Джей Кортни Съливан
Диамантите са завинаги (6)

1955 г.

Значителна част от пазара всяка година се обновява от хора, които навлизат във възрастта за брак. Бъдещите продажби зависят от умението да бъдат убедени милиони нови клиенти, че годежният пръстен с диамант е задължителен. Подобна цел не е краткосрочна, тъй като са необходими години индивидуалното мнение да се превърне в курс на действие — в нашия случай, в целенасочено търсене на годежен пръстен с диамант.

„Н. У. Еър“, Годишен доклад до „Де Беерс“, 1952 г.

 

 

По-възрастните хора — родители, други роднини и приятели — оказват неусетно, същевременно много силно влияние върху пазара. Тъкмо тяхното очакване, че символ на годежа ще бъде диамантът, ще окаже важно въздействие в опазването на традицията на годежния диамантен пръстен.

За да не позволим на младите да прекъснат традицията, имаме нужда от въпросните по-възрастни хора.

Целта на рекламата ни е да оставим у младите впечатление, че диамантът е единственият важен символ на любовта, заложена в годежните обещания. Въпросните млади хора трябва да се превърнат в целта на рекламата, но по такъв начин, че масовата публика да подкрепи традицията на диамантения пръстен.

„Н. У. Еър“, Годишен доклад до „Де Беерс“, 1966–1967 г.

 

 

В девет часа Франсес спря автомобила си пред колеж „Хавърфорд“. Ослепително слънце се промъкваше през мъглата и обещаваше топло, сухо утро. Как иначе? През дванайсетте години, откакто бе наета, нито веднъж не валя по време на излет на фирмата, за нейно най-голямо съжаление. Събитието се провеждаше всяка година във втория петък на юни. Студентите от „Хавърфорд“ си бяха заминали за лятната ваканция, а служителите на „Н. У. Еър енд Сън“ идваха за няколко часа игри и укрепване на служебните отношения. В този ден, още със събуждането, Франсес усещаше как гърдите й се стягат. Ако имаше как, би предпочела да отиде на работа, но от „Еър“ се гордееха със „семейната“ атмосфера, която създаваха, а това включваше задължителното присъствие на излета.

Фирмата си имаше дамски баскетболен отбор, клуб по театрално изкуство, отбор по бейзбол и игрови клуб от всички отдели, все под крилото на фирмения Комитет по отдих и развлечения. На сутерена в сградата на „Еър“ имаше кафене, по чиито стени служителите от творческия отдел бяха нарисували прозорци и пердета. Тези елементи караха Франсес да се чувства като в гимназията, но не си позволи да го сподели с никого.

Не разкриваше много за себе си пред колегите, държеше се по-консервативно от тях. Винаги се отнасяше приятелски, но поддържаше професионална дистанция. Винаги приемаше покани за обяд, пиеше две мартинита и пускаше някой и друг майтап. С изключение на Дороти, никой не знаеше нищо за нея.

В далечината забеляза огромния банер за добре дошли, закачен на два бора, и масите с покривки на червено и бяло каре. Зави надолу по хълма към паркинга, където Хауард Дейвис и съпругата му Хана събираха момчетата си в червен ван. Хана й помаха и Франсес също помаха в отговор.

Хауард беше красавец — висок и слаб като Джими Стюарт, неспасяем флиртаджия, макар да бе влюбен в съпругата си — дребна, поразително красива германка, която беше довел след войната.

В края на паркинга Мич Дънкан и съпругата му бяха застанали пред забита на дърво картонена табела, на която бе нарисувана стрела за волейбол. Жената клатеше глава и подрусваше дебело бебе. Мич беше старши автор на реклами, много избухлив. Никога не позволяваше негова идея да бъде подмината, ако преценеше, че е добра. Сега обаче само сви рамене и последва послушно жена си и децата към тентите на занаятите.

Том Уилямс слезе от един форд и присви очи, докато палеше цигара срещу вятъра. Съпругата му Джуди заобиколи колата, близна длан и приглади кичура коса над челото му. Том дори не реагира.

Франсес притисна уста с ръка. Беше свикнала да вижда тези мъже в различни ресторанти, докато обядваха, пиеха скоч с разхлабени вратовръзки и пускаха мръсни шеги за задните части на машинописките. Сега обаче, докато ги наблюдаваше как се държат в присъствието на семействата си, се почувства странно. Беше смешно, бяха неузнаваеми. Тъкмо затова никога не бе имала желание да се омъжи. Нямаше намерение да изпълнява ролята на нечия женичка. Искаше да бъде себе си.

Паркира, слезе от автомобила, приглади предницата на тясната си черна пола и изпъна раменете на късата наметка. Не беше облечена съвсем като за пикник, но с Дороти си бяха уговорили среща с главния редактор на „Моушън Пикчър Мегазин“, който беше дошъл от Калифорния. Казаха на Джери Лок, че е напълно невъзможно срещата да се проведе на друга дата и се надяват да му осигурят статия „Денят, в който получих диаманта си: как шест актриси играха на «Ринги-ринги-рае». Шърли Маклейн и Джейн Мансфийлд вече се бяха съгласили да участват. Работата на Франсес като автор на реклами бе да ходи на подобни срещи и, за щастие, Джери не протестираше.

— Добрутро, Франсес! — провикна се Том през паркинга.

— Здрасти! — провикна се в отговор тя. — Здравей, Джуди!

Джуди й помаха, въпреки че на лицето й се беше изписало кисело изражение.

«Нали така се казваше?» Беше почти сигурна, че се казва «Джуди».

Всяка година, в деня на излета, Франсес се стараеше да е весела в компанията на съпругите на колегите си, правеше им комплименти за роклите и за очарователните, невероятно възпитани деца, викаше възторжено, когато недораслите изчадия влагаха всички сили и цялото си внимание в подхвърлянето на яйца, омаловажаваше гневните им изблици, когато някой неминуемо пристигаше последен в надбягването на три крака.

