Сара Шепард
Съкрушени (29)

28.
Търси и ще намериш

В същото време Емили, облечена в синята рокля с презрамки, която си беше купила от мола „Кинг Джеймс“, поклащаше ръце и гънеше талия по средата на дансинга в „Четирите сезона“. Обграждаха я копринени банери с нарисувани върху тях спирали. Звезди с формата на астериски висяха над главата й. Дори музиката като че ли беше наелектризираща и психеделична. Сякаш се намираше в недрата на картина на Ван Гог.

Айрис, която беше облякла бледорозовата рокля на Емили от миналогодишния благотворителен бал, се появи откъм бюфета.

— Погледни! — Тя държеше в ръката си сребърна корона. На нея с големи блещукащи букви пишеше КРАЛИЦА НА БАЛА.

Емили се намръщи.

— От Хана ли я взе? — Тя бе успяла да я види само за секунда и след това я беше изгубила. Но Хана сигурно искаше да прекара известно време насаме с Майк.

— Носеше я онова момиче ей там. — Айрис посочи към Чейси Бледсоу.

Емили примигна.

— Може би трябва да й я върнеш. Или да намерим Хана.

Айрис завъртя очи.

— Моля те. Всеки заслужава шанса да бъде кралица. Не мечтаем ли всички за това като малки? — Тя сложи короната на главата си и отново излезе на дансинга. Грабна дори скиптъра и го размаха пред лицето на Емили като голяма светеща пръчка. Двама ученици спряха и й се усмихнаха. Айрис изтанцува един бърз танц около Доминик Хелприн и Макс Макгери — една от онези двойки, които сигурно никога нямаше да се разделят. А когато песента свърши, тя свали короната от главата си и постави върху главата на Емили.

— Сега ти си кралица за една песен — обяви тя.

Зъбците на короната се забиха в скалпа на Емили. Айрис й подаде скиптъра.

— Хайде, момиче! Действай!

Първоначално Емили отказваше, но след това ритъмът зарази тялото й. Тя помръдна единия си крак, след това и другия. Размърда пръсти. Миг по-късно вече размахваше скиптъра като жезъл на парад. Танцьорите я последваха по дансинга. Някъде по средата на песента Емили подкара един групов танц, който всички бяха научили в седми клас — и който все още помнеха.

— Давай, Емили! Давай, Емили! — скандираше Айрис.

Емили се ухили. Тя никога не бе мечтала да стане кралица на бала, но за една песен беше забавно.

Когато започна нова песен, Емили свали короната от главата си и я подаде на Кирстен Кълън. Разнесоха се ликуващи викове и две момчета от футболния отбор подхвърлиха Кирстен във въздуха заедно с короната, скиптъра и всичко.

Емили се ухили на Айрис.

— Това със споделянето на короната беше много добра идея.

Айрис сви рамене.

— Просто се опитвах да направя бала весел.

— Радвам се, че дойде — каза напълно искрено Емили.

— И аз се радвам, откачалко. — Айрис отметна глава назад, за да се изсмее, но внезапно прехапа долната си устна и погледна през прозореца. — Последното ми ура в Роузууд, нали?

Емили я докосна по ръката.

— Свикна ли вече с мисълта, че ще се връщаш? — Айрис си беше поръчала такси, което да дойде да я вземе от „Четирите сезона“ и да я откара до Убежището. Каза, че искала да се покаже колко страхотно изглежда в бална рокля, да докаже на останалите пациенти, че е поразила всички навън. Този път щеше да се постарае здраво да се оправи… за да я изпишат наистина.

Айрис се опита да изглежда смела.

— Кой знае? Но предполагам, че трябва да опитам. — Тя се взря в Емили. — Наистина ли ще идваш да ме посещаваш?

— Разбира се — отвърна Емили и я смушка. — Дори ще те заведа да пазаруваме, стига да ми обещаеш, че няма да крадеш нищо.

— Дадено. — Айрис погледна към часовника над голямата врата във форма на мида, която водеше към фоайето. — Хей, почти е станало десет.

— Нима? — отвърна равнодушно Емили, сякаш не беше поглеждала през цялата вечер непрекъснато към часовника.

Айрис се намръщи.

— Как ще разбереш каква е изненадата от Джордан? Може да е всичко… навсякъде.

— Просто ще разбера — отвърна Емили, докато двете се отдалечаваха от дансинга. Само че… дали наистина щеше да разбере? Джордан можеше да е скрила тайно съобщение в някоя от четирите тематични Ван Гог торти. Можеше да го е пришила към някоя кърпа за бърсане на ръце в тоалетните. Можеше да е вмъкнала нещо в някое от парчетата, които беше подготвил за пускане диджеят. Беше като да търси игла в някоя от купите сено на Ван Гог.

Тя огледа залата за пореден път. Джордан щеше да се досети, че задачата й няма да е лесна и щеше да се опита да я изненада с нещо, до което Емили щеше да се приближава често, нали? Но пък всичко в залата беше интересно и си заслужаваше да се погледне отново. Букетите с цветя на масите. Ледените скулптури на животни. Направените от папиемаше звезди с човешки ръст. Татуистът в ъгъла, гадателят, който четеше по звездите.

