Алиса Дей
Непокорни сърца в Атлантида (2)

Глава 2

Кат седеше в джипа си, а ризата й беше мокра от пот заради есенната жега на южна Флорида. Запита се кога простото пътуване до магазина за хранителни стоки се беше превърнало в изпитание за смелост. Термометърът на банката показваше двадесет и девет градуса, не толкова необичайно за това време на годината, но котката в нея искаше да се свие на слънце върху някоя скала. Да си подремне, може би. Да хване овца или две.

— Да, точно така. Вземи си почивка от действителността.

Действителността, в която Кат Фиеро, официален рейнджър от службата за поддръжка на Националния парк и дъщеря на бивш алфа водач на обединените пантери от „Биг Сайпръс“, никога не е хващала овца. Нито коза. Нито дори малка дребна катеричка.

— Фалшив шейпшифтър, безполезно оправдание за пантера, некадърна кучка — измърмори тя. — Добре, това общо взето покрива нещата, които ще бъда щастлива да чуя, ако Фелън или слугите й са там и се навъртат около секцията с риба тон.

Тя грабна портфейла си от раницата и го пъхна в джоба на късите си панталони, слезе от джипа и затвори вратата. Забеляза лъскавия ягуар с регистрационен номер „Фелън 1“ и почувства как устните й се извиват, оголвайки зъбите й.

Светът отива по дяволите, а защо тогава аз се притеснявам какво мислят тези кретени за мен?

Спомни си заглавията на вестниците, които беше преглътнала с горчивото кафе и преварените яйца в заведението на Телма. Още законопроекти минаваха през Конгреса, нови допълнителни екстри се прикачваха към Акта за защита на нечовешките видове от 2006, сякаш горките хора бяха някаква заплаха за вампирите. Повечето от тях се криеха в домовете си през нощта, все още неспособни да повярват, дори след десетилетие, че съществата, които изскачаха в нощта, са истински.

И вампирите, и шейпшифтърите. Баща й не искаше нищо от това.

— Преобръща се естественият ред на нещата, Кат — повтаряше отново и отново той. — Ние сме създадени да съществуваме далеч от цивилизацията, да останем верни на природата си. Не да си играем на репортери, служители на закона или други цивилизовани членове на обществото.

Но той се беше оженил за човек, нали? И после беше умрял, все още опитвайки се да скрие разочарованието от единственото си дете. Дъщеря, която никога не беше успяла да се преобрази. Нито веднъж дори.

Сега половината рейнджъри, с които работеше и една трета от опитната местна паранормална организация, бяха шейпшифтъри.

— С изключение на мен — измърмори тя, докато отваряше вратата на магазина и почувства как прекрасният хладен поток от климатика се понесе към нея. — Аз съм само наполовина шейпшифтър. Аз съм само…

— Изрод! — Гласът отекна с несдържано веселие. — Тъкмо говорихме за теб, уродливия рейнджър.

Кат отмести ръката си от дръжката на служебния си револвер, съжалявайки за пореден път, че кучката не й беше дала повод да я застреля в района на службата към Националния парк.

— Фелън. Както винаги е удоволствие. Или чакай… всъщност никога не е удоволствие.

Тя наблюдаваше с присвити очи как миньонката, проклета да е, защото бе отровила съществуването й, крачи към нея върху обувки с тринадесетсантиметрови токчета; Кат никога в живота си не би обула такива. Позволи си малко самодоволство, защото Фелън все пак трябваше да погледне нагоре към нея. Да бъдеш почти 183 см не беше толкова лошо.

Фелън прокара ръка през купчината черни къдрици, изви гърба си и зае поза на разгонена котка. Каквато вероятно беше. Кучка. Моментната гордост, която Кат беше придобила от височината си, изчезна като себеуважението й и тя отново се почувства като пухкава амазонка до деликатната красавица. Някак си осъзнаваше, че Фелън също го знае. Прекалено висока, прекалено силна, просто прекалено всичко за човешките мъже. И прекалено неподходяща за шейпшифтърите. Кат никога нямаше да бъде красавицата на бала; отдавна се беше примирила с това. Но щеше да се радва, поне веднъж да получи покана за проклетите танци. Поне веднъж да намери мъж, който не е изплашен или отвратен от нея. Не беше сигурна кое е по-лошо.

— Ще идваш ли на събранието довечера? О… чакай! Вярно! Ти не си точно една от нас. Вероятно не си поканена — каза Фелън с глас, опасно близък до мъркане.

Кат отчаяно пожела да я отмине. Не искаше да достави удоволствие на Фелън, като прояви малодушие.

— Бях поканена. Просто не съм заинтересована — отговори тя, придавайки на гласа си всичкото безразличие, на което бе способна.

Фелън повдигна една вежда.

— Наистина? И все пак си мислех, че твоите закрилнически инстинкти ще се побъркат от самата идея да оформим съюз с висшия лорд на вампирите от южния район. Чух, че той и кръвното му потомство имат интересни вкусове за забавления.

Кат беше разгледала докладите. Хора, измъчвани с дни, бяха използвани за играчки заради болното, перверзно удоволствие на нещастника. Тя сви ръце в юмруци, едва осъзнавайки, че ноктите й се впиват в дланите.