Повечето съпруги се държаха приятелски, макар да й беше ясно, че някои от тях я съжаляват, а тя, на свой ред, съжаляваше тях. Други пък се отнасяха към нея като към екзотично животинче — жена на четирийсет, която работеше наравно със съпрузите им и очевидно не проявяваше никакъв интерес към семейство и деца. Задаваха й глупави въпроси, като например на кого звъни, когато се натъкне на мишка или огромен паяк в мазето, и дали мъжете, с които ходи на срещи, не гледат на жената с кариера като на заплаха. (Не беше излизала на среща от години и криеше този факт.) Канеха я на вечеря, за да похапне домашно сготвена храна, сякаш неомъжените жени бяха неспособни да си сготвят.

Някои пък се държаха направо противно.

— Мислят си, че се опитваш да се докопаш до съпрузите им — прошепна Дороти миналия път. — Има и по-лош вариант. Решили са, че съпрузите им те желаят.

За Франсес това беше нелепо. Поне сто пъти беше чувала въпросните мъже да я описват като обикновена и посредствена. Веднъж Рандолф Спиърс я определи като «симпатична към хубавка» и се предполагаше, че това е комплимент. Тя не правеше абсолютно нищо, за да промени мнението им. Обличаше се в тъмни, мрачни цветове с високи яки и не слагаше грим. С лекота можеше да надпие всеки от тях и те го знаеха. За колегите си Франсес бе почти мъж. Ако се държеше като момиче и я възприемаха като момиче, щяха да я изядат жива.

Бе уверена, че не е дала на нито една съпруга повод за тревога, но очевидно съществуваха неуверени жени. Джени Уелч беше такава — слабичка, дребна, с бяло-руса коса и вежди и четири малки бозави дечица, същите като нея. Тя, изглежда, бе убедена, че е въпрос на време Франсес да попадне под влиянието на прелъстителните умения на съпруга й Ралф, трътлест тип от бизнес отдела, който отчаяно се опитваше да опази четирите останали косъма на главата си, сякаш те го поддържаха жив.

— Според мен не е естествено жена на определена възраст да иска по цял ден да работи в претъпкан, задушен офис наравно с мъжете — заяви Джейни миналия юни, когато много добре знаеше, че Франсес ще я чуе. — Има нещо неприемливо в това, нали така?

Два месеца по-късно Франсес никак не се трогна, когато видя Ралф Уелч да прегръща секретарката си на закътана маса в «Шойър».

Истината бе, че тя никога не бе искала да се омъжи и да има деца. Като момиче не виждаше как ще се измъкне. Докато растеше, си имаше бездетната леля Дорийн. Всички се държаха така, сякаш леля Дорийн е луда, задето е предпочела да остане стара мома, да чете романи и гушка пухкавите си декоративни кученца пред семейния рай. Единствените жени в семейството, които имаха право да останат неомъжени без всякакво подозрение, бяха монахини.

— Кой ще вземе Дорийн за Коледа? — попита майка й веднъж.

— Горката Дорийн. Какво ли ще стане с нея? — бяха повтаряли у тях повече пъти, отколкото можеше да преброи.

Дълго време Франсес вярваше на казаното от тях, но когато стана тийнейджърка, забеляза, че леля Дорийн е съвсем доволна от живота си. Истината бе, че останалите не разбираха как е възможно. В този миг Франсес се почувства свободна.

Когато се премести с родителите си в Пенсилвания, веднага след като завърши гимназия, тя си намери работа в местен вестник и започна вечерен курс към школата по реклама и журналистика «Чарлс Морис Прайс», а в съботните сутрини посещаваше университета на Пенсилвания, където се записа във всички курсове по английски език, които предлагаха. Както и останалите курсисти, тя възнамеряваше да напише великия американски роман. Чрез «Чарлс Морис Прайс» получи първата си работа като рекламен мениджър на обувки за разходка «Стайгър». Когато ангажиментът й там приключи, постъпи в малка агенция в Уилмингтън, където се занимаваха с какви ли не дребни поръчки.

Целта й беше да работи във Филаделфия, а за «Еър» не бе и помисляла. Тази компания беше твърде голяма и внушителна. Франсес предпочиташе да работи в някоя малка агенция, където да върши всичко. Ето че през 1943-та потърси място в такъв офис и шефът остана изключително впечатлен от работата й.

— Според мен мястото ти не е тук, но преди да ти дам отговор, искам да отидеш в «Еър».

Изпрати я при Джордж Сесил, шеф на отдела по писане на реклами, или при самия Хари Батън. И така, тя позвъни от телефонна будка в Уилмингтън и разговаря с някой си Пиърс Къминс, втория след Сесил. Той каза, че господин Сесил бил в отпуск по болест, затова щял лично да поговори с нея. Човекът обаче й беше казал да се срещне със Сесил или Батън, затова тя затвори и пусна нова монета в апарата, за да говори с господин Батън. Свърза се с него.

— Всъщност тъкмо останахме без една от жените, които пишеха реклами. Може да се окаже, че се интересуваме. Позвънете на Пиърс Къминс.

Срещата й с Къминс беше насрочена за един петък през юли, но когато отиде, него го нямаше. Затова пък Сесил беше на работа. На Франсес вече й беше писнало да я подмятат. Не проявяваше достатъчно здрав разум и не се страхуваше от тези мъже. Всъщност не се страхуваше от никого.

Нахлу в кабинета на Сесил.

— Аз съм новият ви писател на реклами. — Нямаше намерение да приеме работата, но те бяха възхитени от мострите, които им бе предоставила, и й предложиха поста веднага, със заплата от сто и четирийсет долара на седмица.

Беше подчинена на белокосата Бети Кид. Франсес я харесваше, но чакаше с нетърпение деня, когато Бети ще се пенсионира и всичките й поръчки ще бъдат предадени на следващите по ранг. Денят настъпи след година и Франсес усети, че това е началото на кариерата й.

