Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Грешката на резидента (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Возвращение резидента, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2016)

Издание:

Олег Шмельов и Владимир Востоков

Завръщането на резидента

 

Библиотека „Лъч“ №63

Разузнавачески и приключенски романи и повести

 

Издательство „Молодая гвардия“, Москва, 1981 г.

 

Редактор: Малина Баева

Художник: Антон Антонов

Художествен редактор: Христо Жаблянов

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Таня Симеонова

 

Руска. Първо издание. ЛГ VI.

Тематичен №23/9536322411/5617–75–82.

Дадена за набор на 7.IV.1982 година.

Подписана за печат на 29.VI.1982 година.

Излязла от печат на 22.VII.1982 година.

Поръчка №56. Формат 84×108/32.

Печатни коли 22.

Издателски коли 18,48.

УИК 17,86.

 

Цена на книжното тяло 1,96 лева.

Цена 2,06 лева.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДПК „Димитър Благоев“ София, 1982

История

  1. — Добавяне

Глава 12
Следата на Хофман

Изработеното от десетилетия правило не позволяваше на Михаил да направи окончателни изводи върху несигурната основа на единичния случай, още по-малко от първото впечатление.

Той вече откри, че мършавият субект, когото Михаил считаше за „опашка“, следи не него, а Брокман. За да се убеди окончателно в това, трябваше да провери още веднъж една подробност.

След обяд Михаил погледна през прозореца и като забеляза сред пешеходците мършавия, каза на Брокман:

— Ще отида да се поразтъпча малко.

— Купи немски вестници — помоли Брокман.

Днес те не бяха излизали от стаята.

Михаил отиде в своята стая, облече топло палто, сложи вълнената скиорска шапка, която си беше купил тук, в Гщад.

Излезе от хотела, но не тръгна веднага, защото искаше да попадне в очите на „опашката“. Михаил запали цигара и постоя на входа с вид на човек, размисляш дали да се разходи, или да се върне, тъй като времето беше неприятно, влажно, макар че дъждът и снегът бяха престанали да валят още на обяд и небето се беше изчистило.

Най-после преследвачът се обърна към него и Михаил забеляза беглия му поглед. Даже се усъмни дали наистина е преследвач. Нима някой може да се довери на такъв неумел човек? Цял ден стърчи пред хотела и зяпа.

Наистина по тази улица минават едва ли не всички живеещи в Гщад, както местните жители, така и пребиваващите, но трябва ли с такова неприкрито усърдие да тъпчеш на най-видното място?

С бърза, широка и демонстративна крачка Михаил пресече улицата и застана на тротоара в момента, когато преследвачът се обърна. Едва не се сблъскаха. Погледна Михаил право в лицето и премести погледа си. Михаил тръгна след него, задмина го и пое към гарата.

Оттатък хотела улицата правеше завой. Михаил спря зад завоя. Преследвачът не се появи.

Купи вестници, разходи се из гарата, върна се и отново видя мършавия…

Следващата сутрин кракът на Брокман попремина и той се накани да подиша чист въздух. Михаил се оплака, че е спал лошо и иска да полежи. Брокман излезе сам.

Михаил наблюдаваше от прозореца на своята стая как „опашката“, след като видя Брокман на улицата, влезе бързо в хотела — това пък беше съвсем непонятно… Нали трябваше да следва своя обект, тоест Брокман…

Но след няколко секунди всичко се изясни: мършавият излезе, съпроводен с мъж, облечен със сива велурена шуба и зелена шапка. Отправиха се надясно след Брокман. По-точно, вторият остана долу, до бара, където води коридорът с цветните стъкла. Михаил разбра после, че от бара има друг коридор, който води към помощните помещения на хотела, кухнята и към двора.

