Търсенето на Светия Граал (13)

Ланселот-3

Сега преданието разказва, че когато стигнал до брега на река Маркоаз, Ланселот попаднал в обкръжението на три неща, които не му вдъхвали особено спокойствие. От едната страна се простирала огромна гора, в която можел задълго да се изгуби, от другата се издигали два високи и внушаващи страхопочитание рида, а от третата се носели дълбоките мрачни води на реката. Тези три препятствия го принудили да си каже, че няма да мръдне от това място, а ще изчака милостивата намеса на Господ Бог. И останал така до падането на нощта.

Когато започнало да се свечерява, той снел доспехите си и легнал до тях. Пожелал си Бог да е с него, и се помолил с най-изразителните думи, на които бил способен, Господ да не го забравя, а да му изпрати помощ, от каквато се нуждаели и тялото, и душата му. След което заспал със сърце, преизпълнено не със земни грижи и желания, а с Господ Бог. В съня си дочул глас, който му казал:

„Ланселоте, стани, вземи доспехите си и се качи на първия кораб, който ще намериш на брега.“

При тези думи той подскочил и отворил очи. Видял около себе си необикновено силно сияние, което възприел като дневна светлина. Ала не минало много време и тя изчезнала така внезапно, че той изобщо не разбрал какво е станало с нея. Тогава вдигнал ръка, прекръстил се и грабнал доспехите си. След като си пожелал Господ да му е на помощ, се заел да се стяга.

Щом се въоръжил и препасал меча си, той погледнал към брега и видял на него кораб без платна и гребла. Отправил се бързо към него и се качил на борда му. Едва успял да стъпи на палубата, и му се сторило, че усеща най-приятните благоухания на света и вижда вкусните храни, каквито човек е вкусвал тук, на земята. Тогава се почувствал сто пъти по-щастлив отпреди, защото в този миг имал на свое разположение всичко, което си бил пожелавал в своя живот. Затова отправил благодарността си към Господ Бог, като коленичил и рекъл:

— Скъпи Отче Иисусе Христе, не виждам откъде би могъл да дойде този кораб освен от Теб, защото сърцето ми е преизпълнено с такава голяма радост и чувства такава необикновена наслада, че не знам дали съм на земята или в Земния рай!

Сетне седнал на палубата, облегнал се на корабния борд и в невъобразимата си радост потънал в сън. През цялата нощ Ланселот спал, изпълнен с неизпитвано преди доволство, усещайки, че вече не е същият като преди, а че нещо в него се е променило. Когато на сутринта се събудил и се огледал около себе си, видял по средата на кораба великолепно и богато украсено ложе, а на него — мъртва девойка, чието тяло било покрито, като на показ оставало единствено лицето. Ланселот побързал да се прекръсти и да благодари на Господ Бог, че му е отредил тази компания, след което се приближил до покойницата, желаейки да научи коя е и какво е нейното потекло. Огледал я от всички страни и забелязал, че под главата й е скрито писмо, протегнал живо ръка, взел го и след като го разгънал, прочел следното:

Тази девойка бе сестрата на Персевал Уелсеца. Тя бе и остана целомъдрена и в помислите, и в делата си. Тя бе тази, която смени ремъка на „Меча с удивителния портупей“, който Галаад, синът на Ланселот от Лак, носи оттук насетне.

Сетне намерил в него кратък разказ за целия й живот, за начина, по който намерила смъртта си и за това, как тримата съратници Галаад, Боорт и Персевал по нареждане на Божия глас я загърнали в саван и положили върху ложето на кораба.

Знаейки вече истината, Ланселот се почувствал още по-щастлив отпреди. Особено доволен бил от това, че Боорт и Галаад са заедно. Оставил тогава писмото на предишното му място и се върнал при корабния борд. Помолил се от дън-душа на Господ Бог да направи така, че да намери отново своя син Галаад, преди Търсенето да е приключило, за да го види, да си поговори с него и да се порадва на присъствието му. Докато отправял към Господ своите молитви, Ланселот забелязал, че корабът се носи към древна скала, близо до която имало малка църквичка, а пред вратата й седял възрастен мъж с побелели коси.

Като се приближил на такова разстояние, че да може да се чува, Ланселот го поздравил, а той му отвърнал на поздрава с далеч по-бодър и силен глас, отколкото рицарят очаквал да чуе от него. Човекът се изправил на крака, пристъпил към кораба и като седнал на буца пръст, попитал Ланселот какво премеждие го води из тези краища, а рицарят му разказал цялата истина за своя живот и как съдбата го била довела до това място, където той, както му се струвало, никога не бил идвал.

