Търсенето на Светия Граал (5)

Персевал

И тъй, разказът гласи, че след като се разделил с Ланселот, Персевал се върнал при отшелничката, защото се надявал да научи от нея нещо повече за рицаря, който бил успял да се изплъзне от него и Ланселот. Потегляйки обаче назад, той така и не съумял да открие никаква пътека, която да го отведе до мястото, където тя живеела. Въпреки всичко продължил да препуска, смятайки, че е избрал възможно най-вярната посока, и когато стигнал до параклиса, почукал на малкото прозорче на отшелничката, която, понеже не си била легнала да спи, веднага го отворила, надникнала през него, доколкото й позволявала рамката, и го попитала кой е. Той й отвърнал, че е от двора на крал Артур и че името му е Персевал Уелсеца.

Като чула името му, тя много се зарадвала, защото като свой племенник го обичала с цялата си душа. Веднага повикала прислугата си и наредила да отворят портата пред рицаря, който бил отвън, да го нахранят, ако е гладен, и да го обслужат по възможно най-добрия начин, защото той е човекът, когото тя обича най-много от всички на света. Прислугата, разбира се, изпълнила нареждането, излязла до портата и я отворила, въвела рицаря и му помогнала да свали доспехите си, след което му поднесла храна, а той попитал дали би могъл да поговори с отшелничката още сега.

— Не, сеньор — бил отговорът. — Но утре сутринта след първата служба сигурно ще можеш да поговориш с нея.

Персевал бил принуден да потърпи дотогава, легнал си на застланото за него легло и спал непробудно цялата нощ, защото бил доста отруден и изморен. На другия ден, още на развиделяване той станал и отишъл на утринната литургия, отслужена от местния свещеник. След като надянал доспехите и се въоръжил, отишъл при отшелничката и й рекъл:

— Госпожо, за Бога, копнея да разбера кой е рицарят, който вчера мина оттук. Ти обяви, че го познаваш отлично, така че кажи ми нещо за него.

Като чула тези думи, жената го попитала защо го търси.

— Защото — отвърнал й той, — няма да се успокоя, преди да узная кой е той, а също и преди да го открия и вляза в двубой с него. Той ми нанесе такъв удар, че не бих могъл да го оставя на мира, без да си навлека срам и позор.

— Ха, Персевале! — възкликнала тя. — Какво говориш? Да се биеш с него ли искаш? Да не би да си закопнял да умреш като братята си, дето изпогинаха заради прекомерната си самонадеяност? Ако умреш по този начин, ще бъде много жалко, защото родословната ти линия ще спре дотук. А знаеш ли каква ще бъде моята загуба, ако влезеш в двубой с този рицар? Ще ти кажа каква ще е. Знайно е, че голямото Търсене на Светия Граал е започнало, а доколкото ми е известно, и ти участваш в него. Скоро с Божията помощ то ще бъде доведено до успешен край. Така че ти ще получиш много по-голяма слава, отколкото си мислиш, стига да се въздържиш от схватки с този рицар. Защото — както е известно на хората в тази страна, пък и къде ли не другаде — трима велики рицари ще получат в края на краищата лъвския пай от славата и наградата в това Търсене. Двама от тях ще бъдат девствени, а третият — непорочен. От двамата девствени единият ще е рицарят, когото търсиш, а другият — самият ти. Третият пък ще бъде Боорт от Гон. Именно вие тримата ще доведете Търсенето до успешен край. След като Господ е предвидил за теб такава велика чест, би било много жалко, ако междувременно тръгнеш да търсиш смъртта си. А ще я намериш със сигурност, ако влезеш в двубой с човека, когото преследваш, защото той несъмнено е много по-добър рицар от теб, а и от всички известни нам хора.

— Сеньора — промълвил Персевал, — от това, което говориш за моите братя, ми се струва, че си наясно кой съм аз.

— Разбира се, че съм наясно — отвърнала тя. — Нещо повече, няма как да не го знам, след като съм твоята леля, а ти — моят племенник. И нека не те спохождат съмнения, като ме гледаш в това затънтено място, а чуй истината: аз съм онази, която навремето наричаха Кралицата на Опустялата земя^[39]. Естествено ти си ме виждал в съвсем друго положение — съвсем не като сегашното. Защото по онова време бях една от най-богатите дами на света. Но въпреки всичко тогавашното богатство нито ми е харесвало, нито ме е красяло така, както сегашната ми бедност.

Думите на отшелничката трогнали Персевал и той заплакал, спомнил си толкова неща от миналото, че в самотната жена разпознал своята леля, седнал насреща й и я заразпитвал дали знае нещо за семейството и майка му.

— Как, мили ми племеннико? — възкликнала дамата. — Нима не знаеш нищо за майка си?

— Така е, сеньора, — отвърнал той. — Не знам дори дали е жива, или мъртва. Ала неведнъж в съня ми е идвала да ми каже, че е редно по-скоро да се оплаче от мен, отколкото да ме похвали, защото съм бил станал причината за нейното нещастие.

При тези думи отшелничката му отвърнала с тъжно и замислено изражение на лицето:

— При всяко положение си изгубил възможността да виждаш майка си другояче освен насън. Защото тя почина скоро след като ти замина за двора на крал Артур.

— Но какво се случи, сеньора?

— Бог ми е свидетел — казала тя, — майка ти бе толкова опечалена от твоето заминаване, че още същия ден, веднага след изповедта предаде Богу дух.

— Дано Бог се смили над душата й! — промълвил Персевал. — Това е много мъчително за мен. Но след като се е случило по този начин, ще трябва някак си да го понеса, още повече, че всички ние вървим към същата участ. Сега ми става ясно защо не съм имал ни вест, ни кост от нея. Ала нека се върнем към рицаря, когото търся в името на Бог. Знаеш ли кой е той? Откъде е? Дали не е онзи, който пристигна в кралския двор, облечен в яркочервени доспехи?

— Същият, кълна се в главата си — кимнала жената. — Той се появи там с пълно право и аз ще ти разтълкувам каква е символиката на това събитие. Както знаеш, от пришествието на Иисус до днес на света е имало три най-значими трапези: първата е била трапезата на самия Иисус, на която неведнъж утолявали глада си апостолите. Тя била трапезата, която поддържала телата и душите с небесна храна. На нея сядали братята, споени ведно тялом и духом. По този повод пророк Давид е казал в своята книга наистина удивителни думи: „Прекрасно е, когато братята живеят заедно, обединени от обща воля и общо действие.“ Благодарение на братята, седящи на нея, царели мир, съгласие и търпение, те били олицетворение на всички добродетели. А учредена била тази трапеза от неопетнения и пречист Агнец, принесъл се в жертва за нашето изкупление.

След тази се появила друга трапеза, създадена по образ и подобие и в памет на предишната. Това била трапезата на Светия Граал. Благодарение на нея по времето на Йосиф Ариматейски, сиреч през първите години на християнството по онези земи, възникнали толкова големи чудеса, че всички добри хора и дори всички неверници запазили от тях спомен за цял живот. Точно тогава Йосиф Ариматейски пристигнал в тази страна, предвождайки много голяма маса народ, наброяваща навярно четири хиляди души, все бедняци и голтаци. С пристигането си те много се разочаровали и дори били обзети от страх, че хлябът и месото може да не им достигат, защото били прекалено много. Един ден заскитали из някаква гора, ала така и не намерили какво да ядат. А също и жива душа. Тогава изпаднали в голяма уплаха. Защото не били привикнали на подобно нещо и така изкарали този ден, а на другия се разпръснали във всички посоки да търсят храна и не щеш ли, попаднали на една старица. Тя носела дванадесет хляба, извадени от пещта, които те тутакси купили. Ала когато решили да си ги разделят, между тях избухнала яростна свада, тъй като никой не се съгласявал с исканията на другия.

Известили за произшествието на Йосиф, който с получаването на новината силно се разгневил и веднага наредил да му донесат хлябовете. Щом били поставени пред него, а заедно с тях били въведени и хората, които ги били закупили, той узнал от техните уста, че е невъзможно да се постигне взаимно съгласие по възникналия спор. Тогава заповядал на целия народ да насяда, сякаш се намира на Светата вечеря, след което начупил хлябовете и разположил залците по цялата маса, а на най-видното място поставил Светия Граал и ето ти чудо: дванадесетте хляба се умножили по такъв начин, че цялото население, наброяващо повече от четири хиляди души, се оказало нахранено и заситено. Като видели това чудо, хората изказали благодарността и признателността си към Господ Бог, задето така открито им се бил притекъл на помощ.

На тази трапеза имало едно място, на което трябвало да сяда Йосафат, синът на Йосиф Ариматейски. То било установено с цел на него да сяда единствено народният господар и пастир. Това не било позволено на никой друг, защото, както гласи легендата, мястото било осветено и благословено от ръката на самия Господ Бог. Йосафат бил получил в наследство опеката над християните, принадлежала преди на Йосиф, поради което лично Господ Бог го поставил на това място. Ето защо нямало човек, толкова безочлив, че да дръзне да седне на него. А креслото му било изработено по подобие на креслото, на което седял Господ Бог по време на Тайната вечеря със Своите апостоли. По същия начин Йосафат трябвало да ръководи онези, които сядали на трапезата на Светия Граал: като техен старейшина и господар.

Но станало така, че когато пристигнали в тукашните земи, след като дълго странствали из чужди страни, двамата братя, роднини на Йосафат, се изпълнили със завист към него, задето бил въздигнат като най-достойния от цялата общност. Затова се наговорили и обявили, че няма да търпят повече да им бъде господар. Те били от също толкова благородно потекло, колкото и той, и затова не смятали да се държат повече като негови ученици, нито да го наричат свой учител. На другия ден, когато народът се качил на голямо възвишение, трапезите били наредени и хората пожелали Йосафат да заеме най-видното място, двамата братя се противопоставили на това им желание. Сетне, показвайки пренебрежението си към всички, единият от тях седнал в креслото. Тутакси настанало невероятно чудо: земята погълнала този невъздържан човек. Вестта за това чудо мигновено се разнесла из цялата страна, поради което въпросното седалище било наречено „Опасното кресло“. Впоследствие никой не проявил безумието да седне на него, освен ако не броим избраника на Господ Бог.

След тази трапеза пък се появила Кръглата маса, учредена по съвет на Мерлин, и в нея също имало важна символика. Защото под названието Кръгла маса се подразбирала кръглата форма на света, разположението на планетите и елементите на небосвода, а в кръговрата на небосвода се виждали звездите и редица други неща. И е съвсем справедливо да се каже, че Кръглата маса символизира света, защото всеки може да види, че рицарите се събират край нея от всички земи, където съществува рицарство, независимо дали са християнски, или езически. И когато по Божията милост стават сътрапезници на Кръглата маса, те вече се чувстват по-преуспели, отколкото ако се бяха обявени за завоеватели на целия свят, готови са да изоставят баща, майка, съпруга и деца, само и само да бъдат там. Ти сам си изпитал всичко това на свой собствен гръб, защото след като напусна майка си и се присъедини към рицарите от Кръглата маса, у теб не възникна никакво желание да се върнеш по родните си места, а точно обратното, бе тутакси съблазнен от благоразположението и братството, което царува между хората, принадлежащи към тази компания.

Когато учредил тази трапеза, Мерлин казал, че благодарение на участниците в компанията хората ще научат истината за Светия Граал, за който в онези времена не се знаело нищо. Попитали го как ще бъдат разпознати най-достойните за това дело, а той отвърнал: „Трима от тях ще доведат Търсенето до успешен край — двама девствени, а третият — непорочен. Един от тримата ще превъзхожда баща си, както лъвът превъзхожда леопарда по мощ и храброст. Той ще трябва да стане началник и предводител на всички останали. Впрочем рицарите от Кръглата маса ще блуждаят дълго в Търсенето на Светия Граал, додето Господ Бог не им го изпрати по такъв ненадеен начин, че всички ще останат смаяни от това чудо.“

Като чули тези думи, всички възкликнали:

„Добре, Мерлине, но щом, както казваш, този рицар ще бъде изпълнен с много и забележителни достойнства, ти би трябвало да създадеш за него особено място, където никой друг не ще може да сяда, и би трябвало това място да надвишава всички останали, та всеки да може да го разпознава.“

„Така и ще сторя“ — отвърнал им Мерлин.