Ето каква била работата… „Опашката“ не е една… Вероятно вторият е пристигнал вчера или тази сутрин и не познава Брокман. Сега мършавият ще му го покаже…

Михаил си спомни онова място от изповедта на Брокман, където ставаше въпрос за първата му работа в Щатите и как Алоиз изготвил лъжлива следа за полицията — шофьорска книжка на името на някой си Ричард Смит, оставената кола, пистолета, който Брокман пипал само с ръкавици и на чиято дръжка, както и на кормилото на колата, вероятно предварително са оставени отпечатъци от пръстите на този Смит…

Ако и тук работи Алоиз, би могло да се очаква всичко. Хората, замислили да премахнат Брокман, няма да си жалят труда да разиграят всичко това, че да насочат полицията срещу неговия спътник. Например, ако Брокман отиде заедно с Михаил в планината, там с Брокман ще се случи нещо и, естествено, подозрението ще падне върху неговия другар. И персоналът в хотела, и много други в града при необходимост ще потвърдят, че с никого другиго, освен със своя неотлъчен спътник Брокман не е общувал, никъде не се е появявал без него.

Всичко се обърна на сто и осемдесет градуса: този, когото Михаил се канеше да накаже заради смъртта на баща си, сега беше длъжен да пази заради собствената си сигурност и заради поставената му задача.

Беше ясно, че готвят Брокман за изпращане в Съветския съюз. Съпоставяйки изповедта на Брокман и сондажа на Монаха относно Павел-Бекас дали е способен да убие човек, не беше трудно да се направи изводът, че Брокман се изпраща във връзка с много важна работа. Може да се предполага, че Монаха има намерение да използува богатия опит на Брокман като професионален убиец. Значи Брокман не трябва да пострада тук. Той ще бъде под наблюдението на полковник Марков. Ако го премахнат тук, ще изпратят друг, когото Михаил няма да познава. А това е далеч по-лошо…

Той не се укори в непоследователност, когато почувствува, че жаждата му за мъст се изпари. Причината беше, че вече не изпитваше ненавист към Брокман, а само дълбоко чувство на жалост и презрение. Той разбираше, че това е неуместно по отношение на типове, подобни на Брокман. Но то бе предизвикано от въздействието на откровената изповед на Брокман за страшния живот, който му е отредила съдбата. Може на друг това да се стори неестествено, но Михаил се отнесе към него след изповедта даже със съчувствие и не като към човек, а като към звяр — куче или котка. Нали стопанинът учи своето куче още от малко да се нахвърля върху всеки, който престъпва прага на неговия дом, и ако в края на краищата кучето ухапе някого сериозно, нима него трябва да обвиняват? Нима може звярът да се привлече към съдебна отговорност?

Светът, в който е израснал Брокман, го е направил такъв, какъвто е. В този свят всеки изкарва прехраната по начин, който му е достъпен. Брокман е печелел от убийства и това е толкова в реда на нещата, колкото са и борсовите операции или свещеното право на частната собственост. В същност Брокман не е сгрешил даже против своята съвест, ако, разбира се, я има, тъй като е действувал според законите на обществото, в което е имал щастието да живее.

Да, някой може да каже, че рязката промяна в отношението на Михаил към убиеца на баща му е неочаквана. Михаил също би могъл да премине през онези кръгове, които завъртяха Брокман, но той достатъчно дълго и непосредствено беше наблюдавал средата, в която се формират човекоподобни създания, прилични на Брокман, почувствува върху себе си нейната разложителна сила и затова изпитваше милосърдие към тези, които или поради слаб характер, или поради стечение на обстоятелствата станаха сляпо оръдие на злата воля. В същност Брокман връщаше на света това, което беше получил от него. Казано е: „ще ти отвърна със същото“… Библейските истини са като тоягата — винаги с два края… Фарисеите-моралисти, смятащи се за изразители и хранители на най-свободния, най-християнския, най-възвишения дух на земята и обществото, ще въстанат срещу такава трактовка, но Михаил знаеше добре истинската цена на проповедите на апостола, които се изплащат по същия параграф, в който са начислени и разходите за реклама. Той знаеше, че е прав…

Михаил стоеше до прозореца и видя връщащия се Брокман. Той едва накуцваше. След минута на вратата се почука, Брокман влезе и, сядайки, каза:

— Рано излязох, кракът ме боли.