Тогава старецът го попитал кой е и как се казва. Щом чул, че е Ланселот от Лак, той много се удивил как е съумял да се качи на кораба. След което попитал рицаря кой още е с него.

— Сеньор — отвърнал му Ланселот, — ела, ако искаш, да видиш сам.

Възрастният мъж тутакси се качил на кораба, където намерил мъртвата девойка и писмото. Прочел го той от игла до конец и след като се осведомил за онова, което се отнасяло до „Меча с удивителния портупей“, казал:

— Ха! Ланселоте, не мислех, че ще живея достатъчно дълго, за да узная името на този меч. Сега можеш да кажеш, че си бил ощетен от съдбата, понеже не си допринесъл за приключването на това благородно изпитание, което тези трима сърцати рицари са сторили, още повече, че имаше времена, когато хората те смятаха за по-доблестен от тях. Сега обаче е несъмнено и очевидно, че те са мъже добродетелни, предани на Бог и Истински рицари в по-голяма степен, отколкото някога си бил ти. Що се отнася до теб, каквото и да си правил преди, убеден съм, че ако занапред проявиш воля и се предпазиш да не допуснеш дори най-малкия смъртен грях, за да не се възправиш волю или неволю срещу своя Създател, ти би могъл все още да спечелиш милосърдие и покровителство от Оногова, у Когото е събрана цялата благодат и Който вече те е призовал да се върнеш на пътя на истината. Но разкажи ми как успя да се качиш на този кораб.

Ланселот му разказал и старецът му отвърнал, облян в сълзи:

— Ланселоте, знай, че Господ Бог ти е засвидетелствал Своята велика благосклонност, като те е поставил редом с тази тъй благородна и света девойка. Занапред полагай всички усилия да останеш чист в помислите и делата си, така че твоята непорочност да съответства на нейната целомъдреност: само по този начин ще можеш да останеш дълго край нея.

Рицарят обещал с цялото си сърце, че не ще извърши никога нищо, което би преценил като посегателство срещу своя Създател.

— А сега си върви, защото не бива да оставаш повече тук. Ако е рекъл Господ, ще пристигнеш точно навреме в кралския двор, в който копнееш да се озовеш.

— А ти, сеньор — попитал го Ланселот, — нима ще останеш тук?

— Да, защото така трябва да бъде.

 

 

Докато разговаряли, вятърът издул платната на кораба и той се отделил от скалите. Виждайки, че се отдалечават един от друг, двамата си пожелали взаимно Бог да е с тях, и старецът се запътил към своя параклис. Ала преди да напусне скалите, той приветствал рицаря, крещейки колкото му глас държи:

— Ланселоте! Воине на Иисус! В името на Господ Бог, не ме забравяй и помоли Истинския рицар Галаад, когото скоро ще срещнеш, да ме спомене в молитвите си към Господа, за да се смили Той над мен в Своето благо милосърдие!

Такъв бил зовът на възрастния мъж към Ланселот, който се почувствал неземно щастлив от току-що научената новина, че скоро ще се озове в компанията на Галаад. Приближил се тогава до борда на кораба, проснал се ничком върху лактите и коленете си, и отправил горещи молитви към Господ Бог да прояви отново великото Си милосърдие и да го отведе на място, където той, Ланселот, ще може да извърши добри и угодни Нему дела.

 

 

Ланселот останал повече от месец на кораба, без да слиза от него. И ако някой попита как е живял през това време, след като не намерил никакви припаси в него, преданието отвръща, че Височайшият, Който подхранвал с манна небесна народа на Израил в пустинята и карал да бликне вода от скалата, за да утоли жаждата му, поддържал Ланселот по следния начин: всяка сутрин, веднага щом рицарят завършвал своите молитви с думите Господ да не го забравя, а да му изпрати хляб, както бащата трябва да се грижи за своя син, той започвал да се чувства тъй заситен и преизпълнен с благодатта на Светия Дух, че имал усещането, сякаш е опитал от най-прекрасните ястия на света.

Та след като плавал дълго, без да стъпи на твърда земя, една нощ корабът спрял близо до непозната гора. Заслушал се тогава Ланселот и дочул към него да се приближава рицар, чийто кон вдигал невъобразим шум в гората. След като излязъл на открито и видял кораба, той скочил на земята, снел седлото и юздите на коня си и го пуснал да върви, накъдето му видят очите. Сетне се приближил до кораба, прекръстил се и се качил в него с цялото си бойно въоръжение.

