Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Специална група „Блу“ (8)

8.

Над централната част на Западна Вирджиния преглеждах графика на конвенцията на Асоциацията по специалните операции, която Док Трембли ми беше изрязал от списанието си за снайперисти. Да — в наше време има дори асоциация на общността на хората, занимаващи се със специални операции, която издава и членски карти, книжка с имената на членовете, както и годишно събиране и търговско изложение. И досещате ли се? Всеки може да стане член. Не трябва да сте тюлени или рейнджъри, или всякакви други пехотинци, разузнавачи от Морската пехота или пилоти на хеликоптери „Пейв Лоу“.

Може дори да сте някой проклет лобист или очилат мераклия и пак да получите гравираната със злато карта, според която сте изтъкнат член на Асоциацията по специалните операции на САЩ.

Вашата добронамереност не се проверява — необходимо е само да платите 160 долара годишно и получавате карта, според която сте „оператор“ в АСОСАЩ. Що за конски лайна.

Нямаше защо цялата група да ходи на това малко приключение — в края на краищата имахме бюджетни затруднения, защото се намирахме в частния сектор. Затова доведох личния си зоопарк — Алигатора и Гризача. Не за първи път в живота си пътувах с животни. Като жабок новобранец бях във взвод с един Рабит (както в Джон Франсис), Фокс (Джим) и един Аул^[1] — Евърет. Бяхме тълпа диви, буйни животни — постоянно търсехме още жива стока — например диви катерички^[2] и опитомени язовци^[3]. Както и да е, тъй като ангажирах места в последния момент, не намерих директен самолет за Мотаун, затова летяхме с транзитен самолет по линия летище „Дълес“-Кливланд-Детройт.

Не знаех имената на пътниците, но по времето, когато кацнахме в Кливланд, стана очевидно, че мистър Мърфи е пътувал с нас. Затова едно половинчасово изчакване се превърна в два и половина часа закъснение, докато механиците се завираха и ръчкаха навсякъде около колесника ляво на борд на нашия самолет. След това, тъй като бяхме загубили реда си, дадохме път на двадесет и три шибани излитащи самолета. Споменах ли тежката ниска мъгла и видимостта, ограничена до четвърт километър? Не? Е, можете да се досетите, че бях в страховито настроение, когато кацнахме на писта 33-N в Детройт с почти четири часа закъснение.

Наехме кола и минахме край една гума „Юнироял“, висока колкото пететажна сграда на шосе „I-94“, на около двадесет и нещо мили навътре в града. Детройт представлява една физическа аномалия. Всъщност той се намира северно от своя канадски град-побратим Уиндзър поради едно късче земя, около което се влачи река Детройт, носеща водите на езеро Сейнт Клер на тридесет и две мили на юг и източно в езерото Ери. Около късчето е разпръснат ветрилообразно град Детройт в посока север, запад и юг от водата.

От всички градове в Ръждивия пояс Детройт е най-печен, най-точен и най-малко възстановен. Голяма част от него изобщо не се е възстановила от расовите бунтове отпреди три десетилетия. Ние пристигнахме от запад — карахме покрай проспериращи квартали, пазарни комплекси и центрове.

Изведнъж долових с очи един знак, на който пишеше „ИНКСТЪР“. Тангото Т. Д. Кейпъл живееше там.

— Хей…

Свихме от шосето и тръгнахме на север през квартал с едноетажни, сиви каменни къщички от двадесетте и тридесетте години — жилища за хора от средна ръка, строени за работниците от конвейерите на „Кадилак“ в Уорън или на „Форд“ в Диърборн. Извадих едно листче от портфейла си и проверих адреса по картата на улиците.

— Свий надясно.

Минахме покрай общината, завихме на изток, след това на юг, после отново на изток, докато се озовахме в една тиха уличка, която водеше към малък парк. Проверих номера на улицата.

— Спирай. Трябва да сме близо.

Алигатора приближи колата до бордюра. Аз вперих поглед надолу по улицата. Къщата се намираше на петдесетина метра пред нас — това трябваше да е тя, защото беше овързана с яркожълти и черни полицейски ленти. Представляваше почернял скелет, напълно изтърбушен от огъня, току-що преминал стадия на тлеенето. Очевидно мистър Мърфи беше пристигнал тук няколко часа преди нас.