Оттогава светът около нея разцъфтя. Имаше си чудесна група неомъжени приятелки. Ходеха на ски във Върмонт и Квебек, излежаваха се по плажовете на Мексико. Работата й беше натоварена: след дванайсет години в «Еър» тя беше главен текстописец, най-високият пост, който жена можеше да заеме в творческия отдел. Участваше активно в мероприятията, организирани от църквата. Живееше сама в апартамент на Дрексъл Хил. Преди години си купи дог, Чарлс, от приятел на майка й, който отглеждаше кучета. През уикендите го водеше във фермата на родителите си и го пускаше да тича на воля, докато тя яздеше коне и помагаше на майка си с най-новата партида новородени козлета. Родителите й бяха в началото на седемдесетте. Болеше я, когато виждаше, че остаряват. Като цяло обаче беше щастлива с живота, който водеше.

По време на войната изпращаше подаръци на всички роднини в Хамилтън: стоки и продукти с купони, които струваха луди пари във Филаделфия и не се намираха в Канада. Найлонови чорапогащи в точен размер за лелите си, термофор за бременната си братовчедка, бонбони за всички деца. Гордееше се, че разполага с пари и не й се налага да пита когото и да било как да ги похарчи.

Сравнително рядко си спомняше, че останалите я намират за странна. Случваше се по празници, когато ходеше на гости на братовчедите си в Торонто и ги наблюдаваше как се суетят около децата си, или по време на фирмения излет, когато усещаше, че другите жени я наблюдават, преценяват и съдят мълчаливо.

Тази година обаче не й пукаше. Тази година излетът нямаше да бъде просто няколко часа, които й се налага да изтърпи, а начин да постигне важна цел. Беше стояла до късно, за да репетира какво ще каже на Хам Патърсън, щом остане насаме с него.

Пое бавно надолу по хълма, като вдъхваше сладкия, ароматен въздух, и се огледа за Хам. Отправи се към поставени близо една до друга маси на тревата пред просторно каменно общежитие. Имаше кутии с понички и термоси кафе. След няколко часа щяха да бъдат заменени с бургери и хотдози. Мъжете щяха да започнат тайно да си подават фласки с уиски, а тя щеше да се упреква, че не се е сетила да си донесе.

Взе чашка кафе с надпис «Хилс Брос», изпечено от една от съпругите. След това седна на пейка. Това бе един от малкото случаи всяка година, когато усещаше колко е необичайно положението й. В офиса бяха сами, всеки беше отделна личност — да, много добре знаеше, че след работа се прибират у дома при семействата си. Никога обаче не й минаваше през ум колко е различна. Самотна ли беше? Не, не беше това. Да си сама бе истинско изкуство, което тя владееше до съвършенство. Понякога обаче беше приятно да си част от отбора. Тръсна глава при тази мисъл. «Част от отбора. Много романтично, Франсес!»

Наблюдаваше момиченце на четири или пет, което се занимаваше много старателно в края на бейзболното игрище и, без да каже и дума, посипваше с пясък косата на малкото си братче. Франсес се огледа с безразличие за възрастен, на когото да каже, но просто извърна очи и отпи глътка кафе.

Запали цигара и запуши бавно, за да успокои нервите си.

— Как е? — попита някой.

Тя вдигна поглед към изправилия се пред нея Пол Дароу. Той беше чудесен човек, всепризнатият най-добър директор на творчески отдел в цялата страна. Изготвяше оформлението на всички реклами за «Де Беерс», които тя пишеше, макар да не се виждаха често на работа. Пол беше нисък и не спираше да мига. Понякога й беше трудно да се съсредоточи над думите му заради цялото това мигане и факта, че пушеше пурата си толкова близо до края, че човек можеше да се закълне, че я е изял.

— Хубав ден, нали? — попита той.

— Страхотен.

Побъбриха няколко минути и той се отправи към тенис кортовете.

След известно време, най-сетне, Хам се показа на пътеката. Съпругата му, Мег, го следваше на няколко крачки, понесла тенджера. Беше облечена с три четвърти панталони с висока талия, а косата й бе вързана с кърпа. Франсес обожаваше и двамата. Хам беше сладур на двайсет и девет, с гръмък смях. Жена му беше невероятно забавна и тя също харесваше Франсес. Бяха се опознали на коледното тържество на фирмата и по време на няколко дълги вечери с клиенти.

Беше очевидно, че двамата умират един за друг, но нямаха деца, което бе необичайно за хора, женени от няколко години.

Франсес се изправи.

— Търсих ви!

Мег я целуна по бузата.

— Много се радвам да те видя. Франсес. Изглеждаш чудесно.

— Не си ли облечена малко по-официално, отколкото трябва? — попита Хам.

— Ами и ти си един — сряза го съпругата му и го перна с ръкавица. — Така ли се говори с дама?

Франсес се усмихна.

— Следобед имам малко работа. Среща.

— В деня на фирмения излет? — продължи Хам. — Не разбираш ли, че това е светотатство?

— Да, отборът по голф ще трябва да се справи и без мен.

Лицето на Хам засия.

— Тази година голф ли ще има?

— Едва ли. Но като спомена…

Това беше шансът й! Хам обаче я прекъсна.

— Франсес, тъкмо разказвах на Мег как си се запознала с Мерилин Монро.

— Наистина ли? — попита Мег и на лицето й се разля прекрасната й усмивка.

— Да — отвърна Франсес. Не се бяха запознавали, но бяха в една стая, при това съвсем близо. — Благодарение на диамантения ни клиент.

— «Де Беерс» — уточни Хам.

Франсес кимна.

— Нали помниш мелодията от «Мъжете предпочитат блондинки»? «Диамантите са най-добрите приятели на жените.»

— Разбира се! — отвърна Мег. — Ти ли го написа?

