Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Специална група „Блу“ (15)

15.

Тъй като щяхме да тръгнем на път към нефтодобивна кула в Мексиканския залив, може би трябва да ви кажа нещо за кулите. Добре — в този залив се срещат три вида нефтени кули. В относително плитки води ще видите полупотопяемите, които плават върху огромни понтони с формата на автомобилни гуми и се закрепват с помощта на огромни морски котви, вдигани и спускани с лебедка и въже. Има и повдигани на крик платформи — по-малки скелетни стоманени конструкции, чиято височина над нивото на водата може да се контролира чрез процедура, известна като — да, познахте — вдигане на крик. В по-дълбоките води или там, където теченията са опасни, съществуват фиксирани сондажни или нефтодобивни платформи — огромни кули от стомана и бетон, извисени на повече от тридесет метра над повърхността на водата и издигащи се от дълбочини от около триста метра.

Конкретните особености, разположението, жилищата и другите човешки удобства на платформите на различните фирми може да са различни, но конструкцията им, динамиката им, както и оборудването са повече или по-малко еднакви.

Скелетът на кулите — говоря за фиксирания тип платформа, защото те са най-често срещаните — е изработен от стоманени тръби и трегери в стоманобетонни пилони. Рамката подкрепя серия решеткови нива, на които се монтира сондажното, помпеното и складовото оборудване. Някои платформи са сондажни — те търсят нефт, като пускат дълги сонди в океанското дъно. Други са помпи — изтеглят нефт и под повърхността и го прехвърлят в монтирани на борда цистерни, а оттам — в морски танкери.

Нормално платформите имат две главни палуби, въпреки че съществува лабиринт от пътеки, мостчета и стълби между тях, както и различни терасовидни конструкции, стърчащи от основната рамка. Съществува и безбройно количество разнообразни цистерни, резервоари и стоманени кутии, както и различни нива на сондажните или нефтодобивни платформи, познати като „площадките“. Тези складове, тайни местенца, скривалища и объркани проходи правят превземането на нефтена кула — и тук ще използвам един свръхсекретен термин на тюлените от Военноморските сили — истинско потенциално многократно осиране.

Вижте, на десетина метра над водата се намира първото ниво. То се състои от редица взаимосвързани пътеки и решетки, на които са поставени помпите, сепараторните цистерни и контейнерите за съхранение. Там се съхраняват и купчини тридесетсантиметрови тръби, използвани да пренасят нефта от океанското дъно. На седем-осем метра по-нагоре и свързана с редица стълби и рампи лежи главната палуба.

Там ще намерите централна работна станция, в която е помещението за теглещо оборудване, или „кучкарника“, в който се помещават самите нефтени помпи. Има контролен модул, в който се намират офисите, клетъчните телефони и радиоапаратурата за изпращане на съобщения до сушата, както и метеорологично оборудване. Има един модул с помещения за екипажа, в който са столовата и стаята за почивка, както и мониторинговия модул с компютрите за контрол на операциите.

По периметъра на главната палуба са разположени серия кранове, използвани за вдигане на доставените материали на борда, места за закрепване на кораби, хеликоптерна площадка, както и дългият комин, от чиято дупка се изгаря природният газ, отделен от нефта с помощта на нефто-газовия сепараторен модул върху главната палуба.

Някои кули са по-големи. Някои имат огромни многоетажни сондажни приспособления, които вместват и сондажните компенсатори за движение — хидравлично-пневматичните устройства, които движат сондата нагоре-надолу, нагоре-надолу в ритъм с морето, за да остават тръбите неподвижни в сондажния отвор, докато всичко останало се движи. Полупотопяемите кули имат огромни понтони с формата на геврек с диаметър петнадесет-двадесет метра, които лежат на десет метра под повърхността и носят тежестта на платформата.

Тактическите действия, използвани при навлизане в платформените кули, отнемат тридесет страници от настоящия наръчник за военноморските операции. Но тъй като този документ е засекретен, мога да ви предам същността, като дефинирам стратегията просто като ПК/ЛС. Това означава, че вие или Плувате и се Катерите, или Летите и Скачате — или пък извършвате комбинация от двете.

