „Скъд“-овете на Саддам Хюсеин. Но докато тази информация се изцеди по линията до ловците на скъдове, долу на терена ракетите се бяха преместили.

Добре. Онова, което командващият военноморските операции Секрест ми проповядваше, е да заобикалям проклетите комини — да се сдобивам с всякаква разузнавателна информация, която мога да хвана, заема, открадна или отчуждя. След което казваше: „Насложи я. Търси модел.“

И точно това възнамерявах да правя сега с материалите от офиса на Пол. Всъщност обхватът на тези документи ме караше да се чудя дали Пол не е бил под втълпяващото крило на същия командващ. Пол никога не беше ми казвал нищо за Секрест, но пък и аз никога не бях му казвал.

Нека погледнем с какво разполагах. Документите за руската мафия, за които вече ви казах. Разни хартийки, включително сметката, която сега разбирах, че е от „Динамо“, и на която Пол беше написал думата Юдин. Имаше още едно негово листче — „Ужилване, мафията-прикритие, Упр./Мос“ и „Обади се на КР“. Къде е било закачено първоначално ли? Нямах представа. Имаше и шепа неидентифицирани снимки — като онази на Андрей Юдин. Имаше изрезки от новинарски списания, едната беше за американските митничари, заловили един бизнесмен от извънградските райони на Вирджиния да изпраща акселерометри за Йордания. В случай че не знаете, акселерометрите се използват за измерване на ядрените детонации. Йордания нямаше нужда от такива неща. И познайте какво? Презимето на ВБ — това е Въпросният Бизнесмен — съдържаше руски звуци.

Имаше и една паметна записка от Разузнавателното управление, в която се описваха подробно влизания с взлом в дузина бази на НАТО — от щабквартирата в Брюксел до военновъздушни бази в Италия и Турция, извършени през последните пет месеца. Близо до оградите бяха откривани дистанционни сензори; имаше опити за монтиране на електронни смущаващи устройства към осигурени комуникационни мрежи. Натовските сили за сигурност са се намирали в тревога в продължение на шест седмици — това е категория трета (от общо четири) — и започваха да изпадат в състояние на стрес.

Едно копие на писмо от електронната поща на Държавния департамент отпреди два месеца между помощник-държавния секретар по правните въпроси и помощник-държавния секретар по политическите и военни въпроси, обозначено като „СЕКРЕТНО-ПОВЕРИТЕЛЕН МАТЕРИАЛ“, описваше наскоро разкрита четворка опити за вербуване на служители в посолства от среден и нисък ранг под фалшив флаг. Фалшив флаг е, когато вербуващият агент те кара да смяташ, че работиш за приятелски настроено правителство, а всъщност работиш за враждебна сила. Израелците например имат големи успехи с фалшивите флагове в арабския свят. Както и да е, писмото от Държавния департамент съдържаше оплаквания във връзка с бюджетните последствия, в случай че Конгресът разбере за това. Една служителка от комуникационния отдел във Виена, секретарят на ЗРМ в Париж, един младши служител в консулския отдел на посолството в Лондон и един началник на административната секция в Рим — всичките те били забелязани да предават документи на хора, които считали за американци от контраразузнаването, но се оказало, че са подставени лица. Департаментът нямаше представа кои са истинските лоши, но някой там отвън бродеше и дебнеше.

Друга докладна записка от Държавния департамент, също така поверителна, отбелязваше, че „три пъти през последния тринадесетседмичен цикъл“ (предполагам, че това е бюрократичният начин да кажеш веднъж в месеца) мисията на САЩ в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, позната като ОИСР, е била предмет на (позволете ми да ви цитирам и това) „неоторизиран достъп при заниженодежурствена времепоследователност, навярно в недневно време“. На английски език това означава, че някой задник е проникнал през почивните дни, нощем, когато никой не е гледал. А къде е станал този достъп? Париж — родното място на товарителницата от „Ер Франс“ и „Лантос и Ко“. Паметната записка не казваше нещо, което аз знаех: сградата, в която се помещава ОИСР, е и местонахождението на най-големия европейски център за антитерористични операции на Пентагона.

Имаше и един вътрешен документ (носеше печат „несекретно при снемане на обозначеното с А“) от дирекцията по технологиите към Отдела за сигурност на отбранителните разработки, чието правилно съкращение е ОСОР, но повечето хора в Пентагона го наричат ОСЕР. Документът, написан от шефа на отдела за търговия със стратегически технологии, цитираше свидетел в неуточнена страна от Близкия изток да казва, че по време на посещение на металургичен завод е видял да разтоварват леярска пещ от контейнер с френски и швейцарски обозначения. Свидетелят заявяваше, че пещта е имала „поставено в скоби описание, в което се посочвало, че зарядният й обем бил 25 кг и издържала на налягане от 10^–5 атмосфери“. Последните пет думи бяха подчертани. А отдолу — написана от Пол фраза: „Двойно използване — обогатяване на ядрени материали — ембарго IL 1080 (d).“

Добре, попова лъжичке, какво мислиш за всички тези късчета?

Те са напълно безсмислени, учителю Марчинко сан. Това е просто една объркваща колекция от произволно събрани документи, пъхнати в една папка за удобство.

