Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Допълнителни корекции
zelenkroki (2013)
Източник
liternet.bg

Източник: П. П. Славейков. На Острова на блажените. Ред. и бел. А. Тодоров. Варна: LiterNet, 2001–2002.

 

 

Илюстрации: Никола Петров, 1910

 

Цялото заглавие на книгата е „На Острова на блажените. Антология. Биографиите на поетите са написани, а стиховете преведени от Пенчо Славейков. Портретите е рисувал Никола Петров. Издателя Александър Паскалев печата антологията в придворната печатница на Иван Кадела, София, 1910 година, месец ноемврий, в две хиледи книги на брой“.

 

Издание:

П. П. Славейков

Събрани съчинения в осем тома. Т.2.

Ред. и бел. А. Тодоров. София, 1958.

 

Редактор: Лилия Кацкова

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Елена Маринчева

Техн. редактор: Ветка Гуджунова

Коректор: Жулиета Койчева

 

Формат: 16/54/78;

Тираж 12000 екз.

Печатни коли 22

Изд. коли: 15.84

Л.к. IV

Поръчка №81|1958 г. на издателство „Български писател“

Дадена за набор на 18.VI.1958 г.

Излязла от печат на 30.VIII.1958 г.

 

Цена 11.00 лв

Книжно тяло: 7.00 лв; подвързия: 3.50 лв.; обложка и приложения: 0.50.

 

ДКП „Дечо Стефанов“ — София


 

Велко Меруда, рис. Никола Петров Това е псевдоним на един доста известен писател, за когото твърде малцина се интересуват. Не е издавал в отделна книга творенията си и тях ги знаят само любителите, които не мързи да ровят из старите списания. Най-известни от творенията му са неговите сонети[1]. В списанието Зора[2] Меруда е печатал и цял един цикъл песни под название Италия[3], някои от които са превъзходни и по мисъл, и по изпълнение, но за които още на времето критиката му натякна, че за такива стихове няма нужда да се ходи в Италия — те могат да бъдат написани и вкъщи, по халат. Бележката на критиката не е несправедлива, като се земе пред вид хвалбата на автора, че песните му са резултат на неговото пребивание в родния край на Данте. Живи и непосредствени впечатления от Италия няма почти никак в тия песни, а неотдавна се намери кой и да покаже, че те са 9/10 преводи от италианските поети, главно от Стекетти и Панцаки[4]. Не само най-хубавите песни от цикла (Екове, Везувий, В Помпея, На един нещастен поет, Неапол, В помпейския музей и др.[5]), но и най-безсмислените, и те, са преводи. Дори нашите български четци могат да видят, че работата стои тъй — по превъзходната сбирка от г. Ив. Вазов. То е въпрос, който малцина може да интересува; но интересното е, че дори нашата поезия може да контролира чуждите, и г. Вазов, както в много други неща, и тук дава най-добър материал за такъв контрол. Ако тук работата беше за заемане теми и тяхната малко или много самостоятелна обработка (както е например при Ековете), то въпроса за контрол би бил съвсем лишен, би бил чисто историко-литературен. Но тука вече имаме чисти преводи, и скриване това, т.е. чист джебчилък. Заемане теми е заем от чужда банка за свои операции, нещо не само незапрещавано, а и поощрявано от гражданските и художествени закони, както това са доказали законоведци като Софокл, Шекспир, Гете, Праксител, Рафаел и всякой въобще художник, който заема, за да възвърне заетото с грамадни лихви[6]. Джебчилък е тая мъничка песен от цикла Италия, толкова сиромашка, че читателя просто недоумява: защо ли пък и такива глупости се паланджосват?

 

Аз рекох: О сърце,

защо си убито?

— Любовта умряла —

рече жаловито.

 

Пак рекох: Но що се

ти надееш клето?

— Който се не нада,

мре — каза сърцето.

А ето как е текстът на оригинала, от Стекетти:

Ho detto al core, al mio povero core:

— Perchè, questo languor, questo sconforto? —

Ed egli m’ha risposto — E morto amore! —

 

Ho detto al core, al mio povero core:

— Perchè dunque sperar se amore è morto? —

E m’ha risposto — chi non spera muore.[7]

За любопитство, ето още едно не по̀ цвете от горнето:

„Signore, милост, гладна съм и гола,

дари ми нещо, мола,

за любовта на Сан-Памфила!“

 

— Не давам нищо, бягай проче!

„За любовта на мойте очи!“

— Земи три солди, мила!

А на тая безсмисленост оригинала е:

„Signor, la carita per un pezzente!

Veda, ho fame… son nudo!…

Per amor del suo Dio.“ — Non ti do niente!