И сътворил кресло, по-голямо и по-величествено от другите. Като свършил тази работа, той се заел да го целува и казал, че го е направил от любов към Добрия рицар, който ще седне на него. Тутакси присъстващите го попитали:

„Мерлине, какво ще стане с това кресло?“

„Наистина с него ще се случат много чудеса, защото никой няма да седне на него, без да бъде ранен или да намери смъртта си, до деня, в който то ще бъде заето от Истинския рицар.“

„За Бога!“ — възкликнали те. — „Значи всеки, който седне на него, ще се окаже в смъртна опасност!“

„Да, ще се окаже в такова положение — отвърнал Мерлин — и поради опасността, скрита в него, това кресло ще бъде наречено «Опасното кресло».“

Скъпи племеннико — продължила отшелничката — разказах ти защо са били създадени Кръглата маса и Опасното кресло, на което множество рицари, недостойни да седят на него, са намерили своята смърт. Сега пък ще ти обясня защо онзи рицар пристигна в двора на Артур, облечен в яркочервени доспехи.

Ти сигурно знаеш, че Иисус Христос бил учителят и пастирът на трапезата с апостолите, а впоследствие бил въплъщаван от Йосиф на трапезата със Светия Граал и от този рицар — на Кръглата маса. Преди седмицата на Страстите Господ Бог обещал на Своите апостоли, че ще се върне да ги навести, и те очаквали, натъжени и уплашени, сбъдването на това обещание, додето в деня на Петдесетница, когато всички се били събрали в една къща, чиито врати били залостени, Светият Дух слязъл при тях, преобразен като огън, утешил ги и затвърдил в душите им вярата, прогонвайки от тях всякакво съмнение. Сетне им наредил да се разделят и ги разпратил сред народите да проповядват на хората и да ги учат на Светото Евангелие.

Така в деня на Петдесетница Господ Бог слязъл при апостолите, за да вдъхне кураж в душите им. Ето защо си мисля, че по същия начин и рицарят, когото трябва да смятате за свой учител и пастир, дойде да вдъхне кураж у вас. Защото както Господ Бог се е явил в облика на огън, по същия начин и рицарят е бил в яркочервени доспехи, сиреч в цвета на огъня. И както били залостени портите на къщата, в която се били събрали апостолите, също така бяха заключени и вратите на двореца при явлението на Граала, който се появи пред вас така внезапно, че дори и най-мъдрите сред вас нямаха представа откъде е дошъл. Неслучайно още същия ден бе предприето Търсенето на Светия Граал, което ще продължи, докато истината за него и за копието не излезе наяве и не се разбере защо са причинили толкова премеждия в тази страна.

Така аз ти казах истината за този рицар, за да не посмееш никога повече да се съизмерваш с него. Добре е да знаеш, че не трябва да постъпваш така, защото, принадлежейки към рицарите на Кръглата маса, вие сте нещо като братя, и защото ти не би могъл в никакъв случай да му устоиш, след като той е далеч по-добър рицар от теб.

— Сеньора — промълвил най-сетне Персевал, — ти ме просветли за толкова много неща, че у мен никога повече няма да възникне и най-малкото желание да се бия с него. Но, за Бога, научи ме как бих могъл да го открия! Ако ми е дадено да го съпровождам, аз няма да се разделя с него за нищо на света, стига да бъда в състояние да го следвам.

— За това ще ти дам най-добрите съвети, на които съм способна, защото не бих могла да ти кажа с пределна точност къде се намира той в момента. Но ще ти разкрия следите, които ще те улеснят да го намериш. А когато това се сбъдне, остани заедно с него колкото се може по-дълго.

Сега, значи, ще тръгнеш право към замъка, който се нарича Го и в който живее една негова първа братовчедка, от любов към която, струва ми се, той е пристигнал там снощи и навярно ще поостане малко. Ако тя реши да ти каже накъде е поел, препускай подир него, колкото ти държат силите. Ако обаче си замълчи, тръгвай по посока на замъка Корбеник, в който живее Раненият крал^[40]. Уверена съм, че дори да не срещнеш рицаря там, най-малкото ще се сдобиеш с точни сведения за него.

Така си говорили за рицаря Персевал и отшелничката, додето не настанало пладне. Тогава тя рекла на Персевал:

— Мили племеннико, ако останеш тази нощ при мен, ще бъда още по-доволна, защото откакто не съм те виждала, изтече толкова време, че заминаването ти ще бъде наистина мъчително за мен.

— Сеньора — отвърнал й Персевал — очакват ме много дела, така че едва ли бих могъл да остана през целия ден. Затова, в името на Господ Бог, моля те да ме пуснеш още сега.

— Няма да си тръгнеш с моята благословия днес — казала тя. — Ала утре, след като изслушаш утринната литургия, на драго сърце ще си взема сбогом с теб.

 

 

Нямало как, Персевал приел да остане. Тутакси прислугата му помогнала да свали доспехите си и го настанила на трапезата. Хапнали от ястията, които отшелничката била наредила да приготвят. Така Персевал прекарал деня със своята леля. Двамата отворили приказка за много неща, а по някое време тя му казала:

— Мили племеннико, доколкото разбирам, досега си бил достатъчно разумен да опазиш девствеността си непокътната и неопетнена, и никога не си познал какво означава да влезеш в плътски сношения. Това ще ти бъде от голяма полза. Ако плътта ти бе омърсена от покварата на греха, ти нямаше да намериш място сред главните участници в Търсенето, както се случи с Ланселот от Лак, който поради разгорещеността на своята плът и жалкото си сладострастие отдавна изгуби възможност да доведе докрай онова, с което всички останали са се заели така ревностно. Затова те моля да опазиш тялото си толкова чисто, колкото то е било в деня, когато Господ Бог те е посветил в рицарско звание, за да можеш да се появиш чист и девствен, без следа от похот, пред Светия Граал. Бъди сигурен, че това ще бъде един от най-великите подвизи, извършвани от който и да било рицар досега, защото от всички сътрапезници на Кръглата маса нито един не е съхранил девствеността си освен теб и Галаад — Добрия рицар, за когото ти говорих досега.

Персевал отвърнал, че ако е угодно на Бог, той ще се съхрани такъв, какъвто трябва да бъде.

 

 

През целия ден Персевал останал при леля си, която му дала напътствия за много неща и го насърчила да върши добри дела. Ала преди всичко го умолявала да опази тялото си така чисто, както повелявал дългът му, а той й обещал, че ще я послуша. След като надълго и нашироко разговаряли за Добрия рицар и за двора на крал Артур, Персевал я попитал защо е напуснала своето имение и се е поселила в едно толкова диво място.

— Кълна се в Бог — отвърнала тя — намерих убежище тук, защото се боях от смъртта. Ти знаеш много добре, че когато отиде в двора, нашият владетел водеше война с крал Либран. Стана така, че веднага след смъртта на моя съпруг, понеже бях жена и се боях, че неприятелят може да ме убие, ако ме залови, взех голяма част от имущество си и избягах на това диво място, за да не могат да ме намерят. Построих тук този отшелнически дом, както го виждаш пред себе си, и настаних в него моя капелан и моята прислуга. Заживях тук по такъв начин, че ако е рекъл Господ, докато съм жива, няма да изляза от него. По-скоро ще прекарам остатъка от живота си и ще умра в служба на Господ Бог.

— Бога ми! — възкликнал Персевал. — Наистина необикновена съдба! Но кажи ми, моля ти се, какво стана с твоя син Диабио, защото много искам да науча нещо за него.

— Ами добре — отвърнала тя. — Той отиде да служи на твоя роднина крал Пелес, за да спечели правото да носи оръжие, и ако се вярва на мълвата, кралят го бил произвел в рицарски сан. Ала изминаха вече две години, откак не съм го виждала, защото ходи от турнир на турнир из цяла Великобритания. Струва ми се, че ако отидеш в Корбеник, ще го намериш там.

— Непременно ще отида — казал Персевал, — дори само за да го видя, защото много ми се иска да се срещнем.

— За Бога — възкликнала леля му — и аз много бих искала да се срещнете, защото ще бъда много щастлива да бъдете двамата заедно.

 

 

И тъй, този ден Персевал останал при леля си, а на другия ден, след като присъствал на утринната литургия, надянал доспехите си и отпътувал. Препускал целия ден из гората, която се оказала удивително голяма, така че не срещнал в нея нито мъж, нито жена. Чак някъде след часа на вечернята дочул откъм дясната си страна камбанен звън и се насочил в тази посока, разчитайки, че идва било от манастир, било от отшелническа обител. Не след дълго пред него се очертал манастир, защитен от стени и дълбок ров. Приближил се към него и се провикнал пред портата, за да го чуят и му отворят.

Като го видели въоръжен, монасите тутакси решили, че е странстващ рицар, приели го, помогнали му да свали доспехите си и го приели много радушно. Отвели коня му в обора, където му дали сено и овес в изобилие. Самия него един от братята настанил в отделна килия, за да си отпочине от пътя. След като тази нощ получил най-добрите грижи, на които братята били способни, Персевал така и не се събудил, преди да настъпи първият час на деня. Тогава отишъл в самото абатство да изслуша утринната литургия.

На влизане в църквата той видял отдясно решетка, зад която стоял един от братята, облечен в одеждите на Господ Бог, и се готвел да започне литургията. Персевал се насочил към него, тъй като искал да чуе службата, стигнал до решетката с намерение да проникне отвъд нея, ала разбрал, че е невъзможно. Осъзнавайки това, той се смирил, коленичил и се загледал през нея. Във вътрешността забелязал разкошно ложе, застлано с копринено покривало и други неща, всички в безупречно бяло.

Персевал спрял погледа си върху ложето и след известно взиране забелязал, че върху него лежи човек, дали мъж или жена, не можело да се разбере, защото лицето му било покрито с тънък бял саван, който не позволявал да бъде разгледано по-ясно. Давайки си сметка, че усилията му ще бъдат напразни, рицарят престанал да се взира и се заслушал в литургията, която вече била започнала. Ала когато стигнала до мига, в който свещеникът понечил да поеме Тялото Господне, лежащият се надигнал, седнал и открил лицето си. Оказал се мъж на преклонна възраст, с побелели коси, на главата си носел златна корона, а раменете и целият му торс били открити, така че голотата му стигала чак до пъпа.

Разглеждайки го, Персевал открил, че цялото му тяло, ръцете, дланите и лицето му са покрити с рани. Когато свещеникът посочил тялото на Иисус, мъжът протегнал ръце към него и извикал: „Милостиви Отче, не забравяй Своето обещание към мен!“ Сетне не пожелал да си легне отново, а тутакси се отдал на молитви с вдигнати съм Създателя ръце и със златната корона на главата си.

Дълго гледал Персевал човека на ложето и си мислел, че навярно раните му причиняват големи страдания. Намирал го за толкова възрастен, че би могъл да му даде дори триста години, ако не и повече. Наблюдавал го дълго, защото наистина бил смаян от гледката. После, след края на литургията, свещеникът взел в ръце купата с просфората и я поднесъл на лежащия. Щом последният поел светото причастие, той му махнал короната от главата, сложил я на олтара, а старецът отново си легнал и бил покрит със савана както преди, така че отново нищо от него не се виждало. Тогава отслужилият литургията свещеник снел богослужебните си одежди.

Персевал излязъл от църквата и се върнал в килията, в която си бил отпочинал, повикал един от местните братя и му казал:

— Сеньор, за Бога, моля те да не отминаваш въпроса, който ще ти задам, защото съм сигурен, че знаеш отговора.

— Сеньор — отзовал се монахът, — кажи ми за какво става дума и аз на драго сърце ще ти отговоря, стига да съм в състояние и да ми е позволено да го сторя.