Слязох от колата и се огледах обезкуражен. Забелязах от другата страна на улицата една жена, която се движеше към нас и разхождаше огромен ротвайлер.

— Извинете… — помахах аз и се усмихнах, — извинете.

— Да? — спря тя. Усмихваше се приятелски. Но не и кучето и затова стоях на разстояние от тях по средата на улицата.

— Тъкмо се чудех какво става тук. Търся къщата на един приятел — казва се Кейпъл — и мисля, че е тази, изгорялата…

— Стана пожар. Вчера. Смятат, че е бил умишлен.

— Има ли пострадали?

Тя поклати глава.

— Не. В къщата не е имало никой. Но погледнете я — жалко. Тези стари къщи са чудесни. Великолепни за възстановяване. Тази я бяха поправили само преди година. Но вижте я сега — свършено е с нея.

Дотук с фактите, които можехме да намерим в къщата на Кейпъл. А и приятната дама тъкмо беше казала, че сигурно е палеж. И познайте кой беше пристигнал в града. Точно така — самият Л. К. Строхаус.

Съвпадение? Случайност? Вие как смятате?

— Благодаря — махнах с ръка аз и се качих в колата. Добрахме се до междущатското шосе 94 и продължихме да навлизаме в града по него. Не след дълго пътната настилка се влоши забележимо — видях един знак, който указваше началото на зоната на града, и осемлентовата магистрала се преобрази в неасфалтиран ров, а улиците преминаваха над нас. Виждах нагоре цели декари с изгорени къщи и гледката наподобяваше по-скоро Бихач или Сараево, а не американски град от Средния запад. Разбира се, обитателите на няколкото полицейски коли в синьо и бяло, които забелязахме по пътя, седяха приведени напред в очакване — поза, наподобяваща много тези на миротворците от ООН в Босна, а и навярно не ги надминаваха по ефективност.

Бавно слязохме от 94-то шосе и се качихме на 96-то. Тъй като гледах надолу към картата, пропуснахме отбивката за магистралата „Фишър“ с безплатно преминаване. Отклонихме се от магистралата, два пъти обиколихме стадион „Тайгър“, за да се ориентираме (не успяхме), минахме през авеню „Мичиган“, след това свихме на юг и изток и тръгнахме според картата към реката.

Мамицата му, дори и централната част на града изглеждаше изоставена. Минахме край една обсипана с драсканици сграда, наречена „Кобо хол“, един занемарен „Граждански център“ и огромния Рен Цен, който преди се наричаше Ренесансов център — висок комплекс до реката, съставен от модерни стъклени сгради, хотел и конферентна зала, където се провеждаше конвенцията на Асоциацията по специалните операции.

Спряхме колата и изтичах до хотела в Рен Цен, поисках две стаи и ми отговориха, че всичко е заето. Попитах има ли друго място, където да се настаня, и получих името на хотел на около осем пресечки северно по авеню „Удуърд“.

Гризача караше, докато аз играех навигадател, което означава, че ни отиде може би още четвърт час, докато намерим хотела из объркващите поредици от еднопосочни улици, заради които карахме в кръг. Е, нямаше значение, и без това бяхме закъснели. Взехме стаи и оставихме чантите си.

Гризача, Алигатора и пътната карта се качиха обратно в колата и се отправиха към Ипсиланти — Уондър беше научил от своите бази данни, че там е регионалният щаб на Шеста пехотна дивизия на националната гвардия. Преоблякох се в истински дрехи, след което застанах последен на опашката за таксита в момент, когато времето беше по средата между мъгла и ситен дъждец.

Опашката не помръдваше — нямаше никакви таксита. Олюлявах се на пети в продължение на деветдесетина секунди, след което невероятно учтиво, или поне така си мислех, попитах за портиера. Запитах го колко време се чака за такси. Той отправи опитния си поглед към опашката от гости, които чакаха такси, извъртя се, погледна нагоре и надолу по празната улица пред хотела и каза, че ще трябва да чакам половин час. Бутнах му една петдоларова банкнота за честността и тръгнах сам.

Майната му — макар никога преди да не бях идвал тук, знаех, ще измина осемте преки до Ренесансовия център за петнадесет минути. Пък и нямаше да трябва да се боря с еднопосочни улици.

