Дейвид Едингс
Пазителите на запада (24)

23.

По-късно същия ден Гарион напусна на кон лагера, за да възобнови наблюдението си над продължаващата обсада на град Реон, и завари Барак, Мандорален и Дурник в разгара на някакъв спор.

— Зависи от начина, по който са построени стените, Мандорален — опитваше се да обясни Дурник. — Всяка градска стена се строи така, че да издържи точно на това, което правиш ти.

Мандорален вдигна рамене.

— В такъв случай, добри ми човече, аз съм я подложил на изпитание и то ще покаже кой е по-силен — техните стени или моите машини.

— За такова изпитание ще са необходими месеци — изтъкна Дурник. — Аз ти предлагам друго — не пращай камъните към външната страна на стената. Започни да ги мяташ високо и те ще прехвърлят целия град и ще се стоварят върху вътрешната страна на стената откъм срещуположния край на Реон. Има голяма вероятност да разрушиш стените така, че те да се сринат навън.

Мандорален се навъси, обмисляйки предложението на Дурник.

— Може би той има право, Мандорален — намеси се Барак. — Стените на градовете обикновено се подсилват с подпори отвън. Те се строят, за да не позволяват на хората да влизат, но не да излизат. Ако мяташ камъни срещу вътрешната страна на стените, няма да се налага да преодоляваш здравината на подпорите. Освен това има нещо друго — ако стените се съборят навън, ще образуват естествен подстъп към града. Така няма да ни трябват подвижни стълби.

Ярблек бавно се приближи към тях и се включи в разговора. Кожената му шапка бе килната предизвикателно. След като Дурник обясни хрумването си, високият слаб надрак присви замислено очи.

— В хрумването на ковача има здрав смисъл, арендецо — обърна се той към Мандорален. — Ще поблъскаме известно време стените от вътрешната страна, а след това можем да преметнем куки през тях. Ако зидовете са вече разбити, ще успеем да ги сринем с куките.

— Трябва да призная, че тези съвсем нетрадиционни прийоми в изкуството на обсадата са приложими в нашия случай. Въпреки че са в пълно противоречие с вековната традиция в тази област, те обещават да скъсят досадната дейност по разрушаването на стените — каза мимбратският рицар и се обърна с любопитство към Ярблек. — Досега не се бях замислял върху възможността да използвам куките с такава цел.

Ярблек се изсмя грубо.

— Вероятно защото не си надрак. Ние сме нетърпеливи хора и поради тази причина не строим особено здрави стени. Поради една или друга причина през живота си съм разрушил с куки няколко къщи, които изглеждаха доста здрави.

— Аз обаче не съм на мнение, че трябва да сринем стените толкова рано — предупреди ги Барак. — Хората отвътре засега ни превишават по брой. По-разумно ще е да не им даваме поводи да излязат. Да не говорим, че щом събориш градските стени на някого, това обикновено го прави доста кисел.

Обсадата на Реон продължи още два дни; след това се завърна Джевълин, възседнал изтощен кон.

— Халдар е поставил свои хора на повечето отговорни длъжности във войската — докладва той, след като всички се събраха в голямата палатка, служеща за щаб на обсаждащата войска. — Всички се разхождат сред войниците и им разправят, че Белгарион е взел кралица Порен в плен. Вече почти са успели да убедят армията, че са тръгнали да освободят кралицата.

— Има ли някакви следи от Брендиг и сендарците? — попита Гарион.

— Аз лично не ги видях, но Халдар се придвижва с голяма скорост и изпраща много съгледвачи зад себе си. Според мен мисли, че Брендиг го следва по петите. На връщане се натъкнах на лейди Поулгара и магьосника Белдин. Изглежда, замислят нещо, но нямах време да науча повече подробности. — Началникът на драснианското разузнаване се отпусна на стола си. Лицето му бе посивяло от изтощение.

— Изморен си, Кендон — отбеляза кралица Порен. — Защо не поспиш няколко часа, а довечера отново ще се съберем тук.

— Добре съм, ваше величество — отвърна бързо той.

— Легни си, Джевълин — повтори категорично тя. — Участието ти в нашия разговор не би имало смисъл, ако заспиш на стола.

— Направи каквото ти казва, Джевълин — посъветва го Силк. — Тя ще се отнася като майка към теб, независимо дали това ти харесва, или не.