Е, попова лъжичке, нека се върнем към древните. Диалогът на Чи, описан от великия воин Тай Лян в плодотворната негова творба „Лян Хси-Хюи“, съдържа следния въпрос: „Как е възможно да се опознае реалността?“ Отговорът според думите на Учителя е прост: „За да успееш по Пътя, трябва да знаеш всичко. Камъчето не е по-незначително от скалата. Реалността е това, което е.“

Учителю Марчинко сан, вие ми пробутвате безсмислици и псевдовоински психобръщолевици и глупости.

Ако смяташ така, попова лъжичке, ти си недостойна блатна мръсотия и нямаш право да седиш в моя храм. Сега слушай — и учи.

* * *

Късчето от товарителницата, което намерих в дачата, споменаваше Франция и Швейцария. На контейнера, споменат в записката от ОСОР, е имало френски и швейцарски надписи. Случайност? Съвпадение?

 

• Пол, подводничар, завършил ядрено инженерство в Анаполис, е бил убеден, че споменатият в записката от ОСЕР материал е от ембаргова технология с двойно ядрено предназначение, което значи, че пещта може да се използва за търговски или военни цели.

• Изрезката от новинарското списание говори за акселерометри — други устройства, вързани с ядрените материали. Случайност? Съвпадение?

• Половин дузината изрезки от вестници отпреди повече от година в папките показва, че руската мафия вече е била хващана в опит да изнася ядрени оръжия за Запада. Пол е водил бележки и е правил организационна схема на мафията. Случайност? Съвпадение?

• Както повечето воини-диверсанти, умея да прониквам в разни места. Моето обучение ми позволява да идвам и да си отивам практически когато си пожелая — без да оставям следи. Оставям ги само когато сондирам някоя цел и искам да видя как реагира охраната. Затова разбрах от записките на Разузнавателното управление, в които се описваха нахлуванията в обектите на НАТО, че някой души наоколо — и проверява готовността на охраната. Същото разбрах и от съобщенията от Държавния департамент: някой, може би мафията, може би руските военни или може би комбинация от двете — проверяваше доколко ни бива в контраразузнаването (например вербуванията под фалшив флаг), сондираше охранителния ни апарат (например нахлуванията в обекти на САЩ и НАТО) и елиминираше всеки, който открие, че всичко е част от координирани мерки (например убийството на Пол). Ето урок за всеки един от вас, старателни воини-десантници: по принцип проверки, сонди и убийства не се правят, освен ако няма да предприемаш сериозна офанзива.

* * *

Всичко гореизложено, обмислено заедно с това, което ще ви кажа, ме нервира. Какво ще ви кажа ли? Ами че руснаците бяха направили огромна крачка назад в последните парламентарни избори. Помните ли? Комунистите получиха над 20 процента от гласовете, ултранационалистите взеха 11, а малките партии — истински откачените — 6. Събрано, това прави 37 процента от Думата. Напоследък демократичните партии се страхуваха — и правеха отстъпки. Значи имах неприятно и инстинктивно предчувствие, че тези сонди не са нито случайни, нито непланирани, а част от по-голяма, тайна схема, парченце от която Пол беше разкрил някак си.

Защо? Защото Пол беше разбрал често двусмислената динамика на тази сложна, противоречива, объркваща страна не по-зле от останалите. Освен това простият факт, че беше събрал всички тези на пръв поглед разпокъсани неща в кафявия плик, показваше, че гледа на тях като на части от едно цяло.

А тази вечер аз добавям и товарителницата на „Ер Франс“. Защо? Защото смятам, че там й е мястото. Горепосоченият документ сочи, че съществуват конкретни френска и швейцарска връзки — швейцарската банка „Ласал“; парижката фирма „Лантос и Ко“. И предвид фактите в папката това показва, че описаното там оборудване — разни работи, за чието приложение нямам никаква представа — вероятно ще бъде подобно на техниката с двойно предназначение, за която пишеше Пол.

Добре, добре — чувам ви. Питате какво значи всичко това.

Отговор: Още не знам. Но ако ме познавате, ви е ясно, че ще разбера. Мой приятел и семейството му бяха убити заради тези неща.

Вмъкнах се в стаята, включих единствената гола крушка на тавана, пуснах оръжието на леглото и започнах да свалям все още влажните си (и напълно ледени) дрехи. На малката мърлява масичка в малката мърлява стаичка на третия етаж, която делях със старшина машинист първи клас Стиви Уондър (който изръмжа, обърна се и ме изгледа гадно), видях купчина бележки, до една обозначени „СПЕШНО“ или „СВРЪХСПЕШНО“.

А, да. Питате, схватливи читатели, защо старият свиреп воин живее в малка, мърлява хотелска стая. Ще ви кажа. Намирахме се тук, защото сфинктерът от посолството, изпълняващ длъжността заместник-помощник на ректума, който е заместник-помощник на задника, дето е главен администратор по настаняването, беше напъхал мен и момчетата ми в малък, мърляв, четвъртокласен хотел, разположен непосредствено до дванадесетлентовото „Садовое кольцо“, на двадесет минути пеша от огромното боядисано в жълто с цвят на горчица (или повръщано, в зависимост от философските ви позиции) американско посолство.