Това се оказа голяма грешка. На четири преки разстояние започна да вали силно. Половин пряка по-нататък, където се присъедини и мистър Мърфи — с галоши и шлифер „Бърбъри“, — силният дъжд се превърна в истински порой.

Е, нежни читателю, тъй като съм тюлен, аз не вярвам в чадърите. Предназначението ми е да оперирам в морско обкръжение. Но позволете ми да кажа тук и сега, че когато съм облечен в синия си фланелен блейзър с двоен ревер и английска кройка и сивите си панталони (всичко това закупено от „Маркс енд Спенсър“^[4] от Оксфорд стрийт, Лондон), изискана риза на сиви райета и модна вратовръзка от шарена коприна, не изпитвам удоволствие от падащ върху мен дъжд. Ако искам да изглеждам като човек, върху когото е валял дъжд, щях да нося памучни дрехи.

Както и да е, едно време посещавах курс по физика и затова разбирам природните закони. По тази причина понесох в тръс топките си през последните две преки. Природният закон, за който си мислех, казва: „Колкото по-бързо се движиш, толкова по-малко дъждовни капки ще те ударят.“ Можете да го прочетете в илюстрирания си гимназиален учебник под заглавие „Трети принцип на Марчинко за физиката на морската среда“. Той е верен за петдесет процента от случаите. Този път изобщо не се оказа верен.

Когато успях да се промъкна през осемте ленти с автомобили (а да не говорим за високата метър и половина разделителна стена от бетон) и през тежките стъклени въртящи се врати на Рен Цен, хубавата египетска материя на ризата ми беше подгизнала както отвън, така и отвътре. Вижте, човек може да се изпоти обилно — с цели кофи, — ако тича четири преки. Ако, разбира се, този човек е толкова едър, космат и така природно, генетично, присъщо склонен към изпотяване, колкото мен. Това не беше добре. Със сигурност това не бе външността, която исках за себе си.

Затова си проправих път през фоайето в стил модерн, край бара (видях, че имат голям рекламен плакат за джин „Бомбай“, и се заклех да се върна след малко) и през редица коридори намерих един закътан double-vay say^[5], както казват французите, където можех да подобря състоянието си на подгизналост, без много-много да ми се бъркат.

С мокри стъпки стигнах до вратата на тоалетната. Тя беше препречена от голям младеж с радиослушалка в стил секретни служби, сако на тънички сини райета и подстрижка за петдесет долара, който стоеше точно в средата пред гореупоменатата врата със скръстени ръце.

Голям ли казах? Позволете да парафразирам. Той препречваше светлината на лампата. Метър и деветдесет. Сто и тридесет килограма. Никакви забележими телесни тлъстини. Приличаше на бивш футболист. Не — приличаше на цял шибан футболен отбор.

Заобиколих го.

— Извинете.

Той свали ръце.

— Съжалявам. Тоалетната е заета.

Отстъпих, за да видя надписа над вратата. Свих рамене.

— Струва ми се, че това е универсалният надпис за мъжка тоалетна — никъде не виждам думата „частна“.

Secor футболен отбор не се впечатли открито на способностите ми да тълкувам несловесни знаци. Просто остана на мястото си и повтори думите си.

Въздъхнах. Разбирах, че този разговор нямаше да стигне доникъде. А пък в края на краищата това беше обществена тоалетна. Затова направих десен финт, рязко свих наляво и тръгнах към вратата.

Той постави ръка на гърдите ми, за да ме спре. Това не беше мъдър избор — дори за човек с неговите размери. Не и когато съм в подобно настроение. Помните, нежни читатели, че тази седмица не беше добра за Дики.

Затова улових и натиснах ръката му към гърдите си, свих китката му назад, като за малко не я счупих (чух пукането на хрущяли и сухожилия), и докато той беше зает с китката си, аз хитроумно забих три колена в слабините му, като при всеки удар го повдигах на двадесет-тридесет сантиметра от пода.

Удивително е как едно хубаво коляно в слабините изпуска въздуха на един ДГВ — дебелогъз въздухар. И тъй като горепосоченият ДГВ беше надлежно обезвъздушен и не се съпротивляваше, го поставих на пода до вратата, махнах микрофончето, което висеше от китката му, и го смачках с крак — за да не му позволя да извика още някой от своя род (а аз не си падам много по родствените връзки) — и след това влязох в тоалетната.

