Пенчо Славейков
Велко Меруда ^[0]

Това е псевдоним на един доста известен писател, за когото твърде малцина се интересуват. Не е издавал в отделна книга творенията си и тях ги знаят само любителите, които не мързи да ровят из старите списания. Най-известни от творенията му са неговите сонети^[1]. В списанието Зора^[2] Меруда е печатал и цял един цикъл песни под название Италия^[3], някои от които са превъзходни и по мисъл, и по изпълнение, но за които още на времето критиката му натякна, че за такива стихове няма нужда да се ходи в Италия — те могат да бъдат написани и вкъщи, по халат. Бележката на критиката не е несправедлива, като се земе пред вид хвалбата на автора, че песните му са резултат на неговото пребивание в родния край на Данте. Живи и непосредствени впечатления от Италия няма почти никак в тия песни, а неотдавна се намери кой и да покаже, че те са 9/10 преводи от италианските поети, главно от Стекетти и Панцаки^[4]. Не само най-хубавите песни от цикла (Екове, Везувий, В Помпея, На един нещастен поет, Неапол, В помпейския музей и др.^[5]), но и най-безсмислените, и те, са преводи. Дори нашите български четци могат да видят, че работата стои тъй — по превъзходната сбирка от г. Ив. Вазов. То е въпрос, който малцина може да интересува; но интересното е, че дори нашата поезия може да контролира чуждите, и г. Вазов, както в много други неща, и тук дава най-добър материал за такъв контрол. Ако тук работата беше за заемане теми и тяхната малко или много самостоятелна обработка (както е например при Ековете), то въпроса за контрол би бил съвсем лишен, би бил чисто историко-литературен. Но тука вече имаме чисти преводи, и скриване това, т.е. чист джебчилък. Заемане теми е заем от чужда банка за свои операции, нещо не само незапрещавано, а и поощрявано от гражданските и художествени закони, както това са доказали законоведци като Софокл, Шекспир, Гете, Праксител, Рафаел и всякой въобще художник, който заема, за да възвърне заетото с грамадни лихви^[6]. Джебчилък е тая мъничка песен от цикла Италия, толкова сиромашка, че читателя просто недоумява: защо ли пък и такива глупости се паланджосват?

Аз рекох: О сърце,

защо си убито?

— Любовта умряла —

рече жаловито.

 

Пак рекох: Но що се

ти надееш клето?

— Който се не нада,

мре — каза сърцето.

А ето как е текстът на оригинала, от Стекетти:

Ho detto al core, al mio povero core:

— Perchè, questo languor, questo sconforto? —

Ed egli m’ha risposto — E morto amore! —

 

Ho detto al core, al mio povero core:

— Perchè dunque sperar se amore è morto? —

E m’ha risposto — chi non spera muore.^[7]

За любопитство, ето още едно не по̀ цвете от горнето:

„Signore, милост, гладна съм и гола,

дари ми нещо, мола,

за любовта на Сан-Памфила!“

 

— Не давам нищо, бягай проче!

„За любовта на мойте очи!“

— Земи три солди, мила!

А на тая безсмисленост оригинала е:

„Signor, la carita per un pezzente!

Veda, ho fame… son nudo!…

Per amor del suo Dio.“ — Non ti do niente!

„Per gli occhi del suo amor!“ — Prendi uno scudo.^[8]

Може би и сонетите на Меруда да не са оригинални поне въпрос не е ставало за тяхната неоригиналност — но, мисля, като хубави, струва си трудът за превода им. Въпросът за оригиналност е историко-литературен, книжен, мъртъв, а хубостта им е жива. Като поет, изобщо, Меруда е от ония, които приличат на детинско хвърчило — за да хвръкне и се възйеме на високо, тряба да е вързано за някоя сиджимка, връв или дори и прост конец: да може да го дърпа и води някой оригинал, иначе той безпомощно ще си стои в кюшето. От прозаичните му съчинения най-известни са неговите Писма от Рим^[9], една каша, която Меруда се е осмелил да забърка от огризките на хубавия хляб — месен от Теофил Готие и Иполит Тен^[10]. Писал е доста повести и драми и цяла сплитка критически статии, най-вече в издаваното от него списание Анали^[11], в които най-характерното нещо е, че всякоя фраза се почва с главна буква и свършва с една, две или три удивителни. Дори и за муха да говори, Меруда се възхищава. На Острова на Блажените възхищението се счита често за ум, и на това основание поета по едно време го настаниха за министър на народната просвета^[12]. Като такъв той заслепи не един въпрос, и сам не прогледна в нищо. От неговото министруване се увеличиха само удивителните в учебното дело и се отреди, с особено окръжно, думата учреждение да се пише с ѣ. Меруда е известен и в политиката, в която той не обръщаше внимание на ѣ! В политиката той бе по-оригинален поет, но полудя в нея — за съжаление твърде късно. Умре Меруда миналата година^[13]. Съчиненията му още не са събрани и издадени заедно, но както вестниците съобщиха през денеси, един негов събрат им написал вече предисловие, в което с документи доказвал — че и преди да полудее, Меруда не бил с ума си^[14]. Това, по мое мнение, е лишен труд — да се доказват неща, които само автора на предисловието не знае, а за него става дума дори и в драмите на Меруда^[15] — монолозните бръщолевения, пълни с удивителни и многоточия.