Вероятно в това оградено с масивни стени посолство има апартаменти за гости. В апогея на студената война никой не искаше официалните делегации да престояват в московските хотели, където оставаха на милостта на подслушвателите от КГБ, медените мухоловки — легендарните съветски секскапани за гостуващи бизнесмени, политици и военни аташета — и други нечестиви деяния. И като казвам подслушване, говоря дипломатично, ако схващате накъде бия. Искам да кажа, че не става дума за обикновените радиопредаватели във вазата с цветя или високочестотния микрофон в телефона. Говоря за нахални, просташки, намусени „буболечки“. Камери в банята, за да видят как лъскаш бастуна, камери над леглото, за да те хванат на местопрестъплението (което онези от вас, прочели „Зелената група“ и „Специална група Блу“, знаят, че означава на местопутеоблизанието). И микрофони навсякъде — в коли, влакове, асансьори, антрета — навсякъде.

Ето ви още малко баналности от времето на студената война: КГБ поставяше микрофони и до писоарите в хотелските тоалетни, където пребиваваха дипломати по време на големи преговори, както и във всички писоари в Министерството на външните работи. Защо ли? Защото, когато дипломатите излизат в почивка за източване на гущерите по време на преговори в хотелите „Метропол“, „Интурист“ или „Россия“ или поемат към пишкалника в Министерството на външните работи, те са склонни (а) да ходят по двойки и (б) да забравят всичко за оперативната сигурност и да си нашепват тайни, докато църкат.

Това не е всичко, хора. Покаже ли се истински високопоставено важно лице, КГБ слагаха „бръмбари“ даже и в клозетите — отклоняваха водата от тях, за да правят фекални и уринални анализи. Е, честно казано, точно това си беше обичайна практика по целия свят. Християните в действие също го правиха, когато Никита Хрушчов отседна в един хотел във Вашингтон през шейсетте години. И какво научиха от тази лайнодисекция? Сега мога да разкрия, че установиха нужда от повече целулоза в менюто му.

Но аз се отклонявам. В крайна сметка посолството на Съединените американски щати има достатъчно място за настаняване на официални гости. Всъщност в момента повече от дузина стаи от клас Б (за гости или военни с по-ниска категория от FS-1 или GS-13)^[1], три стаи от клас А (за FS-1, GS-14 и 15), както и две къщи за министри.

В такъв случай защо не останахме там, искате да знаете. Е, отговорът е, че те — което се отнася за дипломатите — очевидно не искаха около себе си нас, типовете от безопасността във Военноморските сили. Те, виждате ли, носят костюми по поръчка, химикалки за по сто долара (с които изписват дузини многосрични думи за по петдесет долара) и имат нокти, за които се грижат маникюристи. Ние се обличаме в стил ранен пролетариат, склонни сме много да псуваме, водим си записки с къси моливчета и вършим ръчна работа с мазолестите си ръце. Да ни позволят да се настаним в района на посолството би било, като династията Романови да пусне в Зимния дворец тълпа мърляви крепостни от Наришкино на Волга.

Още не сте наясно или сте объркани? В такъв случай позволете да ви дам допълнителна информация. И както старите старшини в Осиране до Шията (както наричам Офицерската школа, или ОШ) казваха на нас, начинаещите мичмани, не пропускайте този материал, защото — както ще видите — има големи шансове да стане сравнително съществен в хода на книгата. Ако не сте били в академията, автоматично попадате в неизгодна позиция при получаването на разпределения, повишения и други добавки към кариерата. Випускниците на Анаполис — мислете за тях като мафиотите от Военноморската академия — винаги се грижат един за друг. Те го правят, независимо дали са били приятели в академията или не. Правят го просто защото до един участват в едно и също братство, потропващо пръстен о пръстен при ръкостискане, и смятат останалата част от света за блатна кал. Това означава, че аутсайдерите като мен биват поставяни накрая на дълга, дълга опашка, когато стане дума за раздаване на разни хубави неща.

Разбира се, като мустанг — ще рече офицер, издигнал се от редиците на доброволно постъпилите в армията — съм се научил как да се оправям с тропачите на пръстени. Правя го също така, както го правех и като радист първи клас. Усмихвам се, ухилвам се и казвам:

— Да, сър.

Но тази дума я изписвам така, че да се чете гадно псе, а след това си правя онова шибано нещо, което си искам. Или пък ако трябва да съм малко по-коварен, използвам обезопасителната мрежа от старшини, която съм изплел през кариерата си, за да мога да се промъквам през кастовата система. И ако тази подмолна и измамна тактика не върши работа, тръгвам направо през цялата шибана система, таковам й майката и й разпробивам нова дупка в проклетия задник. Спомняте си, че съм известен и с това.

По-трудно е да заобиколиш хората в Държавния департамент, особено ако работиш извън КОНУС, както тюлените обикновено наричат континенталните американски щати^[2]. Всъщност ние, тюлените, не сме единствените държавни служители, заети с неистово измисляне на акроними. В цялата си кореспонденция тайните служби наричат Предводителя на свободния свят ПОТУС^[3]. На мен този термин винаги ми е звучал смешно. Искам да кажа, че ПОТУС не звучи така извисено, както президент на Съединените щати. Освен това съкращението се поддава на груби, вулгарни, нецензурни, но въпреки това понякога подходящи майтапи.