— Стига, Силк — прекъсна го Порен.

— Но ти се държиш тъкмо по този начин. Известна си на длъж и шир като майката на Драсния.

— Казах вече — спри.

— Мисля, че стъпваш върху много тънък лед, Силк — подхвърли Ярблек.

— Винаги се разхождам върху тънък лед, приятелю. Това определено изпълва живота ми със страсти.

Мрачният ден полека се превръщаше в още по-мрачна вечер, когато Гарион и приятелите му пак се събраха в голямата палатка. Ярблек бе донесъл няколко навити килимчета и два-три железни мангала. Тези дарения за щаба придаваха крещящ, дори варварски вид на вътрешността на палатката.

— Къде е Силк? — попита Гарион и се огледа.

— Мисля, че излезе да слухти — отвърна Барак.

Гарион направи гримаса.

— Ще ми се поне веднъж този човек да бъде там, където трябва.

Джевълин изглеждаше много по-бодър, но бе все така сериозен.

— Времето вече започва да действа срещу нас — отбеляза той. — На това място ще се срещнат три армии. Лорд Хетар идва от юг, генерал Брендиг — от запад. За нещастие има голяма вероятност драснианските копиехвъргачи да пристигнат първи.

— Освен ако Поул и Белдин не успеят да ги забавят по някакъв начин — каза Дурник.

— Имам пълно доверие в лейди Поулгара и господин Белдин — отвърна Джевълин, — но мисля, че трябва да решим какво ще предприемем в случай, че не успеят. Винаги е най-добре човек да се подготвя за най-лошото.

— Мъдри думи, милорд — измърмори Мандорален.

— И така — продължи началникът на драснианското разузнаване, — в действителност не желаем да се сражаваме с копиехвъргачите. Първо, те не са истински наши врагове; второ, евентуална битка с тях би отслабила силите ни до такава степен, че дори една-единствена атака на хората от града би могла да ни разгроми.

— Какво си наумил, Джевълин? — попита Порен.

— Мисля, че ще ни се наложи да влезем в града.

— Не разполагаме с достатъчно хора — каза Барак.

— Освен това ще ни бъдат необходими още няколко дни да разрушим стените — добави Мандорален.

Джевълин вдигна ръка и заяви:

— Ако съсредоточим стрелбата на обсадните машини върху един участък от стената, ще успеем да го разрушим за един ден.

— Но това ще им подскаже от коя посока ще нападнем — противопостави се Лелдорин. — Градът ще съсредоточи силите си тъкмо там, за да ни отблъсне.

— Не и ако подпалим останалата част — отвърна Джевълин.

— За това не може да става и дума — заяви категорично Гарион. — Синът ми може би е в този град и аз няма да рискувам живота му, заливайки всичко с огън.

— Продължавам да твърдя, че не разполагаме с достатъчно хора, за да превземем града — настоя Барак.

— Не е необходимо да превземаме целия град, лорд Трелхайм — продължи мисълта си Джевълин. — Трябва единствено да вкараме хората си вътре. Ако завземем част от града и се укрепим в нея, можем да задържим силите на култа вътре и да отблъснем войската на Халдар отвън и просто ще седим между чука и наковалнята, очаквайки лорд Хетар и генерал Брендиг.

— В този план наистина има здрав смисъл — намеси се Ярблек. — Бездруго при сегашното положение на нещата сме заклещени като в лешникотрошачка. Ако тези копиехвъргачи стигнат дотук първи, всичко, което твоите приятели могат да направят, е да съберат парчетата от костите ни.

— Никакъв огън — заяви непоколебимо Гарион.

— Страхувам се, че каквото и да предприемем, няма да успеем да влезем в града, докато не пробием стените — отбеляза Мандорален.

— Всъщност стените не са никаква пречка — рече тихо Дурник. — Нито една стена не е по-здрава от основата, върху която е построена.

— Това е напълно невъзможно, добри човече — възрази Мандорален. — Основата поема цялата тежест на стените. Няма стенобитна машина на света, способна да помръдне такава маса.

— Нямах предвид машина — рече Дурник.

— Какво си си наумил, Дурник? — попита го Гарион.