Ако изберете варианта ПК, можете например да слезете от кораб на безопасно разстояние отвъд хоризонта и да се прехвърлите в по-малки лодки — марка „Зодиак“ или китоловни корабчета, — а след това да скочите в океана на осемстотин до хиляда метра от целта и да изминете оставащото разстояние с плуване. Стигнете ли кулата, вашият най-добър катерач се изкатерва по вертикалната скоба, докато стигне до надеждна позиция. След това закача и спуска стълба за пещерняци, и останалите ви стрелци се изкатерват на борда.

Това, което току-що описах, е малко по-трудно, отколкото звучи. Нека обясня защо.

Първо, стигането до кулата в малка лодка може да бъде проблем. Повечето пъти се подхожда нощем, за да не ви видят. В спокойни води няма проблеми. Но Мексиканският залив не е известен със спокойни води. Освен това вълните и движението на теченията там се различават от онези в Атлантическия или Тихия океан. Да, една буря в Атлантическия океан с двадесетметрови вълни може да е доста неприятна за бъбреците — да, още помня колко се кефих (думата кеф я използвам буквално в литературен похват, наречен ирония, бе, хора), когато „ТЮЛЕН-група 6“ провеждаше учения по превземане на нефтени кули през месец февруари на тридесет мили от брега на Вирджиния. А огромните десетметрови вълни на Тихия океан правят почти невъзможно преследването на кораби. Помните, че в „Свирепия 2, Червената клетка“ нашият самолет „C-130“ и гуменото ни пате почти свършиха горивото, преди да успеем да настигнем и проникнем в танкера-беглец на Грант Грифит с неговия товар от лоши момчета и откраднати ядрени ракети „Томахоук“. Не си спомняте? Ами тогава идете и купете шибаната книга незабавно. Още я допечатват.

Добре, а сега да се върнем към разказа си. Говорех за текущите събития. Е, люшкащите течения, които се срещат в Мексиканския залив, напомнят за онези страхотни приливи, които се виждат близо до брега в други морета. Значи тук не само бивате пляскани навън-навътре, но и наляво-надясно. Това полукръгово замайващо действие може да ви накара да загубите чувството си за посока, особено ако не виждате земя — а много от кулите са на повече от сто мили от брега.

Второ, качването на този първи човек по платформата може да бъде доста трудно. Скобите са хлъзгави. Теченията са измамни. Вълните ви удрят в стоманата и може да си счупите ръце, крака, а дори и гръбнака или врата по време на опитите за катерене. Дори и след като сте се изкачили и сте на позиция, трябва да се оправите с пещерняшката стълба — навитото на руло катерачно устройство от стомана и въжета, което сте понесли със себе си, за да направите нещата по-лесни за всички останали, — която е хлъзгава и тясна и върху чиито стъпала цинтарките ви се хлъзгат, душата ви потрепва и се изтърсвате по задник обратно във водата. Ако, разбира се, улучите вода, а не някоя бетонна колона.

Повярвайте ми, изкачвал съм стотина от тези гадни неща и всеки път е по-лошо от предишния. Разбира се, добрата новина беше, че се намираме в Мексиканския залив, а не в Северното море, където шибаните платформи са покрити с лед седем месеца от годината и докато се катерите, може да ви се обели кожата от ръцете.

Дотук с ПК. За ЛС има два варианта. Можете да се спуснете по въже от хеликоптер, който да се промъкне до платформата на нивото на водата и да се издигне, да се изравни и да ви пусне бързо. Или пък можете да направите СГВНО — скок от голяма височина с ниско отваряне на парашута — от самолет на седем хиляди метра височина и да се возите с плоския си парашут, като се формирате на около хиляда метра над платформата и се въртите като тирбушони през останалото разстояние във формация.

Скачането по въже е добро — но ви прави уязвими по време на подхода, когато лошите имат около тридесет секунди да ви забележат и да направят нещо. Все пак един хеликоптер, който може да достави десет стрелци за по-малко от пет секунди, е ефективна платформа за навлизане. Освен това, ако имате допълнителен хеликоптер — „Хюи 500“, — с екип снайперисти на борда, можете да си стоите над платформата и да трепете лошите, докато главните сили скачат по въжето.

