Дончо Цончев
Правилата (2)

Все помня отмерените движения на ръцете им — преждевременно загрубели; привидно бавните, дебнещи, всичко видели погледи на очите им — очакващи само обратната част на света, сянката на нещата от живота; все чувам внезапния скрит вик в гърдите си: „тука трябва да дойда!“ Бях втора година студент, минавах с рейса случайно. Случайно ги и видях — те работеха зад оградата. Чистеха каменливата почва, струпваха скалните отломъци на купчини и ги извозваха с ръчни колички. Деца и юноши между десет и осемнайсет години — така изглеждаха отдалеч, такива се и оказаха после. Миг е било — рейсът завиваше, — паметта ми го е превърнала в безконечно съновидение. И сега виждам отделни лица, дрехите им, движенията — дори съм си украсил този миг с техните думи. Моторът на рейса боботеше, те бяха далеч, невъзможно е да съм чул, а зная какво каза едно от момчетата, когато бутна с лакът съседа си и му сочеше рейса. Те бяха прави — единият с кирка, другият до количката — в късия миг, с две думи изприказваха цялата си съдба. Не зная думите точно, но то няма и значение — аз гледах момчетата. Виж — каза едното на другото — животът минава край нас.

Тогава реших, тогава чух оня вик в себе си и приключих един много стар спор между мене и мене. Точно така: не е ли човешкото мислене всъщност един диалог, не живеят ли на едно място — у всекиго — „за и против“, за всичко и против всичко?

За моето следване в института бях аз — осезаемият — мечтал съм го от дете. Бягах и скачах добре, вървеше ми във всички игри. Редовно се влюбвах в учителите по физкултура. Исках — като порасна — да им приличам. Да бъда такъв за очите на следващите момчета. Против моето следване в института отново бях аз. (В това отношение имах и много съветници.) Обичах учителката по химия и уроците, които тя ни предаваше. Дълго си фантазирах за чудния, таен и всемогъщ свят от атоми, йони и молекули — виждах се учен в бяла престилка, наоколо колби, разтвори…

Така стигнах и до конкурсите — двата, естествено — където победи първото аз. Дойде денят, когато видях в списъците на приетите физкултурници името си, докато същото това име в списъка на химиците просто го нямаше.

Щастлив бях, разбира се. Но това не ми пречеше да запазя една малка моя тъга — несподеляна с никого — по искрящите в мен епруветки, реторти и кристали.

Този ден — в рейса, — вече втора година студент, все така мислех за всичко това и се питах: нямали и тук, във вече избраната ми професия, нещо толкова тънко и могъщо, като в любимата химия? Не е ли човешката цялост — тялото и духът — една свръхсложна машина, богата и разнообразна до непознаваемост? Недостойна ли е задачата на учителя и треньора, да „формира“ стотици тела и души така, както тези тела и души биха били най-пълноценни за себе си и за околните, сред които се е случило да живеят?

Пътувах в рейса, имах си успокояващи отговори за всички въпроси и все пак: ще завърша, ще ида някъде учител, момчетата ще тичат и ще скачат в моя час — едни с желание, а други без, нормално — и всичко ще се свършва с биенето на звънеца.

Нищо забележимо ли нямаше да постигна в живота си?

Рейсът вече завиваше и тогава видях интерната — щастливият миг, в който диалогът приключи.

Щастливият миг… Как този миг ми изглеждаше днес — три години по-късно, — когато с назначението в джоба си и с дневника под ръка, се озовах в коридора.

И в това отношение имах много съветници — луд ли си, защо точно там? Дори директорът на интерната, когато му се явих (то беше смешно) и когато ме попита дали съм наказан за нещо.

— Не — отговорих — и се усмихнах, както можах.

— Дипломата? — попита ме той след малко.

— Четири и деветдесет и пет. Тя е у мене.

Сега стана още по-смешното: той я поиска. Всъщност не толкова смешно, както по-късно усетих; в този момент, когато той ме гледаше недоверчиво и си протегна ръката, нашите пътища бяха се разделили.

— Наистина — каза директорът, след като разгледа дипломата ми, записа номера и ми я върна. — Ваша работа… Смятам, че бързо ще се разочаровате.

Вече бях на вратата на кабинета му, когато той добави:

— Боят е разрешен, сигурно знаете.

— Да.

— Това е крайна мярка, разбира се.

И половин час по-късно бях в коридора.

В първия миг съжалих себе си, след като, без да искам, отчетох огромната разлика между моята първа, далечна представа за „децата“ от онзи миг в рейса и разгорещеният „материал“, с който трябваше да работя сега. Устните ми пресъхнаха. Идваше ми да се обърна и въобще никога да не почвам тук. Те не ме и видяха, настръхнали около двамата герои. „Крайна мярка, разбира се“ — звучеше гласът на директора, към когото в този момент изпитах силна омраза. Добре. Защо пък да не почна от този край? Може би точно тъй ще се стигне до другия.

Чувах си пулса като пред изпит и състезание — фатален изпит и съдбоносно състезание, — направих крачка и дадох на едного дневника. И двамата бяха по-яки от мене. Имах страшно желание да сваля поне сакото си. Но това щеше да промени ефекта. Мислех за възможността да не успея в схватките и си повтарях фанатично, че няма такава възможност. Не зная как намерих думата, но тя се оказа най-вярната, точната — основната за всичко онова, което от години бях мечтал да направя. Чух се да казвам:

— Това е непозволено, драги.

И трябваше да му покажа силата и финеса на позволеното. Така както той можеше да го разбере. За това бях се готвил толкова време.