— В действителност няма да е толкова трудно, Гарион — обясни ковачът. — Поразгледах наоколо. Стените не са изградени върху скала, а върху утъпкана пръст. Просто трябва да поразмекнем мъничко пръстта. По тукашните места има в изобилие подземни води. Ако обединим силите си, ти и аз сигурно ще успеем да издигнем тези води към повърхността, после ще ги насочим под един участък от стената, без никой в града да разбере какво сме направили. Щом земята омекне достатъчно, стотина от куките на Ярблек ще стигнат, за да съборим стената.

— Можете ли да го направите, Гарион? — попита недоверчиво Лелдорин.

Гарион обмисли предложения план и заключи:

— Възможно е да успеем. Вероятността наистина е твърде голяма.

— А пък ако го направим през нощта, ще успеем да нахлуем в града щом стената падне — изтъкна Барак. — Бихме могли да влезем, без да загубим нито един човек.

— Интересно решение — отбеляза Силк от входа на палатката. — Малко неетично, може би, но въпреки това интересно.

— Къде беше, малка змия такава? — запита Ярблек.

— Всъщност в Реон — отвърна Силк.

— Бил си в града? — възкликна Барак изненадано.

Силк вдигна рамене.

— Разбира се. Предположих, че ще е най-добре да измъкна една наша приятелка от града, преди да го разрушим. — Дребничкият драснианец отстъпи настрана с лек подигравателен поклон, за да направи път на русокосата маркграфиня Лизел.

— Ах, каква великолепна млада жена! — ахна Ярблек, изгубил дъх от възхищение.

Лизел му се усмихна и върху страните й заиграха весели трапчинки.

— Как се вмъкна вътре? — обърна се Гарион към Силк.

— Всъщност не би ти станало много приятно, ако узнаеш, Гарион — отвърна му той. — Винаги има начини човек да се вмъкне или да се измъкне от някой град, ако наистина сериозно е решил да го стори.

— Вие двамата не миришете много хубаво — отбеляза Ярблек.

— Това е заради маршрута, по който се придвижихме дотук — отвърна Лизел и сбръчка нос.

— Въпреки това изглеждаш добре — рече Джевълин на племенницата си. — Дори като вземем предвид какво си преживяла.

— Благодаря ти, чичо — отвърна тя. След това се обърна към Гарион: — Верни ли са слуховете, които се носят из града, ваше величество? Наистина ли синът ви е отвлечен?

Гарион мрачно кимна.

— Да, и произшествието се случи веднага след като превзехме Ярвиксхолм. Затова сме тук.

— Но ми се струва, че принц Геран не е в Реон — каза тя.

— Сигурна ли си? — запита Се’Недра.

— Мисля, че да, ваше величество. Сектантите в града са объркани. Изглежда, нямат никаква представа кой е отвлякъл сина ви.

— Улфгар сигурно пази това в тайна — предположи Джевълин. — Възможно е само тесен кръг хора да са запознати с нея.

— Може би, но ми се струва, че не е така. Не успях да се добера достатъчно близо до него, за да се уверя със собствените си очи. Но той има вид на човек, чиито планове съвсем са се объркали. Не смятам, че е очаквал нападението срещу Реон. Укрепленията му не са изцяло завършени, както може би изглеждат отвън. Северната стена е особено нестабилна. Подсилването на стените, което Улфгар предприе, изглежда отчаян ход. Не очакваше обсада. Ако наистина той бе организирал отвличането, щеше да е подготвен за нападението — освен ако не е предполагал, че никога няма да откриете следите му.

— Донесохте ни най-прекрасни новини, милейди — похвали я Мандорален. — След като знаем, че северните укрепления са ненадеждни, бихме могли да съсредоточим усилията си върху тях. Ако се окаже, че планът на нашия добър приятел Дурник е изпълним, размекването на пръстта под северната стена би трябвало да я срине по най-бърз начин.

— Какво можеш да ни разкажеш за Улфгар? — обърна се Барак към момичето.

— Видях го само за няколко секунди, и то от разстояние. Прекарва по-голямата част от времето си в къщата си и само най-близките му сподвижници имат достъп до него. Ала Улфгар държа реч точно преди да изпрати войската си да ви нападне. Той умее да говори пламенно и държи тълпата под пълен контрол. Със сигурност мога да ви кажа едно-единствено нещо за него — не е алорн.

— Не е ли? — Барак изглеждаше слисан.

— Лицето му не издава каква е националността му, Но говорът му не е на алорн.

— Защо култът е приел за свой водач човек, дошъл отвън? — попита Гарион.