Вариантът СГВНО, макар и най-картинен в холивудски смисъл, е най-опасният за стрелците. Кацането върху такова нещо при напречни ветрове може да бъде опасно за живота поради огромния брой стоманени кранове, мачти, жици, кабели и други неща, които могат да закачат, уловят, прободат, заклещят и разкъсат вашите жизненоважни органи, спускащи се от небето със скорост пет метра в секунда, което, грубо изчислено, е равно на двадесет километра в час. Освен това скоковете се координират трудно. Съществуват прекалено много неконтролирани променливи — резките промени на вятъра, различните скорости на спускане и неочакваните термални вълни са три, за които се сещам в момента и които могат да объркат разчета ви до част от секундата, така необходим при такива операции.

Когато командвах „ТЮЛЕН-група 6“, ние разработихме един координиран подход на плувци и хеликоптери, който беше особено ефективен срещу населени с танга нефтени кули. Първо на съседната кула разполагахме шпионски контингент. (Обикновено платформите се разполагат в групи. Така могат по-лесно да бъдат снабдявани, ремонтирани и поддържани.) След като „очите ни“ заемат позиции и докладват дейностите и графика на тангата, ние съставяме окончателните си нападателни планове.

По принцип пускахме екипите с плувци нощем — тъмнината е добро прикритие в морето. След като плувците достигнат целта, изкачат се и се сгушат на позиция под палубата с оборудването, пускахме въздухоплавателния елемент. Единствено след като плувците бъдат готови, със заредени оръжия и готови за бой, хеликоптерите навлизаха. Ние следим движението им по радиото. Плувците могат и да чуват хеликоптерите, когато преминават през триминутния параметър, след това две минути и накрая — една. Точно преди групата от хеликоптерите да нанесе удар, плувците прескачат перилата и се отправят към най-близките танга, идентифицирани от нашите шпиони, насочили към платформата оборудване за нощно виждане.

Прас — изскачаме на кулата и изненадваме лошите. И точно когато тангата биват ударени, се появяват хеликоптерите и момчетата скачат върху площадката. Винаги се синхронизирахме отлично. Дори и когато мистър Мърфи присъстваше в най-лошото си настроение — когато видимостта беше гадна или напречните ветрове скапваха приближаването на хеликоптерите, или вълните пребиваха моите плувци, — тази комбинирана нападателна техника винаги вършеше работа. Искам да кажа, че наистина беше така. Нали съм го правил.

Знам, знам — седите си там и се питате защо, по дяволите, ви предоставям всичките тези подробности като от някой технотрилър. Отговорът, нежни читателю, е, защото бях убеден, че съвсем скоро щях да се нуждая от всичките тези разностранни умения, които развихме за превземане на нефтени кули — а когато се занимавате с това, нямате много време за разговори и обяснения. Просто трябва да го направите.

Освен това искам да разберете колко сложни, комплицирани, трудни и потенциално катастрофални могат да бъдат подобни нападения и в най-добрите ситуации, защото ни предстоеше да навлезем в зоната, обозначена като „Майната му на Дики“. Щяхме да действаме sans оборудване — никакви пещерняшки стълби, екипи за плуване, лодки „Зодиак“ или китоловни кораби, които да ни докарат близо. Нямаше да разполагаме с данни от тактическо разузнаване. Нямаше да има подкрепления, които да извадят задниците ни от огъня в случай, че се осеряхме — нямаше хеликоптери да пуснат взвод стрелци, нито пък група снайперисти щяха да ни пазят откъм шестицата от някой „Хюи 500“. С известно понижение на настроението осъзнах, че не за първи път се намирах в подобна двойно губеща ситуация.

Мъгс Съливан ме насочи по телефона до една кръчма, където сервират бира, ядки и мариновани свински крачета малко встрани от А-пътя в края на дока на пристанището в Тампа, каза ми да С² и да чакам да се свържат с мен. Не можех да проумея откъде, по дяволите, той знаеше всичките тези места — освен че е стар старшина, а старите старшини знаят всичко.

Нашият човек влезе през вратата след час и три четвърти (и три каси бира „Куърс“). Познах, че той е нашият стар жабок по избелелите срязани дънки, по сандалите и по походката — онази люлееща, разбъркана, кривокрака, едростъпална походка, характерна за флотските моряци и героите от рисуваните филми с големи мускули и кутии спанак в джобовете. Беше висок метър и деветдесет и имаше кръгло, дяволито лице на падащ ангел, оредяваща посивяла коса и твърдо като камък бирено коремче, изпечени мускулести ръце, покрити с избледнели сини татуировки, които обхващаха бицепсите му, както и огромни, покрити с белези длани.

