Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приют Едно (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moscow Vector, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
VaCo (2016)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)

Издание:

Робърт Лъдлъм и Патрик Ларкин

Московски вирус

 

Редактор: Галена Георгиева

Художник на корицата: Веселин Цаков

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

ИК „Прозорец“, 2006 г.

История

  1. — Добавяне

Глава шестнайсета

Плътни облаци лазеха в западна посока по бавно тъмнеещото небе над красивите кулички на сградата на „Котелническая“. Редки, пухести е едри снежинки се въртяха във въздуха, нежно докосваха дебелите стъкла на прозорците в бившия съветски небостъргач, където бяха офисите на групата „Брант“. Самият Ерих Брант стоеше пред прозореца и сякаш гледаше снега, но най-вече се взираше далеч надолу към натоварения трафик по градските улици.

Усещаше натрупващото се в дебелия му врат и масивните рамене напрежение. Винаги беше мразил тези периоди на наложено бездействие. Идваха такива моменти и то не беше рядко — когато се налага да изчаква докладите на подчинените или пък нови нареждания от хората над него. Нещо в него копнееше, направо крещеше за физическа изява, за движение и изпускане на парата, за емоционално разтоварване. Тогава физическото насилие му идваше великолепно, действаше му като разпускащо лекарство, като любима дрога. Обаче прекараните в дебнене на поредния враг години — първо като служител на Щази, сетне за свое собствено удоволствие и печалба — го бяха научили на няколко важни неща и в крайна сметка бе прозрял необходимостта, а сетне усвоил и методите да контролира тези груби, първични инстинкти.

В този миг на вратата се почука, той рязко се извърна и изръмжа:

— Да? Какво има?

Влезе един от подчинените, също бивш офицер от Щази, висок и строен мъж с лице на убиец. Носеше папка и изглеждаше угрижен.

— Мисля, че пак имаме проблем със сигурността — нов пробив — рече той мрачно. — При това сериозен.

Брант се намръщи. Герхард Ланге не бе човек със слаби нерви.

— В какъв смисъл?

— Имам снимки от екипа, който наблюдава онази американска репортерка — обясни Ланге и отвори папката.

Извади сноп черно-бели снимки и ги подреди на бюрото на шефа. На всички се виждаха две лица, които оживено разговарят — американката и строен чернокос мъж.

— Правени са преди около два часа, по време на очевидно тайна среща на „Патриаршие пруди“.

— Е, и?

— Сам виж — добави Ланге и побутна по бюрото към Брант още един документ. — Това дойде по факса от наш информатор.

Листът съдържаше резюме на служебно армейско досие, не друго, а на подполковник Джон Смит, лекар от АИМИИБ, а най-отгоре му имаше леко размазана снимка.

Брант втренчи очи в снимката. Сетне взе другите фотографии и мълчаливо започна да ги сравнява. Намръщи се: те без съмнение бяха на един и същи човек. Значи Смит, същият човек, за когото бе поръчал проверки, бе в Москва. При това беше във връзка със същата журналистка на свободна практика, чиито неуморими въпроси и ровене им бяха създали доста главоболия.

Блондинът потрепера леко, студена вълна обля тялото му. Въпреки тържествените му декларации пред Алексей Иванов относно оперативната сигурност на ХИДРА възникваха сериозни проблеми, които се задълбочаваха.

Вдигна очи от поредицата снимки и запита:

— Къде е отседнал този Смит?

Ланге поклати глава все така загрижено.

— Това е първият проблем. Не знаем. Проверявахме списъците на пътниците по всички московски летища и жп гари. Името му го няма никъде.

Брант се върна зад бюрото, седна.

— Значи този тип е пристигнал с фалшиви документи, толкова е просто — рече той. — Вероятно използва легенда с прикритие, документите му са били достатъчно добри, за да заблудят руските имиграционни власти.

— Почти със сигурност — съгласи се Ланге. — Което значи, че е разузнавач. Или от ЦРУ, или от някоя от другите американски шпионски институции.

Русокосият кимна.

— Така изглежда.