— Върви си легни, с това шега не бива. Полежи два-три дни — посъветва го Михаил.

— Да… Какви са ти плановете?

Преди да отговори, Михаил погледна през прозореца. Единият от преследвачите, мършавият, беше там.

— Трябва да прескоча до Берн, да изясня нещо с банката.

— Напускаш ме значи? — тъжно каза Брокман.

— Довечера ще се върна. А ти, за да не скучаеш, повикай доктора. Той като че ли обожава коняка. Ще поиграете на карти.

— Благодаря за съвета. Така и ще направя.

След като изпрати Брокман до неговата стая, Михаил се облече и излезе от хотела. Преследвачът го забеляза, но не тръгна след него…

Пътуването до Берн не бе само за проверка. За всеки случай той изтегли остатъка от сметката си в банката и по този начин скъса последните нишки, свързващи го с Швейцария.

След като пренощува в хотела на Цайххаусгасе, на следващата сутрин Михаил се върна в Гщад.

Около техния хотел дежуреше муцунестият тип със сивата велурена шуба.

Михаил попита портиера:

— В стаята си ли е номер двадесети?

Портиерът погледна полицата с ключовете:

— Да, тука е.

Михаил се качи на втория етаж, почука на вратата на Брокман от приличие и, както винаги, веднага я блъсна, но вратата беше заключена.

— Кой е? — чу той разтреперания глас на Брокман и помисли: „Вероятно е с момиче“.

— Аз съм. Извинявай.

Ключът в ключалката се завъртя, щракна езичето на бравата.

— Влизай.

Михаил не искаше да повярва на очите си: Брокман, сам, посред бял ден седеше заключен в стаята!

— Защо се забави толкова? Къде беше? — попита Брокман с такъв тон, като че ли Михаил беше длъжен да се отчита за всяка своя крачка.

— Работата ме задържа. Защо си се заключил? — Михаил се помъчи да скрие, че забелязва необикновения израз на лицето на Брокман, нервност, която се чувствуваше в погледа и жестовете му.

Брокман отиде на пръсти до прозореца, но застана не срещу него, а отстрани, до събраните на едри дипли плътни щори. След това, като погледна през процепа между щорите и черчевето на прозореца, повика с пръст Михаил.

— Ела тук.

Михаил застана до него.

— Погледни — каза Брокман, като му отстъпи мястото.

На противоположния тротоар се разхождаше муцунестият.

— Нищо особено не виждам — каза Михаил. — Какво ми показваш?

— Този, с велура, виждаш ли го? — попита Брокман.

— Е, и какво?

— Не си ли забелязал нищо досега?

— И през ум не ми е минавало…

Брокман седна на кревата.

— Този младеж от вчера се мотае тук.

Михаил също се отдалечи от прозореца, запали цигара.

— А тебе какво те засяга?

— Неслучайно се мотае — злобно каза Брокман.

— Смяташ, че се интересува от теб?

— Всичко е възможно…

— Тогава излез и си изясни отношенията.

— Имаш много здраве! Ако е за мен, няма да се споразумеем. — Брокман си погледна часовника.

— Имаш ли оръжие? — попита Михаил.

— Имам, но за какво ми е? Зная как стават тези неща.

Нямаше смисъл да разубеждава и успокоява Брокман.

В главата на Михаил зрееше една идея.

— Ето какво — каза Брокман вече успокоен. — Говорих със собственика на хотела, той обеща да помогне. Наблизо, на около десет-петнадесет километра, има малко летище. Оттам може да се излети за Женева или Цюрих. Ако той уреди, ще ми помогнеш ли?

Михаил гледаше в стената и мълчеше. Брокман казваше истината: от прозореца на влака Михаил видя близо до Гщад самолетна площадка и на нея спортен самолет.

— Ще видим — разсеяно отговори Михаил.

— Страхуваш се значи? — Брокман поклати глава. — Има за какво.

Михаил мълчеше.

— Трябваше да си набавя ризница, но все си мислех, че няма да ми потрябва — каза Брокман.