Вътре нямаше никой с изключение на чифт на пръв поглед много скъпи каубойски ботуши с бледозлатист цвят, чифт също толкова скъпи меки памучни панталони и екстравагантно скъп чифт шорти, навити около глезените на човек, седнал в номер три.

Виждам ви всички. Вие клатите глави и се чудите откъде знам, че тези шорти, увити около тези глезени, са — по моите собствени думи — „екстравагантно скъпи“?

Е, приятели, така е, защото имаха троен шлиц отпред и бяха без ластик. А шортите, които повечето хора носят — продават се в пакети по три, — имат ластик на кръста и са без цепка отпред. Истински хубавите — от онези, които си купувате, ако фамилното ви име е Рокфелер или Хариман и бельото ви е по-скъпо от костюмите на повечето хора — се правят по размера на кръста и имат малки гънки отпред, за да не може пръскачката ви да изскочи и да ви смути в съблекалнята на нюйоркския атлетически клуб или този на Обединената футболна лига.

Вероятно се питате откъде съм научил всичко това. Ех, приятелю, не е ли удивително какви неща научава човек, след като прекара живота си в неконвенционалните войски?

— Не ми обръщайте внимание — казах по посока на петдесетдоларовите гащи. — Просто искам да се подсуша малко, а след това ще изляза.

Не получих отговор, затова свих рамене и се захванах за работа. Свалих блейзъра си и го нагласих някак си върху два уреда за изсушаване на ръце с горещ въздух, така че струйниците да духат в ръкавите. Третия апарат използвах за ризата и вратовръзката си. След пет-шест минути от блейзъра ми започна да се вдига пара и го свалих от апарата, защото, ако не го направех, той скоро щеше да се свие.

Тъкмо бях окачил сакото на една поставка, когато видях в огледалото стария мистър ДГВ, който влезе през вратата разярен. В ръка държеше сгъваема палка от стомана, а в малките му кръгли свински очички се четеше мисълта за убийство.

Захвърлих ризата си върху една от вратите на свободните тоалетни, след което се засилих към него. Помислих си да измъкна от пояса си ножа за близък бой „Емерсън CQC6“ и просто да го убия. Но, честно казано, не исках да си цапам ръцете с кръв днес. Нямаше да е учтиво така да посрещна Л. К. Строхаус.

Затова, когато мистър ДГВ направи финт наляво, аз го парирах отдясно. Той замахна, аз се наведох. Аз замахнах, той се наведе. И двамата направихме финт отново, като движехме крака и рамене в противоположни посоки. След това очите му дойдоха на фокус и разбрах, че щеше да нанесе удар.

Краката му тръгнаха надясно, тялото му — наляво, а палката се завъртя хоризонтално като бейзболна бухалка, насочена към бузата ми. Аз се извих. Но не бях достатъчно бърз — дръжката ме улучи по ухото достатъчно силно, за да ми се привидят звездички. Мамицата му, как силно боли от тези неща.

Бутна ме към една врата и тръгна след мен. Реагирах инстинктивно, като се отместих в момента, когато стоманената палка направи вдлъбнатина в сивата метална врата с неприятен звук.

Започна да ми писва от този копелдак — време беше да го разкарам. Освен това той използваше палката си, сякаш играеше бейзбол, като я размахваше странично, а не отгоре надолу, както аз предпочитам да го правя.

Това беше голяма грешка. Отдръпнах се назад и оставих палката му да премине пред мен — удар едно, — а след това експлозивно се хвърлих напред, като го ударих с рамото си в долната част на гръдния кош.

Той изгрухтя и се опита да стовари пръчката върху гърба ми.

Само че бях го хванал за китката и той не можеше да се движи добре. Удар две.

Бутнах го назад — по същия начин, както защитниците във футбола се борят с чучелата, но с тази разлика, че не играех по никакви правила. Съвсем истински се напънах и чух звук на чупещи се ребра, когато той се удари в двадесетсантиметровата дюза на един автомат за горещ въздух. Трябва да го е заболяло адски, защото изпусна палката.

Това беше удар три. Извих се, грабнах палката от пода и четири-пет пъти го клъцнах по лицето. Скулите и носът му скоро щяха да се нуждаят от помощта на лекар. Но това не беше моя грижа. Моята грижа бе да отстраня този минетчия. Затова го извъртях, нагласих го на тридесетина сантиметра от стената и с помощта на дясната си предмишница го блъснах — праааас — в плочките на стената колкото можах по-силно.

