Алиса Дей
Жената на шейпшифтъра (3)

Глава 3

Сетивата на Мари се изостриха до болезнена яснота, когато сключи поглед с шейпшифтъра и дъхът й спря, заклещен в гърлото й и внезапно преплетен с бързото биене на сърцето й. Полезрението й се стесняваше, докато в него остана Итън и единствено Итън, а останалите изчезнаха в периметъра на блещукащата мъгла, в която се давеха хаотичните й мисли. Итън стоеше пред нея, протегнал ръка и вежливостта повеляваше да я поеме.

Но всички мисли за учтивост се удавиха в страх. Инстинктивно тя разбра, че ако го докосне, някаква скрита в душата й тишина ще бъде смутена. Бурно събудена, без никога вече да намери покой. Един вътрешен глас се присмя на девическите й трепети и със съчетание от чиста гордост и сила на волята тя преодоля колебанието си.

Някъде вляво от нея прогърмя гласът на Бастиян:

— Някакъв проблем ли има?

Мари вдигна брадичка и не обърна внимание на загрижеността в гласа на брат си.

— Казвам се Мари и съм Главна девица в Храма на нереидите — представи се тя на Итън, горда, че сред сричките й се появи само едва доловимо потрепване. — За мен е чест да бъда приета във вашите земи.

Тя бързо докосна ръката му със своята, но я издърпа, преди да успее да реагира на докосването.

Чувствените устни на Итън се стегнаха от звука на гласа й и той я погледна със златните си очи, потъмнели от някакво незнайно чувство. Светлокестенявата коса, почти същата като на Кат, обграждаше лицето му на гъсти вълни, които биха изглеждали женствено на по-незначителен мъж, но у него само подчертаваха ярката му мъжественост. Острите му скули, силната брадичка и гордият, прав нос, казваха без думи, че този мъж — шейпшифтърът е воин по рождение и възпитание.

Какъв късмет, че не я привличаха воини.

Още по-малко високи, мускулести, стегнати воини, които я гледаха сякаш е особено апетитен десерт.

Итън бавно се усмихна — тъмна, опасна усмивка, която говореше за наслади, прошепнати в сенките. Гореща вълна заля Мари и устните й неволно се разтвориха за кратка въздишка. Погледът на Итън мълниеносно се спусна върху устните й и той явно се взря в тях с угасваща усмивка. Горещината помежду им бе осезаема, тя прорязваше лютия зимен вятър с дъх на блата и море. Мари потрепери, макар че не можеше да каже дали е от студа или от изражението върху лицето на Итън.

Или поне не искаше да признае. Дори пред себе си.

Нарочно обърна гръб на Итън и застана с лице към Кат — красивата, висока рейнджърка, която стискаше ръката на Бастиян и гризеше лъскавия гланц по устните си. Мари протегна ръце.

— Новата ми сестра! Прости ми. Явно пътуването през портала ме е уморило. Толкова се радвам най-сетне да се запозная с теб!

Кат се поколеба само за миг, след което разцъфна в ослепителна усмивка, което силно успокои Мари по отношение на избора на брат й.

— Ужасно съм щастлива, че дойде! — отвърна Кат и се втурна към Мари, за да я прегърне силно. — Толкова много имаме да си говорим. Нямам търпение да те разведа — Кат хвърли поглед към Бастиян и се усмихна. — Бастиян ми каза, че това е първото ти пътуване извън Атлантида. Страшно много неща има да видиш! Ще си прекараме страхотно!

Аларик се покашля.

— Да. Така. Тогава да се сбогуваме. Бастиян?

Бастиян присви очи и скръсти ръце.

— Мари, знаеш, че бих предпочел да се върнеш в Атлантида и да ни посетиш друг път, когато ще съм тук, за да те пазя.

Мари чу едва доловимо ръмжене зад себе си. Стъписана, тя бързо се извърна, но видя единствено Итън. Само че той не приличаше на мъжа, който я бе приветствал едва преди минути. Сексапилната, нереална усмивка я нямаше. Очите му светеха със златен пламък, а ръцете му бяха стиснати в юмруци до тялото. Тя примигна и загледа пантерата, която явно се опитваше да се успокои, отваряйки длани и извивайки устни в някакво подобие на усмивка с поглед, забит в Бастиян.

