Джей Кортни Съливан
Диамантите са завинаги (16)

1988 г.

Диагностично проучване разкри, че жените приемат годежа като „начало“ на сватбения процес, а диамантеният пръстен е „част“ от този процес. Тъкмо затова цената на диамантения пръстен се съревновава с всички други разходи, свързани с брачната церемония и останалата подготовка на дома. Следователно жените често упражняват натиск за спад в цената на годежния диамантен пръстен.

В сравнение с тях, за мъжете годежът е просто етап, който сигнализира съществена промяна в живота. За тях диамантеният пръстен е символ на узряването и на отговорността, която го съпътства — семейство, дом, стабилна работа и постоянство в живота. Тъй като мъжете влагат такова огромно значение в диамантения пръстен, той е и извор на гордост, която трябва да подчертае събитието. Мъжете са готови да похарчат повече, като направят финансови жертви, за да покажат важността на намеренията си и първото публично доказателство за отговорността им към връзката. На тях обаче им липсва увереност за купуването на диамант, тъй като не са запознати с цените или качеството на диамантите.

Двумесечна заплата е границата, която си поставят и към която се стремят.

Докладна записка, „Н. У. Еър“, 1990 г.

 

 

Франсес беше станала късно, в лошо настроение. Стискаше чаша кафе. Повечето жени на нейната възраст избягваха кофеин следобед, но тя имаше проблеми със съня открай време и откри, че е без значение дали ще пие кафе. Така или иначе нямаше да заспи.

Говорът на телевизора звучеше като фон. Черният й лабрадор Блейзър лежеше на килимчето в краката й, отпуснал глава върху пръстите й. Тя надписваше коледните картички, които току-що бе получила от печатницата. На тях беше кучето с еленови рога. Подписа ги една по една, въпреки че печатарят настоя, че никой не го прави. Бяха с шрифт, който изглеждаше ръкописен. Тази мисъл я потисна неимоверно.

Мислеше за Хауард Дейвис и необичайното му предложение. Опитваше се да прецени дали да приеме.

Преди няколко дни, когато добрият стар Хауард се обади, за да каже, че със съпругата му пристигат с автомобил от Манхатън, за да я заведат на вечеря, Франсес разбра, че става въпрос за нещо важно. Не беше виждала Хауард от осемнайсет години, от последния си ден в „Еър“. Беше й неприятно да си спомня, дори сега. Нямаше фанфари, нямаше и прощално парти. Беше излязла сама, стиснала кашон под едната ръка, а силите не й стигнаха да загаси лампата. Сякаш, като я остави да свети, ще се върне утре и ще започне отново.

Светът се променяше и напредваше с огромни скокове, дори офисът във Филаделфия, който й се беше струвал вечен, сега го нямаше. Първата сграда, издигната специално за рекламна агенция в Америка, сградата, в която работеше пет дни в седмицата в продължение на двайсет и седем години, сега стоеше празна.

Накрая „Еър“ се изнесе при останалите в Манхатън. Агенцията обаче се включи в започналата надпревара прекалено късно и вече бе просто сянка на мощната фирма, която представляваше навремето. Никой не се интересуваше от факта, че те бяха положили началото. Рекламата беше за настоящия момент и понякога насочена към бъдещето, но никога към миналото.

Когато Хауард и съпругата му Хана пристигнаха в „Уейн“ същия следобед, Франсес видя, че и те са остарели, макар да бяха поне с десет години по-млади от нея. Разказаха й, че най-големият им син е писател, на четирийсет години, и си има свои деца, и Франсес усети как потръпва. Не трябваше да се изненадва, разбира се, но изпита шок, че старостта е неизбежна. Понякога имаше чувството, че това е единственото, което й се е случило.

Беше си представяла, че ще й направят комплимент за къщата, че може да забележат малката сърничка, която цяла сутрин похапваше от хранилката за птици. Беше се преместила тук скоро след пенсионирането. Каменната къща с три стаи се намираше на хълм в края на задънена уличка, сгушена зад множество улички в жилищен квартал, пълен с красиви къщи, цветя и дървета. Имаше тъмнозелени кепенци и бял кант на гаража. Високи борове се издигаха в предния двор. Всичко й се струваше внушително, особено за сама жена.

Когато обаче отвори вратата, първите думи на Хауард бяха:

— Това газ ли е?

Хана стисна носа си.

— Тук мирише ужасно, Франсес!