Тръгна право към мен, сякаш ме беше познавал от години, свали голямата си ръкавица и стисна ръката ми. Дланта му беше грапава като дърводелска шкурка, а захватът му — достатъчно силен, че да ме накара да изохкам.

— Да ти го начукам, негоден смрадлив хуй такъв — поздрави той. — Аз съм Гроус.

Гроус — никой никога не беше го наричал с друго име; всъщност не съм сигурен дали той имаше малко име — беше легенда в групите. Записал се във Военноморските сили в началото на четиридесетте години и воювал в Северния Атлантик по време на Втората световна война. Бил е моряк, помощник-боцман, водолаз-спасител и дори беше работил известно време с Боъм. Но водолазната работа не била достатъчно предизвикателна и затова в началото на петдесетте години се записал в групите за подводна диверсия — най-старият и най-гадният тип, който до този момент успял да премине през преобучението по подводна диверсия в Литъл Крийк.

По времето, когато бях новопостъпила попова лъжичка, той вече беше се пенсионирал. Но всички все още говореха за него. Всички казваха, че е бил най-грубият и як проклет жабок-водолаз, който някога е живял. Налетял на двадесет гадни корсиканци в Бастия и ги изпратил до един в болница. Изял един цял жив петел — с перата и всичко останало — в Доминика. Взривил окоп с дължина миля и половина във Филипините — толкова силна експлозия, че бюрожокеите в Субик се насрали и помислили, че планината Пинатубо се е взривила. Бил е инструктор в Литъл Крийк, когато Ев Барет се е преквалифицирал и задникът му още носи симетрични белези от лъскавите върхове на големите петдесети номер цинтарки на Гроус.

След уволнението си опаковал багажа и заминал на юг. Напълно се изгубил от сцената на жабоците. Говореше се, че бил в Коста Рика или в Мексико. Други се заклеваха, че са го видели във Филипините или в Бали. Всъщност той каза, че е купил (и в момента живее на борда й) едно голямо корито клас „Гранд Банкс“ — риболовна яхта с трюм като на траулер и с двигател „Леланд“, която закотвил в Клиъруотър на брега на залива. Добави, че поддържа връзки с жабоците или поне с малкото жабоци, които уважава — повечето от тях стари старшини, зачитащи самостоятелността му.

Беше самотник, ако се изключи тесният кръг приятели по телефакса, сред които беше и Мъгс. Никога не бе се приобщил към огромната пенсионерска общност на Тампа. Не пазаруваше по намалени цени в магазина в Макдил и не се притесняваше за безплатните ордьоври в клуба на старшините. Никога не се показваше и на събирания. Не посещаваше годишното събиране през ноември в музея на тюлените или пък запоите в Литъл Крийк през юли. Но все още говореха за него и на двете места.

Каза, че живее добре, след като пресуши една бира „Куърс“. Работел предимно в строителната област. Павирал пътища, нагласявал тръбопроводните инсталации в нови къщи или карал бетоновоз.

Гледах лицата на моите младоци, докато Гроус говореше за Военноморските сили — неговите Военноморски сили. Те бяха погълнати, омаяни от страх деца, които попиваха всяка негова дума. И с право. Днешните Военноморски сили не са онези с дървените кораби и железните мъже от миналите дни. Днес нещата стоят обратно. Да, имаме всичките технологии. И младоците, които в наши дни преминават през базовото обучение по подводна диверсия, вероятно са по-образовани от онези преди тях. Но Гроус и старшините като него са ветерани от едни Военноморски сили, чиито традиции могат да бъдат проследени директно от Бил Холси^[1] през Фарагът^[2] и Джон Пол Джоунс^[3]. Те знаят историята, която твърде често бива пренебрегвана от днешните четиризвездни мениджъри-предводители.