Международният отдел за обучение на фирма „Хеклер и Кох“ предлага интензивен едноседмичен курс, наречен „Тактически екип“, за полицейски служители, както и за шпиони и други разнообразни служители на правителството. Цял ден се прекарва в изучаване и практикуване на така наречените „активни контрамерки“. Това е начин да се каже, че обучаемите могат да се бият един друг до посиране. Вижте, за разлика от тюлените, полицаите не могат винаги да убиват въоръжени заподозрени. В случай че не са изправени пред непосредствена опасност да бъдат убити, те трябва според правилата за бойни действия да подчинят лошия, а не да го убиват.

Сега, ако това не бъде направено точно както трябва, ви дават на съд по дело като това на Родни Кинг. Ако се изпълни добре, всичко свършва за няколко секунди, престъпникът изпитва адски болки в продължение на седмица и никой не бива обвинен в полицейска бруталност.

Инструкторът по активни контрамерки е един як, безстрастен, ревностен лейтенант от шерифската служба на Милуоки, казва се Гари Клугиевиц и е носил национална титла по карате с пълен контакт. Човек може да се нарани при такова карате (аз се оприличавам с Гари, защото и той като мен вярва, че ако изпитваш болка, значи си още жив).

Както и да е, Гари твърди, че едно от най-добрите оръжия, с които разполагат полицаите, е обикновената скучна тухлена, каменна, облицована с плочки или гола бетонна стена. Всъщност той е разработил прецизно един чудесен метод за изкарване на всичко живо от човек с един удар с помощта на законите на физиката, бързо движещ се предмет (престъпника) и неподвижен предмет (стената). Не е необходимо да изпращате лошия далеч. Двадесет сантиметра са достатъчни (макар че шестдесет са по-добре). Но трябва да го ударите решително, та да отскочи от тази стена — силно. По време на обучение — а аз накарах всичките си момчета от „Зелената група“ да изучат този метод заедно с Гари, докато го усвоят — ви се привиждат звездички. Откъде знам, че ви се привиждат звездички ли? Знам, защото се упражнявахме един на друг. В реални ситуации от живота можете да използвате метода на Гари, за да смажете някой кучи син по-добре от всеки друг начин и с по-малки потенциални увреждания за самия вас.

В настоящата ситуация например мистър ДГВ отскочи от стената, очите му се завъртяха нагоре в черепа като на някакъв шибан развален игрален автомат. Когато го ударих в стената за втори път просто за всеки случай, той вече беше излязъл в едноседмичен отпуск.

От заетата кабинка все още не се чуваше нищо и аз се надявах, че който и да беше той, не е получил сърдечен удар по време на малката ми схватка. Но това не беше моя грижа. Моята грижа бе да създам място за почивка на мистър ДГВ. Затова го завлякох до една кабинка, сложих го на седалката (като го облегнах на стената) и затворих вратата. Ако имах табелка „Не работи“, щях да допълня естетичния аспект на моята творба натюрморт, озаглавена „Дебелогъз въздухар — полегнал“. След това седнах на студения под, свих глава между коленете си и се опитах да се успокоя физически и мисловно.

Едно нещо, което трябва да знаете за конфликтите с проява на жестокост — стрелба с огнестрелни оръжия, бой с ножове и юмручни боеве, — е, че те не продължават дълго. Например тази схватка премина за по-малко от двадесет секунди от първия финт до момента, в който замъкнах мистър ДГВ в кабинката. Но въпреки краткото време те са невероятно изтощаващи както за тялото, така и за мисълта.

Да, мисълта. Не ме обвинявайте в псевдомъжкарски психобръщолевици, защото знам какво говоря. В крайна сметка по време на онези няколко секунди или минути, когато излагате живота си на опасност, не само тялото ви е поставено на изпитание, но и мисълта ви работи с космическа скорост. Тази комбинация въздейства по невероятно притъпяващ начин. Когато изчерпването на мислите се съчетае с хилядата процента, които трябва да отдадете от себе си във физически смисъл, получавате в резултат пълно изтощение.