— Въобще не подозират, че е външен човек. Улфгар произнася неправилно съвсем малко думи — всъщност само две-три — и само едно опитно ухо би могло да долови това. Може би ако бях успяла да се добера по-близо до него, щях да разбера истинския му произход. Съжалявам, че не мога да ви помогна с нищо повече.

— Силна ли е властта му сред последователите на култа? — попита Джевълин.

— Установил е абсолютна власт над тях — отвърна маркграфиня Лизел. — Готови са да направят всичко, което им заповяда. Приемат го като нещо много близко до истинско божество.

— Ще трябва да го заловим жив — изрече мрачно Гарион. — Искам да получа отговор на няколко въпроса.

— Това може да се окаже изключително трудно, ваше величество — отвърна сериозно Лизел. — В Реон мнозина са убедени, че Улфгар е магьосник. Всъщност самата аз не съм виждала никакви доказателства за това, но разговарях с няколко души, които са го виждали да прави магии. Или поне така твърдяха.

— Помогнахте ни изключително много, маркграфиньо — изрече с благодарност кралица Порен. — Никога няма да забравя това.

— Благодаря ви, ваше величество — бе простичкият отговор на Лизел, която направи учтив реверанс пред своята кралица, а след това отново се обърна към Гарион.

— Сведенията, които успях да събера от различни източници, съвсем убедително показват, че силите на култа зад градските стени не са толкова застрашително големи, колкото очаквахме. Броят на бойците е внушителен, но в редиците им се включват много млади момчета и старци. Очевидно е, че разчитат отчаяно на военна сила, напредваща към града под командването на прикрит последовател на култа.

— Халдар — измърмори Барак.

Тя кимна.

— Това ни връща към безусловната необходимост да преодолеем тези стени и да се озовем във вътрешността на града — напомни им Джевълин и погледна Дурник. — Според тебе колко време ще е необходимо, докато земята под северната стена омекне достатъчно, за да се срине зидът?

Дурник отпусна гръб върху облегалката на стола и замислено впери поглед в тавана на палатката.

— Целта ни е да ги изненадаме — рече той. — Следователно не трябва да допуснем водата да блика над земята, поне не в началото. Постепенното просмукване на влагата ще бъде забелязано значително по-трудно. Ще се наложи да почакаме известно време, докато водата напои обилно пръстта.

— Освен това ще трябва да бъдем много внимателни — добави Гарион. — Ако този Улфгар наистина е магьосник, ще ни чуе, в случай че вдигаме твърде много шум.

— Когато стената се срине, ще се разнесе истински трясък — изтъкна Барак. — Защо не я разбиеш така, както направи със задната стена на Ярвиксхолм?

Гарион поклати глава.

— Известно време след като си извършил някакво вълшебство, ставаш напълно уязвим за човек, притежаващ същата дарба като твоята. Бих искал да бъда жив и с всичкия си ум, когато открия сина си.

— Колко време ще ни е необходимо да напоим с влага земята под стената? — повтори Джевълин.

Дурник се почеса по бузата.

— Тази нощ — отвърна той — и утре целият ден. До утре в полунощ стената трябва да бъде достатъчно добре подкопана. Тогава точно преди нападението Гарион и аз можем да ускорим водния поток и да отмием по-голямата част от пръстта. Тя вече ще бъде достатъчно влажна и мека и силната водна струя би трябвало да я изхвърли направо изпод стената. Ако мятаме камъни към нея от срещуположната страна на града и забием стотина куки в зида, би трябвало да я съборим бързо.

— Добре ще е, ако засилиш обстрела с машините — обърна се Ярблек към Мандорален. — Така няма да обърнат никакво внимание, щом започнеш да обстрелваш стените им утре през нощта.

— Значи утре в полунощ? — изрече въпросително Барак.

— Точно така — потвърди неумолимо Гарион.

Джевълин погледна племенницата си.

— Можеш ли да опишеш разположението на сградите в северната част на града?

Лизел кимна утвърдително.

— Начертай една скица. Трябва да знаем къде да разположим отбранителните съоръжения, когато нахлуем в града.

— Веднага щом се изкъпя, чичо.

— Тази скица ни е необходима, Лизел.

— Но не толкова, колкото аз се нуждая от баня.

— Ти също, Келдар — нареди непоколебимо кралица Порен.