— Бога ми — рекъл Персевал, — ето за какво става дума. Днес влязох в тази църква, присъствах на литургията и видях зад решетката вдясно един много възрастен човек със златна корона на главата, изтегнат върху ложе пред олтара. Когато се надигна и седна, видях, че от главата до петите е покрит с рани, а след края на богослужението свещеникът му донесе просфората. Веднага след това той махна короната от главата си и отново си легна. Мисля си, че във всичко това е скрита много важна символика, която бих искал да узная, стига да е възможно. Така че моля те да ми я обясниш.

— Разбира се — отзовал се братът, — на драго сърце ще ти я обясня. Историята е истинна и ти навярно неведнъж си чувал различни хора да разказват, че Йосиф Ариматейски, мъдрецът, истинният рицар, бил изпратен от Господ Бог, за да разпространи с помощта на своя Създател светото християнство и по нашата земя. След идването си той станал жертва на голямата враждебност и множеството преследвания от страна на противниците на Закона, защото по онова време тези земи били населени изцяло с езичници сарацини. Над тях властвал крал на име Крудел^[41] — най-вероломният и жестокият на света, човек без милост и без смирение.

Когато до него достигнал слухът, че християните били навлезли в пределите на страната му и носели със себе си скъпоценен и чудодеен съсъд, от плодовете на чиято благодат се прехранвали почти изцяло, отначало решил, че това са измислици. Ала хората около него непрестанно твърдели едно и също и го убеждавали, че е истина. Тогава той казал, че веднага ще узнае така ли е, или не, и наредил да заловят Йосафат, син на Йосиф, двама от неговите племенници и стотина от последователите му, избрани за водачи на цялото християнство. Макар и хвърлени в тъмницата, те съхранявали при себе си Светия съсъд, поради което не изпитвали какъвто и да било страх, присъщ на телесната плът. Кралят ги държал в тъмницата в продължение на четиридесет дни, без да им дава храна, като предварително обявил никой да не проявява такава дързост, че да общува с тях преди изтичането на този срок.

Ето че из всички земи, през които Йосафат бил преминал, се разпространила новината, че крал Крудел го държи затворен, а заедно с него се томят и голям брой християни. Стигнала тя и до крал Мордрен, който живеел в град Сараз, недалеч от Йерусалим. Повлиян от словата и молитвите на Йосафат, той вече се бил съгласил да приеме кръщението. Мордрен изпитал силна покруса от чутото, защото благодарение на Йосафат си бил възвърнал земите, които Толомер му оспорвал и несъмнено щял да му отнеме, ако не били помощта на неговия шурей на име Сераф и съветите на Йосафат, които му позволили да ги съхрани.

Като узнал, че Йосафат е в тъмницата, крал Мордрен заявил, че ще направи всичко, което е по силите му, за да го избави оттам. С тази цел той събрал по най-бързия начин колкото можел повече войска, извел в морето своите кораби, натоварени с пехота и конница, за да доплава с тях до кралството на Крудел. Щом слязъл на брега със своите войски, проводил при Крудел пратеник, който да му извести, че ако не му предаде Йосафат, ще му отнеме всички земи и ще го остави без владения. Ала последният не се впечатлил особено и излязъл насреща му начело на своето войнство. Двете войски влезли в битка. По волята на Господ Бог станало така, че християните спечелили победата, а крал Крудел и неговите хора паднали убити.

Крал Мордрен, който преди покръстването се наричал Евалаш, се сражавал толкова доблестно, че предизвикал удивлението на всичките си приближени. Когато му снели доспехите, те открили, че тялото му е покрито с рани, от които всеки друг човек би умрял. Попитали го как се чувства, а той им отвърнал, че не усеща нито болка, нито раните. Така Мордрен извадил Йосафат от затвора и като го видял, безкрайно се зарадвал, защото го обичал много. Йосафат от своя страна го попитал какво го води по тези места, а той му отвърнал, че е дошъл да го спаси.

На другия ден християните се събрали край трапезата на Светия Граал и отправили към Господ Бог молитвите си. Когато Йосафат, който бил техният водач, се облякъл в тържествени одежди, за да се яви пред Светия Граал, и започнал да отслужва литургията, крал Мордрен, който отдавна копнеел да види Светия Граал, стига да го споходи такава възможност, се приближил към него повече, отколкото подобавало. Тогава от висините се разнесъл глас:

„Кралю, не пристъпвай повече, защото не бива да правиш това.“

Ала той вече се бил приближил повече, отколкото словото на смъртен човек би могло да изрази, или човешки разум — да съобрази. Желанието му да види Светия съсъд било толкова голямо, че пристъпвал още и още, докато ненадейно над него се спуснала мъгла, която му отнела способността да вижда и го лишила от телесната сила, така че той изгубил зрението си и изпаднал в такова вцепенение, че почти не можел да помръдне. Осъзнавайки, че Господ Бог му е наложил сурово наказание, задето е пренебрегнал Неговата заповед, Мордрен обявил пред целия народ: „Господи Иисусе Христе, за миг само Ти ми показа що за лудост е да нарушавам Твоите повели! Както е истина, че наказанието, с което ме порази, е заслужено и аз ще го изтърпя на драго сърце, нека бъде истина и сбъдването на тази моя молба: позволи ми, без да накърнявам Твоето блаженство, но в отплата за вярната ми служба към Теб, да не умра до часа, в който Добрият рицар, деветият потомък в моето родословие, призван да доведе до добър край чудесата на Светия Граал, дойде да ме посети, а аз имам щастието да го прегърна и целуна.“

Едва отправил кралят тази своя молитва към Господ, и гласът отново се разнесъл:

„Не се бой, Господ Бог чу твоята молитва, ще я бъде твоята воля. До часа, в който споменатият от теб рицар не дойде да те навести, ти няма да виждаш нищо, ала когато той се яви пред теб, ще прогледнеш отново и ще го видиш съвсем ясно. В същия миг ще заздравеят и раните, които преди това не са можели по никакъв начин да зараснат.“ Това продумал гласът, известявайки на краля, че ще е жив, когато така желаният от него рицар дойде да го посети. Ние сме убедени, че всичко това е вярно, защото са изтекли четиристотин години, откакто премеждието го е сполетяло. Оттогава той е напълно сляп, раните му не се затварят и никой не може да намери лек за тях. Ала напоследък се говори, че по нашите земи вече бил пристигнал Добрият рицар, призван да тури край на това изпитание. Пък и знаците, на които ти стана свидетел, ни карат да мислим, че старецът ще прогледне отново и ще възстанови силата на членовете си. След това обаче няма да живее дълго.

И тъй, крал Мордрен бил сполетян от участта, за която току-що ти разказах. Добре е да знаеш, че всъщност човекът, когото ти видя днес, беше именно той. В продължение на четиристотин години Мордрен живее до такава степен свято и набожно, че дори не е вкусвал земна храна, а се е хранил само с онова, което свещеникът ни дава при тайнството на литургията: тялото Христово. Сигурно си успял да забележиш, че веднага щом приключи с литургията, свещеникът поднесе просфората на краля и му даде причастие. Ето така Мордрен е преживял толкова лета до този час в очакване пристигането на рицаря, когото така много копнее да види. Затова е заприличал като две капки вода на престарелия Симеон, дето очаквал пришествието на Господ Бог чак до Неговото представяне в храма и когато това станало, Го посрещнал и Го поел в прегръдките си, изпитвайки неизразимото щастие, че Божието обещание се е сбъднало^[42]: та нали Светият Дух му бил известил, че няма да умре, преди да види Иисус Христос. И като Го видял, запял от радост, както споменава за това и пророкът Давид. Както Симеон жадувал да види Сина Божи, Светия Пророк и Пастир на народите, по същия начин крал Мордрен очаква пристигането на Галаад — Славния и Съвършен Рицар. Сега, след като отговорих напълно откровено на твоите въпроси и ти разказах за всичко, което се е случило, те моля да ми кажеш кой всъщност си ти.

— Аз съм един от придворните на крал Артур и от рицарите на Кръглата маса. Наричат ме Персевал Уелсеца.

Като чул името му, монахът изпитал голяма радост, защото много пъти бил чувал да се говори за този рицар. Примолил му се да остане до края на деня в манастира, уверявайки го, че братята ще го посрещнат на драго сърце. Персевал обаче му отвърнал, че го чака много работа и в никакъв случай не може да остане, а трябва незабавно да потегли на път. Затова поискал да му донесат доспехите, което и било сторено. Щом се стегнал и въоръжил, той скочил на коня, взел си сбогом с монасите и напуснал манастира, препускайки през гората чак до пладне.

 

 

Към обяд странстванията му го отвели в една долина. Там той срещнал двадесетина въоръжени мъже, които носели в рицарски ковчег тялото на наскоро убит мъж. Те го попитали кой е, а той им отвърнал, че е от двора на крал Артур. Тогава всички в един глас се провикнали: „Напред! Срещу него!“ Като видял какво става, Персевал се приготвил да се защитава с всички сили и се насочил към най-близкия от тях, ударил го така тежко, че го хвърлил на земята и повалил коня върху него. Не успял обаче да доведе действието си докрай, защото седмина от нападателите нанесли удари по щита му, а други пронизали коня му. Персевал паднал на земята и като храбър и доблестен воин, се помъчил да се изправи на крака, извлякъл меча си и се приготвил да се защитава, ала злодеите го връхлетели с такава ярост, че всяка съпротива изглеждала невъзможна. Нацелили го по щита, по шлема, зашеметили го до такава степен с градушка от удари, че нямало как да остане на крака и паднал на колене. Нахвърлили се върху него, обсипали го с удари и всеки миг щели да го убият, тъй като вече му били изтръгнали шлема и успели да го ранят, ако не бил Рицарят с червените доспехи, когото случайността довела на това място.

Като видял самотния рицар, паднал на колене и съпротивляващ се с последни сили срещу цяла орда неприятели, които налитат да го убият, той се втурнал срещу тях в пълен галоп, крещейки: „Долу ръцете от този рицар!“ След миг се врязал в тълпата с насочено напред копие, което стоварил върху първия срещнат с такава сила, че го хвърлил на земята. После, понеже копието му се строшило, извадил меча си. Развъртял се наляво и надясно, заудрял ги така мощно, че всички, до които достигнал, се озовали на земята. Страховитите му мълниеносни удари произвели такъв уплах, че у никого от нападателите не се намерил достатъчно кураж, за да му се опълчи. Точно обратното, всички се разбягали кой накъдето свари сред гъстата гора, така че пред очите му останали само трима: единият, който лежал на земята, ранен от Персевал, и други двама, които той собственоръчно бил обезвредил.

Щом се уверил, че всички са избягали и че Персевал не се намира повече в опасност, той препуснал и се изгубил в най-гъстата гора, сякаш не желаел в никакъв случай някой да го следва по петите. Като го видял да си отива, Персевал се провикнал подир него, колкото му глас държал:

— Хей! Сеньор рицарю, за Бога, спри за малко да си кажем две думи!

Добрият рицар изобщо не показал, че е чул Персевал, а изчезнал в пълен галоп, давайки да се разбере, че няма никакво желание да се връща назад. Персевал пък, който нямал под ръка кон, тъй като нападателите били убили неговия, се завтекъл с все сила подире му. Не след дълго се натъкнал на младеж, който яздел силен, строен и бързоног кон, а с дясната си ръка държал за поводите мощен черен жребец.

Персевал се поколебал как да постъпи, защото много му се искало да яхне коня и да последва рицаря, ала въпреки голямата неволя разчитал да изпълни желанието си със съгласието на младия оръженосец. Съвестта не му позволявала да го отнеме насила освен ако не бъдел принуден да постъпи така от крайна нужда. И за да не бъде смятан за недодялан селяк, още с приближаването си той поздравил младежа, който му отвърнал:

— Бог да те благослови!

— Скъпи приятелю — рекъл Персевал — моля те като услуга и благодеяние, за които ще бъда на твое разположение винаги и навсякъде, където ме призовеш, да ми дадеш за малко този кон само докато настигна рицаря, който препусна в ето тази посока.