— Време е за конга, народе! — извика диджеят, откъсвайки Емили от мислите й. Пред кабинката му бяха изтикали един огромен триножник. — Къде са кралят и кралицата на бала?

— Аз кралица! — извика на развален английски Клаудия Хууско, ученичката на разменни начала. Тя се приближи до сцената, сложила накриво короната върху златистите си къдрици. Когато стигна почти до кабинката на диджея, тя се спъна в подгъва на роклята си и короната излетя от главата й. Всички се разсмяха. Роклята й се свлече надолу, разкривайки сутиена й с подплънки и — ужас — ластичен колан. Всички избухнаха в смях.

Погледът на Емили се върна към гадателката. По време на втория им ден в морето, Емили беше използвала бавния интернет на кораба, за да влезе в един астрологически сайт и да прочете хороскопа си. Когато каза на Джордан, че го прави всеки ден, за да види дали нещата ще се развият добре или зле, Джордан я беше изгледала така, сякаш бе луда.

— Ами ако в хороскопа ти пише да не излизаш от вкъщи?

— Ами няма да изляза — беше се пошегувала Емили. После я беше смушкала шеговито. — Но те никога не казват такива неща. Дори да те очаква лош ден, те пишат, че ще бъде предизвикателство. Или че ще натрупам опит.

— И ти им вярваш? — беше попитала Джордан.

— Да — беше отвърнала Емили.

Джордан я беше докоснала по носа.

— Обичам да научавам разни неща за теб.

Емили погледна часовника на мобилния си телефон: часът беше девет и петдесет и три. Докато повечето момичета и момчета на дансинга образуваха дългата конга-верига, тя се отдалечи към масата на гадателката. Жената имаше дълга, провиснала, прошарена коса, бенка на носа и кръгли очила с лилави стъкла. Тя изгледа спокойно и продължително Емили, сякаш я изпиваше с очи бавно, до последната капка.

Най-накрая се усмихна, улови Емили за ръката и разтърка дланта й.

— Имаш гладни пръсти, което означава, че си артистична личност — започна тя. — Палецът ти е силен, което означава, че разсъждаваш логично. Освен това си в добра форма и си способна да преодоляваш препятствията, нали?

Уф, помисли си Емили. Това си беше чисто омаловажаване.

Жената каза още, че Емили ще има любовна връзка, но никога няма да се ожени, и че ще живее дълъг, щастлив живот. Емили продължаваше да чака да чуе нещо за Джордан, но жената дори не спомена името й. След като продължи да й гледа още около пет минути, жената я потупа по ръката.

— Това е. Отивай и бъди щастлива.

Емили наведе настрани глава.

— Ами… няма ли да ми кажете още нещо?

Жената се намръщи.

— Не, това е всичко. — Тя извади един гумен печат изпод масата, притисна го към кутийката с мастило и го отпечата върху ръката на Емили. — Това показва, че вече си била тук. Не гледам повторно.

Емили стоеше, неспособна да скрие разочарованието от лицето си. Това предизвикателство внезапно й заприлича на книгите „Аз, шпионинът“, които тя обичаше да чете в училищната библиотека. Направо се побъркваше, докато се опитваше да намери скрития снежен човек или мъничкия талисман във формата на агънце, или розовия апостроф в разпръснатите снимки; когато не успяваше, се чувстваше глупава и невнимателна. А може би Джордан просто не я познаваше чак толкова добре. Може би Емили не познаваше Джордан чак толкова добре.

Тя се върна при Айрис, която се беше включила в конга-веригата. Тя пусна Емили пред себе си, след което я изгледа странно.

— Какво е това на ръката ти?

Емили погледна към печата, който й беше ударила гадателката.

— Да не ходя повторно — промърмори тя. Но когато печатът попадна под светлината на дискотечното кълбо, тя забеляза, че печатът представлява голям черен кръг, в който се забелязваха инициалите ДР. Тя застина на място. Възможно ли беше това да означава Джордан Ричардс?

Емили се отдръпна от дансинга, протегна ръката си под приглушената светлина на бюфета и се взря в печата. Той приличаше на пощенски печат. Около инициалите беше изписана думата Бонеър. Възможно ли беше това да е подсказка за мястото, където се намираше Джордан? Бонеър пощенски клон ли беше? Или град?

Емили изтича от балната зала в коридора, където светлината беше много по-силна, и извади мобилния си телефон. Часовникът му показваше точно десет часа. За щастие сигналът на безжичния интернет беше силен, така че тя написа БОНЕЪР в браузъра и веднага изскочиха няколко резултата. Бонеър беше малък остров на Карибите. Емили цъкна върху връзката към страницата на Търговската палата. Според нея Бонеър беше популярно място за гмуркане. На страницата беше публикувано слайдшоу от няколко снимки: тропическа риба, хора, които се забавляват в тюркоазения океан. След това на екрана проблесна снимка на старовремски киносалон. На големия навес, вместо филмовата програма, имаше голям надпис ЛИПСВАШ МИ, ЕМИЛИ.

