Сара Шепард
Съкрушени (1)

Пролог
Лошо моджо

Имали ли сте някога лошото усещане, че ще се случи нещо ужасно… и съвсем скоро то се случва? Примерно сте някъде на почивка и внезапно получавате видение, че най-добрата ви приятелка крещи от болка — а след това тя ви казва, че точно в онзи момент си е счупила ръката? Или пък имате засилващо се предчувствие, че повече не трябва да оставате в онова хотелче в Мейн — и същата вечер покривът му се срутва? Или както онзи път, когато бяхте сигурни, че чувате сирени на кръстовището — а на следващата седмица там се случи най-ужасната катастрофа в историята на града? Това може и да ви звучи малко ала-бала, но понякога шестото чувство си е съвсем истинско. Ако някой тихичък гласец в главата ви казва, че нещо става, може би трябва да се вслушате в него.

В Роузууд се случиха твърде много ужасни неща — особено на четири красиви момичета. А в една гореща лятна нощ, когато една от тях внезапно получи лошото предчувствие, че нещо ужасно ще се случи, тя се опита да го отхвърли. Мълниите не удрят по два пъти на едно и също място.

Но знаете ли какво? Точно това стана.

 

 

Макар в Рейкявик, Исландия да беше почти три часът сутринта, небето продължаваше да е зловещо бледо. Единственото нещо, по което си личеше, че наистина е среднощ, беше пълната липса на хора — по бреговете на езерото Тьорнин нямаше жива душа. Барът „Кафибарин“, закъдето се говореше, че купонясва Бьорк, беше празен. По главната улица не се разхождаха купувачи. Всички лежаха на сигурно място в леглата си, спуснали напълно щорите, сложили маските за очи за спокоен сън.

Всъщност не точно всички. Ариа Монтгомъри се изтърси през отворения прозорец на тъмната къща в имението Бренън, което се намираше в покрайнините на града. Хълбокът й се удари в студената земя и тя силно извика, след което се пресегна и бързо затвори прозореца. Алармите в сградата виеха, но все още не се виждаха полицейски коли по пътя, който изкачваше хълма.

Тя надникна през стъклото, търсейки Олаф, момчето, с което току-що се беше запознала. Какво, по дяволите, правеше тя тук? Ариа трябваше да се е сгушила в леглото си в пансиона, до приятеля си Ноъл — а не да нахлува незаконно в разни къщи заедно с някакъв непознат. И не да бъде арестувана и вкарана в затвора до края на живота си.

Олаф се появи на прозореца и повдигна една картина пред стъклото така, че Ариа да я види. Платното бе нашарено с ярки, сияещи спирали. Малкото градче беше с главата надолу, спиралите приличаха на сталактити в пещера. В ъгъла се виждаше подписът на художника: Ван Гог.

Самият Винсент.

Ариа отново почувства гаденето. Тя беше поискала да дойдат тук. Тя беше намерила картината и я беше свалила от стената. А сега осъзна, че това е било огромна грешка.

Момичето погледна Олаф.

— Остави я! — извика тя през стъклото. — Излизай, преди да са пристигнали ченгетата!

Олаф открехна съвсем леко прозореца.

— Какво искаш да кажеш? — попита той с исландски акцент. — Нали това ти беше идеята? Или вече си размислила? Може би приличаш повече на еснафския си приятел, отколкото си мислех. И си повече американка, отколкото предполагах.

Ариа се извърна. Тя беше размислила. Тя беше американка. Все пак бяха дошли на почивка — единственото, което искаше, беше да се позабавлява една нощ. Ваканциите не трябваше да свършват по този начин.

Предишната пролет, когато Ноъл беше обявил, че организира пътуване до Рейкявик за себе си, Ариа, брата на Ариа — Майк, и неговата приятелка Хана Мерин, Ариа беше откачила от радост. В продължение на три години тя беше живяла в Исландия заедно със своето семейство, след като най-добрата приятелка на момичетата, Алисън Дилорентис, изчезна в края на седми клас, и сега си умираше от нетърпение да се върне там.

Освен това двете с Хана имаха нужда да отидат някъде — където и да е. Месеци наред, заедно с другите им две най-добри приятелки — Спенсър Хейстингс и Емили Фийлдс — те бяха преследвани и измъчвани от есемесите на злия А., който се оказа истинската Алисън Дилорентис — онази Али, което те бяха познавали, беше всъщност близначката й Кортни. Кортни бе прекарала по-голямата част от живота си в психиатрична клиника, но беше успяла да се размени със сестра си в началото на шести клас и да се престори, че се сприятелява с Ариа, Спенсър, Емили и Хана. Истинската Али си беше отмъстила, убивайки Кортни в онази последна нощ в края на седми клас… и вгорчи живота на момичетата, като се превърна в А. и едва не уби и тях.