— Сеньор — отвърнал му младият оръженосец, — в никакъв случай не мога да сторя това, защото той принадлежи на един човек, който ще ме пребие, ако не му го върна.

— Любезни приятелю — не се примирявал Персевал, — изпълни молбата ми! Да знаеш, че никога не ще усетя по-голяма мъка от сегашната, ако изгубя този рицар само поради липса на кон.

— Бога ми, няма да стане! Докато зависи от мен, няма да го получиш. Разбира се, можеш да ми го отнемеш насила.

От тези думи Персевал посърнал до изнемога и усетил как още малко, и ще изгуби съзнание. Не искал в никакъв случай да стори зло на младия оръженосец, но осъзнавал, че ако заради това изгуби следите на рицаря, не ще изпита повече никаква радост в живота си. Тези две чувства изпълнили сърцето му с такава ярост, че не смогнал да се удържи на крака и паднал под едно дърво почти бездиханен, пребледнял и налегнат от непреодолима слабост, сякаш бил изгубил цялата си телесна сила, обзет от такова страдание, че би предпочел да умре начаса. Тогава снел шлема, извадил меча си и се обърнал към младежа:

— Приятелю, понеже не искаш да облекчиш непосилната ми болка, от която единствено смъртта може да ме отърве, моля те да вземеш този меч и да ме убиеш, та да сложиш най-сетне край на страданието ми. Тогава ако до Добрия рицар, когото търся немил-недраг, достигне мълвата, че съм умрял от болка по него, той едва ли ще бъде толкова безчувствен, та ще откаже да отправи молитва към Господ да се смили над душата ми.

— А, не, за Бога! — възкликнал младият оръженосец. — Стига да е угодно на Бог, няма да те убия, защото не си заслужил такава участ.

И се отдалечил в пълен галоп. Персевал пък останал намясто, унил и угнетен, с мисълта, че всеки миг ще умре от болка. Когато пред очите му нямало нито оръженосец, нито друга жива душа, той се разридал, нарекъл се страхливец и окаяник, и занареждал:

— Горко ми! Персевале, нещастнико клет, изпусна ти оногова, когото търсеше, избяга ти Добрият рицар! Никога повече няма да намериш такава сгода да го срещнеш, каквато ти се откри днес.

Както се вайкал, Персевал наострил уши, защото чул тропот от конски копита, който се приближавал към него. Отворил очи и видял как по главния път през гората препуска рицар в пълно бойно въоръжение, яздещ на коня, който младежът само допреди малко водел за юздата. Персевал разпознал жребеца, но и през ум не му минало, че може да е бил отнет насила. Затова щом ги изгубил от поглед, възобновил своите жалби и вопли. Ала не се минало много време, и съгледал как към него се приближава на своя мощен кон все същият младеж, който обаче сега също имал много нещастен вид. Като забелязал Персевал, той се провикнал:

— Ха! Сеньор! Дали не си видял оттук да минава един рицар в доспехи, яздещ жребеца, за който ти ме молеше току-що?

— Да, така е — отвърнал му Персевал. — Но защо ме питаш за това?

— Защото — проплакал младежът — този рицар ми го отне насила и с това ме обрича на смърт! Като научи за това, моят господар ще ме убие, където и да се скрия.

— И какво искаш да направя? — попитал го на свой ред Персевал. — Не съм в състояние да ти го върна, защото ходя пеша. Ако имах кон, убеден съм, че щях да ти го върна навреме.

— Сеньор — предложил тогава младежът, — вземи моя! И ако успееш да ми върнеш жребеца, нека да е твой.

— Добре, да предположим, че ти доведа обратно жребеца. Как тогава ще я караш без кон?

— Ако стане така, сеньор — отвърнал младежът, — ще те следвам пеша. А ако съумееш да победиш и моя господар, аз ще си върна моя кон, а онзи жребец ще бъде твой.

На което Персевал отвърнал, че не би желал нищо повече.

 

 

Сетне си надянал шлема, скочил на коня, грабнал щита и се понесъл в пълен галоп след рицаря. Препускал известно време, додето не се озовал на една малка поляна, каквито имало много из гората, и видял пред себе си рицаря, който също бил пришпорил здраво своя жребец. Още щом го зърнал, Персевал се провикнал с пълно гърло:

— Сеньор рицарю, обръщай назад и връщай веднага на младежа жребеца, който злодейски си му отнел!

Усещайки, че някой вика подир него, мъжът се извърнал, препуснал обратно с насочено напред копие, а Персевал извадил меча си, защото разбрал, че се е стигнало до схватка. Ала рицарят, в желанието си да приключи двубоя незабавно, се понесъл с цялата бързина, на която жребецът му бил способен, и ударил коня на Персевал в гърдите с такава сила, че го пронизал от гърдите до опашката. Животното, ранено смъртоносно, тутакси се сгромолясало на земята, а Персевал не съумял да се удържи и изхвръкнал над главата му.

Като видял последствията от своя удар, рицарят препуснал отново към отсрещния край на ливадата, за да се изгуби в най-гъстата част на гората. Персевал от своя страна се почувствал толкова нещастен, че не знаел какво да стори или какво да каже. Успял само да викне подир отдалечаващия се мъж:

— Нещастнико слаботелесен със сърце на кошута, върни се и се сражавай с мен! Аз ще се бия пеша, а ти на кон!

Ала конникът не отвърнал нищо, защото изобщо не го било грижа за това, а се скрил в гъсталака. Щом го изгубил от поглед, Персевал бил обзет от такава ярост, че захвърлил щита и меча си на земята, снел си шлема и подновил своите жалби още по-силно отпреди. Плачел той и се окайвал на висок глас, нареждал, че е най-нещастният и най-злополучният рицар на света, казвал си, че в този миг всичките му желания и надежди са претърпели крушение.

 

 

Целия ден Персевал пребивавал в плен на скръбта и гнева, ала край него не се появила нито една жива душа, за да му даде поне малко утеха. На свечеряване той се почувствал толкова уморен и безсилен, че всички членове на тялото му отказали да му се подчиняват. Обзело го непреодолимо желание да спи, затова потънал в сън, от който се събудил към полунощ. Огледал се тогава около себе си и видял непозната жена, която го попитала със смразяващ кръвта глас:

— Ей, какво правиш тук?

Той отвърнал, че не върши нито нещо лошо, нито нещо добро, и че ако има кон, веднага ще си тръгне оттук.

— Ако ми обещаеш — рекла тогава жената, — че когато поискам нещо от теб, ще изпълниш волята ми, ще ти дам на мига прекрасен жребец, който ще те отнесе, където си пожелаеш.

При тези думи Персевал изпитал такава неудържима радост, че изобщо не си дал сметка що за жена се е изправила пред него. Повярвал наивно, че тя наистина е жена, ала не било така: това бил Дяволът, който копнеел да го измами и да го въвлече в беда, за да бъде душата му погубена завинаги. И тъй, като чул, че му обещава най-желаното нещо на света, рицарят отвърнал, че е склонен да изпълни волята й и че ако му даде отличния кон, за който е споменала, той е готов да стори всичко, каквото тя пожелае, стига да е по силите му.

— Обещаваш ли ми? — попитала го жената. — Даваш ли ми рицарската си дума?

— Да — отвърнал й той.

— Изчакай ме тогава тук, ще се върна след малко.

Жената навлязла в гората и съвсем скоро се върнала, водейки едър породист кон, толкова черен, че будел истинско изумление. Като го видял, Персевал бил обзет от уплаха. Въпреки това се показал достатъчно храбър и непредпазлив към козните на Дявола, за да скочи на седлото, а след това и да грабне щита и копието си. Тогава жената пред него му казала:

— Персевале, можеш да потеглиш, ала не забравяй, че ми дължиш отплата за стореното от мен.

Персевал й отвърнал, че ще удържи на думата си. Сетне се понесъл в пълен галоп и потънал в горските дебри. На небето светела ясна луна, а конят се носел така вихрено, че за съвсем кратко време го извел от гората и го отдалечил от нея на разстояние колкото цели три дневни прехода. Препускал той, додето не съзрял пред себе си долина, прорязвана от голяма и буйна река, към която конят му се насочил с очевидното желание да се хвърли във водите й. Отчитайки колко е широка, Персевал се побоял да я прекоси, още повече, че било посред нощ, а наоколо не се виждал нито мост, нито сал. Тогава вдигнал ръка и изобразил кръстния знак на челото си.

Усещайки мощта и тежестта на кръста, оказал се непосилен за него, Дяволът се възправил и се откопчил от Персевал, след което се хвърлил във водата, виейки и крещейки, издавайки най-зловещите звуци на света. Веднага щом потънал в реката, на много места сред вълните избликнали огньове и ярки пламъци, така че на рицаря му се сторило, че самата вода гори. Като видял това чудо, Персевал тутакси разбрал, че си е имал работа с Дявола, който го е отвел на това място, за да го подмами и погуби тялом и духом. Тогава отново се прекръстил, посветил себе си на Бог и отправил към Него молитва да не му позволява да изпада в изкушение, защото така нямало да може да стане съратник на небесните рицари.

Прострял той ръце към небето и отправил от цялото си сърце благодарност към Господ, задето му помогнал в това страшно премеждие. И наистина, откакто Дяволът се хвърлил във водите на реката, нямало съмнение, че той имал намерение да повлече и него със себе си, за да го удави и погуби и духом, и тялом. Тогава Персевал от страх да не стане жертва на нов на скок на Дявола, се отдръпнал от реката, коленичил, обърнат на изток, и произнесъл всички молитви, които знаел. Преизпълнен бил с нетърпение да се съмне, за да научи в коя страна се намира, защото бил убеден, че Дяволът го е отнесъл много далеч от абатството, в което предишната вечер бил видял крал Мордрен.

 

 

Така, в молитви и молебствия, Персевал прекарал остатъка на нощта, дочаквайки слънцето да завърши своята обиколка на небесната твърд и да се появи на света, за да разпръсне поне малко нощната роса. Тогава се огледал около себе си и видял, че се намира на огромна и необикновена планина, съвсем дива, заобиколена отвсякъде от морска шир, толкова далеч от всякаква суша, че такава не се виждала отникъде. В този миг той разбрал, че се е озовал на някакъв остров, но така и нямал представа кой е той. Желанието му да разбере къде се намира, било голямо, ала не знаел какво да направи. Защото наоколо не се виждал нито замък, нито крепост, нито приют, нито къща, в която да обитават хора.

Виждало се обаче, че не е чак толкова самотен, защото наоколо щъкали диви зверове: мечки, лъвове, леопарди и летящи змейове. Персевал не изпитвал особена радост от това, че се намира на подобно място, а точно обратното — боял се от дивите зверове, които непременно щели да му вземат живота, ако не съумеел да се предпази от тях. И все пак ако Онзи, Който спасил Йона^[43] от корема на голямата риба и Който отървал Даниил от рова с лъвовете^[44], пожелаел да бъде негов щит и убежище, нямало защо да се бои от каквото и да било. Персевал се доверявал повече на Неговата подкрепа и закрила, отколкото на собствения си меч, защото виждал, че ако Господ Бог не му оказва Своята подкрепа, само храбростта на земен рицар не ще е достатъчна, за да се спаси. Огледал се тогава и видял насред острова една много висока и чудновата скала, и си помислил, че ако се изкачи на нея, едва ли ще му се наложи да трепери от дивите зверове.

С подобни мисли в главата той се отправил натам. Озъртайки се, забелязал как един змей носи малко лъвче, държейки го за врата със зъби, а после се настанява с него на върха на планината. Подир змея тичал едър лъв, който ревял и ръмжал някак много болезнено, и затова на Персевал му се сторило, че лъвът страда заради своето малко, което змеят бил отвлякъл. Персевал мигновено се затичал, колкото му нозете държали, към върха на планината. Ала лъвът, който бил по-пъргав, вече го бил задминал и, добрал се веднъж до змея, се бил хвърлил в битка с него.