Натоварихме се в колите си и отидохме в Клиъруотър. Аз пътувах с Гроус и му обрисувах ситуацията ни. Той пръсна задника ми по начин, който би накарал Рой Боъм и Ев Барет да завидят, пресуши последната бира от големия термоохладител на износената седалка, смачка все още изпотената кутия в лявата ръка, сякаш е хартиена салфетка, метна я през рамо през отворения прозорец на своя добре използван, но поддържан дизел и ме прасна с опакото на ръката достатъчно силно, да ми изкара дъха.

— Не се притеснявай, синко — каза той. — Ще те оправя за нула време.

Това беше казано съвсем непретенциозно — и повярвах напълно.

Седяхме в добре обзаведената кабина на яхтата му и разглеждахме морски карти. Снабдителният кораб на фирма „Паджар“ беше тръгнал от пристанището в Тампа горе-долу по същото време, когато ние тръгнахме от пристана на Гроус в Клиъруотър. Гроус прецени, че средната му скорост е малко повече от шест възла — това е малко под десет километра в час, за неморяците сред вас. Първоначалната фаза на пътуването — от Тампа към канала през залива Тампа бей, под моста „Съншайн“ и около Сейнт Питърсбърг, откъдето да влезе в Мексиканския залив — имаше тридесет и девет мили според картите на Гроус. Ако разделим милите на скоростта, получаваме 5,5 часа.

Яхтата на Гроус, която той беше нарекъл ДТГНМ^[4], се движеше с максимална скорост малко над осем възла и можеше да измине шестстотин морски мили със своите два дизелови двигателя „Леланд“ от по сто конски сили всеки с крейсерска скорост 6,5 възла. След като направихме изчисленията и отчетохме всички променливи, установихме, че имаме два и половина часа, за да се приготвим за път, да можем да пресрещнем снабдителния кораб при излизането му от канала и да го проследим до целта му.

В една нормална яхта от клас „Гранд Банкс“ могат да спят осем души в нормални обстоятелства: двама във всяка от каютите на носа, двама в средните и двама в главната каюта, която има кушетка, превръщаща се в двойно легло. Е, при нужда можехме да спим в горещи койки. А, редакторът иска от мен да му обясня този моряшки термин. Окей. Спане на горещо е, когато три смени моряци спят на една и съща койка, защото няма достатъчно място на борда на кораба (или подводницата) за легла за всеки човек. Койката остава топла и изразът гореща койка е създаден, за да го обясни. Доволен ли си, скъпи редакторе? Добре, да се върнем към разказа си — тъй като се намирахме в тропиците, можехме да спим и на предната палуба или на мостика.

Единственото оръжие на борда беше пушката му за лов на акули — „Мосберг“ дванадесет милиметра от неръждаема стомана и тухла, което означава петдесет патрона с кух връх. Нямахме проблеми с това, защото носехме оръжие от Мичиган с любезното позволение на армията на Съединените щати, както и цял товар с лайна и патрони.

Като за бегълци имахме и доста оборудване. Бинокъл за нощно виждане. Чифт радиоапарати на секретна честота, както и клетъчните телефони, които бях закупил. А лодката на Гроус имаше почти всяка електронна играчка, за която може да се досети човек. Спътников целеуказател му позволяваше да определи точно местонахождението си и да проследи даден курс. Притежаваше последното свръхвисокочестотно оборудване. Монтирал беше и най-новото поколение радарно и късовълново оборудване. Имаше компютър и модем. Дори и факс.

И ако всичко това откажеше, пак можехме да следим жертвата си. Маякът на Следствената служба на Военноморските сили още работеше и можехме да следваме снабдителния кораб на разстояние до шест мили — към десет хиляди метра, — което ни даваше добро прикритие.

Разбира се, нямахме никакво оборудване за качване на борда, никакви неща за плуване, никакви лодки „Зодиак“ или китоловни корабчета, нито пък допълнителни гумени резервоари с гориво за яхтата. Но какво е животът без приключения?

Затова импровизирахме. Гроус удари един банкомат и получи шепа долари. Стиви Уондър раздаде последните останки от парите в брой от Свещеника и ние си ги разделихме. След това Пик, Малката бира, Алигатора и Пачия крак отидоха в спортния магазин на Клиъруотър и купиха очила, плавници, ножове и всички алпинистки въжета, които имаха на склад. Гризача и Гадния откриха чудния свят на разпродажбата на остаряло военно оборудване в един магазин и закупиха десет метални бидона по пет галона за допълнително дизелово гориво, десет червени пластмасови туби за бензин от по пет галона, пет компаса за поставяне на ръката и пет компаса марка „Силва“ за окачване на врата, десет комплекта бойни дрехи — интересно наименование за колани, обувки за стъпване по корали, както и мрежести щурмови жилетки, всичките в черно с изключение на обувките за корали, които бяха сини, и дузина инфрачервени осветителни пръчки „Циалум“.