— Да, с ризница е по-спокойно — съгласи се Михаил.

— Пистолет и ризница — това са надеждни приятели. Най-верните. — В гласа на Брокман имаше горест. — По-верни от всички живи приятели.

„Късно си се сетил“ — помисли Михаил, но каза съвсем друго:

— Стоманената каска и бронираният автомобил също са надеждни приятели. А също така коняка… Няма ли да си пийнем?

— Не, не искам.

Михаил стана.

— Ще отида в бара.

Той излезе. Крачейки по дебелия пружиниращ килим, той чу щракането на ключа — Брокман заключи вратата след него.

Но той не отиде направо в бара. Най-напред се отправи към собственика на хотела, в работния му кабинет. Като изчака да освободи стаята един от служителите, Михаил попита дали не може да получи една кола, за да отиде до Берн. Собственикът помисли и каза, че може да се уреди — ще му даде своята кола. Тогава Михаил помоли да му разреши да остави колата в Берн — ще я намерят при хотела на Цайххаусгасе. Той, разбира се, е готов да заплати колкото е необходимо. Собственикът погледна към тавана, помълча и назова сумата. Михаил сложи парите.

— Много ви моля — каза той, — нека след четвърт час колата да бъде в двора.

— Добре. Ще изпратя Жорж в Берн да я прибере.

На Михаил му беше все едно кого ще изпратят в Берн. Той плащаше на собственика на хотела.

Слизайки в бара, Михаил видя до стойката мършавия — купуваше си цигари — и отбеляза: значи тук е организирана сигурна блокада. Съдейки по всичко, Брокман не би могъл да я разкъса.

Той изпи чаша скъп коняк. Барманът се отнасяше към Михаил почтително, тъй като клиент, пиещ такъв коняк, е достоен за уважение. Михаил не гледаше преследвача, но чувствуваше върху себе си неговия поглед. Според идеята, която назряваше у Михаил, той трябваше да установи контакт с преследвача, но чувството му подсказваше, че не бива да изпреварва събитията. Те можеха сами да проявят инициатива, така щеше да бъде по-добре…

В коридора с цветните стъкла, които толкова се харесваха на Михаил, той чу зад гърба си бързи крачки и се зарадва.

Преследвачът го догони в хола до входа.

— Извинете, само две думи. — Преследвачът говореше на френски, гласът му беше тънък, нежен.

— Какво има? — Михаил се спря.

— Вие сте приятел на Брокман? — Той премина в шепот, но Михаил нямаше намерение да шепне и каза високо:

— Заедно пристигнахме тук.

— Това зная — прошепна преследвачът. — Говорете, моля, тихо, там е портиерът.

Михаил понижи глас, но отговори грубо:

— Нямам какво да говоря с вас.

Мършавият, който беше по-нисък от Михаил с половин глава, го докосна с кутрето за рамото.

— Още две думи.

Михаил си дръпна с погнуса рамото и отстъпи крачка.

— Говорете по-кратко. Нямам време.

— Съветвам ви да не придружавате Брокман. Нека се разхожда сам.

Михаил го измери с презрителен поглед, но стоящият пред него не обръщаше внимание на такива дреболии.

— Ще предам думите ви на Брокман — обеща Михаил.

— Това не ме вълнува — бързо прошепна преследвачът. Михаил забеляза, че той си има някакво достойнство.

— Ами ако ей сега позвъня в полицията?

Преследвачът отговори, без да се замисля:

— Не ви съветвам. За какво ще се пъхате в чужда работа? Излишни грижи.

Да се благодари и на това, че те не смятаха да стоварват вината за готвеното убийство на него, Михаил. Той попита:

— Какво още ще ме посъветвате?

— Ако питате сериозно, по-добре е да заминете оттук. За какво ви е той? Вие не сте приятели.

— Откъде знаете толкова много?

— Все нещо знаем.

Моментът беше подходящ и Михаил пристъпи към изпълнение на своя план.

— Услуга за услуга — каза той миролюбиво. — Аз имам една молба към вас. Но хайде да отидем в бара, ако нямате нищо против.