— ФСС могат да ни помогнат — подхвърли замислено Ланге. — Ако се съгласят да ни дадат компютърен достъп до регистрационните формуляри на вътрешното министерство за последните два-три дни, а? Ще ги пуснем на търсачка със снимкова препратка и ще…

— И ще дадем на руските ни приятелчета най-доброто извинение да поемат сами съответната част на операция ХИДРА. Не става така, Герхард — възрази веднага Брант. — С тази работа ще се заемем сами. Не желая ФСС, още по-малко 13-о управление на Иванов да ни се бъркат по никакъв начин. Поне засега. Ясно ли говоря?

— Ясно, шефе — неохотно отвърна човекът с жестокото лице.

— Добре тогава — кимна Брант и пак се захвана да оглежда направените от екипа му снимки.

След малко тикна с показалец едната от тях, на която двамата американци бяха приближили глави и явно водеха важен разговор.

— Ето тази тук — журналистката на име Девайн. Тя е нашият ключ към откриването на Смит. С нея е установена връзка, ще има още срещи, това е стопроцентово сигурно. Къде се намира тя в момента?

— Това пък е вторият ни проблем — отвърна Ланге. — И нея я загубихме.

Брант се ядоса, което пролича в погледа му.

— Загубили сте я, а? И как?

— След срещата със Смит поразиграла Вегнер и Чернов, разходила ги кажи-речи из половин Москва — докладва Ланге. — Първо се въртяла из метрото ту напред, ту назад по една и съща линия, сетне се пъхнала в някакъв магазин на „Петровский Форт“ и там сигурно си е сменила или шапката, или палтото, променяйки достатъчно външността си, колкото да им се изплъзне в тълпата.

Брант кимна недоволно. В град като Москва има десет начини да се изплъзнеш. Особено ако си наясно, че те следят. И ако знаеш как да го направиш, разбира се.

— Тръгнали са направо към апартамента й, там се надяват да я заковат отново — тихо говореше Ланге и внимателно следеше навъсеното шефско лице. — Обаче тя може да реши пък да се покрие по-надълбоко.

— Напълно вероятно — изръмжа Брант и се намръщи още повече. — Преди две години Девайн успяваше да будалка мафиотските поръчкови убийци, дето вървяха по нея, при това съвсем сама — без чужда помощ. Значи може и да е аматьор, но глупачка определено не е. Сто на сто е засякла Вегнер и Чернов, те са се издали по някакъв начин. И сега сигурно ще се пъхне в някой хотел, върви да я търсиш. Или ще се скрие при приятели.

— Ако стане така, нямаме достатъчно ефективен и бърз начин да се доберем до Смит. И колкото да не ти харесва, май ще трябва да потърсим помощта на 13-о управление.

— Не бъди толкова сигурен — възрази Брант и се замисли. — Имаме алтернатива.

Другият се изненада и загледа шефа си с интерес.

— Смит е тук с определена задача — напомни му Брант. — А ние се досещаме каква ще е тя, нали?

— Опитва се да научи от местни източници какво е искал да му разкаже Петренко в Прага — кимна Ланге. — А може и по-лошо да е: опитва се да провери дали Петренко му е казал истината.

— Точно така — рече Брант и оголи зъби. — Кажи ми, Герхард, по кой начин най-добре се лови диво животно, особено пък опасен хищник, да речем?

Ланге премълча.

— Вода, човече, вода — поучително изтърси русокосият. — Всички животни ожадняват. Затова ловецът търси и намира мястото за водопой. Там стои, изчаква със заредена карабина, животното само ще му дойде на мушката.

Отмести встрани снимките и факса с резюмираното досие на Смит и захвана да се рови сред другите спретнато подредени на бюрото му документи. Търсеше принтираното копие на последното получено от Вулф Ренке писмо. Ренке му бе изпратил искания на последната им среща списък с имената на лекари и учени в Москва, чиято информираност относно предизвиканата от първата ХИДРА болест би могла да се окаже фатална.

Накрая го намери и го подаде на Ланге с вълча усмивка.