Персевал обаче не останал безучастен, а с пристигането си решил да се притече на помощ на лъва, защото е животно, по-близко до природата и по-благородно от змея. Затова изтеглил меча, прикрил си лицето с щита, за да не пострада от пламъците, и се устремил да нападне змея, успявайки да му нанесе силен удар между ушите. Змеят в отговор блъвнал кълбо от огън и жупел, което прогорило целия му щит и предницата на доспехите му. Щял да пострада и повече, ако не проявил пъргавина и ловкост да се отдръпне встрани, така че огнените езици не го ударили с цялата си мощ и по този начин му причинили по-малко щети.

Персевал обаче се почувствал много уплашен, защото се боял, че огънят може да е примесен с отрова. Въпреки това отново се нахвърлил върху змея и му нанесъл силни удари навсякъде, където успял да го достигне. В края на краищата го пронизал на същото място, където го бил ранил отначало. Мечът му проникнал с лекота в главата на змея, защото кожата вече била разкъсана, а костите не били много яки, и той паднал убит намясто.

Почувствал се отърван от змея благодарение на рицаря, лъвът не проявил каквато и да било враждебност към него, а точно обратното, приближил се спокойно до него, свел глава, изобразявайки по всякакъв възможен начин преизпълващата го радост, а Персевал, който си дал сметка, че животното няма намерение да му причинява никакво зло, прибрал меча в ножницата и хвърлил на земята обгорения си щит, сетне снел шлема, за да изложи лицето си на свежия полъх, защото дъхът на змея здраво го бил нагрял.

Лъвът пък, в желанието си да му покаже своята радост, махал с опашка и го следвал навсякъде, където отидел. Забелязвайки това, Персевал започнал да го гали по главата и гривата, след което си казал, че Господ Бог му е изпратил този звяр, за да му бъде компания, и че това е едно прекрасно изпитание. Лъвът от своя страна продължавал да изразява своята благодарност, както едно лишено от дар слово същество може да засвидетелства пред човек, и през целия ден чак до деветия час останал до него. Ала веднага щом настанало това време, звярът слязъл в подножието на скалата и понесъл малкото лъвче към своята бърлога, държейки го със зъби за врата.

 

 

Едва ли би трябвало да се питаме дали, когато се озовал сам-самичък върху необитаемата и висока скала, Персевал се почувствал тревожен и нещастен, още повече, че пред погледа му се откривала само безбрежна шир. Със сигурност щял да се чувства и много по-зле, ако не било безпределното му доверие в Създателя. И наистина, той бил един от хората, изпитващи най-голяма вяра в Господ Бог в сравнение с всички останали на света.

При все това подобно поведение било против обичаите, царуващи на земята. В онези времена в цялото кралство Уелс хората били толкова бездушни и безнравствени, че ако синът намирал баща си да лежи, съборен от болест, в леглото, той го извличал за главата, за раменете или за краката навън и тутакси го убивал. Защото ако баща му бъдел оставен да умре в собственото си легло, щял да бъде споходен от всеобщото презрение. И точно обратното — ако се случело син да убие баща си или баща — сина си, а и цели семейства да умрат от насилствена смърт, навсякъде за тях се заговорвало, че са от благороден произход.

Персевал останал през целия ден върху скалата, взирайки се в далечината с надеждата да види минаващ кораб. Ала напразно обръщал поглед в една или друга посока — никакво платно не се появявало на хоризонта. Тогава се обърнал към сърцето в собствените си гърди и потърсил утеха в Господ Бог, към Когото отправил молитва да го пази и закриля, та да не се поддаде на изкушенията на Дявола, скрити в хитрости или в лоши помисли, ала по същия начин, по който бащата трябва да бди над сина си, и Той да го покровителства и охранява. По някое време прострял ръце към небето и се провикнал:

— Мили Боже, Който си ми позволил да се издигна до това високо място, каквото е рицарският орден, Който си ме избрал да ти принадлежа, макар и да не заслужавам тази чест, Господи, смили се над мен, не позволявай да изоставя службата си към Теб, нека да бъда Твой верен съратник, призван да защитава неотстъпно правотата на своя господар срещу всеки, който несправедливо го е нападнал! Господи милостиви, позволи ми да съхраня моята душа, която е Твое притежание и Твое наследство, срещу оногова, който иска да я обсеби, без да има право на това! Милосърдни Отче, нали не друг, а Ти Самият си казал в евангелието:

„Аз съм Добрият Пастир, а Добрият Пастир дава живота Си за Своите овце, докато лошият пастир оставя своите овце без водач и без закрила, поради което още с появата си вълкът ги удушава и разкъсва.“^[45]

Господи, бъди мой пастир, мой закрилник и мой водач, и нека аз да бъда една от Твоите овце! И ако стане така, Господи, че се окажа стотната овца, шугавата, пощръклялата, отделилата се от останалите деветдесет и девет и избягалата в пустинята, смили се над мен, Господи, и не ме оставяй там, а ме върни при Себе Си, сиреч в лоното на Светата Църква и Светата Вяра, където пребивават добрите овце, където се намират справедливите хора и праведните християни. За да не може Дяволът, който не иска нищо друго от мен освен същината, сиреч душата ми, да ме намери беззащитен и без пастир, който да ме води.

 

 

След като произнесъл тези думи, Персевал забелязал, че към него се връща лъвът, заради чието лъвче се бил сражавал, ала с нищо не показвал, че иска да му стори зло, а напротив, че е радостен да го види. Персевал го повикал при себе си и той се приближил до него, сякаш бил най-питомното от всички животни на света. Персевал полегнал до него, сложил главата си на мощната му гърбина и останал така, докато над острова паднала нощта, мрачна и черна. С настъпването й рицарят тутакси заспал, без дори да е изпитал глад, защото мислите му били съвсем другаде.

Едва потънал в сън, и му се случило чудно приключение. Явили му се две дами: едната била възрастна, а другата — млада и красива. Те обаче не вървели пеша, а яздели два различни звяра: едната била възседнала лъв, а другата — змей. Персевал ги наблюдавал с голямо удивление, чудейки се как са успели да покорят две толкова страшни същества. Като наближили, младата дама се изстъпила напред и казала на Персевал:

— Персевале, моят господар ти изпраща поздрави и ти нарежда да се приготвиш колкото можеш по-добре, защото утре ще трябва да влезеш в битка срещу най-великия и страшен воин на земята. Ако бъдеш победен, няма да се разминеш само със загубата на един от членовете си. Ще претърпиш такива унижения, че ще бъдеш опозорен за цял живот.

На тези думи Персевал отвърнал:

— Сеньора, кой е твоят господар?

— Със сигурност най-могъщият човек на света. Гледай да се покажеш много храбър и уверен в себе си, ако искаш да излезеш с чест от тази битка.

След което изчезнала така внезапно, че Персевал изобщо не разбрал какво е станало с нея. Тогава към него се приближила дамата, която яздела змея, и казала на рицаря:

— Персевале, има много неща, заради които си заслужил моите упреци, защото си причинил немалко злини както на мен, така и на моите близки.

На което рицарят смаяно отвърнал:

— Сеньора, не мисля, че съм причинил зло нито на теб, нито на която и да било друга дама на света. Затова те моля да ми кажеш в какво точно се състои моето злодеяние, и ако съм в състояние да поправя стореното, ще изкупя на драго сърце вината си, подчинявайки се на твоето желание.

— Ще ти кажа, разбира се, каква е вината ти спрямо мен. В един от моите замъци известно време отглеждах едно животно, което всички наричаха „змея“ и чиято служба ми беше толкова полезна, колкото не можеш дори да си представиш. По случайност този змей отлетя вчера към тази планина и намери тук едно лъвче, което довлече до ей тази скала. Тогава се довтече ти, втурна се да го нападаш с меча си и го уби, без той да ти е сторил нищо. Кажи ми, ако обичаш, защо го уби. Причинила ли съм ти аз някаква злина, та да си отмъщаваш по този начин? Лъвчето твоя собственост ли беше, че да се сражаваш заради него? Животните до такава степен ли са лишени от правото на живот, че да ги убиваш ей така, без никаква причина?

След като изслушал онова, което дамата имала да му каже, Персевал й отвърнал:

— Сеньора, доколкото знам, ти не си ми причинила никаква злина и лъвчето не беше мое. Животните, летящи из въздуха, също не ми принадлежат. Ала след като лъвът е по природа по-благороден и по-високопоставен от змея и след като видях, че лъвът не е така пакостлив, както змеят, аз си позволих да го нападна и убия. Ето защо ми се струва, че не съм постъпил толкова погрешно, колкото ти представяш нещата.

На тези му думи дамата отговорила следното:

— Персевале, няма ли все пак да направиш нещо повече за мен?

— Сеньора, какво искаш да направя за теб? — попитал я той.

— Искам като удовлетворение за гибелта на моя змей да станеш мой васал.

Персевал отвърнал, че няма да го стори.

— Така ли? — възкликнала дамата. — Та ти вече си бил мой васал! Преди да се закълнеш във вярност на Своя Господар, ти принадлежеше на мен. И понеже вече си бил мой, преди да се подчиниш на друг, аз ти заявявам, че не си свободен от задълженията си към мен, нещо повече, уверявам те, че все ще те спипам беззащитен на някое място и ще те завладея отново.

 

 

Щом разговорът приключил, дамата изчезнала, а Персевал продължил да спи, крайно измъчен от това съновидение. Спал непробудно през цялата нощ, а на сутринта, когато се развиделило и слънцето изгряло, жилейки с жежките си лъчи лицето му, Персевал отворил очи и видял, че нощта е отминала. Надигнал се той от земята, седнал и вдигнал ръка да се прекръсти, отправил към Господ молитва да му даде съвет и просветление за спасение на душата. За тялото малко го било грижа, защото изобщо не вярвал, че ще успее някога да напусне скалата и острова, на който се намирал. Сетне се огледал около себе си, ала не забелязал нищо — нито лъва, който му правел компания предишната вечер, нито змея, който бил убил. Дълго време изкарал така в почуда какво ли е станало с тези животни.

Както бил потънал в невесели размисли, Персевал се загледал в далечината и видял кораб, който с издути от вятъра платна се приближавал право към мястото, където се намирал самият той и където очаквал да разбере дали Господ ще му отреди щастлива съдба. Корабът летял по морската шир, тъй като ветровете духали откъм кърмата му, озовал се много бързо в подножието на скалата и хвърлил там котва за голяма радост на Персевал, който от високото мислел, че вътре е пълно с моряци. Ето защо се изправил, грабнал оръжията си, стегнал се и заслизал от скалата с желанието да узнае що за хора се намират в кораба.

Като се приближил, си дал сметка, че целият платноход е обвит и отвътре, и отвън с бяла коприна, поради което изглеждало, че всичко в него е бяло. Озовал се веднъж на борда, той намерил в него само един мъж, облечен в бял стихар по подобие на свещеник. На главата си мъжът имал корона от бяла коприна, широка два пръста, върху която имало надпис, обясняващ в какво се състои светостта и славата на височайшето име Господне. Персевал застинал в изумление пред тази гледка, след което се приближил към мъжа, поздравил го и му казал:

— Сеньор, добре си дошъл.

— Господ да те закриля, драги ми приятелю — отвърнал му божият човек. — Кажи ми сега кой си ти.

— Аз съм от двора на крал Артур — отвърнал му Персевал.

— И какво изпитание те е довело дотук? — продължил да пита свещеникът.

— Сеньор, изобщо не знам как се озовах тук.

— И какво е твоето желание?

— Сеньор, стига да е по волята на Господ Бог, бих искал да напусна това място и да се присъединя към моите побратими от Кръглата маса в търсенето на Светия Граал, защото излязох от кралския двор единствено заради това.

— Ще си тръгнеш от този остров, когато това стане угодно на Бог — обяснил му мъжът. — Той ще те измъкне оттук, когато реши дали да те смята за свой слуга и дали ще е по-добре да си тук, или някъде другаде. Всичко ще стане много бързо. Ала засега те е поставил на изпитание, за да разбере дали си Негов верен служител и предан рицар според изискванията на рицарското звание. След като си се издигнал до толкова високо положение, сърцето ти не бива да се принизява нито от страх, нито пред каквато и да било земна опасност, защото рицарското сърце трябва да бъде толкова твърдо и затворено за Неприятеля на Господ, че нищо да не е в състояние да го сломи. Ала ако е споходено от страха, то вече не е сърцето на истински рицар или воин, защото те по-скоро биха се оставили да бъдат убити на бойното поле, отколкото да предадат делото на своя господар.