Като го видял да идва, Ланселот не се затичал да вземе доспехите му, защото си помислил, че се сбъдва пророчеството на стареца за Галаад, с когото щял да се срещне и да прекара известно време заедно. Изправил се обаче и казал на новодошлия:

— Сеньор рицарю, добре си дошъл.

Той отначало се изненадал, като го чул да говори, защото мислел, че на кораба няма жива душа, и му отвърнал смаяно:

— Сеньор, нека щастието да бъде на твоя страна. Ала, за Бога, бъди така добър, кажи ми кой си ти, защото много ми се иска да узная твоето име.

Събеседникът му отвърнал, че се нарича Ланселот от Лак.

— Наистина, сеньор, аз съм безкрайно щастлив, че съм заедно с теб. Бог ми е свидетел, че копнеех да те видя и да бъда с теб повече, отколкото с когото и да било другиго на света. И няма как да не копнея за това, след като ти си първопричината да съществувам.

Казвайки това, новодошлият снел шлема си и го оставил на пода. Ланселот го попитал:

— Ха! Галааде! Нима си ти?

— Да, сеньор, действително съм аз.

При тези думи Ланселот се завтекъл към него с разтворени обятия. Двамата дълго се прегръщали и изразявали един другиму своя възторг, по-голям от който едва ли би могъл да съществува. Сетне се заразпитвали за всичко, което били преживели напоследък.

Така малко по малко и единият, и другият разказали за приключенията си, откакто били напуснали двора на крал Артур. Разговорът им продължил чак додето се развиделило. Когато с изгрева на слънцето настанал хубав и ясен ден, двамата се огледали взаимно и радостта от гледката на познатите обични лица отново била безмерна. После Галаад видял мъртвата госпожица, лежаща в кораба, и веднага разпознал в нея младото момиче, с което до неотдавна били заедно. Попитал тогава Ланселот дали знае коя е тази девойка.

— Да, знам го със сигурност, защото писмото, което намерих под главата й, обяснява много добре цялата й история. Ала, за Бога, кажи ми, доведохте ли до успешен край изпитанието на „Меча с удивителния портупей“?

— Да, сеньор — отвърнал му той. — Ако не си виждал никога този меч, сега ще ти го покажа.

След като го разгледал, Ланселот се убедил, че това несъмнено е той. Хванал го тогава за дръжката и целунал дръжката, острието и ножницата му. Сетне попитал Галаад как и къде го е намерил. Галаад му изложил историята на кораба, който някога съпругата на Соломон била наредила да построят, както и преданията за трите летви, за първото дърво, посадено от нашата прамайка Ева, и за това, защо изработените от неговата дървесина летви са в естествените си цветове бяла, зелена и червена. А след като му разказал и историята на надписите, които могат да се прочетат върху него и в него, Ланселот възкликнал, че никога никой рицар не е преживявал толкова благородно изпитание като това.

Ланселот и Галаад останали на този кораб в продължение на повече от половин година, стремейки се да служат на своя Създател с цялото си сърце. Неведнъж се озовавали на негостоприемни острови, далеч от хората, на места, където се срещали единствено диви зверове. Преминали през необикновени премеждия, които довели до добър край благодарение на собствената си доблест и благосклонността на Светия Дух, Който ги подкрепял във всяко едно обстоятелство. Разказът за Светия Граал не споменава подробности за преживелиците им, защото ако трябвало да се опише всичко, което им се било случило, той щял да набъбне неимоверно много.

 

 

След Пасха, когато настъпва новото време, природата се раззеленява, горите се огласят от сладкопойните песни на птичките, възвестяващи началото на добрите годишни времена, а всичко се изпълва с несравнимо по-голяма радост, отколкото през останалите сезони — та точно през тези щастливи дни станало така, че в един миг, някъде около пладне, двамата пристигнали в покрайнините на някаква гора, пред която стоял кръст, и видели как от нея излиза рицар в бели доспехи. Той бил с разкошно снаряжение, а с дясната си ръка водел за юздата породист бял кон. Като видял пристаналия на брега кораб, рицарят се запътил към него по възможно най-бързия начин и с наближаването си поздравил в името на Всевишния намиращите се в него рицари. Сетне се обърнал към Галаад:

— Сеньор рицарю, достатъчно време прекара със своя баща. Слизай от кораба и се качвай на този породист бял кон. Потегляй натам, накъдето случаят те поведе, за да прекратиш най-сетне изпитанията, връхлитащи кралство Логрия.

Като чул тези думи, Галаад изтичал при баща си, прегърнал го много сърдечно и през сълзи му рекъл:

— Мили обични сеньор, не знам дали ще те видя отново някой ден. Пожелавам ти истинният Иисус Христос да е с теб и дано да те съхрани завинаги на Своя служба!