Така че когато Ноъл планира ваканцията, Ариа и Хана бяха във възторг от мисълта, че ще дойдат тук. Истинската Али беше мъртва, А. беше изчезнал и те нямаше от какво повече да се страхуват. Последва случката при пътуването им до Ямайка през пролетната ваканция. Случиха се и други ужасни неща. И сега, през юли, Ариа и Хана отново пазеха тайни. След като пристигнаха, двете почти не бяха разговаряли. Не им помагаше и това, че Ноъл изобщо не беше впечатлен от Исландия, или че Майк мразеше страната също толкова, както когато бяха живели тук.

Тази нощ ситуацията се влоши още повече. В началото Ариа просто флиртуваше с Олаф, мърлявия исландски интелектуалец, с когото се бяха запознали в близкия бар, само за да ядоса Ноъл. След пет шота „Черна смърт“, местния шнапс, Ариа се озова в алеята зад заведението, а устните на Олаф бяха притиснати към нейните. След още няколко часа последва и… това.

Пищенето на алармата се засили. Олаф се опита да повдигне още малко прозореца, но той заседна.

Ариа се вцепени. Ако сега му помогнеше, тя наистина се превръщаше в съучастничка на крадец.

— Не мога.

Олаф завъртя очи и направи нов опит. Прозорецът не помръдваше. Той пусна картината на земята.

— Ще изляза през вратата! — извика той. — Чакай ме, чу ли?

После изчезна. Ариа надникна през стъклото, но видя само тъмнина. След това чу стържещи звуци зад гърба си. Излезе на пръсти иззад храстите и надникна зад ъгъла на къщата. Три полицейски коли заораха в чакъла на двора, бурканите на покривите им примигваха и осветяваха в синьо елегантните каменни стени на къщата. После набиха спирачки и от тях изскочиха шестима полицаи с извадени пистолети.

Ариа хукна към гъстата гора. Тя дори не знаеше, че исландските полицаи носят пистолети.

Ченгетата се приближиха до входната врата и извикаха нещо на исландски, за което Ариа можеше само да предполага, че означава „Излез с вдигнати ръце!“. Тя погледна към тежката, поизкривена задна врата, през която предположи, че ще излезе Олаф. Тя не се отваряше. Сигурно имаше някаква сложна ключалка, с която той не успяваше да се справи. Беше ли попаднал в капан? Щяха ли да го намерят полицаите? Трябваше ли да го изчака? Или по-добре да бяга?

Тя извади клетъчния си телефон с международна карта, който си беше купила преди пътуването, и погледна екрана му. Имаше нужда от съвет… но не можеше да се обади на Ноъл. С треперещи пръсти тя набра друг номер.

 

 

Хана Мерин изплува от дълбините на сънищата си и примигна в мрака. Намираше се в продълговата, тясна стая. Над главата й висеше картина на късокрак кон. Леглото в другия край на стаята, в което би трябвало да спят най-добрата й приятелка Ариа Монтгомъри и гаджето й Ноъл Кан, беше празно. Хана погледна през прозореца към пътния знак отвън. Надписът като че ли беше на английски, но буквите бяха подредени много шантаво.

Вярно. Тя се намираше в Исландия. На почивка.

То пък една почивка. Какво намираше Ариа в тази страна? През цялото време беше светло. Баните миришеха на развалени яйца. Храната не струваше и исландските момичета бяха твърде екзотични и красиви. И сега, докато Хана лежеше в леглото си, я изпълни зловещо предчувствие. Сякаш някой някъде беше умрял, може би.

Телефонът й иззвъня и тя подскочи. Погледна към екрана. Не разпозна номера, но въпреки това нещо я накара да отговори.

— Ало? — прошепна Хана, стиснала телефона с двете си ръце.

— Хана? — разнесе се от другата страна гласът на Ариа. В далечината се чуваха сирени.

Лежащият до Хана Майк се размърда. Тя се измъкна от леглото и излезе на пръсти в коридора.

— Къде се намираш?

— Загазих. — Звукът на сирените стана по-силен. — Трябва да ми помогнеш.

— Ранена ли си? — попита Хана.

Брадичката на Ариа потрепери. Събралите се пред къщата полицаи се опитваха да разбият вратата.

— Не съм ранена. Може да се каже, че проникнах незаконно в една къща и откраднах една картина.

— Какво си направила?! — изписка Хана и гласът й отекна в празния коридор.

— Дойдох тук с онова момче от по-рано. Той спомена, че в една къща в края на града се намира безценната картина на Ван Гог „Звездна нощ“. Била е открадната от някакво еврейско гето в Париж, като че ли, по време на Втората световна война и крадецът никога не я върнал.