Очевидно проклетата сигнална светлина беше изгоряла, а тя, незнайно защо и как, не беше забелязала. За нея нямаше особено значение, но те много се разтревожиха.

— Можеше да загинеш! — възкликна Хана и се разтича да отвори всички прозорци.

Горкият Хауард се просна на пода и започна да се занимава с печката.

Напомниха й за младите й братовчеди в Канада, които все й повтаряха, че трябва да продаде къщата и да отиде в някой от ужасните старчески домове. Глаукомата й се беше влошила през последните години, но иначе се чувстваше чудесно. Беше се съгласила да си вземе помощничка, която идваше три пъти в седмицата, за да оправи сметките и да се увери, че тя не е умряла.

— Оправих я — рече доволно Хауард и се изправи. — И така, Франсес. Кажи как си, по дяволите.

Тя се почувства безкрайно смутена и ги заведе в приятен ресторант в града. Надяваше се храната да ги накара да забравят за теча на газ. Поръча пържола и първото от двете мартинита, които винаги пиеше с обяда.

— Кажи за какво става въпрос, Хауард — подкани го тя, докато връщаха менютата на сервитьора.

Той се разсмя.

— Ти май не си губиш времето. Бях забравил каква си.

— На седемдесет и три съм. Няма за кога да си губя времето.

— Сега Лу Хагопян е председател на „Еър“ — започна той.

— Да, знам.

— Решил е да отпразнува петдесетата годишнина на „Еър“ с „Де Беерс“ подобаващо.

— Виж ти.

Много добре помнеше как се нахвърли на Джери Лок след двайсет и петата. „Къде ми е златният часовник?“ Усети вина, въпреки че Джери беше починал преди цяла вечност.

— Планират нещо забележително — рече Хауард. — Цяла седмица на празненства в Лондон, където е централата на фирмата. Всеки ден ще има обяд, всяка вечер — парти.

— Наистина забележително.

— Кулминацията ще бъде страхотна вечеря и отбелязване на твоя принос. Искат да кажеш няколко думи. Да разкажеш как си създала известната фраза.

Франсес остана поразена.

— Искат да присъствам?

— Да — потвърди Хауард. — Всички разходи са платени. Ти ще бъдеш звездата на шоуто.

Имаше толкова много неща, за които трябваше да мисли — че това е изключителна чест, че най-сетне получава онова, което й се полага. Единствената й мисъл обаче беше, че няма какво да облече. Сърцето й се сви. „Седем обяда и седем вечери със семейство Опенхаймер.“ Те едва ли щяха да се впечатлят от кафявия костюм с пола, който обличаше на службите в неделя.

— Не ти ли се ходи? — попита Хауард.

— Ще ти изпратят придружителка — добави жена му. — Тя ще ти помогне да се облечеш. Ще те наглежда.

Франсес осъзна едва сега защо са дошли лично. Сигурно Хагопян ги беше изпратил, за да преценят дали не е прекалено стара, прекалено немощна, дали няма да се напие от един коктейл и да каже нещо неприемливо. Дори тя самата не беше сигурна в отговора. От много време не бе ходила никъде, освен на църква и три пъти в седмицата да играе бридж. Не се беше качвала на самолет, откакто леля й почина преди дванайсет години.

— Може ли да си помисля? — попита тя. — Предложението е невероятно щедро, но трябва да премисля много неща.

— Разбира се — отвърна Хауард.

Ето че тя мислеше, или по-скоро се опитваше да мисли.

Макар че бяха минали почти двайсет години, откакто напусна „Еър“, Франсес все още се чувстваше свързана с агенцията. Поддържаше връзка с доста от старите колеги и съпругите им, главно в „Мериън“. От онова, което бе научила, новият „Еър“ в Ню Йорк по нищо не приличаше на „Еър“ във Филаделфия.

Следеше как върви работата им с „Де Беерс“. Преди десет години прочете статия в „Ад Арт Текнийкс“, в която се казваше, че „Де Беерс“ са поръчали реклама на стойност десет милиона долара на година. А самият картел изкарваше по два милиарда на година.