— Ето тук някъде ще намериш и мястото, където Смит ще отиде да си утолява жаждата. Първо обърни внимание на хората, с които е възможно Смит да се е запознавал на международни форуми и конференции. Рано или късно той ще се опита да се срещне с някой или някоя от тези мъже и жени тук на списъка. И когато го направи, ние трябва да сме там, готови да го отстреляме, нали така?

 

 

Кафене-ресторантът „Каретний двор“ е разположен в очарователна стара сграда на общата граница на „Новий Арбат“ и „Тверская“, наистина рядка останка, оцеляла на фона на грозните бетонни ексцесии от грандиозните съветски градоустройствени планове. Московската Зоологическа градина и друг Сталинов исполински „небостъргач“ — „Седемте сестри“ на „Кудринския площад“, са недалеч от това място — от другата страна на околовръстното „Садовое колцо“. През топлите летни вечери редовните посетители на заведението сядат на открито в прикътания му вътрешен двор, похапват салати с водка, вино или бира с разни други мезета. А когато е по-хладно, гостите предпочитат няколкото топли залички с множество зелени растения, където обикновено цари приятна, интимна атмосфера. Поръчват ухайни гозби източна кухня, тук готвачите се славят с уменията си.

Смит се бе настанил в сепаре в дъното на главното помещение, но зърна Фиона Девайн още в мига на влизането й. Тя се задържа на прага за малко, изтупа снега от дрехите си и грациозно разтърси коса, оглеждайки се дискретно. Успокоен, че е дошла, Джон се изправи, за да може тя да го види по-лесно. Фиона кимна с глава и с лека походка закрачи към него през препълнения и силно задимен ресторант.

— А, ето я и вашата близка най-сетне — тихо рече Елена Веденская, наблюдавайки приближаването на привлекателната, елегантно облечена жена с черните безизразни очи.

Загаси цигарата си в пепелника и се изправи да поздрави Фиона. На външен вид рускинята бе най-обикновена жена, такава, каквато си я спомняше Джон от първите им срещи. Лицето й бе издължено, покрито с бръчки, кожата й — белезникава, косата — права, стоманеносива, завита отзад в стегнат кок. Може би затова изглеждаше поне с десетина години по-възрастна, отколкото бе в действителност. Простата й пола и блузата бяха видимо избирани за удобство, а не за стил или мода. Но интелектът й бе първостепенен, мисълта бърза и точна, също както и първия път, когато бяха разговаряли на конференция по молекулярна биология в Мадрид преди години. И ако сега имаше някаква разлика, тя се изразяваше единствено във факта, че тук — в родния си град — рускинята се чувстваше по-свободна и не показваше стеснение и резервираност.

— Госпожица Девайн, а това е доктор Елена Борисовна Веденская — рече Смит, представяйки двете жени една на друга.

Дамите си кимнаха хладно, но учтиво, сетне се настаниха на противоположни места около полукръглата маса. След кратко колебание Смит седна от страната, която бе по-близо до Веденская. В същия миг тя се отмести и се придвижи към центъра, заемайки средно спрямо двамата положение.

— Съжалявам, че закъснях — извини се Фиона с тих глас. — Случиха ми се едни… усложнения. Преди да тръгна, се появиха нежелани гости, така да се каже — двама търговски агенти с оферта от врата до врата, та докато се оправя с тях…

Смит учтиво повдигна вежди, веднага схващайки посланието. В гласовия код на Първи отдел „пътуващи търговци… врата до врата“ означаваше, че агентът е попаднал под наблюдение.

— И нищо ли не ви заинтересува? — попита Джон, като подбираше думите си много внимателно, за да не изплаши рускинята до себе си.

— Не. Или поне така си мисля — отвърна му Фиона, а в гласа й прозвуча известно колебание. — Възможно е да са ми правили пробно посещение, ей така — да видят дали съм от онези, дето лесно купуват. То днес в Москва какво ли не се опитват да ти продадат.

Смит кимна с разбиране. Не беше нещо извънредно, тъй като Дударев и обкръжението му непрестанно затягаха контрола върху пресата и журналистите, още повече пък чуждестранните. Затова полицията и ФСС ги проверяваха и следяха понякога случайно, друг път — рутинно, а често и нарочно демонстративно с цел сплашване. Това бе позната методика на властите, прилагана вместо най-строги ограничения, които незабавно ще предизвикат протести, и то най-вече от чужбина.