Двамата мъже не успели да сдържат сълзите си, а в мига, в който Галаад слизал от кораба, за да се качи на жребеца, се разнесъл глас, който им казал:

„Нека всеки да мисли единствено как да води праведен живот, защото не ще се видите никога повече до онзи страшен ден, в който Господ Бог ще отдаде всекиму според заслугите. Това ще бъде Съдният ден.“

При тези думи Ланселот, облян в сълзи, се обърнал към Галаад:

— Синко, понеже се разделям с теб завинаги, помоли се на Всевишния да бди над мен, за да Му служа праведно. Нека да ме закриля така, че да бъда Негов служител и земен, и духовен.

Галаад от своя страна му отвърнал:

— Сеньор, няма да има по-убедителна молитва пред Господ Бог от твоята собствена. Затова си спомняй за самия себе си.

 

 

Сетне двамата се разделили. Галаад навлязъл в гората. Вятър с необикновена сила издул платната на кораба и бързо отдалечил Ланселот от брега. Така той се озовал сам на кораба в компанията единствено на мъртвата девойка.

Цял месец прекарал рицарят в открито море. Сънят рядко го спохождал — повечето време прекарвал в бдение и молитви със сълзи на очи към Господ Бог да го отведе до място, където би могло да го осени знамение, свързано със Светия Граал.

Една вечер около полунощ корабът пристанал в подножието на прекрасен замък, добре разположен и укрепен с могъщи стени. В задната част на замъка имало порта, която гледала към морето и била отворена денем и нощем. От тази страна обитателите на замъка не били разположили стражи, защото два лъва, застанали един зад друг, пазели входа и ако човек искал да влезе през тази порта, трябвало непременно да мине покрай тях.

В часа, когато корабът акостирал на брега, на небето греела толкова ясна луна, че и наблизо, и надалеч всичко се виждало като на длан. В същия миг Ланселот дочул глас, който му казал:

„Слез от кораба и влез в този замък, където ще намериш голяма част от онова, което търсиш и което толкова копнееш да видиш.“

Като чул това, Ланселот се затичал към доспехите си, надянал ги и събрал всичко, което бил внесъл в него. Щом слязъл на земята, той се упътил към портата, натъкнал се на двата лъва и помислил, че битката с тях е неизбежна. Посегнал тогава към меча си, готов да се защитава. Ала тъкмо го бил изтеглил, когато погледнал нагоре и видял как от небето се спуска една горяща ръка, която го ударила толкова силно през дланта, че мечът отхвръкнал и паднал на земята. Разнесъл се глас, който му казал:

„Ха! Човеко с невзрачна вяра и мизерно упование! Защо се осланяш повече на собствената си ръка, отколкото на своя Създател? Ти си истински нещастник, защото не вярваш, че могъществото на Оногова, Комуто си дал обет да служиш, е по-силно от твоите жалки оръжия.“

Ланселот останал толкова смаян от тези думи и от понесения удар, че паднал на земята, зашеметен и замаян, изгубил представа ден ли е около него, или нощ. Ала след малко се изправил и рекъл:

— Скъпи Отче, Иисусе Христе, благодаря Ти и Те благославям, задето бе така милостив да ме възправиш от моите грехове. Сега виждам, че ме приемаш за Свой служител, тъй като ме упрекваш в слаба и недостатъчна вяра!

В следващия миг Ланселот вдигнал меча си и го прибрал в ножницата. На висок глас заявил, че от този ден насетне не ще го извади повече, а ще се уповава на помощта и закрилата на Господ Бог.

— Ако Му е угодно да умра, душата ми ще бъде спасена. Ако ли пък волята Му е да се отърва, това ще бъде изключителна чест за мен.

Прекръстил се Ланселот, пожелал си Бог да е с него, и се отправил към лъвовете. Те, виждайки го да се приближава, седнали и не дали и най-малкия знак, че искат да му сторят някакво зло. Преминал тогава покрай тях и се заизкачвал по главната улица, водеща към главното укрепление на замъка.

В замъка всички вече си били легнали, защото навярно минавало полунощ. Ланселот стигнал до стълбището пред входа и се изкачил по него, след което влязъл в голямата зала, както си бил в пълно бойно въоръжение. С озоваването си в нея той се огледал, но не видял нито мъж, нито жена, което силно го учудило, защото мислел, че един толкова прекрасен дворец и една толкова разкошна зала не остават никога без човешко присъствие. Ланселот продължил да крачи из двореца, заричайки се да броди, докато намери хора, които да му кажат къде е пристигнал, защото не знаел в коя страна се намира.