— Не, мила. Аз пиша текстове за реклами, не за песни. Преди няколко години гледахме Каръл Чанинг да изпълнява песента на «Бродуей», това е всичко — изясни Франсес. — С Дороти Дигнам бяхме на премиерата. Още от самото начало на представленията Дороти започна да популяризира идеята на песента. Когато същото лято всички модни редактори дойдоха в Ню Йорк, за да видят есенните модели, една вечер ги заведохме на представлението, след това отидохме на ресторант и там се снимаха с Каръл Чанинг. Тя беше с оригиналната диамантена тиара на императрица Жозефина. Събитието пожъна огромен успех.

— Колко забавно!

— Да, а когато разбрахме, че ще направят филм по пиесата, убедихме хората от «Фокс» да дадат на Мерилин Монро истински диаманти за снимките. Не мога да си припиша славата. Дороти го измисли. Та двете с нея отидохме в Калифорния и се позабавлявахме славно.

— О! Нямах представа, че си правила подобни неща.

— Дотогава не бях.

Франсес си спомни как седеше на пълната с мъже маса, тя в единия край, Дороти — в другия, и как се опитваше да обясни защо е по-разумно да се използват истински диаманти вместо имитация. Помещението беше задимено, някой бе разлял Мартини по тъмния килим, а тя се питаше дали планът им ще сполучи.

Дороти бе все още красива, въпреки че Франсес подозираше, че е в края на петдесетте. Винаги бе като слязла от корицата на списание, с широкопола шапка с перо, дори в офиса. Даваше един съвет на всички нови момичета: «Жените в рекламата трябва да се държат надменно и никога да не си позволяват да остават без грим и червило.» Освен това, обичаше да им натяква, че ако «Еър» искат най-обикновен текстописец, ще си наемат мъж. Вземат жени, които да пишат реклами за жените, тъй като са наясно какво точно искат те. На теория поне беше така.

— Сега вече е нещо обичайно — продължи Франсес. — Даваме диаманти на актрисите за връчването на наградите на Академията, за конните надбягвания в Кентъки и за какво ли още не. Понякога клиентът плаща да покажат накитите му в някой филм или за удоволствието да бъдат носени от Елизабет Тейлър.

— Как се помага на клиента, след като името му не се споменава? — попита Мег. — Помня онази част от филма, когато Мерилин пее — тя зае поза и започна с дрезгав, дълбок глас: — «Тифани», «Картие». Говори ми, «Хари Уинстън», разкажи ми всичко.“ Обаче не спомена „Де Беерс“.

Хам се разсмя.

— Държа да подчертая, че ми хареса, каквото и да беше.

— „Де Беерс“ притежават почти всички диаманти в света — обясни Франсес. — Глас в полза на диамантите е глас за тях. — Те доставят камъните в „Тифани“ или „Хари Уинстън“.

— Я! — възкликна Мег. — Колко хитро.

Беше очевидно, че й е много интересно. Тя беше умно момиче. Франсес се питаше какво прави у дома по цял ден, докато Хам е на работа. Мег беше традиционалистка, но преди да се омъжи, беше работила като стюардеса. Веднъж призна пред Франсес, че й се иска отново да работи, поне докато не роди, но фирмата имала много строги правила и категорично отказвали да назначават омъжени жени.

— Летях на девет километра височина, а сега Хам не ми позволява дори да шофирам — оплака се тя, но се засмя, сякаш не я вълнуваше особено.

— Какво представлява Мерилин? — попита сега.

Франсес се замисли.

— Забележителна, разбира се. Срамежлива.

— Срамежлива ли? Мерилин Монро ли?

— Да. Джейн Ръсъл я придружаваше всяка сутрин на снимачната площадка. Изпитваше ужас от камерите.

— Горкичката.

Продуцент, приятел на Дороти, ги бе поканил да гледат една от сцените. Стояха в тъмното, стиснали клипбордовете си, заобиколени от хора от екипа. Всички зяпаха. Беше невероятно! Жени с впити черни дрехи висяха от полилеите. Красиви момичета в бледорозови бални рокли се въртяха в ръцете на красиви младежи. Мерилин Монро беше в центъра, в наситенорозовата си копринена рокля и ръкавици, накичена с диаманти. Спускаше се по червено стълбище, заобиколена от момчета във фракове, и повтаряше „Не, не, не, не“ с тъничкия си бебешки гласец. След това превключи на жива оперна песничка, като перваше с ветрилото си строилите се в редица потенциални ухажори, докато те не се простреляха в главата и не тупнаха на пода.

По-късно, между заснемането на сцените, Франсес остана да наблюдава Монро и Ръсъл, седнали на същите стълби. Монро отпиваше от бутилка кола, а Ръсъл проверяваше пудрата си. Дългите им крака сякаш бяха поникнали направо от обсипаните с пайети полички.

Когато отиде да гледа премиерата на филма, Франсес остана на мястото си дълго след като включиха осветлението. Тя бе присъствала. Беше видяла как става всичко. Колко други можеха да се похвалят със същото?

— Франсес написа мотото на фирмата: „Диамантите са завинаги“ — напомни Хам. — Много добре казано. Кога го написа? Минаха ли вече пет години?

— Осем.

— Цели осем! Още го използват.

Мег не скри, че е впечатлена.

— Обзалагам се, че така си станала звездата на отдела за реклама.

— Ами.

Франсес беше получила малък бонус за рекламата и й бяха казали, че сър Ърнест е доволен, но това бе всичко. Никой не вдигна шум около постижението й. То беше просто част от работата.

Докато седеше в киното и гледаше как Мерилин Монро пее, тя забеляза фраза, която много наподобяваше на нещо, написано от нея, само че не достатъчно изпипано: „Времето тече, младостта си отива и когато се превиеш, не успяваш да се изправиш. Независимо дали те боли гърбът, или коленете, ти се изправяш, когато заставаш пред «Тифани»… Диамантите са най-добрите приятели на жените.“

Да, това беше идеята — че диамантите ще надживеят любовта. Младостта също щеше да остане в миналото.

