Олег Шмельов, Владимир Востоков
Завръщането на резидента (4)

Глава 4
„Умря скоропостижно“

Преди да изясним какво се случи по-нататък, необходимо е да разкажем за една акция, осъществена от Михаил Тулев малко по-рано.

Скоро след завръщането му от Съветския съюз той получи триседмичен отпуск и замина за Франция.

… Малкото градче, където в едно топло лятно утро пристигна Михаил Тулев и си взе под наем ситроен, беше разположено в китно място, предразполагащо към почивка.

Но той пристигна тук не да почива. Това, с което се занимаваше, се нарича частно търсене. Искаше да изясни обстоятелствата около смъртта на баща си и знаеше, че няма да се успокои, докато не открие цялата истина.

Михаил и преди подозираше, че думите в некролога „Умря скоропостижно“ не са нищо друго, освен благопристойна щампа за прикриване на истината. В Москва полковник Марков му показа, изпратена им по незнайни пътища, снимка на автомобилна катастрофа, където в една от жертвите Михаил позна баща си! Тогава стана дума, че катастрофата вероятно е умишлено предизвикана. По-късно, малко преди да отпътува за Одеса, Михаил помоли Марков да му покаже снимката още веднъж и след като я разгледа внимателно, той се усъмни, че лежащият до обезобразената кола е неговият баща… Докато беше в Центъра, един приказлив стар познат, с когото веднъж се бяха заседели дълго в ресторанта, му подхвърли, че Одуванчик, тоест бащата на Михаил, граф Тулев, не е умрял от собствената си смърт. По-късно, вече в Париж, общувайки с познати от старата руска емиграция, се наслуша на двусмислени съболезнования, Михаил намери човека с прякора Дон, когото Центърът беше завербувал преди двадесет години, но който поради характера си не приличаше нито на агент, нито на провокатор и се отнасяше към тях двамата, бащата и сина Тулеви, с голямо уважение, даже с преклонение, защото Тулев-старши веднъж се беше застъпил за него пред високото началство. Този човек твърдеше със сигурност, че са пречукали стареца. Не, той нямаше никакви доказателства, но две седмици преди смъртта си Тулев дошъл при него в бара — бил бодър и някак си подмладен, откакто минал в оставка. Изпил две чаши коняк, на прощаване намигнал весело и казал: „Хубавичко е при теб. Ще наминавам…“

Според официалната версия Александър Николаевич Тулев умрял вследствие на остра сърдечна недостатъчност. За човек, прехвърлил седемдесетте, няма нищо чудно в това, но Михаил знаеше, че сърцето на баща му работеше като мотор и той помнеше не веднъж думите: „Не, синко, ако умра, то няма да бъде от сърцето. От черния дроб ще бъде може би, макар че, бог ми е свидетел, винаги съм пил с мярка…“

В Париж не научи нищо по-съществено, затова Михаил се отправи към малкото градче, където баща му беше живял през последните две години.

Жилището, къщичка сред малка градинка край града, по московски би могло да се нарече вила.

Къщата е обикновена, дървена, с три външни стъпала от бял мрамор. Имаш чувството, че не мраморният вход е построен към къщата, а къщата към него. Михаил тъжно си помисли, че вероятно тези мраморни стъпала са напомняли на баща му за къщата край Петербург — с нищо друго не можеше да си ги обясни.

Вратата беше заключена с два ключа, на прозорците имаше капаци с катинари. Михаил обиколи къщата, огледа прецъфтелите ябълки. Дърветата бяха завързали малко плод, градината изглеждаше съвсем запустяла.

Михаил отиде в кметството и там един възрастен чиновник му каза, че домът на господин Тулев според завещанието на покойника принадлежи вече на неговия син. Михаил не носеше в себе си документи за самоличност, затова прибягна до безотказното средство — бакшиша, за да получи ключовете от къщата: гореше от нетърпение да надзърне в последното убежище на баща си…

Той очакваше да го лъхне дъх на застояло, но в стаите и кухнята цареше онзи особен порядък, присъщ на акуратния самотник, свикнал да се оправя без чужда помощ. Даже прахът сякаш бе бърсан само преди седмица. В барчето под телевизора имаше няколко бутилки и чаши.

Михаил не намери никакви книжа, освен платени сметки за електричество и рекламни проспекти. Това беше странно: той знаеше, че баща му тайничко пишеше стихове. Естествено, че тези, за които баща му работеше толкова години, не можеха да оставят на произвола на съдбата неговия архив, но да отмъкнат всичко до последното листче — това вече беше прекалено. Явно някой се е престарал.

