Алиса Дей
Непокорни сърца в Атлантида (6)

Глава 6

— Все някога ще трябва да ми разкажеш за това — каза Бастиян, следвайки Кат надолу по калния и буренясал път. Тя му обясни, че са в самото начало на сухия сезон и същият този път е бил покрит с вода, дълбока повече от метър и половина през дъждовния сезон, който продължаваше от май до октомври. Преминаха през една горичка от малки кипариси и борчета, през повечето време мълчаливо, докато тя доста усърдно не му обръщаше внимание, а той отчаяно се мъчеше да измисли нещо, което да каже във връзка със съюза.

Тъй като все още не бе сигурен какво трябва да прави един посредник в такъв съюз, реши да изпробва съвета на Денал „да изгради мост от толерантност“ между двете култури. Какъв по-добър начин да го направи от това да се катери няколко мили по движещ се в кръг път през влажна блатиста околност? М-да, явно иронията не беше силната му страна, поне не повече от дипломацията.

И все пак щом погледна към закръгления край на безконечните й крака, осъзна, че може да измисли няколко доста по-добри начини за изграждане на мостове.

— Какво? — попита тя, без да го поглежда. Днес носеше униформата и чина си като щит срещу него, и той не видя дори намек за напрегнатата жена, която избяга от него предишната нощ. Вместо това, долови внушителна интелигентност по време на телефоните й разговори с различни членове на горската служба и местната паранормална организация.

От неспирното звънене на телефона й и темата на разговорите, които дочу, заключи, че и двете групи уважаваха инстинкта и авторитета й. Бе видял уважението на работниците от зоологическата градина, които дойдоха да транспортират малките до сигурно място, където щяха да се грижат за тях и да ги отгледат. Тя се сбогува с малките с тъга и в добротата й в играта с пантерките той видя проблясък на майката, която тя щеше да стане един ден.

Мисълта, за това как тя носи детето на някой друг мъж изпрати пробождаща болка през тялото му, върху която отказа да размишлява.

Тази разходка бе опит да проучат съмнителен доклад за проблеми, който бе пуснат предната вечер, преди да идат на срещата си с Итън, алфата на прайда пантери.

Но Бастиян все още бе любопитен.

— Да ми разкажеш за дарбата си.

Тя се спря, най-накрая обръщайки се към него.

— За какво говориш? — Искрено объркване затъмни очите й и тя постави ръце на кръста си. Вървяха поне шест мили досега, а тя дори не се бе задъхала. Неговата жена имаше дух на воин.

Жената. Не неговата жена. Жената. По дяволите.

— Дарбата ти. Способността ти да успокояваш агресията. Това да не е някоя способност на шейпшифтърите, която е била пазена в тайна от нас досега?

Тя премигна, след това се изсмя горчиво.

— Дарба? Да бе. Имаш предвид проклятие. Прекрасната способност, която притежавам да успокоявам враждебността и агресията във всички наоколо и в себе си. Тази дарба ми пречи да се превърна в истински шейпшифтър.

По някакъв начин усети гнева, който се излъчваше от нея. Видя го в стисната й челюст, в присвитите очи, в ръцете й, свити в юмруци. Но усети яростта и болката й по някакъв начин вътре в себе си. Невъзможно. Но все пак бе истина. Опита се да формулира някакъв смислен въпрос:

— Как…

Тя го прекъсна.

— Как мислиш, че се свързваме с животинската ни страна? Освобождаваме животинските си инстинкти. Една пантера е истински хищник. С двойствена природа или не, аз не мога да достигна тази част от себе си, когато дарбата ми се включи автоматично, за да успокои всяка агресивност около мен.

Кат свали шапката си и избърса челото си с опакото на ръката си.

— Това включва, в случай, че се чудиш и собствената ми агресивност.

Бастиян трепна заради мъката, която премина през него. Питайки се как бе възможно да усеща болката й да изгаря кръвта му.

— Кат, аз… — Но дори докато формираше думите, сякаш пухкаво успокояващо одеяло приглуши чувствата й.

Тя презрително размаха ръка във въздуха.

— Не. Не ти казах, защото искам състраданието ти. Просто си помислих, че като атлантски посредник на съюза трябва да знаеш, че няма да съм ви от полза. Аз съм една нечистокръвна, която никога няма да бъде истинска пантера. По-добре си намери някой друг.

Той не можа да се сдържи и се протегна, за да докосне бузата й с върха на пръстите си.

— Куин посочи теб. Ти си избраницата. Принц Конлан се съгласи. Това е първата ми мисия като посредник, така че вероятно може да го измислим заедно.

Тя изглежда затаи дъх и се вгледа в него. Той можеше да се погуби в очите й. Да потъне в топлината на невероятната й уста и да прекара следващия час или седем, целувайки я. Докосвайки я. Потапяйки се в нея.

Лицето й изведнъж порозовя, сякаш можеше да прочете напълно непрофесионалните му мисли и тя отстъпи рязко назад.