Мег носеше огромен кръгъл диамант на безименния си пръст. Напоследък почти всички момичета имаха такива. Всеки осем от десет американски булки. Когато Франсес ги забелязваше — в магазина или в църквата, — я завладяваше гордост. Те не знаеха защо искат диаманти, въпреки това ги искаха. Нямаше такава традиция, не и установена. Но тя ги беше убедила в противното.

Само в две години продажбата на диаманти не бе надвишила миналогодишната: броят на браковете се беше покачил през 1946-а, но през 1948-а започна да спада и това съвпадна със страха от рецесия, който понижи малко продажбите. Налагаше се да подходят творчески. Когато осъзнаха, че пазарът на годежни пръстени зависи от броя на момичетата, които се омъжват през дадена година, те насочиха вниманието си към нещо по-разтегливо, което нарекоха „Диамантите на зрелостта“. Те се деляха на две категории: бижута за годишнини и други събития, както и закъснели годежни диамантени пръстени за вече женени хора, които така и не бяха получили диамантен пръстен или искаха да подменят малкия камък с по-голям.

През 1950-а, когато момчетата започнаха да заминават за Корея, продажбата на годежни диамантени пръстени надигна глава и оттогава се повишаваше с всяка година. Повечето бижутерийни магазини продаваха пръстени от по два карата или по-големи — седемдесет процента повече в сравнение с няколко години по-рано. Диамантените халки също добиха популярност. Трийсет процента от днешните американски булки носеха и диамантена халка, и пръстен с диамант.

Скоро „Еър“ щеше да започне първата си международна кампания за „Де Беерс“ в опит да разпространи традицията на диамантения пръстен по цял свят.

Продължиха да упорстват с идеята за диаманта като подарък и като закъснял годежен пръстен, тъй като пазарът се състоеше главно от двойки по на четирийсет и по-възрастни, с по-добра покупателна способност от средните младоженци. Те добавяха списания към обичайните издания, които четяха заможните хора, като „Таун енд Кънтри“, „Нюйоркър“, „Нюзуик“ и „Тайм“.

Джери Лок четеше „Теория на незаетата класа“ на Торстайн Веблен^[1] и призна, че му хрумнали много идеи.

— Нарича се „потребление на изключително скъпи стоки с цел парадиране“ — обясни й той. — Трябва да промоцираме диаманта като нещо задължително, благодарение на което човек може да покаже благосъстоянието си.

Джени й подаде докладна с подробностите. Франсес наведе глава и видя описание на тона, който искаше да предаде: „Трябва да носи аромата на скъп вълнен костюм, на стара кожа, на лакирано дърво, задължително за престижен клуб.“

И така, направиха серия снимки на преуспели мъже в хубави костюми с предложения като: „Никой друг подарък не ви разкрива толкова добре. Вашият безупречен вкус… Вашето нежно внимание… Вашият неповторим усет за качество… Вашето място в света“.

Имаше и още: „Диамантът, най-забележителният от всички скъпоценни камъни, умело подчертава силата на предаността ви“.

Франсес не беше сигурна дали диамантът е по-ценен от останалите камъни, но след като написа това изречение, то се превърна във факт.

Искаха средният човек и момичето му да виждат диаманти навсякъде. Дороти притежаваше невероятното умение да вмъква реклами за диаманти в пресата. Поне веднъж в месеца пускаше каре във всички вестници с тираж над петдесет хиляди, които слагаха снимки на страниците, посветени на модата. В тези карета имаше фотографии на последните модни тенденции при диамантите, често придружени от статия. Тя редовно изпращаше в пресата интересни клюки за филмови звезди и техните диаманти. Тези материали излизаха всяка седмица в цялата страна и бяха представяни като новини.

Всяка Коледа тя неочаквано се появяваше като гост писател на страниците, посветени на жените, под името „Даймънд Дог Дигнам“. На пръв поглед тези статии бяха посветени на факта, че през декември се продават повече диамантени пръстени, отколкото през останалите месеци. Само че Дороти не пропускаше да вмъкне нещичко за знаменитостите: „Ценностите са в малки опаковки, понякога дори в необикновени. Франк Синатра, обзет от нежната романтична любов, подари на Нанси диамантен часовник гривна в пакетче от желирани бонбонки за десет цента. Елън Лиман Маклъски, известната нюйоркска дизайнерка по вътрешно оформление, веднъж създаде мъничка елха, която бе поднесена на подноса със закуската на съпругата на клиент. На елхата имаше едно-единствено украшение — диамантена панделка.“

Дороти беше готова да пробва всичко, за да направи рекламната кампания по-забавна. Тя беше човекът, решил да продава автомобили „Форд“ на жени с помощта на парижки модни ревюта, в които манекенките се бяха облегнали или изтегнали върху колите. Сега всяка година играеше ролята на домакиня на изложения на диаманти в Ню Йорк и Париж. Уреждаше диаманти да бъдат представени на кориците на списания и по телевизията. Убеждаваше крупни рекламодатели да отразят диамантите в своите реклами, за да започнат хората да ги свързват с луксозни стоки.