Но в някои случаи просто трябва да продължавате напред. Този беше такъв. Затова, въпреки че ми се искаше да спра на бара във фоайето за два двойни джина и да заговоря нещо русокосо и едрогърдо, аз избърсах лицето си, пооправих дрехите си и си проправих път към етажа за конвенцията, за да проведа сериозно разузнаване. Трябваше да намеря един милиардер.

 

 

Три часа по-късно, съсипан от ходене и говорене, но без осъществен контакт с целта си, най-после се озовах кацнал върху стол от изкуствена кожа в опушения плексигласов и осветен с неонови лампи бар от другата страна на фоайето, нежно хванал чашка „Д-р Бомбай“ и едновременно очарован и ужасѐн от бармана — ниско подстриган, с неопределен пол, четири обеци и значка на гърдите с името Ким^[6] върху… нейната/неговата черна туника, — който бъркаше мартини и добавяше три части студен вермут и една част топъл джин, след което пусна една вишна в чашата.

Сръбвах от джина си и правех адски опити да проумея защо мартинитата не са програмирани в огромния компютър зад бара, който сифонираше, смесваше, изливаше и накрая оценяваше всичко от наливната бира, виното розе и уискито с лед до лонгайлъндския чай с лед и текила „Сънрайз“ — като всяка една напитка се контролираше точно до последния милилитър.

Реших, че вероятно това е така, защото проклетата машина е била проектирана от някой побъркан двадесет и пет годишен видиотен боклук с диплом от Харвард, израснал с коктейли „Маргарита“ от Санта Фе и с желирани бонбони, който изобщо не е чувал за мартини.

Защо се занимавам толкова с някаква шибана машина ли? Защото, приятели, съществува паралелна ситуация в Пентагона — да, в Пентагона, — където войната със специални методи се отнема от взводните старшини с боен опит и се предава на машините — управлявани с компютри симулатори. Също както шибаният управител на хотела беше предал качествения контрол, контрола върху порциите и изобщо целия контрол на едно проклето модернистично устройство, направено от гумени маркучи, дюзи от неръждаема стомана и лъскави хромирани измишльотини.

О, да — войната със специални методи е твърдо в ръцете на застъпниците за контрола върху порциите. И с какви резултати? С лоши. Сега например контролът върху порциите постановява, че всеки тюлен получава точно сто патрона месечно. Ами какво ще стане, ако той иска повече? Отговорът е, че може да си ги закупи сам. Едно време моите тюлени изстрелваха по сто патрона за десет минути. Моите тюлени изстрелваха повече куршуми за една година, отколкото цялата морска пехота на САЩ.

Не и днешните тюлени. Контролът върху порциите казва сто патрона месечно. И толкова получават. Контролът върху порциите казва също, че те имат по двадесет и четири скока с парашут годишно. И как ще се изгради увереност с такива ниски обеми? Отговорът е (басирам се, че го знаете и без да ви го казвам), че не е възможно. Което означава, че в бойни условия тюлените биха прекарали твърде много от ценното си време във вълнение дали ще оцелеят при скока и недостатъчно време в размисъл как да очистят лошите.

А какво прави контролът върху порциите? Спестява пари, за да могат Военноморските сили да си купуват играчки, като например новите катери от клас „Циклон“ (официално циклоните се обозначават като ПК, което е съкращение от Патрулен катер брегови, но по-непокорните бойци са го нарекли катер от Политически коректен клас). Както и да е, ПК са петдесет и два метрови катери, разработени за действия в кафяви води — т.е. плитките води, в които в наше време възникват все повече конфликти (човек се досеща за Куба и Хаити). Те са съдове от тип ОБДББ — „Ограничени бойни действия в близост до брега“ — за разлика от съдовете за сини води или средокеанските кораби. Разработени са за патрул и прехват. Вторичната им роля е изпълнение на диверсионни мисии, защото поемат до девет тюлени.

Но съществува един основен проблем: ние, тюлените, не се нуждаем от специален петдесет и два метров катер, за да си вършим работата. Ние можем да навлезем и да се измъкнем с всякакъв вид плавателни съдове — от рибарска лодка до проклет ферибот или дори шибан сампан. Следователно не тюлените се нуждаят от тези кораби, а проклетата йерархия на Военноморските сили.

Защо, питате. Защото това означава тринадесет нови поста за млади офицери, за да могат те да бъдат повишени в звание полковник, след това адмирал, което в крайна сметка ще ги постави в положение, от което могат да закупуват още кораби.