Чери отиде в „Уин Дикси“^[5], откъдето се запаси с храна за цяла седмица и, най-важното, бира. Док Трембли изтича до щанда за лекарства в „Пигли Уигли“^[6], където събра една цяла тактическа аптечка за даване на първа помощ — всичко от болкоуспокояващите лекарства до шините, които разпредели по категории и постави в пластмасови торбички марка „Зиплок“ за замразителни камери. След това торбичките бяха натъпкани в джобовете на бойната му жилетка. Каза, че пликовете щели да държат всичко сухо. Надявах се да е прав — мразя мокър аспирин.

След като приключи с имитацията си на Флорънс Найтингейл^[7], отиде с Гроус до близкия търговец на лодки „Зодиак“, където платили една пачка от парите на Гроус за най-малката твърда надуваема лодка с извънбордов двигател с четиридесет конски сили, която имало в склада. Гледах как караха с проклетата лодка, стърчаща от задния край на пикапа на Гроус. Нямах представа къде, по дяволите, щяхме да сложим проклетата лодка, но беше по-добре да имаме, отколкото да нямаме такова нещо.

Подреждахме, трупахме и складирахме един час, докато Гроус остана доволен, че всичко е наред. Напълни резервоарите и провери дали допълнителните туби са пълни с дизелово гориво и бензин. Накрая огледа яхтата си… и нас. Винаги съм смятал, че терминът „преглед от носа до носа“ е клише. Но като гледах с какво внимание Гроус се отнася към подробностите, разбрах, че не е клише, а житейски факт.

Обяви ни за готови. Изпрати на Мъгс едно обяснение на ситуацията с разкривен почерк, подписа го със СВПСШ — съкратено от Сери В Плоската Си Шапка, старшинска ругатня, предназначена за други старшини, — след което зае позицията си на мостика и нареди на Уондър да откачи електрическите и телефонните кабели, които преминаваха от кабината към едно табло на пристана. След като това беше приключено, той включи двата дизела. След минутка-две, прекарани в слушане на гърления им рев, той спря двигателите и с гръмотевично ромолене каза на Уондър да свърже всичко отново. Гроус се качи на пристана, изтича нагоре по дока, метна се в пикапа си и с рев замина, без да каже нито дума.

Двадесет минути по-късно беше отново при нас. Приближи пикапа и извади от задницата му купчина, която наподобяваше мрежа за лов на риба тон. Нави я на топка, хвърли я на рамо, пренесе я надолу по пристана и я метна в кабината на яхтата.

Погледнах мрежата и попитах:

— Това пък за какво е, по дяволите?

Гроус не ми обърна внимание. Спусна се на палубата, вдигна мрежата, набута я напред и я събра в един шкаф до рулевата рубка. Отново се издърпа на мостика и направи пълен предварителен преглед на всичките си часовници и манометри, въпреки че беше го сторил само преди по-малко от половин час. След като се убеди, че всички системи са в готовност, запали двигателите и си поигра с газта, докато остана доволен от звука им. Тогава чак махна на Уондър да откачи електрическите и телефонните кабели и даде сигнал на Чери и Гадния да откачат въжетата на носа и кърмата.

Те се подчиниха бързо. Той изчака, докато младоците навият правилно въжетата и се метнат на борда. Бутна лостовете за хода, бавно отклони яхтата на осем, девет, десет метра от дока, отново премести лостовете за малък назад, завъртя руля и обърна толкова лесно назад, сякаш яхтата му беше закачена на ос по средата. После, насочил се в правилна посока, той даде повече газ и плавно влезе в канала.

Накрая се спусна в рулевата рубка, дръпна една бира „Куърс“ от хладилника, отвори вратата отдясно, погледна към мен и отговори на въпроса ми с въпрос:

— Не каза ли, че ти трябва пещерняшка стълба, заднико?