Мършавият се усмихна.

— Такъв разговор повече ми харесва.

Те седнаха на масичката в ъгъла — в залата нямаше никой.

— Да си поръчаме ли нещо? — предложи Михаил.

— Не, аз не пия, когато съм на работа.

— Разумно е. Да се запознаем.

— Приятелите ме наричат Чарли.

— Аз съм Мишел.

— Много ми е приятно. И така, за какво ще говорим?

— Вие казахте, че сега сте на работа.

— Да, точно така.

— Но нали вие не сте държавен служител?

Разговорът се водеше като между двама приятели, които си разменят реплики от нямане какво да правят, просто да убият времето. При последната забележка на Михаил Чарли се разсмя.

— Точно така, не съм държавен.

— Значи работите за частно лице.

— Вие като че ли четете отнякъде.

Михаил отдавна беше забелязал, че простотата и убеждението при подобни случаи действуват на повечето хора предразполагащо. Като поразгледа своя събеседник отблизо, той прецени, че с ум не блести. Можеше да вземе юздите в свои ръце.

— В тази бележка е написано името на вашия господар.

Против очакванията, Чарли не се учуди. Оказа се, че и той може да разсъждава просто, на което се и надяваше Михаил, като пусна пробната топка. Чарли каза:

— Ясно, Брокман се е раздрънкал.

Михаил каза направо:

— Къде е сега Алоиз?

— А вас какво ви интересува?

Михаил стана сериозен.

— Как мислите, Чарли, за какво стърча тук с Брокман?

— Не е моя работа.

— Трябва да намеря Алоиз, а Брокман не знае даже сегашното му име.

Чарли малко се смути от такъв неочакван обрат.

— Нещо не разбирам… Вие познавате ли се с Алоиз?

— Бях познат преди двадесет и пет години, а след това изчезна от погледа ми.

Смущението на Чарли се смени с израз, който показваше: „А ние какво ще спечелим от това?“ Но той мълчеше и Михаил откри картите си.

— Кажете ми презимето на Алоиз и къде се намира сега. Ще ви дам за това петстотин долара и обещавам — на никого ни дума. С приятеля, който сега дежури на улицата, вие навярно не делите нито пари, нито…

— Стоп — тихо го прекъсна Чарли. — Парите у вас ли са?

— В стаята. Сега ще ги донеса.

— Ще заминете ли днес?

— Незабавно. Но при едно условие: не закачайте Брокман в близките дни, за да бъда вън от подозрение.

— Но ние нямаме намерение да го премахваме. Той ни е нужен жив засега.

— Това е по-добре.

Като си даде вид, че не бърза, Михаил запали цигара и бавно се качи на втория етаж. Преследвачът остана на масата.

На почукването Брокман не отговори веднага. Наложи се да почука втори път.

— Кой е?

— Аз.

Михаил влезе и бързо каза:

— Приготвяй се.

— Къде?

— В двора е колата на управителя на хотела, светъл ситроен. Ще легнеш на пода отзад.

— Какво си намислил?

— Трябва да изчезваме оттук. Ще минеш през бара, след това през служебния вход към двора.

— Колко време имаме?

— Обличай се бързо. Вещите не взимай.

У Брокман веднага се върна увереността в себе си.

Той попита с делови тон:

— Всичко ли си обмислил?

— Сега ще видим. Аз ще седя в бара с един от тези тъпанари. Вторият е на улицата. Слизай бързо.

В стаята си Михаил бързо прибра куфара, облече си палтото, излезе, заключи и слезе в бара. Чарли седеше на масичката с лице към входа. Трябваше да го премести, за да не види Брокман, като излиза.

Като постави куфара на паравана, Михаил помоли бармана да направи сметката, като прибави още два коняка. Барманът започна да смята. Чарли въпросително гледаше към тях. Михаил го повика с пръст. Когато дойде, Михаил го попита няма ли нищо против да пийнат на прощаване. Онзи не беше против.