Дороти дори се беше обърнала към британското кралско семейство, тъй като те проявяваха открит интерес в рекламирането на най-важната стока за износ от Южна Африка. Тя пишеше десетки материали за слабостта им към диамантите. През 1952-ра, по време на посещението на бъдещата кралица Елизабет II в Америка, благодарение на „Де Беерс“ Дороти беше единственият човек, който разполагаше със снимки на всички бижута, които височайшата особа щеше да донесе. Пътува с кралския влак и всеки ден изпращаше сведения до „Асошиейтед Прес“. Скоро след това й предложиха да напише материал за коронацията, като обърне специално внимание на скъпоценните камъни в британската корона. Получиха се над триста запитвания и историята беше пусната за милиони читатели. Хитрото начало на Дороти бе разсмяло Франсес. „Говори се, че когато малкият принц Чарлс видял майка си, младата кралица Елизабет да позира на фотограф с диамантената си тиара, той прихнал, посочил я и попитал: «Каква е тази смешна шапка, мамо?».“

Бумът на изселване в покрайнините бе наложил тенденция към по-небрежно облекло, а възможностите хората да си слагат диамантите, за да ги видят с тях в ежедневието намаляваха. Така че тяхната работа беше да убедят жените, че всички виждат диамантите на дамите, които бяха техни идоли. Когато ставаше въпрос за диаманти, Дороти все повтаряше: „Големите помагат да се продадат малките.“

Франсес създаде цяла кампания около светски дами и това й докара може би най-голямото главоболие в кариерата. Тайничко наричаха тези хора „примери“ за средната класа, ала тя спокойно можеше да им лепне няколко други определения по свой избор. Всички те имаха собствено мнение как трябва да се обличат и да позират. Всяка реклама в серията представляваше портрет на булка, която се перчеше с диамантения си пръстен, като държеше или ветрило, или цигара, или нещо друго. След това беше написано името й, дали е омъжена, и звучеше по следния начин: „Госпожа Уошингтън Ъвинг, бивша госпожица Франсис Шмидлап от Ню Йорк, нарисувана от Джералд Брокхърст.“

Брокхърст беше художник с име в светските среди. Беше рисувал дами като Марлене Дитрих и херцогинята на Уиндзор, затова момичетата нямаха търпение да нарисува и тях. След като една от рекламите беше вече готова и одобрена, моделът позвъни на Франсес в истерия, за да й съобщи, че годежът е развален.

— Моля ви, не сваляйте рекламата — подсмърчаше тя. — Много ви моля! Ще се сгодя отново, преди рекламата да излезе.

Под всеки портрет се мъдреха изпълнените с надежда, но и поучителни думи на Франсес: „В неповторимите отблясъци на годежния диамантен пръстен се отразяват радостта и красотата от най-сериозното и искрено обещание, давано в живота. Традицията зарежда вашия диамант със специално единствено за вас значение и макар и скромен като цена, той трябва да бъде внимателно избран. За тази цел, ви е необходим съветът на доверен бижутер.“

Всички бижутерийни магазини в страната се облагодетелстваха от рекламите на „Де Беерс“, от „Тифани“ до малки семейни магазинчета в Арканзас. „Еър“ разработи „Диамантена служба за промоции“, за да повиши интереса към диамантите, с помощта на какви ли не трикове.

Серията лекции беше съществена част от всичко това. Още от 1944-а Гладис Ханафорд говореше пред младежи в гимназии, колежи и в женски клубове. Представяше идеите си пред десет хиляди студенти на седмица. Двете с Дороти бяха написали серии лекции за различни специалности: геология, гемология, бизнес икономика, география, мода и стил, търговия на дребно, подбор и аранжиране на стоки в магазин и дизайн. В зависимост от името на курса или специалността, Гладис винаги насочваше разговора към годежния диамантен пръстен.

Подбираше теми като „Кой определя модата при диамантите“, „Историята на известни диаманти“, „Тайни на диамантените експерти“ и „Диаманти с минало“ и носеше мостри на скалната формация, в която са били открити диаманти, необработени скъпоценни камъни и най-важното — съвременни годежни пръстени, които момичетата можеха да пробват.

Очакваха огромен брой бракове през шейсетте след бейби бума през четирийсетте и съвсем не беше рано да започнат да въздействат на бъдещите булки и младоженци.

 

 

Мег Патърсън докосна Франсис по рамото.

— Ще дойдеш ли да поиграем крикет?

— С удоволствие.

Тримата тръгнаха по тревата и Франсес най-сетне започна да ги обработва.

— Е, значи сте в „Мериън“, нали?

Този път ги прекъсна онази змия Джейни Уелч и противните й деца, които също искаха да играят. През следващите два часа Франсес трябваше да се усмихва през стиснати зъби.

По време на обяда Хари Батън изнесе пред събралите се обичайната си реч.

— Не мога да ви опиша колко съм горд, че съм председател на тази велика фирма, новатор в рекламния бизнес с централа в най-великия град на света: Филаделфия.

Повечето хора се развикаха възторжено, аплодираха, но Франсес забеляза, че някои от момчетата от Ню Йорк извиват очи с неприкрита досада.

Батън беше станал президент през 1937-а и беше повишен до председател преди няколко години. Бе започнал във фирмата като момче за всичко и си беше проправил път до отдела за реклама. Беше маниак на тема Филаделфия. Харчеше всичките си пари и отделяше цялото си свободно време, за да купува къщи в града около Уошингтън Скуеър, и подкрепяше най-популярните местни политици.

Батън не даваше пет пари какво става в Ню Йорк. Рекламният бизнес бе започнал да се променя, така че някои бяха убедени, че е особено важно да са там. Той обаче не виждаше причина „Еър“ да се променя. Бяха най-добрите в бизнеса и така беше открай време.

Гордееше се, че не е въвел отношението, типично за агенциите в големите градове, най-вече нюйоркските. „Еър“ бяха базирали там единствено бизнес страната от дейността си. Ако някой се осмелеше да спомене Манхатън в присъствието на Батън, той се нахвърляше на некадърниците в „Джей Уолтър Томпсън“, които бяха много далече от действителността в Америка. „Трябва да влезете в главата на потребителя! Трябва да пожелаете същото, което той желае, и да разберете защо го иска. Защо според вас всички рекламни агенти на Мадисън Авеню са били на Кони Айлънд? Те не са истински американци, това е истината. Как мислите, получихме телефонната система? Ние сме единствените в този бизнес, които не са социалисти!“

На Франсес й се струваше, че вечно се опитват да докажат, че Филаделфия е по-близо до нюйоркските клиенти, отколкото нюйоркските агенции. Миналата година бе работила по поръчка на „Левър Брадърс“. Наложи се да замине за Ню Йорк и да представи идеята си, да изслуша производителя. Върна се късно у дома, след полунощ. На сутринта трябваше пак да бъде в Ню Йорк, за сутрешното кафе.