— Ами, ъмм, добре. Ние… ние вече проверихме този път и тук няма следи от проблеми, така че…

Кат внезапно вдигна нагоре глава и извъртя лице към слабия бриз, сякаш за да помирише вятъра.

— Подушваш ли това? — прошепна тя и чертите на лицето й станаха сериозни, а очите й диви.

Той поклати глава.

— Подушвам само блатото. Какво… — той замълча, атланските му сетива се изостриха. Усещането му за миризми може да не бе толкова развито, като това на една пантера, но слухът му бе свръхестествено силен. — Стенание. Насам. — Той посочи към един прорез между дърветата и хукна с все сила. Стенанието бе прозвучало като човешко.

Дори в човешка си форма Кат се движеше като пантера и сякаш почти прелетя през храстите, за да се присъедини към него, щом откриха източника на стенанията. Беше шейпшифтър — друга пантера. Мъжът се взираше диво в тях, гърлото му бе окъпано в кръв от раната, отстрани на врата му.

— Кат? Беше Терминъс — каза той с дрезгав от усилието глас. — Кажи на Итън. Терминъс го направи.

Кат падна на колене до мъжа. По лицето й се стичаха сълзи, докато крещеше заповеди по радиото си. Даде местоположението им, след това пусна радиото на земята и се протегна за китката на мъжа, опитвайки се да провери пулса му.

— Ники? Не, Ники, не. Трябва да се държиш. Ще доведем помощ, обещавам ти.

Сълзите се стичаха по лицето й, а Бастиян стоеше там, бесен от това, че не може да помогне с нещо. Искаше яростно да я сграбчи, да я хвърли на рамо и да я измъкне от всяка вероятна опасност. Но знаеше, че не може да го направи. Той сви ръце около дръжките на кинжалите си и провери района, макар сетивата да му казваха, че нападателите отдавана са си заминали. Това бяха следи от ухапване от вампир, а утринното слънце, което грееше, бе достатъчно доказателство, че вампирите бяха отишли под земята.

Ники протегна ръка към Кат и тя я хвана между своите.

— Съжалявам, Кат — успя да каже той, но дрезгавият му глас отслабваше, както и светлината в очите му. Бастиян наблюдаваше как очите на мъжа се промениха, превръщайки се в очи на пантера. Смъртта му приближаваше бързо.

Кат диво поклати глава напред-назад.

— Не. Ще ми разкажеш какво се е случило по-късно, когато се чувстваш по-добре — нареди му тя.

— Заслужаваш да знаеш, Кат. Итън… Итън те иска. Планът му… неговият… — гърдите на Ники се повдигнаха в ужасяващо дихание и главата му падна на една страна, а ръката му се изплъзна от хватката на Кат.

Тя вдигна глава и се вгледа в Бастиян. Във всяка от чертите на обляното и в сълзи лице се четеше агония.

— Но това е Ники. Той не може да е мъртъв. Той ми е приятел.

Бастиян не можа да се спре. Коленичи, обхвана я с ръце и я повдигна, притискайки я до гърдите си. Беше наложително да я утеши; душата му го изискваше.

— Шшт. Толкова съжалявам, за загубата на приятеля ти. Нека Посейдон и боговете на твоите предшественици да бдят над него по време на пътуването му към светлината.

Той сведе челото си, за да докосне нейното, опитвайки се да предаде съчувствието и мъката си към нейната загуба. Желаейки да може да поеме болката й в себе си и да я защити от нея.

Тя сграбчи ризата му и се отдаде на разтърсващо ридание, но за по-малко от минута. Тогава, внезапно, сълзите й спряха. Дишането й успокои неистовия си бяг и стана отново умерено. Ритмично. Спокойно.

Погледна към него и силата на страданието в очите й избледня, докато той се взираше в тях.

— Моля те пусни ме долу — каза тя, очевидно опитвайки се да издигне достойнството като щит около себе си.

Ръцете му се стегнаха несъзнателно, но той се принуди да я освободи. Внимателно я пусна да стъпи, така че да стои пред него.

— Виждаш ли — каза тя съвършено спокойно. Чертите на лицето й също излъчваха пълно спокойствие. — Аз не съм просто полушейпшифтър. Аз съм получовек. Моята дарба, както я нарече ти, ми пречи да изпитвам дори напълно човешки чувства, като това да скърбя за приятел от детинство. Аз не съм нито човек, нито шейпшифтър, а един противен хибрид — наполовина и от двете.

Устните й се извиха в очевидно презрение.

— А половината от нищо, пак е нищо.

Преди да успее да отговори, Бастиян дочу шума от приближаващи се автомобили по пътя зад тях. Както и гласове, викащи Кат. Тя им извика в отговор и възможността бе изгубена.

Но очевидно дарбата на Кат вършеше работа само когато ставаше въпрос за агресия. Защото разяждащата мъка, обхванала Бастиян при вида на болката и отвращението, което тя изпитваше към себе си, не намаля ни най-малко.