Тогава Персевал го попитал откъде иде, от коя земя е отплавал, а човекът му отвърнал, че е чужденец.

— И какво приключение — продължил да го разпитва Персевал — те води по тези места, които поне на мен ми изглеждат доста негостоприемни и диви?

— Вярата ми — отвърнал му божият човек. — Идвам тук, за да те видя и утеша, както и да разбера с какво се занимаваш, защото независимо от какъв съвет се нуждаеш, аз ще мога да ти дам възможно най-добрия, стига да споделиш с мен в какво точно се състои твоето затруднение.

— За истински чудеса ми говориш! — възкликнал Персевал. — Как така си дошъл тук, за да ми даваш съвети? Умът ми не го побира как е могло да се случи нещо подобно! Та никой освен Бог и самия мен не би могъл да знае, че се намирам на тази скала. Пък дори и да си научил отнякъде, няма начин да знаеш моето име, защото, доколкото ми е известно, никога преди не си ме виждал. Затова и съм толкова удивен от това, което ми говориш.

— Ха, Персевале! — възкликнал на свой ред човекът от кораба. — Познавам те далеч по-добре, отколкото можеш да си представиш. От доста време съм наясно, така да се каже, по-добре и от теб, с всичко, каквото правиш.

Като чул, че свещеникът го нарича по име, Персевал съвсем се вцепенил и веднага се разкаял за всичко, което бил изрекъл. Затова и го помолил за прошка с думите:

— Ха, сеньор! За Бога! Извини ме за всичко, което ти наговорих. Наистина бях убеден, че няма как да ме познаваш. Ала сега си давам сметка, че знаеш за мен далеч по̀ повече, отколкото аз за теб, което значи, че се проявих като глупак, а ти — като мъдрец.

Тогава Персевал се облегнал върху борда на кораба до мъдреца в свещенически дрехи и двамата наченали разговор за много неща. Персевал намерил своя събеседник за много мъдър във всяко едно отношение и изпаднал в голяма почуда кой ли в действителност е той. Общуването с него му било толкова приятно, че ако можело някак си да остане завинаги с него, сигурно щял да забрави да яде и да пие: до такава степен думите му били благи и приятни. След като дълго разговаряли, Персевал казал на мъжа:

— Сеньор, разтълкувай ми, моля те, едно видение, което ми се присъни тази нощ и което ми се струва толкова странно, че едва ли ще намеря покой, преди да узная скрития му смисъл.

— Разкажи ми го — отвърнал мъдрият човек — и аз ще ти го разтълкувам толкова добре, че ще разбереш съвсем ясно точното му значение.

— Разбира се, че ще ти го разкажа — рекъл с готовност Персевал. — Тази нощ, както спях, сънувах, че при мен дойдоха две дами: едната яздеше лъв, а другата — змей. Дамата на лъва беше млада, а другата — възрастна. Първа ме заговори младата.

Така Персевал се заел да разкаже на божия човек всичко, което бил видял насън, предавайки думите и събитията по възможно най-точния начин, защото все още нищо не бил забравил. Щом свършил, отново го помолил в името на Бог да му разтълкува съновидението, а той го успокоил, че на драго сърце ще изпълни желанието му. След което започнал с думите:

— Персевале, тези две видения, явили се пред очите ти в облика на две дами, яздещи твърде различни животни — едната лъв, а другата змей, — носят в себе си забележителен скрит смисъл, който сега ще ти изясня. Дамата, която яздела лъва, символизира Новата Вяра, носеща се върху лъва, сиреч върху Иисус Христос, Който й дава основание и устои. Тази Нова Вяра е създадена и качена нависоко пред погледа на всяко творение и на цялото християнство. Тъй като представлява огледало и истинска светлина за всички онези, които й отдават сърцето и помислите си, тя е седнала на гърба на лъва, сиреч на Иисус. Следователно тази дама е Вярата, Надеждата, Упованието и Кръщението. Тя е твърдият и здрав камък, върху който Иисус Христос е казал, че ще построи Светата Църква, когато е заявил: „Върху този камък ще съградя Моята Църква.“^[46]

В лицето на дамата, възседнала лъва, трябва да виждаме Новата Вяра, която Господ Бог налага в нейната сила и власт също така, както бащата налага силата си над своето дете. Това, че тя ти се е сторила по-млада от другата, не е изненадващо, защото те не са сравними нито по възраст, нито по външност. Едната е родена от Страстите и Възкресението Христово, докато другата още от памтивека е царувала над земята. Младата дама те е отвела настрани, за да ти говори насаме, защото всички добри християни са нейни деца. Тя е постъпила спрямо теб като истинска майка, защото се е бояла за теб толкова много, че е дошла да ти извести какво ще ти се случи, преди още да се е случило.

Явила се е да ти съобщи, че трябва да се сражаваш в името на своя Господ, сиреч на Иисус Христос. Заради доверието, което ти дължа, трябва да ти кажа, че ако не те обичаше, тя никога нямаше да дойде с това известие, защото изобщо нямаше да я вълнува дали си победител, или победен. Щом е дошла с това предупреждение, то е, за да бъдеш подготвен колкото се може по-добре за предстоящата битка. Битка срещу кого, ще попиташ. Срещу най-страшния съперник на света — онзи, срещу когото такива забележителни воини като Енох^[47] и Илия^[48] били отвлечени от земята и отнесени на Небето. И които няма да се върнат преди деня на Страшния съд, за да се сражават срещу оногова, от когото всички толкова се боят. Този боец и съперник е Дяволът, който така неуморно се мори и труди, за да принуди човека да извърши някой смъртен грях и да го отведе след това в пъкъла.

Това е боецът, когото трябва да победиш. Ако пък бъдеш победен, както те е предупредила дамата, няма да се отървеш само със загубата на някой член, а ще бъдеш прокълнат завинаги. Можеш и сам да прецениш дали това е вярно. Истината е, че ако те надвие, Дяволът ще те погуби тялом и духом, а после ще те завлече в ада — царството на мрака, където ще търпиш мъки, срам и болка дотогава, докато трае царството на Иисус Христос. С това приключих обяснението какво символизира дамата, яздеща на лъв, която си видял насън, а посредством това мое тълкование ти трябва да отгатнеш сам коя би могла да бъде другата.

— Сеньор — отвърнал му Персевал, — ти наистина ми разказа достатъчно за първата дама, за да разбера какво представлява тя. Ала кажи ми нещо и за другата, която яздеше змея. Едва ли бих могъл да проникна в символиката на образа й, ако не ми го изясниш.

— Добре, ще ти кажа — съгласил се божият човек. — Слушай ме внимателно. Дамата, която си видял да язди змей, това е Синагогата, или Старата Вяра, а змеят, който я носи, е зле разбраното и зле разтълкуваното Писание. Той е вероломството, лъжеучението, несправедливостта и смъртният грях. Той е самият Дявол — змеят, изгонен от Рая заради своята самомнителност. Същият този змей, който пошушнал на Адам и неговата жена: „Ако вкусите от този плод, ще бъдете равни на Бог“, и по този начин вселил в душите им алчността. Защото те веднага заламтели да се възкачат на по-високо място от това, на което се намирали. Повярвали в съвета на Неприятеля човешки и съгрешили, поради което се видели изгонени от Рая и пратени в изгнание. Всички техни потомци получили в наследство част от тази им простъпка, която трябвало да изкупват непрестанно и която им тежи и до ден-днешен.

Когато се изправила пред теб, дамата се оплакала, че си убил нейния змей. И знаеш ли кой змей си убил? Тя всъщност не жали по убития змей, а по този, който е възседнала, сиреч по Неприятеля човешки. И знаеш ли кога си й причинил тази мъка? В мига, когато Дяволът те носел, стигнали сте до тази скала, а ти си се прекръстил. Защото именно този знак не е могъл да понесе Неприятелят, а е изпаднал в такъв ужас, че се е помислил едва ли не за мъртъв. След което е побягнал, колкото му сили държат, защото не е могъл да остане повече в твое присъствие: така ти си го съсипал, разгромил си го, отнел си му и властта, и могъществото както на империята, така и на козните му. А той тъкмо си мислел, че те е обсебил! Оттам всъщност идва и голямото й негодувание.

Когато пък си отговорил по най-добрия начин на нейните упреци, тя поискала от теб да станеш неин васал, за да изкупиш злото, което си й причинил. На твърдия ти отказ да го сториш тя отвърнала, че вече си бил под нейна власт, преди да се закълнеш във вярност към своя Господар. Сетне ти много си разсъждавал за случилото се и би трябвало добре да разбираш смисъла му, защото преди да бъдеш посветен в християнската вяра посредством кръщението, ти несъмнено си живял в подчинение на Неприятеля човешки. Ала веднага щом си получил печата на Иисус Христос, сиреч Светото миро и Светото помазване, ти си се оказал извън неговия обсег и си престанал да бъдеш под неговата власт, защото си признал върховенството на своя Създател.

И тъй, разказах ти какво представляват едната и другата дама. Сега ще си тръгна, защото имам много работа за вършене, а ти ще останеш тук. Мисли постоянно за битката, която ти предстои да проведеш, и не забравяй, че ако бъдеш победен, не ще можеш да избегнеш предсказаната ти участ.

— Скъпи сеньор — промълвил Персевал, — защо си тръгваш така бързо? Твоите думи и присъствието ти са ми толкова приятни, че бих искал никога да не се разделям с теб. Ако ти е възможно, остани още малко, за Бога! Сигурен съм, че благодарение на всичко, което ми каза, аз ще бъда по-добър човек през останалия си живот.

— Трябва да тръгвам, защото много хора ме очакват — рекъл божият човек. — А ти остани тук и вземи всички мерки да не бъдеш заварен беззащитен срещу оногова, с когото предстои да влезеш в битка. Завари ли те неподготвен, няма да усетиш как много бързо ще бъдеш сполетян от голяма злочестина.

 

 

Щом изрекъл тези думи, той се отдалечил. Вятърът надул платната, които отнесли кораба толкова бързо, че човешкият поглед едва смогвал да го проследи. Само за няколко мига съдът изчезнал в далечината и Персевал вече не можел да го различи. Когато го изгубил напълно от очи, той се върнал на високата скала, както бил в пълно бойно въоръжение. С изкачването си на върха заварил лъва, с който бил прекарал предишния ден. Тъй като животното го посрещнало с неописуема радост, Персевал се заел да го гали по козината. Изминала така сутринта и като настъпило пладне, се загледал в морската далечина и видял към него да се носи кораб, който така порел вълните, сякаш всички ветрове на земята били издули платната му. Пред него се движел грамаден водовъртеж, който разбунвал морето и предизвиквал от всички страни огромни вълни. Персевал се запитал що за нещо е това, защото водовъртежът му пречел да види как изглежда корабът.

Въпреки всичко той се приближил достатъчно, за да може рицарят да се убеди, че става дума наистина за голям платноход, целия покрит с черно копринено платно. Или може би ленено, не знам. С пристигането му Персевал решил да слезе насреща му, защото бил любопитен да узнае що за посещение е това, още повече, че много искал в него да е мъдрецът, с когото бил разговарял същия ден. Неизвестно обаче защо — дали по Божия воля, дали поради нещо друго — в цялата планина не се намерил нито един звяр, достатъчно храбър, за да дръзне да го нападне, или дори да се приближи към него. Слизайки по склона на възвишението възможно най-бързо, той се добрал най-сетне до кораба и стигнал веднъж до трапа, видял, че в него седи млада дама с ослепителна красота, облечена в най-скъпи одежди. Щом съгледала приближаващия се Персевал, тя се изправила и без да го поздрави, произнесла:

— Персевале, какво правиш тук? Кой те доведе на тази усамотена планина, където, ако не стане някакво чудо, помощ няма откъде да намериш? Да не говорим, че няма какво да ядеш и ще умреш от глад и мъки освен ако не намериш кой да се погрижи за теб.