Силк хвърли изпитателен поглед към Лизел.

— Не се безпокой, Келдар — рече тя. — Мога сама да изтрия гърба си, благодаря.

— Да отидем да намерим вода, Дурник — каза Гарион и се изправи. — Имам предвид подземната вода.

— Правилно — отвърна ковачът.

Нямаше луна — облаците, надвиснали над цялата местност от повече от седмица, и сега скриваха небето. Нощният въздух бе хладен. Гарион и Дурник напредваха предпазливо през тясната долина към обсадения град.

— Студена нощ — измърмори Дурник.

— Да — съгласи се Гарион. — Как мислиш — на каква дълбочина се намира водата?

— Не много дълбоко — отвърна Дурник. — Попитах Лизел колко са дълбоки кладенците в Реон. Тя каза, че всички са сравнително плитки. Мисля, че ще открием подпочвената вода на дълбочина около двадесет и пет стъпки.

— Откъде изобщо ти хрумна тази идея?

Дурник се засмя тихичко.

— Когато бях млад, работех за един фермер, който много обичаше да си придава важност. Смяташе, че може да впечатли съседите си, ако разполага с кладенец вътре в къщата си. Цяла зима се трудихме и накрая направихме артезиански кладенец. Три дни по-късно къщата му се срина. Горкият човек много се разстрои.

— Мога да си представя.

Дурник погледна към стените, издигащи се застрашително към небето.

— Не зная дали е нужно да се приближаваме повече — прошепна той. — Ще ни е трудно да се съсредоточим, ако ни забележат и започнат да ни обстрелват. Хайде да заобиколим и да се насочим към северната страна.

— Добре.

Опитваха се да не издават никакъв звук сред шумолящия прещип.

— Смятам, че оттук ще успеем — изрече едва чуто Дурник. — Хайде да видим какво има под краката ни.

Мислите на Гарион започнаха да потъват безшумно в пръстта под северната стена на града. Първите няколко стъпки бяха трудни, тъй като непрекъснато се натъкваше на къртици и дъждовни червеи. Сърдито изквичаване му подсказа, че за миг е обезпокоил някакъв язовец. След това се натъкна на скален пласт и започна да обхожда с мисълта си равната му повърхност, търсейки пукнатини.

— Съвсем леко по-наляво — измърмори Дурник. — Това не е ли пукнатина?

Гарион я откри и продължи се да спуска с мислите си все по-надолу. Пукнатината ставаше все по-влажна.

— Има вода — прошепна той. — Но пукнатината е толкова тясна, че водата едва се процежда нагоре.

— Да я разширим, но не много. Само толкова, че струйката да пробие на повърхността.

Гарион съсредоточи волята си и усети как волята на Дурник се слива с неговата. Двамата заедно започнаха борба със скалата и разшириха мъничко пукнатината. Водата, намираща се под скалния пласт, започна да шурти нагоре. Те се отдръпнаха едновременно и усетиха как влагата започна да размива пръстта под стената и да се просмуква навсякъде.

— Да продължаваме — прошепна Дурник. — Трябва да отворим поне шест-седем такива цепнатини под стената, за да напоим обилно пръстта. Утре през нощта можем да ги разширим, колкото е необходимо.

— А може би влагата ще подкопае целия склон? — попита Гарион.

— Вероятно.

— Това ще затрудни задачата на войниците ни, когато се втурнем на щурм към града.

— Е, не оспорвам, че ще си намокрят краката — рече Дурник. — Но е по-добре, отколкото да се изкачваш със стълба по стена, докато някой излива врящо масло върху главата ти, не мислиш ли?

— Да, много по-добре е — съгласи се Гарион.

Продължиха напред в студената нощ. Изведнъж нещо докосна бузата на Гарион. Отначало той не му обърна внимание, но то отново се появи — меко, студено и влажно. Сърцето му се сви.

— Дурник — прошепна той, — започва да вали сняг.

— И аз го усетих. Това ще има много неприятни последствия за нас.

Снегът продължи да вали през цялата нощ и на следващата сутрин. Въпреки че от време на време около мрачните кули се извиваха снежни вихрушки, през по-голямата част от деня снегът ту спираше, ту отново започваше да вали. Беше мокър, подгизнал в ледена вода сняг, който се превръщаше в киша почти веднага щом докоснеше земята.