Появиха се двама млади и усмихнати келнери и на масата се възцари тишина. Носеха подноси с препълнени с храна чинии и купи. Видимо опитни в занаята, те сервираха всичко бързо, точно и професионално — подредиха блюдата по масата и се оттеглиха с пожелание за добър апетит. Почти веднага ги последва трети келнер — по-възрастен от колегите си. Той носеше пиенето — бутилка изстудена водка „Московская“ и голяма кана с подсладен ябълков сок.

— Поръчахме още преди идването ви, за да не губим време — обясни рускинята на Фиона и все пак я изгледа въпросително. — Надявам се, че всичко е както трябва да бъде, какво ще кажете?

— О, чудесно е, не се безпокойте — усмихна се Фиона с разбиране. — Честно да си кажа, направо умирам от глад.

От натрупаните по масата блюда се носеха различни, но еднакво съблазнително приятни аромати и ухания. И внезапно истински огладнели, тримата се нахвърлиха върху състоящата се от азербайджански специалитети храна, сервирайки си, като учтиво се изчакваха и си помагаха един на друг. Пара изпускаха купите с грузинско сациви — пилешки гърди в марината с плътен чеснов сос. До тях седеше поднос със сладки пиперки, пълнени с агнешка кайма с джоджен и копър, че и канела. В дълбока купа имаше азербайджанска довга — вряла, гъста супа с кисело мляко, ориз и спанак. Още не стигнали и до средата на всичките тези вкуснотии — поднесени като ордьоври, — и келнерите донесоха още ядене. Това вече бяха шашлики — шишове с агнешко, телешко и пилешко месо, киснато в оцет и сок от нар с лук, сетне печено на жар и накрая сервирано с лаваш — безквасен хляб.

Всичко бе извънредно вкусно и прясно и когато се позаситиха, Елена Веденская вдигна наздравица с чашка водка.

За ваше здоровье! Наздраве! — рече тя и погълна кристалната изстудена течност на един дъх, след което отпи голяма глътка ябълков сок.

Смит и Фиона последваха примера й, наслаждавайки се на комбинацията от контрастиращи букети, тя се плъзгаше в гърлото удивително добре след сервираната храна с дъхавите и силни подправки.

— А сега да минем към работата — обади се рускинята, след като оставиха празните чаши на масата, и закова очи върху Фиона. — Общият ни приятел тук казва, че сте журналистка.

— Да, така е — отвърна Фиона.

— Тогава нека да се разберем още в началото, госпожице Девайн — твърдо каза Веденская, без да сваля очи от нейните. — Не желая името ми да се появява с големи букви на първата страница на някой от онези, знаете ги — сензационните таблоиди. Или дори и да е някой от най-свестните вестници.

— Напълно разбираемо — поклати глава Фиона.

— Макар и да не харесвам правителството, което ми плаща заплатата, аз съм много добра в работата си — продължи сивокосата жена. — При това тя е реално много важна като дейност. Спасява човешки живот, затова го казвам. И нямам голямо желание безпричинно да я загубя.

Фиона също я гледаше в очите. Вдигна ръка и с най-сериозен тон каза:

— Давам ви дума, че няма да споменавам името ви в никой от материалите, които ще напиша. Повярвайте ми, доктор Веденская — далеч повече съм заинтересувана да научим истината за тази мистериозна болест, отколкото да продам материал на който и да е вестник или списание.

— Ако е така, ще имаме поне нещо общо — сухо отвърна рускинята и се обърна към Смит. — По телефона ми казахте, че болестта се разпространява вече и извън Русия.

— Без повече данни относно тукашните случаи не мога да бъда абсолютно сигурен, но иначе симптомите изглеждат много сходни. И ако наистина става дума за една и съща болест, тогава ембаргото върху информацията от страна на Кремъл е практически равностойно на масово убийство.