По някое време стигнал до стая, чиято врата била плътно затворена. Натиснал я той с ръка, мислейки, че ще успее да я отвори, но усилията му се оказали напразни. Напънал я с всички сили, но отново без успех. Тогава се заслушал и дочул самотен глас, който звучал толкова нежно, че навярно принадлежал по-скоро на същество духовно, а не смъртно. Сторило му се дори, че дочува думите:

„Слава, възхвала и чест на Теб, Небесни Отче!“

Щом чул произнесените от гласа думи, сърцето му било затрогнато и той коленичил пред стаята, убеден, че Светият Граал се намира в нея. От очите му потекли сълзи, а той промълвил:

— Преблаги Отче Иисусе Христе, ако някога съм извършил нещо, което Ти е допаднало и зарадвало, не ме унижавай в безмерното Си милосърдие дотам, че да не ми покажеш нищо от това, което съм тръгнал да търся с такава страст.

Едва произнесъл тези думи, и ето че вратата на стаята тръгнала да се отваря пред изумения поглед на Ланселот. Отвътре бликнала силна светлина, сякаш слънцето си било устроило в нея свое седалище. Струящата от стаята светлина огряла целия дом, сякаш всички свещи на света били запалени едновременно. При тази гледка Ланселот почувствал такава непомерна радост и такова огромно желание да види откъде произтича тя, че забравил за всичко останало. Запътил се към вратата на стаята и тъкмо се канел да влезе в нея, един глас му казал:

„Бягай, Ланселоте, не влизай вътре, защото не ти е позволено. Ако пренебрегнеш тази заповед и влезеш, ще се разкайваш горко за това.“

При тези думи Ланселот отстъпил, силно обезсърчен. Въпреки огромното си желание да влезе, той се въздържал да стори това, подчинявайки се на наложената му забрана.

Осмелил се само да погледне в стаята и видял върху сребърна маса Светия Граал, покрит с разкошно було от яркочервена коприна. Около него кръжал сонм ангели, обслужващи Светия съсъд, като едни носели сребърни кадилници и запалени свещи, а други — кръстове и украшения за олтара. Всички били заети, нямало дори един от тях, който да не върши някаква работа. Пред Светия съсъд седял възрастен мъж, облечен в свещенически одежди, който — по всичко изглеждало — се канел да отслужи тайнството в светата литургия. В мига, в който трябвало да вдигне Тялото Господне, на Ланселот му се сторило, че над ръцете му, във въздуха, се появили трима мъже, двама от които положили най-младия измежду тях в ръцете на свещеника. Той го държал с протегнати нагоре ръце, сякаш искал да го покаже на народа.

Наблюдавайки всичко това, Ланселот бил много изумен, защото виждал, че свещеникът изнемогва под тежестта на Оногова, Когото държал, и че всеки миг ще падне на земята. Тогава му се приискало да скочи и да му помогне, защото никой от останалите двама, намиращи се редом с него, нямал намерение да стори това. В огромното си желание да го подкрепи, той забравил за забраната, че не бива да влиза в тази стая.

С твърда стъпка той стигнал до вратата и рекъл:

— Скъпи Отче Иисусе Христе, нека не ми бъде зачетено в грях, нито в наказание или проклятие това, че искам да помогна на този свещеник, който очевидно е в нужда!

След което влязъл в стаята и се отправил към сребърната маса. В мига, в който се приближил към нея, усетил полъх от вятър, който му се сторил толкова жежък, сякаш бил примесен с огън. Този полъх го ударил в лицето с голяма мощ, поради което Ланселот си помислил, че то сигурно е цялото изгорено. Изведнъж се почувствал неспособен да направи и крачка повече, изгубил и зрение, и слух, и всякаква способност да се движи, дотам, че не можел да помръдне дори и един от членовете си. Тогава усетил много ръце, които го подхващат, разнасят го насам-натам във всички посоки и накрая го изхвърлят от стаята и го оставят да лежи вън от нея.

 

 

На сутринта, когато настанал хубав и ясен ден и обитателите на замъка се надигнали от леглата си, те намерили Ланселот проснат пред вратата на стаята и се запитали кой ли би могъл да бъде. Подканили го да стане, ала той не дал признаци, че ги чува, и изобщо не помръднал. Тогава хората от замъка си казали, че сигурно е мъртъв. Снели бързо доспехите му и го огледали от горе до долу с надеждата да разберат дали е жив, или мъртъв. Установили, че не е мъртъв, а точно обратното — изпълнен с живот, ала неспособен да говори и заприличал в безсловесността си на буца пръст.