Това обаче беше в края на седемдесетте. Напоследък се чуваха слухове за неприятности. Преди няколко години Франсес изряза статия от вестника за важен спор, който „Де Беерс“ бяха повдигнали в Австралия, когато там били открити диаманти. Семейство Опенхаймер се бяха опитали да ги купят, както винаги обзети от желание да контролират целия световен добив. В миналото бяха получавали всичко, което искаха, с лекота, но някои хора от австралийското правителство се опънали и заявили, че „Де Беерс“ няма да платят справедлива цена и ги обвинили, че тъкмо те са отговорни за апартейда.

Запита се дали „Еър“, „Де Беерс“ и тя самата не са преминали възхода си и не е време да си вървят. Може би седмицата в Лондон бе посветена тъкмо на това. Да им напомни за по-добрите времена.

Франсес можеше да потвърди със сигурност, че напълно е загубила представа за желанията и интересите на хората, които днес купуваха диаманти, ако рекламите, които „Еър“ пускаха, можеха да й послужат за ориентир.

За кралската сватба на принцеса Даяна и принц Чарлс преди няколко години тя бе чула клюката, че „Де Беерс“ са платили половин милион долара само за няколко минути телевизионно време за реклама. Това я озадачи, но когато телевизията навлезе с пълни сили, за Франсес вече бе прекалено късно. Тя беше вестникарска писателка и нищо повече.

Дори рекламите в пресата й се струваха ужасни напоследък. Всички изглеждаха небрежни. В „Лайф“ видя снимка на двама възрастни, които пиеха шейк като тийнейджъри, а отдолу прочете: „С този диамант обещаваме винаги да останем приятели“.

Нима можеше да има нещо по-малко романтично? Ами да! Снимката на мъж и жена на мотор, облечени с черни кожени якета над думите: „Знам, че тя обожава рокендрол. Затова този диамант ще заблести в такт с музиката“.

Независимо от всичко, завършваха всяка реклама с нейните думи. Понякога й се искаше да не е така.

Само преди месец тя едва не изхвърли програмата за телевизията в другия край на хола, когато попадна на лъскава страница, на която бяха лепнали въпроса: „Не е ли двумесечната заплата малка цена за нещо, което е завинаги?“

Имаше и още. „Имате любов, която не можете да купите с пари. Искате диамантен годежен пръстен, който е специален също като тази любов. Каква е реалистичната цена за него? В днешни дни двумесечната заплата е добро начало.“ (Най-долу, от дясната страна на страницата, пишеше: „Диамантите са завинаги“.)

— Как така, за бога? — рече тя на глас.

Седмица или две по-късно се натъкна на един от творческите директори, Теди Ригън, в трапезарията на „Мериън“.

— Тед! — провикна се тя. — Какво означава тази работа с двете заплати?

Той се разсмя и пристъпи към нейната маса.

— Не ти ли харесва?

— Адски посредствено е — отвърна тя.

— Така ли мислиш, Франсес?

— Знаеш го не по-зле от мен. Поне се надявам да го знаеш.

— Аз не се занимавам с тази поръчка — сви рамене той. — Екипът е разбрал, че младите мъже, които купуват диаманти, питат бащите си колко са платили за пръстена на мама и сравняват цените на тази база. Идеята за цената не е съобразена с икономическото състояние. Трябва ни нещо, което е достъпно за всеки мъж. Двумесечната заплата е отправна точка. Да приемем, че заплатата ти е малка. Ще се отрази на пръстена. Това ще ги окуражи да се поотпуснат, поне доколкото могат. Може би дори малко да се поизхвърлят. Онова, което тя носи на безименния си пръст, говори много за него.

— Въпреки това ми се струва неприлично — настоя Франсес.

Той сви рамене.

— Съгласен съм, но дава резултати.

Оттогава тя започна да забелязва реклами в същия дух, които приличаха на написаното от нея през петдесетте.

„Докажи й, че тя е причината никога да не се чувстваш самотен на върха.“

„Карат или повече. Когато постиженията на мъжа се превърнат в късмета на жената.“

Тези писания почти я накараха да копнее за рекламите, които Дийн беше написала през хипарските години, с анимационните лъвове и децата на цветята.

Хауард беше казал, че искат да разкаже за приноса си. Първо, в днешно време те правеха онова, което бе започнала тя за „Де Беерс“ — предлагаха бижута за различни филми, заемаха накити на знаменитости, за да ги показват пред публика.

