Дончо Цончев
Правилата (12)

Идеята да отида в окръжния комитет на Комсомола беше на Елена, а първата среща с Емилиан и Методи направиха Костов и Богданов. Те ходиха до града да купят апаратура за упражненията по физика и тогава се отбили при тях. Говорили два часа за мен, за момчетата, за възможностите да ни съдействува Комсомолът. Емилиан изразил пълно съгласие. Методи малко се колебаел. После, когато се запознах с тях, установих тъкмо обратното — този Методи Василев, който без друго отговаряше за спорта, се оказа изведнъж убеден мой съюзник.

— Аз не бях тук — каза той, — когато момчетата са направили сензацията в града. Тези борби организирахме ние и след вашето участие имахме намерение да ви потърсим. Специално да ви благодарим. Но трябваше пак да пътувам, а Емилиан все е претрупан с други задачи и така си остана, само с писмото.

— С какво писмо?

— Писмото, което изпратихме по вашия директор.

Не казах, че никой не знае такова нещо, но Методи бързо разбра какво се е случило. От този момент, без да говорим, ние с него твърде добре бяхме „си изяснили обстановката“. После говорихме дълго, за много неща. Преди да си тръгна, Емилиан, първият секретар, каза:

— То се знае, че ние можем да го притиснем този ваш директор, и тогава нещата биха се уредили бързо и лесно. Определеният отбор ще, изпратим, където искате, от наше име. Но най-напред това е не методът, по който работим. И най-важното — при едно… при един…

— Провал — помогнах му аз така спокойно, че сам бях изненадан от себе си. — Провал, какъвто с моите момчета винаги е възможен.

— Точно така, при един провал всички ние изгубваме позициите си, докато този немного гъвкав ваш директор ще се окаже изведнъж прав. Единствен. И още повече ще му се засили авторитетът. И още повече той ще налага своята политика спрямо момчетата. Разбирате ме, нали?

— Много добре.

— Тогава защо да му оставяме тази възможност? Защо рискът, който поемаме, да бъде за него шанс?

— Загубата — каза Методи — тогава би била двойна за нас. И за момчетата.

— То е все едно.

— Затова — продължи Емилиан — ние трябва да убедим директора да се съгласи. Да го спечелим по някакъв начин за нашата идея. Ето го Методи, на него можете да разчитате за всичко. То се знае — и на всички нас тук. Но Методи ще се заеме с това нещо специално.

Когато се разделих с тези умни, откровени и точни момчета от Комсомола — помня и досега, — аз за пръв път, откакто бях постъпил в интерната, се почувствувах извън сянката на директора. То беше за кратко време, но толкова хубаво, колкото поемането на дъх след продължително престояване под водата.

Мислех за този момент и по-късно, когато трябваше пак да се „гмурна в моите води“, и не ми беше никак трудно да си дам сметка, че битката, която бях започнал, щеше да продължи тъй до самия си край — под сянката на този директор и неговата вкокаляваща въображението ми „сериозност“, прокламирана всъщност, за да осигурява неговото собствено, относително при това равновесие.

Вечерта отидох у Богданов, където намерих и Костов. Имах намерение да им благодаря за техните разговори с Емилиан и Методи. „Мурука“ — както му казват момчетата — ме спря на вечеря. Имаше риба, уловена от него, и много хубаво вино от дюли.

— Пий две чаши, сине! — каза той, като се смееше. — И забрави, поне в този дом, всемогъщата сянка на Негово Величество!

Вече бях се усмихнал предварително — още на веселото му изражение и на бодрия от виното глас, — но на думата „сянка“ изтръпнах. Казах им какво съм си мислил преди малко и че съм поразен от същата дума.

— Той е ясновидец, Мурука — каза Костов с пълна уста. — Чете мисли. Винаги предварително знае какво ще се случи и така нататък.

Втора изненада за мене — не очаквах така леко и естествено Костов да каже пред него „Мурука“. Не знаех, че са близки приятели, при това на по-друга основа, отколкото като колеги и учители.

— Само един кусур има — продължи Костов. — Голям левак е като рибар! Четиристотин пъти годишно ходи да клечи край реката, а средният му годишен успех е от четири до шест кротушки. Ей такива.

Костов показваше пръста си, а „Мурука“ го гледаше с пълно презрение.

— А това в устата ти какво е, бе? А?

— Купил си я отнякъде — предъвкваше с много добър апетит Костов — или са ти я дали.

Богданов ми намигна и каза:

— Храни куче да те лае.

Вечерята и вечерта бяха за мен един малък празник. Чувствувах се сред приятели. Сред хора, с които се разбирахме просто, даже без много приказки. Беше крайно приятно да мисля за тях, за Емилиан и Методи. Казах го, а Костов добави безцеремонно:

— Този списък трябваше да започнеш с Елена, драги мои Дон Кихоте. Освен другото, което се отнася за нас, четиримата, тя е влюбена в тебе до ушите.

Искрено почнах да протестирам, но те не ми дадоха думата.

— Питай го — Костов посочи с глава Богданов, — той може да каже какво ще се случи нататък. Нали ти казах, че е малко така. С духове разговаря.

— Духове сега няма да ви покажа, но ще ви направя по едно кафе и ще ви гледам.

Богданов отиде да прави кафе, Костов най-сетне спря да яде (рибата беше едра и чудесна), запали цигара и ми каза:

— Бабов, ти още си толкова нов, че не зная откъде да започна. Тя е… много дълга нашата тука. А може би и трябва да си нов, иначе…

— Иначе какво?

— Иначе щеше да знаеш колко е трудно тук всичко, за да си вярваш, че ще успееш.

— Не те разбирам добре. Ти сега отчайваш ли ме или ми даваш кураж?

— Нито едното, нито другото. Просто казвам, че съм ти приятел.

— Знам това още когато писа тройката на Ножаров.

— Детето ли? — той се засмя. — То беше истински подвиг. И за мен, и за него.

Преди да си тръгнем с Иван Костов, пихме кафе и нашият заместник-директор ни гледа.

— Ти си човек без бъдеще — каза той на Костов. — Няма нищо в твоята чаша. Ще свършиш като алкохолик. Ето, виждаш ли тоя тук, дето се е изплезил?

Но Костов гледаше не в своята чаша, а в чашата на Богданов.

— Да — каза той, — виждам. Един кит има тука, който се смее на един рибар с мокри гащи.

На мен Богданов ми предвеща мъки, неочаквани трудности и внезапна любов.

— По-добре да бяхте ми казали какво ще стане с моите борци. Ще станат ли борци или няма?

— Тая работа, драги ми Бабов — каза той, — зависи изцяло от теб и от тях. И съвсем никак от иначе красивите точки и кривулки в чашата от кафе.

Щяхме да тръгваме, изкуших се да осигуря нашето „съзаклятие“ още веднъж:

— А не зависи ли мъничко и от вас? От Костов, от Емилиан и Методи?

— То се знае, за това вече говорихме. Но запомни: преди всичко и главно от вас. От тях и от теб! Чувал си я оная, нали — господ дава, ала в кошара не вкарва. Отнася се за всичко. И за всички.

— За всички нас — издекламира артистично Костов, — в които вечно ще живее една частица Дон Кихот! Лека нощ, Мурук! Да сънуваш най-голямата риба, която никога и никъде не си виждал!