Михаил напусна къщата, като заключи с два ключа. Овладя го странно чувство, неизпитано досега: като че ли го бяха ограбили, но какво му бяха отнели, не можеше да разбере…

Той тръгна по-скоро машинално, отколкото по силата на разума, да търси съдебномедицинския експерт, който съгласно закона е бил длъжен да състави протокол за смъртта на Александър Тулев. Но преди това реши сам, със собствените си очи, да прочете протокола. Обърна се за съвет към познатия му вече чиновник в кметството, който го свърза с отговарящия за гражданско състояние. Още сто франка и в ръцете на Михаил се появи листа, върху който беше написано, че Александър Тулев, седемдесет и четири годишен, умрял от кръвоизлив на мозъка, причинен от силен удар в дясното слепоочие. Травмата вероятно е от падане върху ръба на мраморната стълба, до която е намерен трупът. По какъв начин е паднал не беше отбелязано. Следваше подробно описание, че раната съвпада с очертанието на ръба на последното стъпало.

Михаил научи от чиновника, че експертът, подписал акта, е патологоанатом в градската болница. След половин час Михаил пристигна в болницата. Там му казаха, че доктор Астие си е в къщи, тъй като вече една седмица в градчето никой не е умрял и няма работа за патолога, а при това докторът имал алергия при цъфтежа на тютюна. „Вижте какъв цъфтеж имаме“ — добави дежурната сестра, протягайки ръка към прозореца.

Михаил лесно намери квартирата на доктор Астие. Патологоанатомът му отвори вратата, държейки в лявата ръка носна кърпичка — очите му сълзяха и даже в полутъмното антре Михаил забеляза зачервените клепачи на доктора.

Нямаше смисъл да започва отдалече, защото на кого другиго ще са чужди всякакви прикрития, както на патологоанатома, чиято специалност е хладнокръвно да отваря човешкото тяло и безпристрастно да потвърждава или опровергава диагнозата, поставена приживе от лекуващия лекар. Михаил каза, че е син на покойния Тулев и започна да задава въпроси.

Да, отговори доктор Астие замислен, помня онази аутопсия. Сърцето ли? Мосю Тулев имаше сърце на четиридесетгодишен. Мозъкът? Кръвоносната система и кръвоснабдяването били нормални. Могъл ли е мосю Тулев да падне от внезапно главозамайваме? Хм, хм, това е вече из областта на предположенията, където най-добре се чувствуват терапевтите или психиатрите, но на патолога е категорично забранено да се подвизава в тази сфера…

Те бяха в кабинета на доктора — домакинът зад бюрото, Михаил на канапето — и след този ироничен отговор двамата едновременно станаха, почувствували, че или трябва да прекъснат разговора, или да говорят съвсем откровено.

— Кажете, докторе — попита Михаил, — може ли човек да получи такава рана, просто падайки на слепоочието върху стъпалото?

— Вашият баща беше висок на ръст — уклончиво отговори докторът. — По-висок от вас…

Михаил рискува: извади от джоба си портмонето и го сложи на бюрото.

— Можете да разчитате на моето мълчание — каза той, гледайки в упор сълзящите очи на доктора. — И на портмонето ми също.

Астие се усмихна.

— Веднага приберете това. Или веднага си отивайте.

Михаил бързо скри портмонето.

— Извинете, глупав навик.

— Какво ви доведе при мен? — гневно произнесе докторът. — Конкретно!

— Моля ми, кажете, действително ли е паднал?

— Не мога да зная това.

— Но характерът на раната…

— Хората падат, подхлъзвайки се на бананова кора, и се удрят смъртоносно…

— Аз внимателно прочетох смъртния акт — каза Михаил, навеждайки очи. — Раната е описана много подробно…

— Вие лекар ли сте?

— Не. Но ми се иска да докажа, че баща ми не е могъл да падне сам. Той не се е подхлъзвал на бананова кора…

Докторът се обърна към прозореца и попита тихо:

— В болницата ли ви дадоха моя адрес?

Михаил почувствува, че ледът се разчупва.

— Да. Но повтарям: можете да бъдете сигурен в моето мълчание.

— Е, все едно… Изобщо възможно е вашият баща да е ударен по слепоочието с тежък предмет. Ако ударът не е нанесен отзад, значи е бил от левак. Що се касае за съвпадението на очертанията в черепа и на стъпалото, всичко е вярно. Повече от мен не чакайте.

— Благодаря ви, докторе!

— Няма за какво. Бъдете здрав, не сте ме виждали.