Собствената охрана на Бил Клинтън например, който по-рано страдаше от обриви, обявени от един от неговите прессекретари за „изривания от мацета“, го наричаше ПУТУС. Както и да е, искам да кажа, че е по-трудно да будалкаш системата на Държавния департамент, ако си аутсайдер. Първо, там нямам обезопасителна мрежа от старшини, което ме поставя в неизгодна оперативна позиция. Второ, клатикурите, както са известни нашите полюляващи се на пети, подрънкващи стотинки в джобовете си и пишещи докладни записки дипломати, имат наистина ефективен контрол над терена си. Е, така трябва, защото повечето от тях са абсолютни бюрократи от най-тънкораирания вид. Професионални апаратчици в най-габардинен вариант. Както и да е, когато човек е изпратен зад граница и назначен към някое посолство, той оперира с тяхно благоволение. Те контролират достъпа, настаняването, документите за самоличност и всички останали дребни неща от живота, необходими за работа в чужда страна. И го правят толкова надуто, че на човек му се иска да извърши убийство.

Зад граница същите тези дипломърди, дето при редките си пребивавания във Вашингтон живеят в селски къщи на час и половина от Държавния департамент и вярват, че изискана вечеря значи посещение до „Мики Ди“^[4] или „Уенди“^[5] за по един голям и мазен хамбургер, тук имат просторни, обзаведени от държавата апартаменти, слуги, средства за развлечения и коли с шофьори. Това води до диагнозата разкошомания, което е най-опасният симптом на страшното дипломатическо заболяване грандомания.

Да, знам, че навярно има работяги от чуждестранния отдел на Държавния департамент, които се напъват в странство за нацията и пазят световната демокрация. И когато най-после открия такъв, първо на вас ще кажа.

Междувременно обаче трябва да прекарвам повечето от времето си зад граница, като не планирам неконвенционални операции срещу танга или други лоши типове. Трябва да изразходвам повечето от времето и енергията си в опити да минавам отгоре, отдолу, отстрани или през задниците от Държавния департамент, които ми слагат блокади навсякъде.

Вземете сегашната ми ситуация. (Моля, вземете си я още сега.) Изпратен бях в Москва като началник на МГОСВС — изпълващо устата съкращение на Мобилна група за обучение по сигурността във Военноморските сили. Както обикновено, военните изоставаха. Тъй като шофьорката на Пол не е знаела какво да прави при нападението срещу колата, силните на деня бяха решили най-после, че може би не е лоша идея да изпратят екип по сигурността в Москва да обучи всички шофьори на убягващи и защитни похвати за шофиране, контранаблюдение и други неща от занаята, които могат да спасят живота им във враждебна среда.

Позволете малко предистория. Дипломатите имат собствена охранителна агенция, Дипломатическата охранителна служба, ДОС. Тя е част от Бюрото за охрана на дипломатите към Държавния департамент. Пази посолствата. Нейните регионални служители по охраната, или РСО, наблюдават нещата в своите географски райони. Групи от нейните МОП, или мобилни охранителни поделения, ходят в различните държави, за да обучават хората от местния персонал на всичко: от нападения със специални тактики и методи до убягващи техники на шофиране и пригодни за улицата начини за опазване от изнасилване. Но бюрократичните задължения на ДОС се простират само между Двадесет и първа и Двадесет и трета улица и улици „C“ и „D“, район Нортуест, или вътре в Държавния департамент. Божествата в Държавния департамент обясняват това с думите, че съгласно учредителните си документи, Департаментът не може нито да защитава, нито да обучава военни от САЩ, назначени в посолствата.

Ето защо през последните шест месеца шофьорът на посланика и шофьорът на ЗРМ в Русия (и двамата руснаци, или ДН — другонационални — на езика на Държавния департамент) бяха минали екстензивно обучение по шофиране за избягване от терористи от гостуващ МОП на Държавния департамент. Но шофьорката на военния аташе беше от американската армия. Като такава нямаше право на обучение, въпреки че старшият обучаващ в МОП на Държавния департамент е поискал да й разрешат да се включи в групата. Старият ни приятел Барт Вайът, ЗРМ, отхвърлил искането. Смешно? Разбира се. Но това е животът в реалния свят, приятели, където надпреварата с бюрокрацията често пъти се заплаща с живот.

Сега обаче, след като Пол загина, Военноморските сили се събудиха. А, каза системата, може би трябва да изпратим някой в Москва да обучи военните шофьори как да остават живи, ако ги нападнат. Аз и петимата мъже бяхме късметлиите ВН, или въпросните някои.

Защо ние? Е, мога да кажа, че сме най-подходящи за тази работа. Но ще бъда напълно откровен — тук сме, защото контраадмирал Кенет Рос, новоназначеният директор по операциите, плановете и политико-военните действия в службата на заместник-командващия военноморските операции за плановете, политиката и операциите (нека просто го наричаме ДОППВДС/ЗКВОППО^[6], а?), беше настоял.