Батън продължи:

— „Н. У. Еър“ е създадена през 1869-а от Франсис Уейланд Еър. Кръстил фирмата на баща си, провинциален учител. През 1892-ра Еър назначил писател на пълен работен ден и това било началото на първия отдел за рекламни текстове на агенцията. Някои от вас, млади хора, вероятно не знаят, че преди началото на нашия век рекламодателите сами пишели текстовете си и работата на агента била да посредничи между издателя и клиента. „Еър“ промени това. Нашият творчески отдел е първото от дълга серия нововъведения. „Еър“ е първата агенция, която урежда радиопредаване от името на клиент, през 1924-а. Ние сме първата агенция, която работи в телевизията. Преди десет години започнахме да излъчваме телевизионни материали за „Атлантик Газолин“, „Гудиър Тайър енд Ръбър Къмпани“, „Ей Ти енд Ти“, „Юнайтед Еърлайнс“, агенциите за набиране на доброволци за армията и военновъздушните сили и други.

Франсес въздъхна. Всички бяха чували тези факти. След половин час трябваше да тръгне, а още не бе намерила подходящ момент да помоли Хам.

— Нямаше да постигнем успех, ако не беше интегритетът ни — продължи Батън. — Открай време се въздържаме да използваме звездите като притегателна сила или да се възползваме от несигурността на хората. Някои в бизнеса може и да ни наричат скучни досадници, но истината е, че ние просто се опитваме да избегнем капаните на рекламата и да представяме истината.

Гръмнаха бурни аплодисменти. Франсес се съмняваше, че някой се е трогнал от казаното; хората нямаха търпение той най-сетне да млъкне, за да си хапнат на спокойствие. Макар тя да мислеше, че всички се гордеят с работата си в „Еър“, беше хубаво да знаят как и кога е започнало всичко и как агенцията е успяла да се задържи на върха. Оплаквания, разбира се, имаше, също както човек се оплаква от собственото си семейство. Не бяха обаче недоволни или възмутени.

Усети, че някой я докосва по гърба, и се обърна към Дороти — стиснала яйце в ръка, нахлупила прословутата си шапка, с дълга разкроена пола, стегната на талията.

— Досадници, нали? Тези типове са най-обикновени досадници. Не ги издържам!

Намигна и лапна яйцето.

Франсес я прегърна.

— Боже, как се радвам да те видя, миличка.

— И аз се радвам. Да ти кажа ли някои от последните въпроси, които момчетата в Ню Йорк ми задаваха? Така времето ще мине по-бързо.

— Разбира се.

Дороти извади лист от джоба си, разгърна го драматично и прочисти гърло.

— Жените занимават ли се с производството на покривала за автомобили? Каква е разликата между парти и купон? Жената знае ли кога трябва да се смени маслото? Какво се подарява на момиче, което е завършило образованието си в манастир? Колко високи са средните токчета? Дали мъжете някога ще започнат да използват пудра с телесен цвят? Какво ще си помислиш, ако видиш кон в реклама за спално бельо?

Двете избухнаха в смях. Никой не разбираше ежедневието на Франсес по-добре от Дороти.

Дороти й бе казала за заплащането. Никой в „Еър“ не коментираше колко пари изкарва и Франсес дори не се замисляше за това. Една вечер в Ню Йорк преди няколко седмици Дороти й каза след коктейлите:

— Ти знаеш ли, че изкарваме половината от сумите, които плащат на мъжете? Освен това ни държат настрани от сериозния бизнес. Всички най-важни срещи във фирмата се сключват на игрището за голф в „Мериън“.

— „Мериън“ ли?

— Ами да. Онова, което те определя като водеща личност, е членството в голф клуб „Мериън“ или в клуба за крикет „Мериън“. А всички ръкопляскат на мъжете, които членуват и в двата. Повечето господа от ръководния състав на „Еър“ са членове.

Същата вечер Франсес се замисли над въпроса с парите. Общият консенсус в бизнеса беше, че жените са след мъжете. Наемаха ги единствено за да работят по дамските продукти, които мъжете не разбираха, и затова им се плащаше по-малко. Тя реши, че не може да направи почти нищо по въпроса, но непрекъснато мислеше за онова, което Дороти каза за „Мериън“.

На следващия ден отиде право в кънтри клуба.

Беше, меко казано, лъскаво място. През 1950-а тук се беше провел общоамериканският турнир по голф. Голямата сграда беше с табела „Частен имот“. Франсес обаче никак не се стресна. Замисли се за роднините си в Канада — тези хора — не бяха с нищо по-добри от тях. Пресече голямата трапезария с ориенталски килим и плюшени столове. На едната стена имаше камина, а точно срещу нея бе закачен трофей.

В администрацията на горния етаж помоли да се срещне с управителя. Кльощав мъж с очила излезе от съседен кабинет и я посрещна топло.

— Искам да стана член — започна тя направо.

— Добре, отскоро ли живеете в района?

— Не, господине, живея тук почти цял живот.

— Чудесно. — Той извади химикалка, сякаш се канеше да записва. — Как се казва съпругът ви, госпожо?

— Нямам съпруг.

Мъжът изпухтя.

— Моля да ме извините, госпожо, но всички членства тук са за мъже.

— Познавам жени, които членуват тук. Роуз Джаксън. Мег Патърсън.

— Да, но съпрузите им също са членове. Никога не сме имали сама жена.

— Както баща ми обича да повтаря, за всичко си има пръв път.

Той се усмихна предпазливо.

— Тук, госпожо, нещата не се променят много. Членовете ни харесват тъкмо това.

— Така ли? — Тя прокара облечен в бяла ръкавица пръст по ръба на бюрото. — И как трябва да постъпя, ако искам да стана член?