Тогава го подхванали за ръцете и краката и го отнесли в една стая. Положили го на величествено ложе на тихо място, за да не го смущават шумовете на замъка. След като се погрижили, доколкото могли, те останали да бдят край него през целия ден, опитвайки се на няколко пъти да го заговорят, за да разберат дали си е възвърнал дар словото, ала той нито веднъж не им отвърнал, сякаш никога през живота си не бил проронвал и дума. Проверили отново пулса и биенето на вените му, ала пак не съумели да разберат защо този рицар, който очевидно бил жив, нямал способността да говори. Тогава някои казали, че това би могло да стане само ако Господ Бог му е наложил наказание или изпраща знамение свише.

И този ден, и следващия, и по-следващия хората от замъка останали да бдят край леглото на Ланселот. Едни от тях казвали, че е мъртъв, други — че е жив.

— За Бога — рекъл по някое време един старец, който познавал добре медицината, — уверявам ви, че не е мъртъв! Напротив, изпълнен е с живот, с какъвто не е изпълнен и най-жизненият измежду нас. Ето защо ви съветвам да бъдете щедри в грижите си към него, докато Господ Бог не му възвърне предишното здраве. Тогава ще узнаем какво точно му се е случило, кой е и от коя страна идва. Аз, ако изобщо някога съм знаел нещо през живота си, съм убеден, че той е бил един от най-добрите рицари на света и че, стига да е угодно на Господ Бог, ще бъде такъв и в бъдеще. Струва ми се, че засега животът му изобщо не е застрашен. Не изключвам обаче да прекара още дълго време в безпомощното състояние, в което се намира сега.

Това казал за Ланселот възрастният мъж, който несъмнено притежавал забележителна мъдрост и знания. Никое от неговите обяснения не останало непотвърдено впоследствие. Защото обитателите на замъка се грижели за рицаря в продължение на двадесет и четири дни и също толкова нощи, през които той нито отпил глътка, нито хапнал залък, нито проронил дума, нито помръднал с крак или ръка, нито дал видим знак, че е жив. Ала колчем околните проявявали някаква грижа към него, си проличавало, че животът не го е напуснал. Това подтиквало всички — и мъже, и жени — да го окайват и да му съчувстват. Често можело да се чуе:

— Господи! Колко жалко, че на този рицар, който изглежда тъй доблестен, тъй преизпълнен с достойнства и красота, Господ Бог е отредил такова изтезание, такъв затвор!

Това повтаряли през сълзи обитателите на замъка по адрес на Ланселот. Колкото и да се взирали в лицето му, те пак си оставали неспособни да го разпознаят, макар сред тях да имало мнозина рицари, които го били виждали неведнъж и можели да се досетят кой е.

 

 

Ланселот останал неподвижен цели двадесет и четири дни, през които местните хора не очаквали нищо друго освен смъртта му. През последния от тези дни обаче, някъде около пладне, той изведнъж отворил очи. Като видял хората край себе си, той започнал да се жалва и скърби с думите:

— О, Господи! Защо ме събуди Ти толкова бързо? Бях толкова щастлив, колкото едва ли ще бъда вече някога! О, скъпи Отче Иисусе Христе, кой би могъл да бъде толкова блажен и честит, че да съзерцава открито великите чудеса на Твоите тайнства и да се озове там, където моят взор на грешник и моите очи, осквернени от великата нечистотия на този свят, останаха заслепени?

Като чули тези му думи, всички, които се намирали край леглото на Ланселот, изпитали бурна радост и го заразпитвали какво е видял.

— Видях — отвърнал им той — такива чудеса и изпитах такова щастие, каквото нито езикът ми е в състояние да изрази, нито въображението ми — да си представи: неописуеми са и величието, и възвишеността им. Защото това не бяха неща земни, а духовни. И ако греховността и злочестината ми не бяха толкова големи, навярно щях да съзерцавам много по-дълго тази гледка, ала заради непослушанието, която Господ Бог съзря у мен, аз бях лишен от зрение и от способността да се движа.

Сетне Ланселот казал на присъстващите:

— Скъпи сеньори, наистина се питам как съм се озовал тук, защото не си спомням по какъв начин съм дошъл при вас.

Те му разказали какво са видели и как в продължение на двадесет и четири дни е бил в такова състояние, че се колебаели дали е жив, или мъртъв. Слушайки ги, Ланселот се заел да размишлява, питайки се какво би могъл да означава фактът, че е останал толкова дълго в това състояние. В края на краищата заключил, че в продължение на цели двадесет и четири години е бил в служба на Неприятеля човешки, заради което Господ Бог му е наложил наказание да изгуби за двадесет и четири дни своята власт над тялото и крайниците си.