— Лъжеш — решително каза тя. — Няма начин Итън да обедини сили с вампирите. Особено с бандата на Терминъс. Двамата едва не се избиха един друг миналата година, след като Терминъс се позабавлява с игричките си с трима от най-младите членове на прайда на Итън.

— Не си ли чула? Терминъс е мъртъв. Някаква нова банда от североизток, които са се обединили с онези идиоти бунтовниците или нещо такова. Както и да е, нещата се промениха. — Фелън тръгна да се отдалечава и се обърна. — Не всичко, очевидно. Все още не си истинска котка, нали? Кажи ми, какво е чувството да работиш с диви пантери и да осъзнаваш, че никога няма да бъдеш една от тях?

Кат стисна устни, знаейки, че всичко, което каже, ще удължи схватката.

Фелън се изсмя и звукът от смеха й проряза сърцето й като парчета стъкло върху отворена рана.

— Горката малка откачалка, Кат, с нейната жалка човешка майка. И наистина, какво са си мислили, когато са те нарекли Кат, като никога няма да бъдеш такава?

Докато Фелън тракаше към вратата с абсурдните си токчета, Кат се опита да измисли жилещ отговор. За нещастие скръбта, горяща в гърлото й, блокираше думите, точно както човешкото ДНК, въртящо се из кръвоносната й система, блокираше пантерата да се появи. Жалко.

Итън се облегна на стената близо до затворената врата на стаята и се огледа, потискайки всеки инстинкт на двойствената си природа, за да изглежда отпуснат и безгрижен. Котката вътре в него беше звяр… искаше да се втурне през кожата му и да атакува кръвопийците в стаята. Пантерите не се интересуваха много от миризмата на мъртвите неща, които се разхождаха наоколо.

Но политиката беше лов, който се играе по-добре от човешката страна на съществуването му. Вампирът, застанал в центъра на стаята, беше майстор стратег и очакваше лесно да властва над Итън.

Органос го очакваше гадна изненада.

— Явно слуховете са истина — заключи Органос. — Изгубеният континент на Атлантида очевидно е повече от приказка, която жалките човеци разказват на децата си. Тези воини нападнаха и унищожиха Барабас и кръвното му потомство и се носят слухове, че Анубиса се е укрила.

Итън се усмихна, показвайки преднамерено голяма част от много острите си зъби.

— Укрила? Или атлантите са убили и нея?

Органос изсъска и собствените му зъби се показаха.

— Ще говориш за богинята ни с уважение или този съюз ще приключи, преди да е започнал. Никой човек не може някога да победи Анубиса. Тя планира стратегия, далеч отвъд нашето разбиране.

Итън повдигна вежда.

— Наистина? Тя не споделя стратегията с вас, така ли? Как точно ще работи този съюз между шейпшифтъри и вампири, ако дори не знаем какво става?

— Ще узнавате това, което аз знам, възможно най-бързо, след като го науча. Със сигурност си съгласен, че целта за пълно подчинение на хората си струва малко несигурност.

Да изучава лицето на вампира беше безполезно упражнение. С тази липса, на каквото й да било изражение върху чертите си, Органос не издаваше нищо. Можеше да е направен от студен бял мрамор.

Или по-скоро се дължеше на трупно вкочанясване, настъпило преди, ох, два или три века.

Котката вътре в него потръпна, отбелязвайки отвращението на хищника към мършата. Итън изпрати мислите си навътре, укротявайки и успокоявайки звяра. Скоро. Скоро ще бъдеш навън и ще те оставя да скиташ на свобода.

Котката изръмжа, но утихна в него, напомняйки за постоянната нужда от контрол. Най-силният сред шейпшифтърите бе на крачка от катастрофалната трансформация, която щеше да го промени завинаги. Опасността да подивее съществуваше винаги. Прекалено много членове на прайда не бяха възвърнали човешката си форма. Твърде много от приятелите му бяха станали жертва на проклетите човеци и незаконния им лов.

Когато видя гнусотията в магазина на Нелсън, бе изревал от мъка и тържествено се закле да отмъсти. След като напусна магазина се бе отдалечил възможно най-много, преди да повърне вътрешностите си.

Тогава най-накрая се бе съгласил да се срещне с Органос. След като беше видял братовчед си, най-близкия си приятел от детинство, в котешката му форма, препариран и изложен в магазина.

Нито един шейпшифтър не оставаше в животинска форма след смъртта си, с изключение на очите. Тази подлост изискваше най-гнусната черна магия. Хората и поне една вещица с черно сърце, щяха да умрат.

Изръмжавайки, той тръсна леко глава в опит да се отърве от образа, изгарящ ума му. Прикова Орангос с поглед.

— Тотално подчинение. Да, ще трябва да си платят.

Вампирът се примъкна по-близо, подавайки тънката си бяла длан.

— Партньори?

Итън се опита да не мисли за Ханк Фиеро, който щеше да се обърне в гроба си при тази идея. Опита се изобщо да не мисли за Кат Фиеро. Подаде собствената си ръка и сдържа яростната погнуса на котката си.

— Партньори.