— Както казах, атлантиецо, аз ще пазя сестра ти като своя. Нима се съмняваш в честната ми дума?

Словата му паднаха като нагорещени камъни във внезапното мълчание и Мари почувства как напрежението между мъжете нарасна до непоносимост.

— Дори в момента членовете на прайда обграждат тази местност, за да пазят и закрилят.

— Итън, не се съмнявам в нито едно от двете, но ти би се почувствал по същия начин, ако се отнасяше за Кат и го знаеш — отвърна Бастиян с много по-разумен глас, отколкото Мари бе очаквала от него. Явно ролята на съюзник, която беше поел, го бе променила в много отношения, не само на повърхността. Братът, който тя познаваше, щеше да води спора с юмруци. Този нов брат използваше логика. Мари се усмихна на Бастиян, щастлива от промяната.

— И все пак Кат в момента е под твоя закрила и аз съм примирен с нейното решение, колкото и твърдоглаво да е то — обясни Итън спокойно.

Размяната на реплики между мъжете беше завладяваща гледка, но за пръв път във вековното си съществуване Мари не изтърпя да бъде просто наблюдател. Тя разтвори ръце:

— Мисля, че ми омръзна да се говори за мен, сякаш решението не е мое. Лейди Кат, дали би ме приела в красивия си дом, за да се освежа и настаня?

Кат се усмихна и посочи малката хижа.

— Наричай ме Кат. И за мен ще е удоволствие, Мари. Усещам, че ще станем големи приятелки.

Мари отиде до брат си и се повдигна на пръсти, за да го целуне по бузата.

— Бъди здрав и намери лорд Джъстис. Не се тревожи за мен. Както многократно казах на Аларик, Конлан и на поне двайсет и петима от приятелите ти воини, аз не съм беззащитна. Богинята закриля своите.

Бастиян я повдигна от земята и я прегърна силно.

— Зная, че е така. Остани със здраве и ще се върна веднага след като намерим Джъстис и го освободим от…

Мари докосна устните му.

— Не изричай името й тук. Имената носят сила, а аз не желая да привличам вниманието й към дома на любимата ти.

Бастиян кимна и отстъпи, след което се поклони.

— Ще се върна веднага щом мога — повтори той.

Аларик, който дотогава бе необичайно мълчалив, заговори:

— Повикай ме, ако ти потрябвам, Главна девице.

Той й се поклони и с жест отвори портала за завръщането си в Атлантида с Бастиян.

Мари кимна в знак на благодарност и пое към хижата, да даде на Кат и Бастиян възможност да се сбогуват насаме. Итън, който дотогава стоеше зад нея, сякаш замръзнал на място, й препречи пътя. Впери поглед в нея и топлината, която по-рано бе почувствала само при погледа му, нарасна до там, че й се прииска да се облегне на него и да попие горещината му, да се загърне в пламъците, които докосването до кожата му несъмнено щяха да предизвикат в тялото й.

Тя пое дълбоко дъх и се насили да изглежда спокойна и развеселена.

— Налага ли се и с теб да водя същия разговор, който съм водила с братята си през вековете? Този за личната отговорност? В който обяснявам с много прости думи, че не съм някакво нежно цвете от Атлантида, което трябва да бъде обгрижвано и пазено на сянка от жестоките слънчеви лъчи?

Итън леко се наклони към нея с ръце зад гърба и повдигна едната си копринена, черна вежда.

— Добре ще е да са прости думи, хубавице — промълви той, — защото в момента здраво се боря с котката в себе си, която иска да те отнесе, да те съблече гола и да оближе цялата ти прелестно млечна кожа.

От думите му в нервната й система се надигнаха огромни вълни на шок и топлина и тя рязко пое дъх. Преди да успее да измисли приличен хаплив отговор, той вдигна ръка и докосна една къдрица, която бе изскочила от плитките й.