Малко преди обяд Гарион и Лелдорин облякоха тежки вълнени наметала, обуха топли ботуши, излязоха от лагера и тръгнаха към северната стена на Реон. Когато стигнаха на около двеста стъпки от подножието на хълма, върху който се издигаше градът, започнаха да се разхождат със съвсем небрежен вид — стремяха се да изглеждат като двойка патрулиращи войници. Гарион погледна към кулите и отново пред очите му заплющя червеното знаме с черната мечка. Риванският крал почувства, че при вида на този флаг в гърдите му се събужда необяснима ярост.

— Сигурен ли си, че ще можеш да разпознаеш стрелите си в тъмното? — попита той своя приятел. — Под стените има много стрели, забити в земята.

Лелдорин опъна лъка си и изстреля украсена с пера стрела, която се издигна високо във въздуха, а след това се спусна надолу и се заби в покритата със сняг земя на около петдесет крачки от началото на склона.

— Аз сам правя стрелите си, Гарион — рече той и извади друга стрела от колчана на гърба си. — Вярвай ми, мога да разпозная всяка веднага щом пръстите ми я докоснат. — Стрелецът отново опъна лъка си. — Омекна ли достатъчно пръстта под стената?

Гарион изпрати мисълта си към хълма и усети студената, изпълнена с мирис на плесен влага в почвата под снега.

— Навлажнява се — отвърна той. — Но все още е твърде корава.

— Вече е почти обяд, Гарион — каза сериозно Лелдорин и протегна ръка, за да извади друга стрела. — Зная колко внимателно Дурник обмисля всички подробности, но дали планът му наистина ще успее?

— Нужно е време — отговори Гарион. — Първо трябва да се напоят долните слоеве на почвата. След това влагата започва да се издига и насища пръстта под самите стени. Наистина е необходимо по-продължително време, но ако водата започне да блика от заешките дупки наоколо, хората по бойниците ще се досетят, че нещо не е наред.

— Помисли си само как биха се чувствали зайците — засмя се Лелдорин и изстреля още една стрела.

Продължиха напред. Пред цялото време Лелдорин отбелязваше с престорена разсеяност изходните позиции, които армията трябваше да заеме за предстоящото нощно нападение.

— Добре — рече Гарион. — Зная, че можеш да разпознаеш собствените си стрели. Ами ние, останалите? На мен всички стрели ми се струват еднакви.

— Много е просто — отвърна младият стрелец. — Просто ще пропълзя напред, ще намеря стрелите си и ще опъна между тях връв. Щом се натъкнеш на връвта, спираш и чакаш стената да падне. Тогава се втурваш в атака. В Астурия от векове правим такива нападения нощем срещу големи мимбратски замъци. И те винаги са се увенчавали с успех.

Чак до настъпването на нощния мрак Гарион и Дурник проверяваха на равни интервали влажността на пръстта по северния склон на стръмния хълм, върху който се издигаше град Реон.

— Още малко и земята ще бъде достатъчно наситена с влага — обърна се Дурник към Гарион, когато започна да пада здрач. — На няколко места по ниския склон водата започва да се просмуква в снега.

— Добре е, че се стъмва — отбеляза Гарион и придърпа тежката си плетена ризница. Доспехите винаги го караха да се чувства неудобно, а мисълта за предстоящото нападение го изпълваше с някакво особено чувство — отчасти тревога, отчасти странно нетърпение.

Дурник, най-старият му приятел, разбра какво чувства кралят на Рива и го погледна с очи, от които нищо не можеше да остане скрито. Ковачът се засмя, но усмивката му изглеждаше мъничко кисела.

— Какво правят тук две разумни сендарски селски момчета, тръгнали на бой сред снеговете на източна Драсния? — попита той.

— Надявам се, че ще победят.

— Ще победим, Гарион — увери го Дурник и с обич отпусна ръка върху рамото на младия мъж. — В края на краищата сендарите винаги побеждават.

Около час преди полунощ Мандорален започна да премества обсадните машини. На източната и западната страна остави само няколко — те трябваше да продължат накъсания обстрел, прикриващ истинските намерения на риванската армия. Докато изтичаха последните минути преди полунощ, Гарион, Лелдорин, Дурник и Силк пропълзяха крадешком напред към невидимата линия от стрели, стърчащи от снега.

— Ето една — прошепна Дурник, когато протегнатите му ръце докоснаха стрелата.