Двадесет и четири часа след смъртта на Пол Кен ме назначи да водя шестчленен МГОСВС в Москва с приоритетната мисия „Злато“. С други думи, искаше ни там във вчерашния ден. Привидното основание беше обучение на военния персонал да остава жив. Истинската причина (нали ви казах, че рано или късно ще стигнем дотук) беше, че Кен Рос получавал тревожни съобщения от Пол Махон по тайни канали. Когато поисках конкретни данни, Кени ми каза, че ще ги намеря в сейфа на Пол, даде ми комбинацията и ми заповяда да не изпускам от погледа си и най-дребното късче информация, до което се докопам. Каза ми още, че Пол е работил сам и е събирал разузнавателна информация от съществено значение за руско-американските отношения. Но го убиха, преди да успее да подаде точни данни.

Въпреки приоритетното ми назначение „Злато“ и притесненията на контраадмирал Рос минаха още две седмици, преди да вдигнем колесник във въздуха. Причината, приятели, е двойна. Първо, необходимо е време да се получат дипломатически паспорти и руснаците да подпечатат необходимите дипломатически визи, с които да можем да донесем всички обикновено verboten^[7] материали в бившия Съветски съюз. Второ (и навярно по-уместно), колелата на системата се движат изключително бавно, когато трябва да се водят войни за територии, и Държавният департамент, или по-конкретно АМПОС (Американското ПОСолство) в Москва, не искаше особено силно МГОСВС на своя територия.

Чувствата на АМПОС станаха очевидни от момента, в който пристигнахме. Всички, от най-висшите дипломати на деветия етаж до охраната на посолството, ни дадоха да разберем, че не сме желани. Защо? Защото, предполагам, че ние, шестимата крепостни тюлени, представлявахме външна заплаха за суверенитета на посолството. Почти същото беше и когато водех „Червената клетка“, съставена от четиринадесет души — най-добрите от най-добрите, които бях взел от „Тюлен 6“. Привидната мисия на „Червената клетка“ беше да проверява сигурността на военноморските бази по целия свят. (Тайната ни мисия ще обясня по-късно, когато не съм във вероятно подслушвана хотелска стая.) Както и да е, през осемдесетте години моят тогавашен шеф адмирал Ейс Лайънс реши, че военноморските бази са уязвими при терористични нападения. Нареди ми да сформирам група, която да помага на командирите на бази да оценяват уязвимите си места и да запушват дупките. Идеята беше страхотна. Но когато излязохме на терена, установих, че повечето командващи офицери не искаха никаква „помощ“ от „Червената клетка“.

Всъщност възприемаха ни като по-опасни от истинските терористи. Защо? Защото, когато преминехме през охранителната система на базата (винаги го правехме), командващите, с които не можеше да се ебава човек, приемаха всичко лично. Вместо да се учат от нас, те вземаха докладите и предложенията ни, захвърляха ги в кръглата папка^[8] и въздъхваха с огромно облекчение, когато най-после нашият самолет вдигнеше гуми във въздуха. Те, виждате ли, смятаха, че служебните им характеристики ще пострадат от „Червената клетка“. А това означаваше чао на повишението. Пък в днешните Военноморски сили повишението е по-важно от антитероризма, нали?

Същото беше и тук, в Москва. Третираха ни като персони нон шибана грата. Което означаваше, че трябваше да бъдем наблюдавани внимателно. Жилището ни беше далеч от посолството. В мига, когато излезехме през вратите, получавахме постоянни бавачки. Бяха ни дали пропуски с едно голямо червено V което се виждаше от десет метра, за да може по-добре да се идентифицираме като аутсайдери. Нямахме право да се движим из коридорите на посолството без съпровод. Разговорите ни се следяха. Разписанията ни биваха щателно разглеждани. Очевидно смятаха мен и хората ми за по-опасни от руските шпиони.

Ето защо от дузината бележки за мен осем бяха от гадния човек начело на посолството. Не, не бяха от посланика. В наше време посланиците прекалено често се назначават по политически съображения. Те не разбират нищо от държавничество или история. Купуват си работата чрез набиране на средства за президентската кампания или подпъхване на една или друга помощ за него под масата. Такъв беше и случаят тук. Посланикът в Руската федерация, Трокмортън Сакатхуй Скопесън Четвърти, или нещо подобно, беше приятен човек — милиардер от бизнеса с обущарски шила или от пазарите на облигации, или от хич не ми е на онази работа какво. Имаше частен самолет „Гълфстрийм III“, с който през седмица ходеше в Сейнт Андрюс, Шотландия, да играе голф на осемнадесет дупки с приятелчето си принц Чарлз и да донесе две-три каси двадесет и пет годишно малцово уиски „Айли“, което пиеше sans лед в кристална чаша с надпис „Бакара“, с малко изворна вода, започвайки от 09:00. Да, 09:00. Дипломация? Не бъдете глупави. Но пък какви страхотни партита правеше!

Междувременно истинският бизнес на реалната политика в Русия въртеше тукашният сив кардинал, ЗРМ, а както обясних неотдавна, това означава заместник-ръководител на мисията.

А вече знаете за ЗРМ тук. Накратко: той е задник и… Хей, чувате ли тая шумотевица в коридора? Вдига я тъпият редактор — пищи, че вече е чул достатъчно от тази шибана предистория. Добре, добре, добре, понякога е прав за разни неща. Е, да продължаваме.