— А колкото до личната отговорност, възнамерявам да понеса цялата такава за разпускането на тази великолепна коса и разстилането й върху леглото ми. Така че помисли си за това, лейди Мари, и може би сама ще поискаш да се скриеш в сянката…

Високо цененото й спокойствие напълно я изостави.

— Ти… ти…

— Да — заяви твърдо той. — Аз. Запомни го.

След това й се поклони с поредната широка подигравателна усмивка и отмина, като вдигна ръка в половинчат поздрав през рамо към Бастиян и Аларик. Мари погледна брат си, чудейки се дали е станал свидетел на случилото се между нея и Итън, но Бастиян беше потънал в разговор с Кат. Когато върна погледа си на Итън, видя само едно светлокафяво петно, което изчезна сред дърветата. Най-сетне изпусна дъха, който не беше разбрала, че задържа и продължи да върви към хижата с внезапно омекнали колене.

Животът сред земните щеше да се окаже много по-вълнуващ, отколкото си бе представяла някога.

Итън скочи към гората, преобразявайки се с отделянето от земята. Във формата си на пантера той се втурна колкото можеше по-бързо и по-надалеч, решен да надбяга непреодолимия глад, събудил се у него.

Мари.

Дори само при мисълта за името й го заля нова гореща вълна, а котката, в която се беше превърнал, изръмжа и се напрегна още повече, удължи крачките в бягство от лекия аромат на море и цветя, който я обграждаше.

Трябваше да бяга. Все по-надалеч. Трябваше да избяга от жената, която бе разбила равновесието му за някакви си шейсет секунди.

Да я съблече гола и да ближе кожата й? Как по дяволите му хрумна подобно нещо? Няма и две минути след като се беше заклел пред брат й и жреца, че ще я закриля, той я беше обидил и заплашил. Итън изсумтя, оголи зъби и отново изръмжа. Не само че беше проклет глупак, но вероятно беше предизвикал някакъв международен инцидент.

Задъхан и най-накрая стигнал до изтощение, той забави темпото си до ходене на четирите си мощни лапи, които трепереха от напрежението на тичането. Итън се огледа наоколо и спря, тъй като разпозна гората зад къщата си, огромното имение, което служеше за дом и щаб на водача на прайда от „Биг Сайпръс“. Нищо чудно, че не му достигаше дъх и усещаше леко изтощение в мускулите. Никога досега не беше пробягвал шестнайсет километра за толкова кратко време.

Може би похотта беше полезна за метаболизма.

Той призова магията, която изпълваше двете половини на двойствената му природа и вдигна глава, за да посрещне трансформацията. Както винаги, тя дойде съвсем лесно и той се изправи, напълно облечен, в човешката си форма. Лесното преобразяване беше един от многото знаци за силата на един шейпшифтър, а той беше водачът. Най-силният от всички шейпшифтър в „Биг Сайпръс“. Говореше се, че е най-могъщият в цяла Флорида; може би в целия югоизточен район.

— М-да, голяма, яка пантера — водач, която бяга от една женска — измърмори отвратено той.

Но по някаква странна случайност вятърът донесе лекия мирис на море до изострените му от животинската природа сетива и тогава, в един миг, тя сякаш отново бе пред него. Стисна зъби, когато членът му се втвърди болезнено във внезапно отеснелите джинси и той осъзна, че се е заблудил.

Водач или не, нямаше да може да избяга от тази жена. Всяка клетка на тялото му заповядваше да се обърне и да хукне към нея, но той отказа да се подчини на импулса. Въоръжен с мрачна решимост да загърби безумното привличане и да се върне към сериозната работа да открие кой или какво преследваше пантерите му, той се отправи към дома си.

Значи тя беше като някакво атлантска валериана^[1]. Той устояваше на валериана.

Котката у него изръмжа, след това се протегна царствено, изпращайки му усещане за топлина и копринена козина, свита на кълбо около експлозия от див глад. Образът на млечната кожа на Мари и тъмните й сини очи, в които можеше да се удави, изпъкнаха внезапно в съзнанието му и той почти се препъна.

Дявол го взел. Беше му спукана работата.