— Добре — измърмори Лелдорин. — Дай да я пипна. — Той отиде при ковача и двамата коленичиха в кишата. — Да, това е една от моите стрели, Гарион — изрече едва чуто той. — Трябва да са на около десет стъпки разстояние.

Силк бързо се промъкна до тях и прошепна:

— Покажи ми как ги разпознаваш.

— По начина, чрез който прикрепвам перата — отвърна Лелдорин. — Винаги използвам усукано черво.

Силк опипа перата, закрепени на стрелата.

— Добре — рече дребничкият драснианец. — Сега вече мога да ги разпознавам.

— Сигурен ли си? — попита Лелдорин.

— Щом пръстите ми откриват с лекота точките върху двойка зарове, със сигурност могат да усетят разликата между черво и ленено влакно — отвърна Силк.

— Ще започнем оттук. — Лелдорин върза края на кълбо канап към стрелата. — Аз ще тръгна нататък, а вие — в противоположната посока.

— Добре. — Силк завърза края на своето кълбо връв за същата стрела и се обърна към Гарион и Дурник. — Вие двамата не прекалявайте с водата — напомни им той. — Не ми се ще да остана погребан под някое кално свлачище. — Драснианецът пое напред приведен, търсейки пипнешком следващата стрела.

Лелдорин докосна за миг рамото на Гарион и изчезна в противоположната посока.

— Сега земята е напълно подгизнала — измърмори Дурник. — Ако разширим пукнатините до една стъпка, водата ще отмие по-голямата част от пръстта под стената.

— Добре.

Двамата отново започнаха да изследват с мислите си подгизналата почва на склона, намериха скалния пласт, обходиха няколко пъти неравната му горна стена и най-сетне откриха първата пукнатина. Гарион изпита някакво особено чувство, когато мисълта му се спусна през тясната цепнатина. Там се събираше водата, просмукала се от земните пластове някъде далеч, далеч надолу. Сякаш протягаше някаква невидима, невероятна дълга ръка с тънки гъвкави пръсти, за да докосне самия край на пукнатината.

— Намери ли я? — прошепна той на Дурник.

— Мисля, че да.

— Тогава да я разширим — каза Гарион и съсредоточи цялата сила на волята си.

Бавно, с огромни усилия и блеснали в обилна пот чела, двамата разтвориха пукнатината до повърхността на хълма. Къс приглушен тътен отекна изпод подгизналия склон на възвишението в мига, когато скалата се разруши, притисната от силата на обединените им воли.

— Кой е там? — попита глас от върха на градската стена.

— Достатъчно ли е широка пукнатината? — прошепна Гарион, без да обръща внимание на тревожния въпрос.

— Водата струи нагоре много по-бързо — отвърна Дурник след кратко проучване. — Под този скален пласт има голямо налягане. Да преминем към следващата пукнатина.

Някъде зад тях се разнесе остър метален звън, последва го особено свистене, раздрало тишината над главите им. Въжето на една от куките на Ярблек, изстреляна с катапулт, се издигна и описа дъга над северната стена. Куката се удари о вътрешната страна на стената, металът издрънча оглушително и след миг се разнесе стържещ звук — острите шипове се забиха в камъните на зида.

Ниско приведени, Гарион и Дурник поеха предпазливо наляво: опитваха се да вдигат по-малко шум, докато шляпаха в кишавия сняг, като в същото време изследваха подземната скала и търсеха следващата пукнатина. Когато Лелдорин се върна при тях, те вече бяха отворили още две от скритите подземните пластове цепнатини. Зад и над тях се чуваше бълбукането на течната гъста тиня, която шуртеше изпод повърхността на хълма и се изливаше като буен кафяв поток по покрития със сняг склон.

— Преминах цялото разстояние до края на линията от стрели — уведоми ги Лелдорин. — Връвта от тази страна на хълма е поставена на място.

— Добре — прошепна Гарион, задъхан от напрежение. — Върни се и кажи на Барак да започне да разполага армията на предварително очертаната позиция.

— Веднага. — Лелдорин се обърна и потъна във въртопа на внезапно извилата се снежна вихрушка.

— Сега ще трябва да проявим особено внимание — измърмори Дурник, който претърсваше поредния участък под пръстта. — На това място в скалата има много пукнатини. Ако я разрушим изцяло, ще се размести почвеният пласт и ще освободим цяла река.