Искаха да разберат как е измислила онези думи. Както повечето забележителни моменти в живота, до съвсем скоро те не изглеждаха никак забележителни. През 1981-ва, когато Гранвил Тугуд почина, тя с изненада прочете в некролога му във „Филаделфия Инкуайърър“, че тъкмо той е написал фразата. Тугуд беше неизменна част от висшето общество на Филаделфия, член както на голф клуб „Мериън“, така и на клубове по крикет, със собствено място в оркестъра на Филаделфия. През 1930-а написа книгата „Небесен ловец“. Беше от изпълнителните директори на „Еър“ и нямаше връзка с писателския отдел, но очевидно беше разправял на децата и внуците си, че „Диамантите са завинаги“ е негово творение.

Уорнър Шели, президент на „Еър“ по онова време, й беше позвънил у дома, за да изрази възмущението си. Уорнър се обади във вестника и поиска да пуснат опровержение. Така и не написаха нищо по въпроса, а това го вбеси още повече. Франсес обаче бе поласкана от случката: явно фразата, която съчини късно една нощ, си струваше да бъде открадната, дори от далечното отвъдно.

Лондон. Искаха да замине за Лондон.

Защо тази възможност не се появи преди десет години? Тогава щеше да подскочи от радост. Сега вече беше старица. Почти не виждаше, а някои дни се чувстваше немощна. Но пък беше толкова приятно да си мисли, че животът поднася изненади дори на нейната възраст.

— Май ще отида — каза си тя. — Защо не?

Беше три след полунощ. Кучето дори не вдигна поглед. Дочака да стане приличен час и се обади в дома на Хауард.

— Кажи на господин Хагопян, че ще отида — заяви тя.

— Чудесно — възкликна той. — Лу много ще се зарадва. Сигурно ще ти позвъни до края на седмицата, за да уточните подробностите. А някой от пиарите ще ти звънне по-късно днес.

— Добре, добре.

Понякога минаваше по цяла седмица, без да звънне никой. Сега обаче, двайсетина минути след като приключи разговора с Хауард, се започна. Хлапетата от отдел „Връзки с обществеността“ в „Еър“ изведнъж се заинтересуваха коя е и какво мисли. Задаваха въпроси, настояваха за снимки. Франсес им каза всичко за себе си и за работата си, най-вече за „Де Беерс“. Приятно й беше, че има извинение да се върне назад във времето. Независимо дали й харесваше или не, животът й беше неразривно свързан с агенцията.

Разпитваха я с какво се занимава, откакто се е пенсионирала. Тя им обясни, че играе голф и бридж в „Мериън“, участва в различни църковни дейности и се грижи за кучето си. В последната минута добави и езда към списъка, въпреки че не се беше качвала на кон от петнайсет години. Но пък звучеше добре.

Реши да изпрати хубава снимка — с елегантна жилетка и перли, без очила. Даде инструкции, че ще изглежда добре, ако е цветна, а луничките й са заличени. Добави и втора снимка, от времето, когато бе на трийсет и пет, седнала зад бюрото си в „Еър“. На нея беше с рокля с къси ръкави и якичка като на Питър Пан, която много обичаше. Франсес гледа снимката дълго, преди да я пъхне в плика — сивата й коса изведнъж стана кестенява отново, бръчките се изгладиха по заоблените бели бузи.

 

 

В един часа трябваше да вземе Мег, за да играят бридж.

Горкичкият Хам беше починал от инфаркт преди три години, а съпругата му все още не шофираше и никога нямаше да се научи. Франсес също трябваше да престане, но не можеше да се откаже.

— Няма да повярваш какво се случи — започна тя, щом Мег седна до нея.

— Какво?

— Нали ти казах, че Хауард Дейвис иска да се срещнем? Дойде вчера и обядвахме.

— Как е Хауард? Хам много го обичаше.

Франсес излезе на пътя.

— Добре. Слушай. „Еър“ искат да ме изпратят в Лондон за голямо честване с диамантените хора.

Мег плесна с ръце.

— Фран! Това е чудесно!

Петнайсет минути по-късно, когато влязоха в ресторанта, все още обсъждаха въпроса. Жените около тях заемаха местата си и вадеха картите.

— Дами, чуйте голямата новина. Франсес заминава за Лондон — провикна се Мег.

Всички вдигнаха поглед, нетърпеливи да научат още.

Франсес се разсмя. С течение на годините тези момичета се бяха превърнали в нейно семейство. Когато през седемдесет и трета се присъедини към клуба по бридж, тя си каза, че нямат абсолютно нищо общо, освен Мег, която я накара да се запише. Групата се състоеше от запалени играчи на голф и жени, които вече не можеха да играят голф заради проблеми с коленете, но искаха да поддържат контакт с останалите.