Погледнал тогава Ланселот пред себе си и видял власеницата, която носел вече почти половин година и която сега била снета от гърба му. Натъжил се, защото си помислил, че така е нарушил своя обет. Хората от замъка го попитали как се чувства, а той им отвърнал, че, слава Богу, е в добро здраве.

— Ала, за Бога, моля ви, кажете ми къде се намирам — обърнал се той към тях.

Те му отвърнали, че е в замъка Корбеник.

Тогава пред Ланселот се явила една девойка, която му донесла нова и чиста ленена дреха, ала той не пожелал да я облече и посегнал към своята власеница. Като видели това, присъстващите в стаята му рекли:

— Сеньор рицарю, можеш да се разделиш с власеницата си, защото за теб Търсенето е приключило. Напразни ще са оттук насетне усилията ти да намериш Светия Граал. Знай, че никога повече няма да видиш нищо повече от това, което вече си видял. Дано Господ Бог ни доведе сега онези, които са призвани да видят повече от теб.

Ланселот обаче не се вслушал в тези думи и не пожелал да изостави възприетите навици, взел власеницата, надянал я, а чак след това я покрил първо с ленената дреха, а след това и с пурпурните одежди, които му били донесени. Щом се облякъл и стегнал, всички обитатели на замъка надошли да го видят, присъединявайки се към всеобщото изумление пред голямото чудо, което Бог бил сътворил с него. Вече нямало нужда да го оглеждат кой знае колко, за да го разпознаят и да възкликнат:

— Ха! Сеньор Ланселот! Нима това си ти?

Ланселот им отвърнал, че наистина е той, от което всички присъстващи изпаднали в неописуема радост. Новината се разнесла от уста на уста толкова бързо, че стигнала и до самия крал Пелес, защото един рицар отишъл при него и му казал:

— Господарю, имам да ти известя една смайваща новина.

— Каква е тя? — попитал го кралят.

— За Бога, онзи рицар, който остана прикован към леглото като мъртвец вече толкова дни, сега е на крака и в добро здраве. Да знаеш, че това е месир Ланселот от Лак.

При тези думи кралят изпитал голяма радост и побързал да отиде при Ланселот. Като го видял да идва, рицарят се изправил, за да покаже нужното уважение и да го поздрави с добре дошъл. Радостта и на двамата била необикновена. Кралят му разказал за съдбата на прекрасната си дъщеря — майката на Галаад, която за съжаление отдавна вече била покойница. Рицарят се почувствал много опечален, защото тя се отличавала с голямо благородство и най-високо потекло.

 

 

Ланселот останал в замъка през следващите четири дни, което доставило на краля голяма радост, защото отдавна искал да бъде в неговата компания. Ала на петия ден, тъкмо когато всички се канели да седнат на трапезата, се оказало, че Светият Граал вече бил отрупал масите с такова изумително изобилие, каквото никой човек не можел дори да си представи. Както се хранели, се случило произшествие, което всички преценили като изключително. И наистина, пред очите на цялото множество вратите на голямата зала се затворили, без никой да ги е докосвал. Всички изпаднали в голямо изумление. В този миг един рицар в пълно бойно въоръжение, яхнал могъщ жребец, пристигнал пред главната порта и се заел да вика:

— Отворете! Отворете!

Ала хората от замъка не пожелали да му отворят. Той обаче продължил да крещи и предизвикал такъв смут, че кралят лично станал от трапезата и се показал на един от прозорците на голямата зала откъм страната, където се намирал рицарят. Заоглеждал го той и когато забелязал, че е застанал в очакване пред портата, му казал:

— Сеньор рицарю, не може да влезеш тук. Докато Светият Граал е в този замък, никой човек, качен толкова нависоко, колкото си ти, не може да влезе в него. Върни се в своята страна, защото очевидно не си участник в Търсенето, а един от онези, които са изоставили службата към Иисус Христос и са се поставили в услуга на Дявола.

Като чул тези думи, рицарят усетил такава тревога и толкова голяма покруса, че не знаел какво да направи. Сетне обърнал коня, за да се отдалечи, но кралят го повикал обратно с думите:

— Сеньор рицарю, след като така и така си дошъл дотук, моля те поне да ми кажеш кой си.

— Сеньор, аз съм от кралство Логрия, името ми е Хектор от Мар и съм брат на месир Ланселот от Лак.