Сърцето на Емили почти спря. Тя гледаше уебстраницата без да мига, уплашена, че й се привижда. Но след това образът отново се появи в слайдшоуто. ЛИПСВАШ МИ, ЕМИЛИ. Тя ахна.

— И ти ми липсваш, Джордан — прошепна момичето.

Тя изгледа слайдшоуто още шест пъти. След това, в десет и една минута, то изчезна. Емили се чувстваше замаяна. Това бе най-романтичното нещо, което някой беше правил за нея. Само ако можеше да вземе полет до Карибите още тази вечер и да намери Джордан. Но тя знаеше, че Джордан е твърде умна. Дори да се намираше в Бонеър, тя сигурно отдавна го беше напуснала.

— Ето ви и вас, госпожице Фийлдс!

На голото й рамо полегна студена, слаба длан. Емили подскочи и се огледа. Усмивката на агент Фуджи въобще не беше приятелска. Консервативният й сив костюм изглеждаше не на място сред всичката коприна и тюл.

— Да не би да ме избягвате?

Устата на Емили веднага пресъхна.

— Ъм…

— Исках да ви дам шанс да ми обясните нещо — прекъсна я Фуджи. — Може би още сега да поговорим.

Емили зяпна. Да обясни… какво?

Без да дочака съгласието на Емили, Фуджи я поведе към края на коридора, където беше по-тихо.

— Получих анонимно обаждане, че в дома си криете безценно произведение на изкуството — рече твърдо тя, навеждайки се към момичето. — Трябва ли да взимам заповед за обиск, госпожице Фийлдс?

Криете безценно произведение на изкуството?

— В моя дом няма никакво изкуство — изтърси Емили.

Фуджи повдигна едната си вежда.

— Да не е в дома на някой друг, когото познавате? Казаха ми, че една от вас, момичета, притежава нещо, за което бихме искали да знаем. Щом не сте вие, коя е тогава?

Музиката отекваше в ушите на Емили. Беше отговорила без да мисли. А. беше казал… но не всичко. Това беше брилянтна схема: тя разчиташе на Емили да й каже останалото.

Тя отново погледна към Фуджи.

— Н-не знам за какво говорите.

— Нима? — Фуджи постави ръце на хълбоците си. — Сигурна ли сте?

Емили леко поклати глава, полагайки огромни усилия да издържи на напъна. След миг Фуджи придърпа нагоре по рамото си каишката на куфарчето и се завъртя на токовете си.

— Надявам се, че не ме лъжете — предупреди я тя.

После се отдалечи от нея, като вдигна телефона към ухото си още преди да излезе от сградата. Емили почувства как я залива гореща вълна, после студена. Какво беше направила току-що? Къде беше отишла Фуджи? Намереха ли ченгетата картината, с тях беше свършено.

Тя хукна обратно към балната зала и се огледа за приятелките си, но не ги видя никъде. Телефонът й се намираше на дъното на чантичката; тя го извади и набра номера на Ариа.

— Не пак! — изкрещя тя след сигнала на гласовата поща. После опита телефона на Спенсър, после на Хана. Нищо. — Не пак, не пак! — изкрещя тя на гласовите им пощи.

— Добре ли си?

Зад нея стоеше Айрис, задъхана от танца. Емили пусна телефона в чантичката си; чувстваше се опустошена.

— Ами…

— Намери ли си изненадата? Избяга навън толкова бързо и… — Внезапно Айрис млъкна и се ококори, виждайки нещо в другия край на залата.

— Какво има? — Емили проследи погледа й. Да не би да се беше върнала Фуджи? Да не беше пристигнал спецотрядът? Единствените хора на дансинга бяха празнуващите ученици, облечени в рокли и смокинги. Диджеят водеше конга-веригата и поклащаше главата си напред и назад.

Айрис започна да трепери.

— Не мога да повярвам. Това е момчето, което посещаваше Али в Убежището.

Емили погледна намръщено диджея. Той имаше мърлява брадичка, малки очички и длъгнесто тяло.

— Наистина ли?

Айрис кимна без да отмества поглед.

— Навсякъде бих разпознала снимката му.

Внезапно Емили осъзна, че Айрис гледа към снимката на статива. КРАЛ И КРАЛИЦА НА „РОУЗУУД ДЕЙ“, пишеше с къдрави букви отгоре. Под надписа имаше снимка на краля и кралицата с корони. Тазгодишните крал и кралица. Крал, който Емили познаваше много, много добре. Погледът й се смъкна до златния часовник на китката му. Същият златен часовник, който беше видяла на онази снимка в дома на Трип. На която беше снимана Али в Убежището.

Тя погледна към Айрис, настръхнала до крайност.

— Ноъл Кан? Сигурна ли си?

Айрис кимна мрачно и уверено.

— Залагам живота си на това.