— Глупаци! Негодници! — ледено изруга Веденская и отблъсна чинията встрани, запалвайки поредна цигара, за да спечели няколко мига и да възвърне самообладанието си. — Потулването на тези данни е акт на престъпна глупост. Аз предупреждавах правителството относно опасността да се пазят в тайна необяснимите смъртни случаи. И колегите така постъпиха. Трябваше да ни разрешат да консултираме големите международни здравни институции още когато се появиха първите четири случая — продължи тя гневно, лицето й помръкна, а тесните й рамене сякаш увиснаха. — Длъжна бях още тогава да го кажа на висок глас или нещо да направя, лично да предупредя колегите в чужбина. Ама на — седмици минаваха и никой друг не се разболя, тогава у мен се появи надеждата, че опасенията ми за мащабна епидемия са просто преувеличени.

— Значи други подобни случаи тук, в Москва, няма, така ли? — запита Фиона.

Рускинята категорично поклати глава в знак на отрицание.

— Не, не е имало.

— Сигурна ли сте? — запита и Смит, доста изненадан.

— Съвсем сигурна съм, Джонатан — отвърна Веденская. — Наистина правителството ни забрани да говорим за случаите пред външния свят. Обаче ни даде и заповед да продължаваме да работим по разкриване на причините за заболяването. Кремъл е заинтересован в това да научим максимално повече за него — причинители, пренасяне и разпространение, механика на увреждане и леталност, възможности за забавяне или обратимост на самия процес.

— Валентин Петренко обаче ми каза, че са му наредили да прекрати изследванията си върху онези четири случая — намръщи се Смит.

— Това е вярно — съгласи се Веденская. — Болничните екипи бяха разпуснати, по-нататъшната работа бе спряна, за да се ограничи евентуалното изтичане на информация. Иначе продължихме да работим на по-високи места, както в моя институт и други подобни.

— Например в лабораториите на Биоапарата, а? — подметна Смит, който знаеше за съществуването на няколко много сериозно охранявани научни комплекси, където Русия провеждаше най-тайните си научни изследвания за създаване на биологични оръжия.

Ако това странно заболяване е дело на руснаците, създадено като биологично оръжие, както подозираха президентът Кастила и Клайн, тогава нямаше начин в него някак да не са участвали учени и технически персонал от Биоапарат.

Сивокосата жена обаче поклати глава мрачно, а устните й се опънаха обидено.

— Виж, Джонатан, аз наистина не зная какво се прави зад телените мрежи на Екатеринбург, Киров, Сергеев Посад или Стрижи. Нямам такива пълномощия, нито достъп до толкова високи нива на държавната тайна. Никога не съм имала.

Смит кимна с разбиране, извинително. Не биваше да обижда тази пряма, праволинейна жена. Опита се да подреди фактите и с новополучената информация да запълни празнините, но не се получаваше. И наистина: ако болестта е руско оръжие, вече използвано срещу важни хора на Запад и в други страни, защо тогава Кремъл ще настоява най-добрите му цивилни учени да работят по нея?

Настъпи мълчание, кратко, изпълнено с напрежение.

— Донесох копия от моите бележки по заболяването, както ми поискахте, Джонатан — обади се след малко Веденская. — Но ще ви ги дам, когато излезем. Тук има прекалено много хора.

— Благодаря ви, Елена — усмихна се Смит с искрена признателност. — Възможно ли е обаче да ми дадете и изследванията на кръвта и тъканите? Няма ли начин да вземете поне част от тях, да ги копирате или нещо друго?

— Това е просто невъзможно — отвърна тя кратко. — Вашите приятели Петренко и Кирянов вече го направиха и сега всичко, свързано с изследванията и пробите, е заключено зад дебели стоманени врати. Никой не може да се добере до тях без специално разрешение на Министерството, и то с подписите на съответните отговорни фактори след аргументирано изложено искане във връзка с доказуеми изследователски нужди. Но повечето от тях са цитирани в бележките ми, макар и накратко.

— Можете ли да ни кажете още нещо? — попита Фиона. — Каквото и да е, стига да хвърля някаква светлина върху заболяването?