— Господи! — възкликнал кралят. — Сега вече те разпознавам и това ме кара да се чувствам още по-нещастен. Допреди малко изобщо не се притеснявах да те отпратя, но сега ми е много мъчно заради брат ти, който се намира тук.

Като чул, че брат му — човекът, от когото изпитвал най-голяма боязън поради безграничната му обич към него — е тук, той казал:

— Господи! Сега срамът ми се удвоява и продължава да нараства. Оттук насетне никога не ще имам куража да се представя пред очите на брат си, защото се провалих там, където доблестните мъже и Истинските рицари никога не биха се провалили. Наистина е бил прав онзи свят мъж на хълма, който обясни на мен и монсеньор Говен какво вещаят нашите сънища.

Веднага след това Хектор излязъл на двора и се понесъл по улиците на замъка във възможно най-устремния галоп, към който можел да подтикне своя жребец. Като го видели да се отдалечава така стремително, обитателите на замъка го сподирили с викове, обсипали го с ругатни, проклинайки часа, в който се бил родил, а накрая го обявили за негоден и нечестив рицар. Той от своя страна се почувствал толкова уязвен, че му се приискало да е мъртъв. Продължил обаче да препуска, докато най-сетне напуснал замъка и побързал да навлезе в най-гъстата гора.

Крал Пелес се върнал при Ланселот и му разказал за произшествието с неговия брат, което натъжило рицаря до такава степен, че направо не знаел как да постъпи. Той не съумял да скрие мъката си и пред очите на всички по лицето му започнали да се стичат обилни сълзи. Това накарало и краля да се разкайва, задето му е разкрил какво е станало, защото ако знаел, че ще предизвика такава горчивина у Ланселот, той в никакъв случай нямало да стори подобно нещо.

След обеда Ланселот поискал от краля да му бъдат донесени доспехите. Намерението му било да се върне в кралство Логрия, където не се бил появявал повече от година.

— Сеньор — рекъл му кралят, — за Бога, моля те да ми простиш, че ти разказах за произшествието с твоя брат.

Ланселот му отвърнал, че на драго сърце му прощава. Тогава кралят заповядал да му донесат доспехите, които той побързал да надене. Щом се приготвил и не му оставало нищо друго, освен да се насочи към коня си, кралят наредил да му доведат насред двора бърз и силен жребец, след което поканил Ланселот да го яхне, което той и сторил. Озовал се веднъж на седлото, рицарят се сбогувал с всички обитатели на замъка и поел по пътя си, като немалко време препускал на дълги преходи през непознати кралства.

 

 

Ала ето че една вечер Ланселот намерил подслон в едно абатство на бели монаси, които го посрещнали с голямо уважение, виждайки в негово лице странстващ рицар. На сутринта, след като вече бил изслушал утренята и се готвел да излезе от църквата, Ланселот погледнал надясно и видял величествен и много красив гроб, който — по всичко личало — бил изработен съвсем наскоро. Запътил се към него, за да го разгледа по-добре, и с приближаването си дал сметка, че един толкова внушителен паметник не може да не принадлежи на голям благородник. Погледнал той нагоре и забелязал надпис, който гласял:

Тук почива крал Бодемагю от Гор, погубен от Говен, племенника на крал Артур.

Като го прочел, болката му съвсем не била малка, защото изпитвал голяма обич към крал Бодемагю. И ако посегналият да го убие бил друг, а не монсеньор Говен, той едва ли щял да избегне собствената си смърт, ала сега Ланселот можел само горко да поплаче, да изрази голямата си скръб и да си каже, че смъртта на Бодемагю е болезнена загуба за двора на крал Артур и за мнозина благородни и доблестни мъже.

Този ден Ланселот прекарал в абатството, покрусен от смъртта на този храбър човек, когото много обичал и който неведнъж бил засвидетелствал своето уважение към него. На другия ден, още щом се стегнал и въоръжил, той яхнал коня си, пожелал на братята Бог да е с тях, и продължил по пътя си. Бродейки, накъдето го отведяла случайността, Ланселот стигнал до гробовете, над които стърчали мечове. Рицарят преминал, без да слиза от коня, между тях, огледал ги внимателно, след което се отдалечил.

Продължил той да препуска по своя път, докато не пристигнал в двора на крал Артур, където нямало човек, който да не го посрещне с голям възторг, защото всички копнеели да видят отново и него, и останалите му съратници, от които само малцина се били завърнали. Те пък не били постигнали нищо по време на Търсенето и се чувствали доста посрамени.

Ала сега разказът спира да говори за тях и се насочва отново към Галаад, сина на Ланселот от Лак.