— Госпожице — отвърнал й Персевал, — ако умра от глад, то ще е заради това, че не съм се оказал верен служител. Защото никой не служи на по-могъщ човек от мен. Стига да го прави предано и с цялото си сърце, човек винаги получава онова, което поиска. А Самият Той казва, че портата Му е отворена за всеки, който идва при Него: който почука, влиза; който поиска, дава му се. Ако някой Го търси, Той не се крие, а точно обратното, позволява лесно да бъде намерен.

Като чула, че Персевал говори с думите на Евангелието, младата дама не му отвърнала, а решила да промени посоката на разговора, като го попитала:

— Персевале, знаеш ли откъде идвам?

— Но, госпожице — възкликнал той, — откъде си научила моето име?

— Знам го отлично — отвърнала му тя, — а още по-добре познавам всичките ти помисли.

— И откъде идваш в такъв случай?

— За Бога, идвам от Опустялата гора^[49], където присъствах на най-смайващото приключение на света — това на Добрия рицар.

— Ха! Госпожице — възкликнал той, — в името на любовта към онова, което ти е най-скъпо на света, разкажи ми каквото знаеш за Добрия рицар!

— Няма да ти кажа нищо — отговорила му тя, — ако не ми се закълнеш в рицарската си чест, че ще изпълниш начаса моята воля независимо кога и как ще ти я известя.

Персевал й отвърнал, че ще го стори това, стига да му е по силите.

— Добре, думата ти е достатъчна за мен. Сега ще ти разкажа всичко, което знам. Истината е, че съвсем наскоро се озовах насред Опустялата гора, в онази й част, където тече голямата река, наречена Маркоаз. Видях Добрия рицар да се носи към нея, преследвайки двама други рицари, които очевидно искаше да убие. Изплашени за живота си, те се хвърлиха във водата и така устремно плуваха, че успяха да преминат на другия бряг, ала при Добрия рицар нещата не се подредиха по същия начин, защото конят му се удави и самият той насмалко да го последва, ако не бе съумял да се извърне и да излезе бързо от водата. Ето това са новините за Добрия рицар, които пожела да узнаеш. Сега искам да ми кажеш какво си правил, откакто си се озовал на този негостоприемен остров, където ако някой не те избави, си изложен на погибел. Виждаш, че тук не идва никой, на чиято помощ можеш да се надяваш. Затова нямаш друг избор, освен да напуснеш острова, или да загинеш. Ако не искаш да умреш, трябва да сключиш договор с онзи, с чиято помощ би могъл се спасиш, а можеш да се спасиш единствено с моя помощ. Ето защо, ако си разумен, ще направиш за мен всичко, което е по силите ти само и само да те отведа от това място. Защото не познавам по-голямо злодеяние от това да можеш да получиш помощ, и да не го сториш.

— Госпожице — рекъл Персевал, след като чул разказа й, — ако бях убеден, че е по волята на Господ Бог да си отида оттук, щях да направя всичко възможно да напусна тези места. Ала ако нещата не стоят така, не бих искал да си заминавам, защото няма на света деяние, което бих пожелал да извърша със съзнанието, че то може да не Му е в угода. Ако се противопоставя на волята Му, това ще означава, че съм злоупотребил с рицарското звание и съм го получил за моя погибел.

— Остави всичко това — нетърпеливо произнесла дамата, — а ми кажи ял ли си днес.

— Днес не съм ял никаква земна храна. Но само преди малко един мъдър мъж дойде тук, за да ме утеши и ободри. Той ми каза толкова приятни думи, че ме засити напълно, и сега нямам никакво желание нито да ям, нито да пия, стига да си мисля за него.

— А знаеш ли кой е този мъж? — попитала красивата дама. — Той е магьосник, словоблудец, който от една дума прави сто и никога няма да каже истината, дори и да е в състояние да го стори. Ако му повярваш, изгубен си! Защото никога няма да напуснеш тази скала, а ще загинеш най-вероятно от глад, за да станеш самият ти храна за дивите зверове. Впрочем по този въпрос ти вече може би имаш известна представа. Стоиш тук вече два дена и две нощи, наченал си трети ден, а онзи, за когото говориш, така и не ти е дал да хапнеш. Точно обратното, изоставил те е и няма да се върне, помощ от Него няма да видиш. Загинеш ли обаче, това ще бъде голяма загуба и голямо нещастие. Какъвто си млад мъж и славен рицар, ти ще бъдеш от голяма полза за мен, а и за други хора, ако решиш да се махнеш оттук. И аз ти казвам, че стига да пожелаеш, ще те измъкна оттук.

След като изслушал предложението на дамата, Персевал я попитал:

— Госпожице, коя си ти, дето така щедро ми предлагаш да ме избавиш оттук, стига да пожелая това?

— Сеньор — отвърнала му тя, — аз съм лишена от наследство млада дама, която щеше да стане най-могъщата жена на света, ако не бях прогонена и ограбена.

— Госпожице, кажи ми кой ти отне наследството, защото сега чувствам към теб много по-голямо съчувствие, отколкото допреди малко.

— Ще ти кажа, сеньор. Ето каква е истината: преди време един могъщ човек ме прие в дома си, за да му прислужвам, а той беше най-богатият крал, за който хората са чували. Аз пък бях толкова красива и лъчезарна, че околните бяха в захлас пред хубостта ми — та аз надминавах всички по прелест и красота. Безупречната ми хубост ме накара да се възгордея малко повече, отколкото трябваше, и от устата ми излязоха думи, които още с изричането си предизвикаха неговото недоволство. Нещо повече, той така се разгневи срещу мен, че не можеше повече да търпи присъствието ми и ме изгони от двореца си без никакви средства, бедна и окаяна, а след това никога повече не пожела да се смили нито над мен, нито над онези, които взеха моята страна: така прогони и мен, и моите хора, а сетне ме заточи в пустинята. Може би си мислеше, че се е отървал от мен, и сигурно щеше да постигне целта си, ако не беше голямата ми схватливост, която ме подтикна веднага да предприема война срещу него.

Впоследствие нещата ми потръгнаха и постигнах значителни успехи, дори успях да му отнема част от хората. Те го напуснаха, за да се присъединят към мен, виждайки, че при мен биха имали далеч по-голяма полза, защото няма нещо, което да са ми поискали, и аз да не съм им го дала, че и повече от това. Затова се намирам в състояние на война денем и нощем срещу човека, лишил ме от всичко, което ми се полагаше. С тази цел събрах рицари, войници и хора от всякакъв произход. Уверявам те, не познавам нито един рицар на света, нито един издигнат човек, на когото да не съм готова да предложа моите богатства, за да стане част от моето воинство. Понеже те познавам като славен рицар и разумен мъж, съм дошла тук, за да ми помогнеш: трябва да го направиш, защото си един от рицарите на Кръглата маса. Наистина никой от участниците в нея не бива да отказва своята подкрепа на една озлочестена госпожица, когато тя го моли за помощ. Ти знаеш отлично, че това е вярно, защото когато крал Артур те поканил да седнеш на неговата трапеза, първата клетва, която си положил, била, че никога няма да откажеш покровителството си на дама, която те е призовала да й се притечеш на помощ.

Персевал й отвърнал, че наистина е положил такава клетва и че на драго сърце ще й се притече на помощ, щом го призовава за това, за което тя горещо му благодарила. Двамата потънали в дълъг разговор, продължил чак до обяд. Наближавал вече деветият час, когато слънцето е жежко и палещо. Тогава госпожицата рекла на Персевал:

— Персевале, на моя кораб е натоварена най-разкошната коприна шатра, която някога си виждал. Ако нямаш нищо против, ще наредя да я извадят и разпънат тук, за да не се измъчваш от слънчевия пек.

На което той отвърнал, че не би имал нищо против. Дамата се върнала на кораба и заповядала на двама свои слуги да разпънат шатрата на брега. Щом свършили по най-прилежния начин работата си, тя отново се обърнала към Персевал:

— Ела да поседнеш и да си починеш, докато чакаш да падне нощта, пък и да се поскриеш от слънцето, защото ми се струва, че то здравата те е напекло.

Персевал се съгласил да влезе в шатрата, където тутакси заспал. Ала преди това дамата се погрижила да му снеме шлема и ризницата, както и да вземе меча му. Освободен от оръжията, той се отпуснал и дълго време спал непробудно. Щом се събудил, поискал да се нахрани и госпожицата наредила трапезата да бъде сложена. Нареждането й тутакси било изпълнено и Персевал с изумление открил, че са го почели с изобилие от ястия, каквото съществува само в приказките, след което двамата с дамата се отдали на пиршество. Искал ли да пие, чашата му веднага била пълнена с най-доброто и силно вино, което някога бил опитвал. Крайно изненадан, той се запитал откъде би могло да идва, защото по онова време във Велика Британия изобщо не се пиело вино. Освен, разбира се, в домовете на най-богатите люде. Инак простолюдието се задоволявало с пиво и други напитки, които се произвеждали там.

Персевал изпил толкова много вино, че се разгорещил повече, отколкото подобавало. Загледал се в госпожицата и си казал, че едва ли бил виждал друга такава красота като нейната. Тя толкова му се харесала, великолепният й тоалет и любезните думи, които отправяла към него, му доставили такова удоволствие, че кръвта му кипнала свръх допустимото. И докато му говорела за най-различни неща, той изведнъж й се обяснил в любов и я заклел да бъде негова, както той ще бъде неин. Дамата отклонявала, доколкото можела, тези му домогвания, защото искала да умножи страстта и пламенността му. Той обаче не преставал да я умолява. Като видяла, че вече се е възбудил достатъчно, тя му казала:

— Персевале, знай, че ще ти дам това, което искаш от мен, само при едно условие: трябва да ми обещаеш, че занапред ще ми принадлежиш изцяло, ще ми се притичваш на помощ срещу всеки мой противник и ще вършиш само онова, което поискам от теб.

Персевал отвърнал, че на драго сърце приема условието й.

— Обещаваш ли ми — запитала го тя — като истински предан рицар?

— Да — съгласил се отново той.

— Добре, това ми е достатъчно — рекла госпожицата. — Ще направя всичко, което поискаш от мен. Добре е обаче да знаеш, че ти никога не си бил изпълнен с толкова голям копнеж да ме притежаваш, колкото аз — теб. Ти си един от рицарите, които съм пожелавала най-силно.

Сетне наредила на своите прислужници да застелят в шатрата ложе — най-прекрасното и разкошно на света. Те от своя страна отвърнали, че веднага ще изпълнят заповедите й. Скоро ложето било готово, слугите помогнали на госпожицата да си събуе обувките и да си легне. Същото сторили и с Персевал.

Когато вече се бил разположил до младата дама и понечил да се покрие, погледът му случайно паднал върху меча, който прислугата му била помогнала да снеме и сега се търкалял на земята. В желанието си да го сложи до ложето, Персевал протегнал ръка да го вземе и видял, че върху дръжката му е инкрустиран яркочервен кръст. Това го накарало да дойде на себе си и да изобрази на челото си кръстния знак. Като по чудо шатрата се сгромолясала, обвита от облак дим — толкова плътен, че Персевал не можел да вижда нищо около себе си. Усещал обаче, че отвсякъде пъпли ужасна смрад, поради която си помислил, че се е озовал в преизподнята. Тогава се провикнал, колкото му глас държи:

— Милосърдни Отче Иисусе Христе, не ме оставай да загина тук! Нека Твоята благодетелност ме избави, инак съм погубен!

Едва произнесъл тези думи, той отворил очи, но не видял повече шатрата, в която само допреди малко се бил излегнал на ложето. После погледнал към брега и съзрял кораба, който не се бил променил, а на него стояла младата дама, която се провикнала по посока на рицаря:

— Персевале, ти ме предаде!

