Пенчо Славейков
Доре Груда ^[0]

Груда живее в Роса и се прехранва со скудните залъци на волен учител по музика. И музиката личи ясно в неговите стихове, които като че ли са изплакани на виолончело. Критиката всякога е била благосклонна към неговите творения, освен към упражненията му в проза — ни по-добри, ни по-лоши от обикновените прозаични драскотини на добри лирически поети, на които е присъщо тънкото чувство на самонаблюдение, но които нямат обйективно око за нещата вън в живота. И за това че критиката се осмелява да му говори каквото мисли, той е неин непримирим враг — още един признак, че е добър лирически поет. Но макар да е враг на критиката, той е от броя на ония малцина лирици, у които самокритиката е твърде силно развита: той пише много, но не само че не печата всичко, а и от печатаните вече прави извънредно строг избор, когато му се падне да ги препечатва в книги. Досега — поета е роден в 1876 — той е издал само две малки книжки песни, Златен дъжд и Думите на нещата, в които дори най-мъничката песен е свидетел за творческата мощ на майстора. От тия песни лъхти тиха някаква замисленост и ни милва тъгата на усмивка при раздяла. Той е школувал най-вече у Иво Доля и немеца Теодор Щорм^[1], и от тях е научил да бъде спретнат в израза, и мелодиите на своята душа да излива винаги в характерна тям форма. За него е закон афоризма на Щорма: „Am vollendesten erscheint mir das Gedicht dessen Wirkung zunachst eine sinnliche ist, aus der sich dann die geistige von selbst ergibt, wie aus der Blute die Frucht.“^[2] Груда твърде често се ползува от мотиви из народната поезия. Но само мотиви — мрямора, на който дяла образите на своето вдъхновение. Суровия материал в тях не личи, както не личи небръснатия селянин в днешния изискано облечен парижанин. Груда е обикнал народната песен още от дете, сам е сбирал народни песни, изучавал ги е и плод на това изучвание е една — единствена за сега — студия за Народната песен^[3], дето освен характеристика на наивното народно творчество е посочена и оная интимна връзка, която художествената песен тряба да има с народното творчество, за да бъде тя цвете израсло на своя почва и да има значение в културата на нацията. Принцип и хубав, и верен, но не навреме казан и тъй тромо прилаган на практика от съвременните поети на Острова, че той почти пропадна в техните стихотворни упражнения. Но тоя не навреме подзет въпрос, в практическото му приложение, има един непредвиден резултат: показа твърде нагледно, което преди твърдяха добрите критици, но бе неясно за четците — безталантността на младата генерация поети и тяхната акробатщина с хубавото родно слово. Доре Груда е една от надеждите на Острова на Блажените, дето много надежди се обезнадеждиха. И наистина, той се грижи за овощията во своята градина, и те дават плодове, за които мързеливите му завиждат и мъмрят против него.