— Чакай малко, ти си с Олаф? — Хана затвори здраво очи, припомняйки си смущаващата си среща с Ариа и някакъв брадат тип, които се натискаха в задната уличка. Той изглеждаше абсолютно безобиден, но Ариа вече си имаше приятел.

— Точно така. — Ченгетата отвориха вратата. И шестимата връхлетяха в къщата като щурмоваци. Ариа стисна здраво телефона си. — И двамата влязохме вътре, за да намерим картината. Не вярвах, че ще… но тя си беше там. След това всичките аларми се включиха… Аз излязох. Сега ченгетата са вътре. Те имат пистолети, Хана. Олаф все още е в къщата. Искам да дойдеш и да ни измъкнеш през някоя от задните улички — ние ще минем напряко през гората и ще те намерим. Просто няма как да си тръгнем с джипа на Олаф при всичките тези ченгета наоколо.

— Те виждат ли те в този момент?

— Не, намирам се зад къщата, в гората.

— Боже, Ариа, защо изобщо си останала там? — извика Хана. — Бягай!

Ариа погледна към задната врата.

— Но Олаф е все още вътре.

— Ариа, какво ти пука? — изписка Хана. — Та ти едва го познаваш! Махай се оттам, веднага! Аз ще дойда с мотопеда. Кажи ми името на улицата, на която ще излезеш, след като минеш през гората, чу ли?

Последва продължителна пауза. Ариа гледаше като хипнотизирана примигващите полицейски светлини. Тя прецени големината на гората зад имението. След това отново погледна към къщата. Все още нямаше следа от Олаф. И Хана беше права. Тя не го познаваше.

— Добре — рече най-накрая Ариа с разтреперан глас. — Тръгвам.

Тя прекъсна връзката и хукна през гората с разтуптяно сърце. Спъна се в един голям пън, счупи тока на обувката си и лошо си ожули коляното. Прецапа през едно плитко поточе и измокри до половината роклята си. Когато стигна до пътя, вече беше измръзнала до кости и кървеше. Обади се на Хана, каза й на коя улица се намира и се свлече на тротоара, за да я чака. Все още чуваше воя на сирените в далечината. Бяха ли намерили вече Олаф? Беше ли им казал той, че е била с него? Ами ако сега я търсеха?

Тогава забеляза Хана с мотопеда в края на улицата и едва не избухна в радостни сълзи. Двете се прибраха мълчаливо, защото бръмченето на двигателя и воят на вятъра бяха твърде силни, за да може Хана да задава някакви въпроси.

Когато се върнаха в пансиона, те отвориха вратата колкото се може по-тихо. Хана светна лампата в мъничката кухня и погледна ококорено Ариа.

— О, Боже — прошепна тя. — Трябва да те почистим.

Хана избута Ариа в общата баня, изми коленете й и почисти косата й от клечките. През цялото време от очите на Ариа се стичаха сълзи.

— Съжалявам — не спираше да повтаря тя. — Не знам какво ми щукна в главата.

— Сигурна ли си, че полицаите не са те видели? — попита мрачно Хана, увивайки я с голямата кърпа.

Ариа потърка челото си.

— Не мисля. Но не знам какво се е случило с Олаф.

Хана затвори очи.

— Моли се да не им каже, че си била с него. Защото не знам дали ще мога да ти помогна с това, Ариа.

— Той не ми знае фамилията — каза Ариа, остави кърпата върху радиатора и отново излезе в коридора. — Може би всичко ще бъде наред. Но каквото и да правиш, моля те, не казвай…

Когато погледна през рамото на приятелката си, гласът й секна. Ноъл стоеше до задната врата, в подножието на стълбите, облечен със суичър и дънки, макар че те не бяха същите, които бе носил по-рано същата вечер. Челото му беше мокро от пот, както ставаше винаги, когато беше пил, но на лицето му изписано многозначително изражение, което накара стомаха на Ариа да се свие. Какво ли беше чул?

— Ето те и теб. — Ноъл се изкачи по стълбите и потупа Ариа по мократа глава. — Душ ли си взе?

— Ами, да. — Ариа кръстоса краката си, за да прикрие раната на коляното. — Ти къде беше?

Ноъл махна с ръка.

— Изпуших един джойнт.

Ариа се накани да подхвърли един саркастичен коментар, но се въздържа — коя беше тя, че да го съди? Вместо това го хвана за ръката.

— Хайде, да си лягаме.

Когато се пъхнаха под завивките, тя продължи да лежи с отворени очи. Ноъл се размърда до нея, допрял голите си крака до нейните.