Гарион изсумтя тихо в знак на съгласие и изпрати волята си към цепнатината.

Когато стигнаха до последния от изворите на създадения от тях подземен кладенец, Силк изплува от мрака зад гърбовете им. Пъргавите му крака не издаваха никакъв звук.

— Защо се забави толкова много? — прошепна му Дурник.

— Проверявах склона — отвърна Силк. — Тинята започва да се процежда през снега като леден сос. След това се изкачих до градската стена и побутнах с крак един от камъните в основата й. Мърдаше като разклатен зъб.

— Добре — каза Дурник доволно. — В края на краищата хрумването ми се оказа полезно.

За миг сред студения мрак се възцари тишина.

— Искаш да кажеш, че всъщност не си бил сигурен? — попита Силк със задавен глас.

— На теория всичко изглеждаше логично — отвърна ковачът. — Но човек никога не може да е сигурен дали дадена теория е правилна, докато не я провери на практика.

— Дурник, вече съм твърде стар да слушам такива приказки.

Още една кука прелетя над главите им.

— Трябва да отворим още една цепнатина — измърмори Гарион. — Барак вече разполага войската на определените позиции. Ще се върнеш ли да съобщиш на Ярблек да подаде сигнал на Мандорален?

— За мен ще бъде удоволствие — отвърна Силк. — Бездруго искам да се махна оттук, преди всички да сме затънали до кръста в кал. — Той се обърна и изчезна в мрака.

След десетина минути бе отворена и последната пукнатина. Целият северен склон на хълма се бе превърнал в хлъзгава маса от подгизнала кал и шуртяща вода. Изведнъж едно оранжево кълбо от пламтящ катран описа висока дъга над града. В отговор на този предварително уговорен сигнал машините на Мандорален, разположени откъм южната страна на града, започнаха продължителен обстрел. Тежките каменни късове се издигаха високо над покривите на Реон и се сгромолясваха върху вътрешната страна на северната стена. В същото време въжетата на куките на Ярблек се изопнаха и надракските наемници започнаха да отдалечават конските си впрягове от стената. От върха на хълма се разнесе зловещо скърцане и стържене и подкопаният каменен зид се залюля.

— Как мислиш — още колко ще издържи? — попита Барак. Той и Лелдорин се бяха появили изневиделица от мрака и се присъединиха към своите приятели.

— Не много — отвърна Дурник. — Пръстта под стената започва да поддава.

Подобното на стенание стържене над тях се усили, придружено от непрестанните оглушителни трясъци по вътрешната страна. Хората на Мандорален по катапултите ускориха стрелбата, обсипвайки града със смъртоносен дъжд. Изведнъж цял участък от стената се нагъна, разнесе се тътен както при свличаща се лавина и масивният каменен зид се срина: горната му част се събори навън, а долната потъна в подгизналата пръст. Разнесе се страхотен грохот, тежките камъни се стовариха като водопад в лепкавата киша, заляла целия хълм.

— Стена никога не бива да се издига единствено върху пръст — отбеляза критично Дурник.

— При тези обстоятелства се радвам, че са го направили — отвърна Барак.

— Е, да — призна Дурник. — Но винаги има правилен начин, по който трябва да се прави всичко.

Грамадният черек се изкикоти:

— Дурник, ти си истинско съкровище, знаеш ли?

Друг участък от стената се срина върху подгизналия склон. Тревожни крясъци и пронизителен камбанен звън отекнаха из улиците на укрепения град.

— Гарион, да поведа ли войниците на щурм? — попита Барак с потрепващ от възбуда глас.

— Да почакаме, докато падне цялата стена — отвърна риванският крал. — Не искам воините да се втурнат нагоре по склона и камъните от стената да се сгромолясат върху тях.

— Пада! — засмя се весело Лелдорин и посочи последния сриващ се участък от стената.

— Заповядай на хората да се хвърлят в щурм — извика рязко Гарион и протегна ръка през рамо, за да изтегли големия меч.

Барак си пое дълбоко дъх, после изрева с гръмотевичен глас:

— Атака!

Надавайки страшен боен вик, риванците и надракските им съюзници се втурнаха през калта и се закатериха по сринатите останки на северната стена.

— Да тръгваме! — извика Барак. — Ще пропуснем цялата битка, ако не побързаме.