Свалих все още влажните си дрехи, стоях десетина минути под хладкия душ, избърсах се с кърпата, приложих мехлем „Бетадин“ на необходимите места, след което извадих чифт шорти, надянах очилата си, седнах на ръба на тясното си легло с хавлия на коленете, разглобих и изчистих оръжията и пълнителите, смазах ги внимателно, избърсах ги до сухо, след което почистих и изсуших всеки от патроните, които бях носил със себе си. Автоматът и пистолетът, „USP“ влязоха в стоманената кутия.

Вместо тях извадих тънък деветмилиметров пистолет P-7 с автоматично зареждане, два пълнителя с по осем патрона и един добре прогонен дневен кобур за кръста отзад. Пълнителите бях заредил с патрони „Блек Тейлън“ на „Уинчестър“, поставих един от тях, вкарах патрон в цевта и след това допълних пълнителя. Да, в наши дни „Блек Тейлън“ са забранени за ползване от цивилни. Но пък знаете, че аз не съм цивилен.

След всичко това подредих бележките в правилен хронологичен ред и ги разгледах. Първата питаше къде съм и защо не съм се обаждал на офицера от охраната повече от шест часа. Всяка следваща бележка, изпращана, както забелязах, точно през петнадесет минути, ставаше все по-надуто истерична от предишната. Последната, получена по времето, когато откривах товарителницата от „Ер Франс“ в дачата на Андрей Юдин, изискваше да се представя в кабинета на Барт сутринта, за да обясня „в микроскопични подробности“ действията си през последните двадесет и четири часа. „Доведено беше до вниманието ми, че сте превишили правата си и параметричните измерения на мисията си — завършваше бележката. — Ето защо трябва незабавно да получа актуална информация, за да оценя необходимите за предприемане мерки.“ Чували ли сте такива шибани бръщолевици, приятели?

Стиви Уондър, увил се в единственото допълнително одеяло в стаята и сгушен в леглото си, беше напълно буден и разглеждаше карта от ЦРУ на улиците в московските предградия, за да знае къде да заведе двамата шофьори от Военноморските сили за инструктажа по отбранителни контрамерки.

Докато разглеждах съобщенията, наблюдаваше реакциите ми с характерната си Уондъровска веселост.

— Май тоя Барт е от нервните — каза той. Критично огледа размазаното ми лице и покритото със синини и намазано с бетадин тяло и се ухили.

— Леле! Какво е станало с теб? Изглеждаш, сякаш си минал през месомелачка.

Знаеше много добре какво беше станало с мен и затова се правеше на задник.

— Да ти го начукам — отговорих.

Той сви рамене и завъртя глава по характерния си начин — надясно-наляво-надясно и наляво-надясно-наляво в имитация на… Стиви Уондър.

— Хей, без болка нищо не става, долбоеб.

Приятно ми стана, че е научил да казва курова глава на руски. Уондър винаги се отнася към мен с такова уважение. Е, позволено му е да бъде непочтителен. Убил е почти толкова японци, така ние, тюлените, наричаме лошите, колкото и аз. И още по-точно и казано с неговия нюйоркски акцент, той е вадил опърления ми словашки задник от много огньове. Изправеният ми среден пръст му даде да разбере, че за мен той все още е номер едно.

— Да, тази нощ получих доста болка, но не стана нищо. Приятелят ни не си беше вкъщи. Излязъл. При това чист, така изглежда.

Внимавах с използването на лични имена или всякакви конкретни неща в московските хотелски стаи. Параноята от всичките тези години на студена война оказваше кумулативното си въздействие върху мен. Още ми е трудно да се доверявам на руснаците и на всичко, което трябва да правя с тях — видяхте полковника от ОМОН и чисто новия му ролекс. А да не говорим за това, че повечето туристически хотели в Москва още имат „буболечките“, монтирани от КГБ, за да могат от време на време да натиснат някой влиятелен човек. КГБ обичаше влиятелните агенти. Това бяха бизнесмени, художници, политици и журналисти, наети тайно да прокарват линията на Москва по целия свят. Както и да е, дали тези микрофони в свещници и телефони и параболичните датчици работят още? Вероятно не, но пък не възнамерявах да рискувам.

Уондър пусна картата и лупата в скута си и издърпа одеялото около раменете си.

— Ну, какво следва?

Посочих лампата и направих мълчалив знак, че ще говорим после. След това казах:

— Ще се занимавам с тези боклучави бележки.

— Добре — отговори той. Върна се към картата си.

Взех бележките и ги накъсах.

— Ето — казах, — готово.

Уондър вдигна поглед, за да види как обличам сухи дрехи. Той остави картата и лупата, изохка така, че да го чуя, погледна своите дрехи, натрупани безразборно върху разклатен стол по истински, хаотичен начин, както правят лошите момченца.

После ми изпрати един СМП — съвсем мръснишки поглед, — измъкна се от леглото, разви от себе си скъпоценното си одеяло, пъхна се в гащите си, тениската си и колкото може по-дебели чорапи, нахлузи смачкани дънки и постави един кобур на колана си. Пусна върху леглото пълнителя от своя деветмилиметров пистолет „Глок 27“, насочи го в безопасна посока, извади патрона от цевта, върна обратно пълнителя, зареди нов патрон, извади пълнителя, допълни го, пъхна го в дръжката и сложи вече заредения и поставен на предпазител пистолет в кобура.