Веденская се замисли, поколеба се кратко, огледа се внимателно дали някой не ги наблюдава или подслушва и пак направи пауза. Сетне заговори шепнешком, думите й едва се разбираха в общия фонов шум на разговорите и смеха наоколо.

— Чух един слух… нещо, което ме озадачи и силно разтревожи…

Двамата американци мълчаха, наострили уши.

Рускинята въздъхна и продължи:

— … един от болногледачите, човек, прекарал доста години като политически затворник в трудовите лагери, твърди, че видял… видял с очите си онзи налудничав учен Вулф Ренке — преглеждал умиращ пациент…

Смит се стресна и се понадигна от стола.

— Ренке ли? — попита той с удивление.

— Ренке… Вулф? Кой е този? — попита веднага Фиона.

— Източногермански учен. Най-вече специалист в областта на биологичните оръжия с изключително отблъскваща репутация заради множеството си изобретения за масово изтребление с особено жестоки методи — обясни й Смит и поклати глава със съмнение. — Но няма начин да е бил той. Просто е невъзможно. Този мръсник е мъртъв много отдавна…

— Така се говори — тихо го прекъсна Веденская. — Обаче човекът, за когото говоря — болногледачът, той е напълно с ума си, човек много видял и препатил. Освен това познава Ренке отлично, дори бих казала… болезнено добре. Като затворник е присъствал на поредица отвратителни експерименти, които Ренке е провеждал с хора в същия лагер.

— Къде е този човек? — обади се Фиона. — Можем ли да го разпитаме по-подробно?

— Само ако можете да говорите с духове — саркастично отвърна сивокосата рускиня. — Защото умря, падна под колелата на трамвай, и то скоро след като разказа какво е видял в болницата.

— Падна? Или някой му помогна да падне? — мрачно запита Смит.

— Говори се, че бил много пиян, когато се случило — сви рамене Веденская. — Знам ли каква точно е истината? Защото той наистина много пиеше. Почти всички руснаци пият и се напиват по едно или друго време — рече тя и се усмихна горчиво, изпускайки поредното кълбо тютюнев дим, а сетне многозначително потупа с пръст ръба на празната чашка от водката.

 

 

Отвън вихрушката трупаше сняг. Всичко наоколо побеляваше бавно. Едри, пухкави снежинки неуморно се стелеха по улици и тротоари, паркирани коли и пейки, белият килим постепенно растеше, а повърхността му палаво искреше под светлината на уличните лампи и потрепващите лъчи на автомобилните фарове.

От вратата на „Каретний двор“ излезе младолик мъж с дълъг, леко закривен нос, поспря се за миг и продължи да закопчава ципа на дебелото си яке. Изчака трафикът да понамалее и с отривисти крачки пресече опразненото в момента платно по диагонал. Веднъж стъпил на отсрещния тротоар, той бързо закрачи на изток по „Поварская“, като енергично се провираше сред множеството пешеходци, по това време най-често забързани за домовете си. Повечето носеха чадъри и покупки, направени по вечерно време от множеството магазини в големия район около „Арбат“. Мъжът обаче носеше чадъра си сгънат, пъхнат небрежно под мишницата.

Измина около двеста метра по улицата и спря, за да си запали цигара. В този момент до него се закова бавно движещ се черен луксозен автомобил.

Задният прозорец на колата леко се спусна, мярна се вътрешността й, но на слабата улична светлина почти нищо не се виждаше достатъчно ясно.

— Веденская е още в ресторанта — прошепна младоликият.

— С двамата американци ли е? — запита тих глас от колата.

— Да. Оставих един от моите хора там да ги държи под око. Ще докладва в момента, когато си тръгнат. Сигурно ще е скоро, поне така изглеждаше, когато излизах.

— Екипът ти готов ли е?

Мъжът кимна и дълбоко смукна от цигарата, а върхът й припламна в мрака.

— Напълно готов.

Ерих Брант се наведе напред — достатъчно, за да се види на мижавата светлина грубоватото му лице с квадратна челюст.

— Добре — отсече той и леденосивите очи леко пробляснаха. — Тогава да се надяваме, че подполковник Смит и приятелките му са се насладили достатъчно на вечерята. Защото ще им е последната.