„Per gli occhi del suo amor!“ — Prendi uno scudo.[8]

Може би и сонетите на Меруда да не са оригинални поне въпрос не е ставало за тяхната неоригиналност — но, мисля, като хубави, струва си трудът за превода им. Въпросът за оригиналност е историко-литературен, книжен, мъртъв, а хубостта им е жива. Като поет, изобщо, Меруда е от ония, които приличат на детинско хвърчило — за да хвръкне и се възйеме на високо, тряба да е вързано за някоя сиджимка, връв или дори и прост конец: да може да го дърпа и води някой оригинал, иначе той безпомощно ще си стои в кюшето. От прозаичните му съчинения най-известни са неговите Писма от Рим[9], една каша, която Меруда се е осмелил да забърка от огризките на хубавия хляб — месен от Теофил Готие и Иполит Тен[10]. Писал е доста повести и драми и цяла сплитка критически статии, най-вече в издаваното от него списание Анали[11], в които най-характерното нещо е, че всякоя фраза се почва с главна буква и свършва с една, две или три удивителни. Дори и за муха да говори, Меруда се възхищава. На Острова на Блажените възхищението се счита често за ум, и на това основание поета по едно време го настаниха за министър на народната просвета[12]. Като такъв той заслепи не един въпрос, и сам не прогледна в нищо. От неговото министруване се увеличиха само удивителните в учебното дело и се отреди, с особено окръжно, думата учреждение да се пише с ѣ. Меруда е известен и в политиката, в която той не обръщаше внимание на ѣ! В политиката той бе по-оригинален поет, но полудя в нея — за съжаление твърде късно. Умре Меруда миналата година[13]. Съчиненията му още не са събрани и издадени заедно, но както вестниците съобщиха през денеси, един негов събрат им написал вече предисловие, в което с документи доказвал — че и преди да полудее, Меруда не бил с ума си[14]. Това, по мое мнение, е лишен труд — да се доказват неща, които само автора на предисловието не знае, а за него става дума дори и в драмите на Меруда[15] — монолозните бръщолевения, пълни с удивителни и многоточия.

Бележки

[0] Това е най-полемичният образ в цялата антология: Славейков не само иска да изрази отношението си към Величков и Вазов, с които кръгът „Мисъл“ е в борба (по основа — борба против реализма), но и същевременно да покаже, че в своето творчество има насоката, използвана особено много от Величков (а и от Вазов) — сонета, често с пейзаж и винаги с размисъл. Така че и тоя образ, въпреки че е насочен главно към полемика с литературни противници и ги обобщава, по основа е — като другите образи на поети в антологията — израз на една от чертите на Славейковото творчество. За да подчертае тая своя насока, Славейков включва тук и едни от най-старите си стихотворения, писани почти цели две десетилетия преди антологията. Главният първообраз на Меруда е Величков и пътьом се засяга Вазов. — Велко е от мъжките, а Меруда от женските имена в Братя Миладинови. Същевременно с името Велко се напомня за Величков, а Меруда е прието, защото напомня мерудия, т.е. нещо просто (по насоката на очерка).

[1] Има се пред вид сбирката на Величков „Цариградски сонети“, 1899 г.

[2] „Зора“ е литературно-обществено списание, редактирано от Вазов и Величков (1885 г.).

[3] Визира се Вазовата стихосбирка „Италия“, плод на пътуването му в Италия през 1884 г.

[4] Лоренцо Стекетти (1845–1916 г.) — известен италиански поет от школата на Кардучи. Автор на стихове със сатирични, граждански и любовни мотиви.

Енрико Панцаки (1840–1901) — италиански поет.

[5] Заглавия на Вазови стихотворения.

[6] Въпросът за плагиатствата и обвиненията в плагиатства често занимават писателите от ония години, като се използват за аргументи в литературните полемики. Самият Славейков често е обвиняван в тоя „грях“, особено за „Фрина“ и други поеми, чиито идеи е взел от други поети, макар че се е възползвал от тях творчески и е създал свои оригинални произведения. Шум се вдига и за стихотворението „Ековете“ от Вазов, който е взел идеята от едно стихотворение на Виктор Юго. Такъв е случаят и с двете посочени като пример за плагиатство Вазови стихотворения „Аз рекох: О, сърце“ и „Просекиня“ („Signore, милост, гладна съм и гола“), поместени в сбирката „Италия“ (по-късно Вазов ги изоставя в другите си издания).

[7] (Итал.) „Казах на сърцето, на моето клето сърце: — Защо тая мъка, тая безутешност? — А то ми отговори: умря любовта. — Казах на сърцето, на моето клето сърце: — Защо, прочее, да се надяваме, щом любовта е мъртва? — А то отвърна: Който не се надява, умира.“

[8] (Итал.) „Господине, милост към един просяк! — Вижте, гладен съм, гол съм! — От любов към вашия бог!“ — Няма да ти дам нищо! — „За очите на вашата любов (любима)!“ — „Вземи една петолевка!“

[9] „Писма от Рим“ — Книга от Константин Величков (1895 г.).

[10] Величков е бил обвиняван, че в „Писма от Рим“ е използвал произведения на френските писатели Готие и Иполит Тен (известен литературен критик и теоретик).

[11] Като говори за „Анали“, което означава „летописи“, Славейков визира редактираното от Величков сп. „Летописи“.

[12] К. Величков е министър отначало на обществените сгради, а след това на народната просвета в Стоиловия кабинет (след падането на Стамболовия режим през 1894 г.); през 1897 г. министър на просветата става Вазов, а Величков — на търговията.

[13] К. Величков е починал в 1907 г., т.е. не „миналата година“ (както е казано в очерка), а три години преди излизането на антологията на Славейков. Думите за неговото полудяване не отговарят на действителността, а на желанието на Славейков да го представи в неблагоприятна светлина, като се има пред вид нервното му разстройство към края на живота му.

[14] След смъртта на Величков, Вазов събира и редактира събраните му съчинения, като пише и предговор към тях.

[15] Величков е автор не само на поезия и публицистика, а и на драми — „Невянка и Светослав“ (1874 г.), „Винчензо и Анжелика“ (1882 г.) и др.

Край