Повечето бяха съпруги на известни мъже. Франсес беше единствената между тях, която никога не се беше омъжвала, и една от двете работили, след като бяха навършили двайсет и пет. С течение на времето тя започна да ги приема не просто като съпругите, а като отделни личности. Страхуваше се, че няма да проявят никакъв интерес към жена като нея, но те бяха очаровани от разказите й за годините, прекарани в „Еър“. Изглежда, виждаха у нея изтънченост, която самите те не притежаваха. Не ставаше въпрос за социални събития и бални зали, а за представяния и вечери с клиенти. Възприемаха я като единственият човек, който можеше да отговори на въпроса „Какво са правили мъжете ни по цял ден през всичките тези години?“.

Съпрузите на повечето от тях вече бяха починали. Това в известен смисъл напомняше на Франсес за военните години, когато мъжете бяха малко, а момичетата се събираха често, и то без чувство на вина. Просто чакаха момента, когато щяха отново да са заедно.

— О, Франсес, сигурно много се вълнуваш — подхвърли Рут Елдър от мястото си пред шкафа с трофеи.

— Да, много — призна тя. — Само че, колкото и глупаво да ви звучи, съм малко ужасена.

— Защо? — попита Мег.

— Нямам какво да облека.

Жените избухнаха в смях.

— Значи си попаднала на правилното място, скъпа — обади се отново Рут. — Жените в тази стая имат купища дрехи. И повече бижута, отколкото им трябват! Ние ще ти помогнем.

— Наистина ли? — ахна Франсес.

— Разбира се — потвърди Мириам Тътъл. — Имам поне пет рокли, които висят в гардероба и събират прах, а ще ти стоят чудесно.

— Аз току-що си купих великолепна синя официална рокля за круиза — похвали се Роуз Томпсън. — Цветът много ще отива на тена ти.

Същата вечер в шест пристигнаха у тях, дванайсет автомобила се подредиха един зад друг в задънената уличка. Франсес ги наблюдаваше как се качват по предните стълби, ръцете им пълни с рокли, брошки, обувки и кожи, истинско модно дефиле.

— Влизайте, влизайте! — канеше ги тя и отвори мрежестата врата.

Влязоха в спалнята й, където върху тоалетката ги чакаха подноси с мартинита.

— Пробвай първо тази — настоя Рут и й подаде дълга права копринена рокля.

Франсес влезе в банята и я облече през главата.

Отвори вратата.

— Казвайте.

— Страхотно! — възкликна Мег.

— Все още имаш чудесна фигура, Франсес — отбеляза Мардж Самюълс. — По-често трябва да се докарваш.

Франсес се разсмя.

— Защо? За да разхождам кучето или да простирам?

Мардж сви рамене.

— То не се знае. Може да се запознаеш с някой готин англичанин там и да не се върнеш.

— Много се съмнявам.

Пробва роклите една след друга, докато приятелките й си казваха мнението — тази била твърде тясна в бедрата, онази прекалено къса, третата обаче била идеална за прием.

Бяха донесли много бижута и Франсес ги сложи всичките наведнъж, за да се посмеят — огромни рубинени обеци, десет колиета и шест гривни.

— Нали събитието е свързано със скъпоценни камъни — подхвърли Мег. — По-точно казано, с диаманти. Дължим ти ги, защото благодарение на теб сме получили бижутата си. Ако искаш назаем, заповядай. — Тя свали диаманта от пръста си и го хвърли на леглото, сякаш не беше най-ценната вещ, която притежаваше.

Франсес се запита дали Мег не е пийнала някое и друго мартини повече.

— Аз мога да ти предложа друг — каза Мардж. Свали красивия си годежен пръстен. — А, и това. — Подхвърли диамантената си халка.

— И още един — рече Роуз. Дръпна пръстена, но той не помръдна. — Чакай малко. — Изтича в банята и го пъхна под силна струя студена вода, докато той най-сетне не се измъкна.

— Така! — заяви доволно тя. — Готови сме!

Пусна го върху купчинката.

Всички жени свалиха диамантените си пръстени. Беше просто шега. Знаеха, че тя няма да ги вземе. Франсес обаче никога нямаше да забрави купчинката скъпоценни камъни, която блестеше пред нея.