… Михаил така и не разбра защо доктор Астие направи това внимателно, но не без значение признание. Може би просто съвестта е заговорила? Каквото и да е, благодарност към патологоанатома…

Михаил реши да поразпита съседите и най-напред тези, които бяха най-близо до къщата на баща му. Не можа да се добере до нищо съществено, докато не поговори с агента на компанията по продажба на недвижими имоти, който живееше малко встрани. Той си спомни, че малко преди смъртта на стареца видял около неговия дом някакъв човек на около тридесет — тридесет и пет години, облечен в работен комбинезон, с куфарче в ръка. Мосю Тулев тогава отсъствувал, агентът знаел и поради това си позволил да влезе в двора и се поинтересува какво иска посетителят. Онзи отговорил, че се занимава с ремонт на частни къщи и търси подходяща клиентела. Обикаля вилите и гледа дали няма кандидати за капитален или текущ ремонт. Агентът по продажба на недвижими имоти бил напълно удовлетворен от това обяснение, но го посъветвал да не търси работа в града: той знаел точно, че къщите на богатите собственици засега не се нуждаят от ремонт, а бедните собственици нямат излишни паря за това. Така се разделили.

След тази среща Михаил предположи, че така нареченият майстор по ремонт не е идвал случайно. Могъл е да вземе отпечатък от ръба на мраморната стълба. Ако е така, значи тук имат пръст професионалисти от висока класа. Центърът няма със собствени ръце да премахва стареца — това не е в неговия стил. По-просто е да наемат професионален убиец от тайните синдикати, които работят по поръчка.

В Париж Михаил отново се обърна за помощ към Дон. Разказа всичко, което успя да научи. Онзи обеща да му помогне, и на Михаил не му оставаше нищо друго, освен да се настани в тихото малко хотелче и да се заеме с четене на книжки.

В края на втората седмица Дон се обади по телефона и каза, че има новини, но не е желателно да се срещнат в бара. Михаил го покани в хотела.

— Така си и мислех — каза Дон още от прага не толкова мрачно, но унило.

— Какво именно? — Михаил посочи с ръка креслото до масата. Дон седна. — Какво научи?

— Чувал ли си за Франсис Боненан?

Михаил повдигна вежди, като се мъчеше да си припомни нещо.

— Не е ли свързано със случай Чомбе?

— Да. Той задигна Чомбе и го докара в Алжир.

— Той ли е убил баща ми?

Дон вдигна ръце и възкликна:

— Не! Не!

— Тогава за какъв дявол ни е този Боненан?

— Срещнах един тип от неговата компания, който ми разказа интересни неща.

— Например? — Михаил започна малко да се дразни от заобикалките.

— Той имал дружба с един човек на име Карл Брокман, също от тяхната банда, и този Брокман се изпуснал пред него, че успял за една година да спечели седемдесет хиляди долара чисти. Покрай работите на Боненан.

— Накратко — Брокман е убил баща ми?

— Най-вероятно.

— Какво общо има тук Боненан?

— Ами това са гнусни хора и няма да ти бъде лесно.

— Значи Карл Брокман…

— Е, нали разбираш, имената на такива са твърде условни. Както и нашите.

Михаил запали цигара, разходи се към вратата и обратно, попита:

— Как изглежда?

— Не са ми казали. Само разбрах, че е малко над тридесетте.

— Къде се намира сега?

— Онзи тип казал, че неговото приятелче заминало за Лисабон преди три месеца.

— Какво ще прави в Лисабон?

— Там има една агенция по разпространение на печата, която нищо не разпространява, а вербува наемници за колониите.

Михаил погледна Дон с възхищение. За такъв кратък срок даже Интелижън сървиз не би могъл повече да научи. Това е работа от висша класа, но Дон не можа да я представи бомбастично. За съжаление такива не могат да преуспеят в живота. Виж, когато работата е за пет пари и се иска повече фантазия, тогава кариерата ти е осигурена.

— Как мога да ти се отплатя? — попита Михаил замислено.

— Не бързай, когато се срещнеш на тясно с Брокман, ще почнеш да ме ругаеш.

Михаил се усмихна.

— Нищо. Как се казва твоят осведомител?

— Марк Хайзелс. Белгиец.

— Моля те, Дон, постарай се да уточниш къде е Брокман. Сега не мога да се добера до него, но все ще дойде време и за това.

— Ще се постарая. Изобщо щом веднъж човек е станал наемен убиец в колониите, това е задълго, разбира се, ако не го пречукат. Така че няма да ми бъде трудно да го намеря. Ти знаеш, че имам добри контакти с тези хора…

Дон си тръгна, а Михаил почна да си стяга куфара.

Не, той не забрави, той винаги помнеше думите на генерал Сергеев: „Отмъщението ще ви бъде лош спътник“. Но той не можеше да се пребори със себе си — трябва да намери убиеца на баща си. Отпускът му обаче свършваше. Михаил се върна в Центъра.