— Трябва ви поръчител, но едва ли някой ще изяви желание да направи подобно нещо.

Тя веднага си помисли за Хам.

— Ще видим — отвърна тя. — Благодаря ви, господин…

— Адамс — представи се той. — Флойд Адамс.

— Ще се видим отново, господин Адамс.

Когато тя се обърна, за да си тръгне, той заекна.

— Дори да намерите някого, бордът ще трябва да разгледа кандидатурата ви. Досега не е правено подобно нещо. Дори да ви одобрят, жените тук нямат право да гласуват. Това не подлежи на коментар. Противоречи на политиката на клуба.

Тя усети тръпка на въодушевление. Значи той обмисляше желанието й.

— Много добре.

— И не можете да играете голф с мъжете, разбира се. Това е против правилата.

— Разбира се. А ще ми бъде ли разрешено да дишам същия въздух, или и това противоречи на правилата?

Той се подсмихна, докато тя излизаше.

Беше решила, че пикникът на фирмата е най-подходящото място да помоли Хам и Мег да й станат поръчители. Сега обаче не й оставаше време.

— Чакай ме при колата ми след десет минути — помоли тя Дороти.

— Дадено. Нямам търпение да се измъкнем, Фран! Може да отида на паркинга още сега и да се помотая там.

Франсес откри семейство Патърсън край едно дърво — ядяха бургери от картонена чиния.

— Трябва да ви помоля за огромна услуга — рече тя.

Хам я погледна с тревога.

— Така ли?

— Е, не е чак толкова голяма. Просто идея, която ми хрумна. Знаете, че обичам голфа и съм едно от момчетата в „Еър“. Иска ми се да стана член на „Мериън“.

Хам се разсмя. Не бе очаквала подобна реакция, но продължи да настоява:

— Казаха ми, че имам нужда от поръчител, и си помислих, че вие можете да ми помогнете.

Хам явно предпочиташе да е където и да било другаде, само не и тук.

— Доколкото ми е известно, там няма други сами жени — каза той.

— Знам.

— Няма ли да се чувстваш неловко?

— Не бих казала.

— Говори ли с администрацията на „Мериън“? Те разрешават ли?

— Обещаха да помислят. Първо обаче ми трябва поръчител.

— Хм — намръщи се той и тя разбра, че иска голяма услуга. На мъжете от „Мериън“ може би нямаше да им е приятно тя да се мотае около тях и той не искаше да е отговорен за присъствието й.

— Може ли да си помисля? — попита Хам.

— Разбира се.

Франсес целуна Мег по бузата и тръгна към автомобила си. Не беше плакала от цяла вечност. Може би от години. Сега обаче усети как сълзите напират и бързо примигна, за да ги прогони.

Много добре знаеше, че жената трябва да избере един път или друг, а тя беше избрала своя много отдавна. Понякога обаче трудно преодоляваше болката, когато виждаше от какво се е отказала. Не ставаше въпрос нито за децата, нито дори за любов, а за напълно обикновените, нормални неща, които всяка омъжена или сгодена жена приемаше за даденост.

Чу стъпки зад себе си. Обърна се и видя Мег.

— Почакай! — повика я тя. Докосна ръката й и зашепна: — Не би трябвало да ти го казвам, но има голяма вероятност с Хам да се преместим в Ню Йорк.

— Какво? — ахна Франсес. — Какво?

— Той е получил предложение от „Янг енд Рубикам“. Става въпрос за много пари. Човекът каза, че неговите умения и талант ще бъдат по-добре оценени и използвани в Ню Йорк. Каза, че дейността им там била много по-изтънчена, заплатата била по-добра, а и… няма значение. И без това вече ти казах прекалено много.

— Моля те, кажи ми — настоя Франсес. — Какво каза той?

— Каза, че „Еър“ умирали. Естествено, че ще го каже, как иначе? Нали работи за конкуренцията!

Франсес чуваше това не за пръв път. Преди няколко години разправяха, че Доил Дейн Бърнбак бил обърнал бизнеса с главата надолу.

Тя бе съгласна с Хари Батън за едно: не вярваше в подобни неща. А и това не я засягаше, дори да беше истина. Тя никога нямаше да напусне Филаделфия. Не беше от хората, които безпроблемно се местят на всеки шест месеца или както се правеше — в Ню Йорк. Може да ти плащат купища пари, но разбираш по трудния начин, че когато им скимне, ще те изритат, без да им мигне окото. Беше чувала, че новата мода в Ню Йорк сега е да карат всички потенциални служители да минават на психологическа оценка. Водят те на обяд и ако само посмееш да използваш солницата, няма да те вземат на работа.

Там беше истински зверилник. Коктейли на закуска, висене по ресторанти цял следобед. Във Филаделфия пиеш по две чашки на обяд, след това се връщаш на бюрото. Просто тук беше много по-почтено място. А единственото й желание беше да си има работа и да израства в нея. „Еър“ беше съвършената агенция за нея — старомодна и консервативна, но също така солидна, на която можеш да разчиташ.

— Казвам ти всичко това, за да разбереш, че не ми пука какво си мислят в „Мериън“, на Хам също — продължи Мег. — И без това няма да ходим там още дълго. Не се тревожи, Франсес. Аз ще го накарам да те препоръча.

Тя се почувства неописуемо благодарна.

— Наистина ли?

— Разбира се! Ще бъде невероятно забавно да поразтърсим стария мухлясал „Мериън“. Ние сме сред най-младите членове. Със сигурност очакват нещо необичайно от нас.

— Мег, ти си истински разкош.

Франсес мярна Дороти в далечината — облегната на вратата на колата, с цигара в ръка. След срещата сигурно щяха да излязат да изпият по няколко коктейла. След това Франсес щеше да се прибере вкъщи и да си направи нещо за вечеря, да гледа телевизия, а кучето да сумти в краката й.

Беше щастлива така, свободна. Беше чудесно.