Веднага след това корабът забраздил морските вълни. Персевал забелязал, че движението му било съпроводено от мощна буря, събрала в себе си едва ли не всички мълнии на света. Той се носел сред такъв грохот, сякаш воят на всички съществували някога ветрове се бил събрал на едно място.

 

 

При гледката на това чудо Персевал се почувствал безкрайно нещастен и дори си помислил, че ще умре. Додето корабът не изчезнал на хоризонта, той се взирал втренчено в него и го обсипвал с проклятия, а когато го изгубил от поглед, възкликнал:

— Горко ми! Свършено е с мен!

Страданието му било толкова голямо, че сякаш наистина било до смърт. По някое време Персевал извлякъл от ножницата своя меч и се ударил с такава сила, че острието се забило в лявото му бедро и от него във всички посоки бликнала кръв. Като видял стореното, той промълвил:

— Господи Боже, ето моето наказание, задето съгреших спрямо Теб.

Като се огледал, Персевал видял, че е съвсем гол с изключение на обутите си в панталони крака и че дрехите му са разхвърлени на една страна, а оръжията му — на друга.

— Горко ми! — заокайвал се той. — Какъв страхливец съм аз, какъв долен никаквец, щом се оставих да ме доведат дотам, че насмалко да изгубя онова, което никой не може да възстанови — девствеността, която, бъде ли ти отнета, оставаш без нея за цял живот.

После издърпал меча от крака си и го прибрал в ножницата. Изпитвал остра болка, но тя идела по-скоро от мисълта, че Бог е разгневен срещу него, отколкото от това, че е ранен. Облякъл ризата и кожения си елек, стегнал се колкото могъл по-добре. Сетне се излегнал върху скалата и отправил към Господ Бог молитва да му изпрати просветление, за да знае как да се сдобие с Неговата милост, подкрепа и прошка. Чувствал се безкрайно грешен към Него и му се струвало, че никога няма да намери умиротворение без безкрайното Му милосърдие.

Така прекарал Персевал целия ден край брега на морето, без да може да помръдне ни напред, ни назад заради раната в крака си. Тогава се примолил на Господ да му помогне и да му даде съвети, спасителни за душата, защото не се надявал на нищо повече.

— Никога, Господи Боже мой — мълвял той, — не ще пожелая да напусна това място дори и пред смъртна заплаха, ако Ти не искаш това!

Стоейки върху скалата през остатъка от деня, Персевал изгубил много кръв, изтекла от отворената рана. Когато започнало да се свечерява и мракът слязъл над света, той се довлякъл до ризницата си, положил глава върху нея, очертал кръстния знак върху челото си и отправил към Господ молитва да го закриля с благото Си милосърдие, така щото човешкият неприятел Дяволът да не може да го въвлече в изкушение. Когато завършил молитвата си, той се изправил на крака, срязал краищата на ризата и превързал раната си, за да не кърви много. Сетне подновил молитвите, каквито знаел немалко, в очакване да настъпи денят.

 

 

Когато Господ Бог преценил, че е време светлината на Неговия ден да се разпръсне над земята, и слънцето отправило първите си лъчи към мястото, където бил легнал Персевал, той се надигнал и се огледал около себе си. Видял, от една страна, морето, а от друга, скалата и щом си спомнил за Неприятеля човешки, който предния ден го бил хванал в своите мрежи под образа на млада жена — защото бил напълно убеден, че си е имал работа именно с Дявола, — наченал да се жалва, напълно обезсърчен, и да нарежда, че ако благодатта на Светия Дух не му донесе утешение, той по нищо не ще се различава от мъртвите.

Докато стоял и оплаквал съдбата си, Персевал се загледал в морската далечина, към изгрева на слънцето, и видял към него да се носи покритият с бяла коприна кораб, идвал вчерашния ден, в който пътувал мъжът, облечен като свещеник. Като го разпознал, рицарят се почувствал успокоен при спомена за благите думи, които този мъж му казал, и за голямата мъдрост, която се излъчвала от него. С пристигането Персевал забелязал мъдреца на борда му, помъчил се да седне по възможно най-удобния начин и му пожелал „добре дошъл“. Мъжът слязъл от кораба, приближил се и приседнал до него на скалата. Сетне го попитал:

— Какво ти се случи, Персевале, след нашата среща?

— Сеньор, постъпих като слаб и малодушен човек, защото една млада дама насмалко не ме доведе до изкушението да извърша смъртен грях.

И му разказал какво му се било случило, а мъжът продължил да го разпитва:

— А ти познаваше ли я?

— Не, сеньор — отвърнал Персевал. — Ала съм убеден, че Неприятелят човешки ми я бе изпратил, за да ме унижи и измами. И щях да бъда погубен, ако не бях очертал знака на Светия кръст, който я принуди да ме остави и аз успях да си възвърна и разума, и паметта. Веднага след това Дяволът, който бе възприел лика на госпожицата, изчезна и повече не го видях. Ето защо те моля, в името на Господ Бог, да ми дадеш съвет за моето поведение, защото никога не съм чувствал по-голяма нужда от напътствие.

— Ах, Персевале — възкликнал божият човек. — Май никога няма да се излекуваш от простодушието си! Мигар не разпозна коя е тази, дето те тласкаше да извършиш смъртен грях, преди знакът на кръста да те отърве от тази опасност?

— Ами да, със сигурност не я разпознах. Ето защо те питам, в името на Господ Бог, да ми кажеш коя е тя, от коя страна иде и кой е този могъщ владетел, който я е лишил от всичко и срещу когото тя търсеше моята помощ.

— Ще ти кажа, разбира се — отвърнал му мъдрият мъж — и то по такъв начин, че всичко да ти стане ясно. Затова слушай. Госпожицата, с която си разговарял, е Неприятелят човешки, господарят на преизподнята, онзи, който притежава властта над всички останали. Истина е, че доскоро тя се намирала на Небето в компанията на другите ангели и че била толкова красива и лъчезарна, че се възгордяла заради непомерната си хубост и пожелала да се изравни със Светата Троица, дори казала:

„Ще се издигна нависоко и ще бъда равна на Нашия мил Господ.“

Ала едва произнесла тези думи, и Господ Бог, Който не иска домът Му да бъде пропит с отровата на горделивостта и високомерието, я запратил от високия престол, на който я бил поставил, а после наредил да я проводят в онзи дом на мрака, който се нарича преизподня. Когато Неприятелят се видял низвергнат от небесния си престол и свален от високия сан, който бил свикнал да заема, а се озовал сред вечните сенки, той решил да влезе във война срещу Оногова, Който го бил прокудил, и за целта събрал всичките си налични сили. Ала веднага разбрал, че тази работа никак не е лесна.

В края на краищата се съюзил с жената на Адам — първата от човешкия род, — и я дебнал, за да я измами, толкова усърдно, че успял да я зарази със същия смъртен грях, заради който самият той бил изгонен и прокуден далеч от великата слава на Небесата: греха на похотливостта. С коварните си умения я подтикнал да откъсне смъртния плод на дървото, до чиито плодове й било забранено да се докосва от устата на Самия неин Създател. Щом го откъснала, тя го изяла, като не пропуснала да го сподели и с Адам.

Оттогава всички техни потомци изпитват смъртоносните последици от това деяние. Неприятелят, дал й този съвет, е змеят, на който завчера си видял да язди възрастната дама. Но Неприятелят е и младата дама, дошла вчера привечер да те навести. И когато ти е казала, че води война денем и нощем, тя ти е казала истината, която впрочем ти и сам много добре знаеш. Защото тя непрестанно дебне рицарите на Иисус, благочестивите хора и служителите, в които Иисус Христос се е вселил. След като те покорила със своите измамни думи, тя наредила да разпънат шатрата, за да ти даде подслон в нея, и ти казала:

„Персевале, ела да си починеш, докато падне нощта, не стой под слънцето, защото ми се струва, че здравата те е напекло.“

В тези думи е скрита дълбока символика, защото тя е вложила в тях съвършено друг смисъл в сравнение с този, който ти си подразбирал: шатрата, която била кръгла по подобие на всемира, несъмнено символизира тази част от него, в която грехът винаги ще е налице. А щом грехът присъства там неизменно, тя в никакъв случай не е искала да останеш извън нея. Затова и наредила да ти я приготвят, а сетне те повикала с думите:

„Персевале, ела да поседнеш и да си починеш, докато чакаш да падне нощта.“

Приканвайки те да поседнеш и да си починеш, тя всъщност е искала да станеш мързелив и отпуснат, ненаситно да тъпчеш тялото си със земни лакомства, а не те е посъветвала да полагаш усилия в този свят и да сееш зърната, чийто плод благочестивите люде ще приберат в деня на Страшния съд. Подканила те е да си починеш, докато падне нощта, сиреч докато в своите обятия не те грабне смъртта, която с право е наричана „нощ“ винаги, когато сварва хората да извършват смъртен грях. Предложила ти е подслон, защото се е бояла да не би слънцето да те напече наистина здраво, и в тази нейна боязън няма нищо чудно, защото когато слънцето, в чието лице подразбираме Истинската Светлина, сиреч Иисус Христос, стопли грешника с огъня на Светия Дух, студът и ледът на Неприятеля човешки не могат вече нищо да му направят, понеже сърцето му е сгряно от лъчите на Истинското Слънце.

Ето че достатъчно ти разказах за истинския облик на тази дама, за да разбереш коя е, пък и да ти стане ясно, че с идването си при теб тя ти е готвела по-скоро зло, отколкото добро.

— Сеньор — промълвил Персевал, — ти ми разказа достатъчно, за да разбера, че тя е истинският неприятел, с когото е трябвало да се сражавам.

— Бога ми — отвърнал му божият човек, — напълно си прав. Дай си сметка дали си се сражавал добре.

— Много зле, както ми се струва, сеньор, защото само милосърдието на Светия Дух не позволи да бъда погубен. Дано да мога някак да Му се отблагодаря!

— Каквото и да се е случило — рекъл тогава човекът от кораба, — занапред внимавай и се пази. Ако пропаднеш още веднъж, едва ли ще намериш кой да те вдигне на крака толкова бързо, колкото днес.

Мъдрецът дълго говорил на Персевал, окуражавайки го да постъпва правилно, а накрая му казал, че Господ не само няма да го забрави, но и съвсем скоро ще му изпрати помощ. Сетне го попитал как е раната му.

— Бога ми! — възкликнал Персевал. — Откакто си дошъл при мен, изобщо не съм почувствал нито неразположение, нито болка, все едно никога не съм имал рана. Усещам, че докато си тук и ми говориш, няма да изпитам нищо. Напротив, от твоите думи и погледа ти струи такава благост, такова успокоение за моето тяло, че си мисля: това не може да бъде човек от плът и кръв, а някакво същество на духа. Защото знам, че ако останеш завинаги с мен, аз никога не ще изпитам нито глад, нито жажда. Ако ми е позволено, бих казал, че си Хлябът, слязъл от Небето, храната за достойните, и че който не е ял от тази храна, той не е получил благото на вечния живот.

Едва изрекъл тези думи Персевал, и божият човек изчезнал по такъв начин, че рицарят изобщо не разбрал какво е станало с него, а наоколо се разнесъл непознат глас:

— Персевале, ти победи и си спасен! Качвай се на този кораб и поемай натам, накъдето щастието ти те поведе. Не се учудвай на нито едно от нещата, които ще видиш. Накъдето и да тръгнеш, Господ ще те води. Очакват те все прекрасни неща, още повече, че съвсем скоро ще видиш своите съратници Боорт и Галаад. Нали те са хората, с които най-много искаш да бъдеш заедно.

При тези думи Персевал се преизпълнил с най-голямата радост, която човек би могъл да изпита. Разпрострял ръце към Небето и отправил молитви на благодарност към Господ Бог за неизмеримата благодат, с която го е дарил. Сетне грабнал оръжията си и след като се стегнал, качил се на кораба и поел в открито море. Задухал силен попътен вятър и той бързо се отдалечил от скалата.

Ала тук разказът спира за малко да говори за Персевал и се връща към Ланселот. Той бил останал при отшелника, обяснил му така добре символиката на трите думи, с които гласът от параклиса го бил нарекъл.