— Къде беше, всъщност? — В гласа му се долавяше горчивина. — В бара с Гейлоф?

Ариа се извърна настрани; от порите на тялото й струеше вина, точно както от Ноъловите струеше шнапс. Тя настръхна, предчувствайки скандала. Но след това Ноъл я прегърна и я придърпа към себе си.

— Да се помирим. Това пътуване беше много странно. Аз се държах странно. И съжалявам за това.

Очите на Ариа се напълниха със сълзи. Тя имаше нужда да чуе точно това… но той беше закъснял с около пет часа. Момичето прегърна Ноъл и го притисна силно към себе си.

— И аз съжалявам. — Никога през живота си не беше говорила толкова искрено.

— Няма за какво да съжаляваш — отвърна сънено Ноъл. — Обичам те, А…

Останалото промърмори във възглавницата си, потъвайки в сън. За части от секундата на Ариа й се стори, че той промърмори още нещо. Нещо странно. Но пък Ноъл беше пиян. Дори да беше казал онова, което й се стори, че беше чула, той със сигурност не го мислеше наистина. И тя нямаше никакво намерение да повдига въпроса на следващия ден.

Не искаше никога повече да споменава тази нощ.

 

 

На следващата сутрин Хана, Ариа, Ноъл и Майк напуснаха пансиона и отпътуваха към летището. Преминаха през митническата проверка и се запасиха със снаксове и списания за дългия полет към дома. Дори Ариа да изглеждаше паникьосана, Ноъл изобщо не го направи на въпрос. Когато той се оплака от това, че на калпавото летище нямат „Макдоналдс“, тя не му се сопна. Когато Хана и Ариа мълчаха дори повече от обичайното, нито Майк, нито Ноъл го забелязаха. „Просто съм уморена — смятаха да отговарят двете, ако някой ги попиташе нещо. — Пътуването беше продължително. Липсва ми леглото“.

Самолетът имаше сателитна телевизия и след като се качиха на борда, Ариа превключи на СНН Интернешънъл. И внезапно на екрана се появи снимка от имението. Къщата беше още по-разнебитена и порутена, отколкото си я спомняше. „Нахлуване в имението Бренън“, пишеше в долната част на екрана.

Видеоматериалът показа близък план на сенчестите, обрасли в паяжини стаи. След това се появи размазана снимка на „Звездна нощ“… и полицейски скеч на Олаф.

— Това е крадецът, който се е измъкнал заедно с картината, както ни го описа очевидецът, живеещ малко по-нататък по пътя — заяви репортерката. — В момента властите го преследват.

Ариа зяпна изненадано. Олаф е успял да се измъкне?

Хана гледаше ужасено екрана на телевизора. Ситуацията се беше променила. Беше откраднато ценно произведение на изкуството и Ариа беше помогнала за кражбата му. Хана си спомни за случаите на кражба на картини, върху които беше работил баща й, докато все още практикуваше право: дори хората, които знаеха за престъплението, бяха виновни. Сега тя беше такъв човек.

Ариа я докосна по ръката, досещайки се за мислите й.

— Олаф е умен, Хан. Няма да позволи да го хванат… което означава, че никога няма да каже, че съм била с него. Полицията никога няма да успее да ме свърже с престъплението. И никой никога няма да разбере, че ти знаеш. Просто не казвай на никого, чу ли? Дори на Емили и Спенсър.

Хана се извърна и впери поглед в пътечката между седалките, опитвайки се да се успокои. Може би Ариа беше права. Може би този тип Олаф, който и да беше той, щеше да се измъкне от полицията. Само така тайната на Ариа щеше да бъде опазена. И само така Хана щеше да бъде в безопасност.

За щастие те останаха в безопасност почти цяла година. От време на време историята се появяваше в новините, но нямаше много нови подробности и репортерите никога не споменаха, че е имало съучастник. Веднъж Хана гледаше репортажа заедно със Спенсър и Емили, и тайната бълбукаше като гореща лава в гърдите й. Но тя не каза нищо. Не искаше да предаде доверието на Ариа. Ариа също не смееше да им каже нищо — колкото по-малко знаеха момичетата, толкова по-добре.

След известно време случилото се спря да притеснява Ариа. Олаф беше изчезнал и беше взел картината със себе си. Нещата между нея и Ноъл се оправиха и пътуването до Исландия остана просто един далечен спомен. Тя беше в безопасност. Никой не знаеше.

Де да беше така. Някой знаеше — и той пазеше тайната дълбоко в себе си, докато не настъпеше подходящият момент. И сега, в края на последната учебна година на момичетата, същият този човек беше решил да го разкрие публично.

Това беше третият — най-страховит — А.