Михаил се разплати, взе чашките и тръгна към масата пръв. Той седна на мястото на Чарли, така че Чарли беше принуден да седне с гръб към входа на бара и вратата, водеща към двора.

Тъкмо в този момент се появи Брокман. Михаил веднага извади от джоба си бележник и започна бавно да отброява банкноти от по петдесет долара. След това, като ги закри със салфетка, ги бутна към Чарли.

— Запомнете — каза онзи, скривайки парите, — Алоиз живее в Париж, в хотел „Савоя“, под името Грифитс.

Пиха. Михаил стана.

— Благодаря.

— Моля.

— Ще отида да си платя хотела — каза Михаил. — Наглеждайте куфара ми.

Този път усмивката на Чарли не се стори на Михаил противна.

Михаил плати само за себе си, като в същото време си помисли, че ще се наложи собственикът на хотела да претърпи загуба заради Брокман.

След това се сбогува с Чарли и отиде при колата в двора.

… Всичко мина отлично. След като оставиха колата при собственика на хотела в Берн, Михаил и Брокман се разделиха на цюрихското летище. Същата вечер Брокман отлетя за Дюселдорф. Михаил пренощува в Цюрих. Те не трябваше да се появяват в Центъра заедно. Освен това на Михаил му оставаше неизпълнен последният пункт от плана.

… На другия ден в седем часа вечерта Михаил слизаше по стълбичката на самолета на парижкото летище Орли, а в осем без четвърт позвъня от едно кафене в града на Дон.

Дон веднага дойде. Като разбра, че Тулев няма да го вика за нищо така бързо, той не зададе никакви въпроси за здравето, а направо попита:

— Какво трябва да направя?

— Колко е оттук до „Савоя“ пеша?

— Около десет минути.

— Моля ти се, отиди и разбери дали е още жив мистър Грифитс.

Да обяснява на Дон, че това трябва да направи много внимателно, не беше необходимо.

Той се върна след половин час.

— Там е. Номер седемнадесети, втори етаж. Сега при него гостува малка компания.

Михаил каза с облекчение:

— Така-а. — Замълча, като се облегна на масата и погледна Дон в очите. — Това, за което ще те помоля, може да ти се стори нечестно отстрани.

— Но аз не гледам отстрани — възрази Дон. — По-добре не губи време.

— Знаеш ли как да се обадиш в Интерпол?

— Ще науча.

— Ето какво трябва да им съобщиш: човекът, който се представя за Грифитс, е в същност отдавна търсеният престъпник Гюнтер Хофман. Те веднага ще разберат.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Как се изплаших!

— Нали, все пак анонимно позвъняване!

— Добре, добре — каза Дон. — Поседи тук, аз ще отида да се обадя.

Михаил не беше изпушил още цигарата си, когато Дон се появи в кафенето.

— Всичко наред ли е? — попита Михаил.

— Страшно са благодарни.

Михаил през масата потупа Дон по рамото.

— Благодаря ти.

Дон се намръщи — много важно, намерил за какво да благодари.

— Не ти ли трябвам повече?

— Ти винаги ми трябваш — много сериозно каза Михаил.

При такива случаи Дон се смущаваше.

— Е хайде, аз тръгвам, в бара сега е най-претъпкано.

Те се сбогуваха. Михаил гледаше подир Дон, докато не хлопна вратата след него. Поседя още двадесетина минути, след което се отправи към „Савоя“ и пристигна тъкмо навреме: до входа бяха спрели две полицейски коли. От тях се изсипа цяла тълпа: трима се скриха във входа на хотела, трима останаха на тротоара до входа.

Михаил се разхождаше по отсрещната страна на улицата. Не се наложи да чака много. Скоро от хотела излезе набит мъж, среден на ръст, с вдигнати ръце до лицето. Той беше с белезници. Съпровождаше го един полицай. Сигурно другите двама бяха останали в стаята да правят обиск.

Михаил имаше право да се похвали: военният престъпник Хофман все пак беше хванат. Но Хофман, това е минало, а заради бъдещето и главно заради себе си Михаил смяташе, че можа да отърве Брокман.