— Да ти го начукам — каза той, като търсеше из дрехите си за пуловер.

Като бивш разузнавач от Военноморските сили, който е виждал повече от достатъчно студените, мокри джунгли, Уондър мрази истински великата природа.

02:51. Разбудих останалата част от екипа и след подходящи оплаквания и мърморене, тръгнахме. Отначало пътят ни изглеждаше безразборен, когато пресякохме една, две, три, четири тесни странични улици, преминахме край задния вход на хотел „Минск“, след това се разходихме край ъгъла на „Баку“ — един азербайджански ресторант, където сервираха страхотни ориенталски храни. Според Борис в старото време, преди перестройката, в „Баку“ са се хранели модните млади комунистчета от стария комсомол. Оттам се отправихме на север, проверихме какво става зад нас, когато минахме край кино „Москва“, след това започнахме да правим кръгове из редица тесни, еднопосочни улици.

Да, проверявахме дали не ни следят. След като установих, че никой не ни бройка, тръгнахме напреко по обратния път и се насочихме на изток, покрай дванадесетлентовото „Садовое кольцо“, присвили рамене срещу влажния, студен вятър, който духаше в лицата ни. Нямаше много движение — от време на време минаваше по някой мерцедес с перденца на задното стъкло. Видяхме няколко камиона, чиито дизелови двигатели ръмжаха в студа, както и две полицейски жигулита с мигащи сини светлини. Но тротоарът беше празен.

Дясната ръка на старшина болничар Док Трембли се отърка в моята лява. Познавам Док, откакто бях попова лъжичка с жълто около топките и старшина Евърет Емерсън късаше задника ми с големите си цинтарки във Втори след никой взвод за подривни действия 21. Отдясно Стиви Уондър, чието истинско име, както навярно знаете, не е нито Стиви, нито Уондър, мърмореше цинични клетви, насочени към предците ми, и маршируваше с ръце в джобовете. Той беше двойно притеснен: първо, защото ходеше тук в студа и, второ, защото беше си оставил ръкавиците в стаята.

Зад него късите крака на Дюи Пачия крак биеха забързан ритъм, за да не изостават от установеното от Док и мен темпо. Пачия крак — името му е Алън — е ловец с едри като варел гърди от източния бряг на Мериленд. Когато не причаква гъски, яребици, гугутки или сърни, идва на лов за танга с мен. От двете му страни се движеха останалите членове на менажерията, която бях довел в Москва. Ляво на борд от него беше Шепард Алигатора, а дясно на борд — Гризача.

Ходехме и разговаряхме. Дадох им бърз доклад за непродуктивното начинание от вечерта. Чух охкания, когато описах тромавата тактика на ОМОН. Шепард Алигатора ускори крачка и се вклини между Уондър и мен:

— Ти имаш ли доверие на Борис?

Добър въпрос. С Борис ме свърза човек, на когото имам доверие (скоро ще го срещнете). Твърдеше, че Борис е свестен — един от малкото в Московската полиция. Но има добри хора, на които можеш да имаш доверие, и добри хора, на които не можеш. Например не бях показал на Борис и Миша кибрита (едва ли някой знае по-добре от тях къде е „Динамо“), нито товарителницата.

Честно казано, откакто пристигнахме, се чувствах нетипично особено: напрегнат и неспокоен по нов, неочакван и истински обезпокоителен начин. Да бъдеш в Русия се оказа като да си на чужда планета. Винаги съм мислил, че няма място на земята, където да отида и да не се чувствам на място. Докато не дойдох тук.

Усещането, че изпъквам като пословичния щръкнал ожулен хуй, ме притесняваше. Защото, ако се чувстваш като аутсайдер, ще постъпваш като такъв — а това ще те постави в тактически неизгодна ситуация.

Бях разгледал всички възможни варианти, без да намеря решение. Накрая реших, че след като бях изкарал почти целия си професионален живот в опити да търся и убия Съветската мечка, е естествено, че програмираното ми мислене за „те или ние“ ще се промени трудно и затова просто трябва да търпя.

Ето защо казах на Алигатора за доверието в Борис:

— Не знам още. — Така отговорих и наистина не знаех.

На връщане към хотела пуснах кибрита за разглеждане — никой не знаеше за клуба „Динамо“, от което разбрах, че не е място, посещавано от американците в Москва. Момчетата разгледаха и товарителницата.

Уондър я задържа най-дълго време.

— Е? — попитах.

— Мисля, мисля — отговори той в добра имитация на актьора Джек Бени.

Продължавахме да вървим.

— Резервоари за горещ фреон — каза Стиви. — Това съм го виждал и преди. Въпросът е къде.

Лицето му се набръчка от усилие.

— Мисля, че в Ирак — отговори накрая той.

— Ирак?

— Когато бях там с инспекционната група от ООН.

Преди пет години Уондър, представен като помощник-машинист първи клас към Вашингтонското военноморско пристанище, беше вмъкнат тайно в Багдад от Разузнавателното управление, за да следи ядрената програма на иракчаните. Беше отишъл като част от инспекционен екип на ООН. Затова знаеше много за ядрените съоръжения и как ги сглобяват.