Сега финансирането за тези ПК е предоставено от командването за специалните операции. Що се отнася до мен, парите можеха да се изразходват по-разумно за изграждането на две-три къщи за обучение в убиване и за няколко милиона куршума. Къщите за обучение по убиване позволяват на тюлените да упражняват смъртоносния си занаят под напрежение и с известна степен на опасност. Но хората, които командват специалните операции, не мислят като мен. Те предпочитат да се сдобият със своите играчки. Затова в наши дни тюлените изстрелват електронни куршуми срещу големоекранни телевизори, а Военноморските сили притежават тринадесет нови катера.

Но когато merde удари ventilateur^[7], някои млади тюлени ще бъдат убити, защото няма да са прекарали достатъчно време в стрелба с истински куршуми в истинско обкръжение, където рикоширалите куршуми биха могли да ги цапнат и където уж непробиваемите бетонни стени изведнъж заприличват на швейцарско сирене. Те няма да са се научили как да се прикриват под обстрел или да стрелят в стресови ситуации.

Новият режим не харесва ученията с истинска стрелба, защото е възможно някой да се нарани. А един ранен тюлен може да съсипе шансовете на някой офицер за израстване в службата. А в днешните Военноморски сили израстването, а не водачеството е същността на офицерството. Затова моят начин на работа — старомодният начин лице в лице — е изхвръкнал през прозореца. И затова симулациите, а не ученията с истинска стрелба осигуряват опит за бойците.

Всъщност повечето от мисиите в наше време се замислят, проектират и изпълняват на компютърни военни игри и статистически модели с бази данни. После, след подходящ размисъл от страна на тълпа управленски задници (през което време, разбира се, реалната ситуация се изменя напълно), стрелците получават благоволението на тези обилно осрани под и над кръста системни аналитици да излязат и да се опитат да изпълнят малък процент от мисията си — като, разбира се, не причиняват болка на никого.

И как военните игри с контрол върху порциите определят изискванията за реалния живот? Твърде често отговорът е: като използват още повече играчки. Пример? Искате пример? Окей. Днес, вместо да изпращат тюлени, одеялоглавци — тюленоговор за армейските специални сили, — или пехотинци разузнавачи да направят оглед, почитателите на контрола върху порциите провеждат разузнаването с помощта на ДПС — дистанционно пилотирани съдове — тъпи самолетчета с телевизионни камери в коремите си, които прелитат над целта и изпращат снимки.

Но какво ще стане, ако дистанционно управляваният безпилотен самолет заснеме плаж, който сякаш е пясъчен, но се окаже, че пясъците са плаващи, ваша четиризвездна божественост?

Групово осиране като в Свинския залив, сине мой.

А какво ще стане, когато председателят на Обединеното командване каже „Моля, момчета, внимавайте да не очистите някой иранец и впрочем, това е заповед, и ако не се подчините, ще бъдете изправени пред военен съд“, ваше шестнашивъчно богопочитание?

Ще се случи „Пустиня едно“, косматогъзи водолазе мой.

А какво ще стане, когато компютърният статистически модел с бази данни каже, че няма да има вълнение и вятър, ваше предадмиралтейско величество?

Мистър Мърфи, известен със своя Закон на Мърфи, ще измъкне операцията под носа ви и четирима тюлени ще се удавят при бреговете на Гренада, дете мое.

А какво ще стане, когато министърът на отбраната, председателят на Обединеното командване, както и четиризвездният командир на Централното командване повярват в сърцата и душите си, че тюлените и специалните сили са просто едни откачени маниаци-убийци, и освен това не им хареса прогнозата, че войната със специални методи може да доведе до 40–50 процента загуби на жива сила, както предрича статистическият модел, защото това няма да им изглежда политически правилно? Какво ще стане тогава, ваше величествено пищно златококардие?

Ще стане така, че Саддам Шибан Хюсеин се измъква безнаказано, ненужен лайномозъчен идиоте със скапани топки, и нищо няма да се промени в Ирак.

Моите нечестиви помисли бяха прекратени от провлачен глас с нисък тембър:

— Полковник Марчинко, виждам, че сте все така добър с юмруците.

Извъртях се на стола. Познах красивите бледозлатисти ботуши — както и лицето и гласа.