— Горещият фреон е от онези технологии с двойно ползване, както им казват, хуй такъв. Това значи, че може да се използва за законни химически процеси — например в металургията. Но може да се използва и за очистване на високоскоростните вакуумни центрофуги за обогатяване на плутоний за ядрени оръжия.

Почеса се по брадата като дванадесетокласник, замислен над задача по геометрия.

— Доколкото си спомням, това е съществено важна част от окончателния процес на обогатяване.

Лошо.

— Как може да се разбере дали фреонът е използван за военни цели или не?

— Не може. Затова трябва внимателно да следиш къде отива.

— Нещата съвпадат — казах. — Пол също е наблюдавал пратки с двойно предназначение. И мафията.

— Има смисъл — обади се Док. — Руската организирана престъпност е залавяна в опити да продава излишни съветски ядрени ракети — а защо не и технологията, с която се правят?

— Освен това — намеси се Стиви — мястото на доставка е фалшиво.

— Откъде знаеш?

— Мистик е около пет квадратни мили. Няма предприятия. Частен курорт е, с къщи за милиони долари и хотел.

Не мога да проумея как момчето-чудо знае тези неща, но съм му благодарен за тях.

— Което означава…

— Което означава — продължи малко педантично той, като разклати товарителницата под носа ми, — че това е фалшиво.

Разпитах момчетата един след друг, за да видя какво са дочули из посолството, и с радост установих, че всеки от тях е успял да събере по малко полезни данни. Пачия крак нямаше нищо конкретно, но въпреки това смяташе, че нещо не е наред. Инстинктът му на ловец беше възбуден. Казваше, че около посолството има лоши вибрации. Не само той бе ги усетил. Уондър съобщи, че морските пехотинци от охраната имат нисък дух. Много негодувание и малко дисциплина. Отговорният старшина беше един слаб кучи син, който се навеждаше пред силните на деня. Уондър поклати глава унило. Това ли е войската, която той познаваше и обичаше.

Според Алигатора, който е бивш полицай и има усета на пазителите на закона, нещата не били много добри и в кабинета на АТПВ — аташето по правните въпроси. Алигатора и съпровождащият го мухльо от посолството спрели в кафенето за чашка слабо кафе и седнали на две маси от специалния агент на ФБР, изпратен в Москва като АТПВ на посолството. Алигатора си говорил за разни неща с пазача си и слушал как недоволният шпионин се оплаквал на колега дипломат, че все по-трудно ставало да си върши работата заради шибаната намеса от деветия етаж. На деветия етаж се намираха кабинетите на посланика и на ЗРМ.

Зад кърмата ми, дясно на борд, Гризача изчурулика, че старшината втори клас, когото обучаваше на методи за контранаблюдение, изчакал да останат сами на улицата, след това му доверил, че шофьорката на Пол — онази, убитата — му казала, че Пол получавал много критика от ЗРМ заради разузнавателната си работа в невоенни области.

— Тери Ан — така се казва мъртвата шофьорка, шефе — дочула адмирала и жена му да си говорят една вечер. Беки Махон казала на адмирала да ритне Барт Вайът по кокалчетата — да се оплаче от него във Вашингтон, преди нещата да станат неконтролируеми.

Нали помните, че обещах да обясня тайната мисия на „Червената клетка“, когато наоколо е чисто. Наближаваме хотела и затова нека бързо ви кажа всичко. Ето: Мисията на „Червената клетка“ за оценка на сигурността беше прикритието за истинските задачи: активна контратерористична дейност. Докато един контингент стрелци от „Червената клетка“ провеждаха обучението по охраната, друг — много по-малък — можеше да се измъква и неутрализира лошите. Това не ставаше всеки път, когато излизахме. Но пък ставаше достатъчно често (и така ефективно, че никой никога не разбра кои сме), за да си струва всичките главоболия от командирите, с които не можеше да се ебава човек.

Защо ви казвам това? Защото в момента протичаше същият процес. Момчетата ми изпълняваха официално обучение като МГОСВС. По устав. И мога с оправдана гордост да добавя, вършеха страхотно работата си, като обучаваха персонала да оцелява в тази потенциално враждебна среда.

И докато те обучаваха, аз бях излязъл на лов.

Сега обаче беше време да разширим тайната си дейност. Имах тънка нишка към убийците на Пол и исках да я проследя през няколкото дни, които ми оставаха тук.

Започна да вали слаб сняг, докато се разхождахме и планирахме. Доктора, Алигатора, Пачия крак и Гризача щяха да довършат обучението. Уондър ще изпълнява двойно дежурство и ще действа по охраната.

Да, хленчеха, че на мен се пада цялото удоволствие. И, да, сърдеха се, недоволстваха и оплакваха лошата си орисия. Не мога да не призная, че имаха право: по-забавно е да преследваш, отколкото да обучаваш. Но ако ще успяваме — а аз не желаех да се съглася на нищо по-малко от това, — те трябваше да вършат своята работа, а аз моята. Нека всички кажем тази мантра: не трябва да ти харесва — просто трябва да го направиш.

Освен това щяха да имат достатъчно време за игра. Утре вечер по някое време след 21:30 всички щяхме да излезем и да се веселим в едно място на име „Динамо“.