Сюзън Елизабет Филипс
Бебето е мое (9)

7

Докато се спускаха по планинския склон, Джейн видя от дясната страна на пътя старо автокино. Екранът все още си стоеше, макар да беше повреден, а дълбок коловоз водеше до будка за билети, която някога трябва да е била боядисана в жълто, а сега бе избеляла до цвета на горчица. Над обраслия вход имаше огромен знак с форма на звезда, върху който с белещи се жълти и лилави букви, обградени с изпочупени крушки, пишеше „Гордостта на Каролина“.

Джейн вече не бе в състояние да понася плътното мълчание, настанило се между тях.

— От години не съм виждала автокино. Идвал ли си тук?

За нейна изненада, той й отговори:

— Всички ученици от гимназията идваха тук през лятото. Паркирахме най-отзад, пиехме бира и се натискахме.

— Обзалагам се, че е било забавно.

Не си даде сметка колко изпълнени с копнеж прозвучаха думите й, докато Кал не я изгледа с любопитство.

— Никога ли не си правила нещо такова?

— На шестнайсет години вече бях в колежа. Прекарвах вечерите си в библиотеката.

— Никакви гаджета?

— Кой би могъл да ме покани на среща? За съучениците си бях прекалено малка, а неколцината познати момчета на моята възраст ме смятаха за някакъв урод.

Твърде късно се усети, че току-що му бе предоставила златна възможност за поредната словесна атака, но той не предприе нищо по въпроса. Вместо това отново насочи вниманието си към пътя пред тях, сякаш съжаляваше, че бяха провели дори този кратък разговор. Джейн се загледа в изсечените черти на профила му, които го правеха да изглежда суров като планините наоколо.

Когато отново заговориха, вече наближаваха предградията на Салвейшън.

— Винаги, когато идвам тук, оставам у родителите си, но тъй като тази година тях ги няма, купих къща.

— О?

Джейн зачака още подробности, но той не каза нищо повече.

Градчето се оказа малко и компактно, сгушено в тясна долина. В живописния му център имаше най-различни магазини, включително и очарователен селски ресторант, магазин, в който се продаваха плетени ратанови мебели и типичното розово-синьо кафене на „Петикоут Джънкшън Кафе“, приличащо на вагон. Минаха покрай бакалия от веригата „Ингълс“, пресякоха един мост, а после Кал пое по друг лъкатушещ път, който се изкачваше нагоре. Най-сетне стигна до една алея, насипана с пресен чакъл, и спря.

Джейн се взираше в двукрилата порта от ковано желязо, която се издигаше пред тях. В средата на всяко от крилата имаше чифт сплетени за молитва ръце. Тя преглътна мъчително, потискайки с усилие един стон.

— Моля те, кажи ми, че това място не е твое.

— Дом, скъп дом.

Той слезе от колата, извади един ключ от джоба си и зачовърка в контролната кутия, закрепена на каменната колона вляво. След броени секунди портата с молещите се ръце се отвори.

Той се върна в колата, включи на скорост и подкара напред.

— Портата се задейства електронно. Агентката от недвижими имоти е оставила инструкциите вътре.

— Какво е това място? — немощно попита Джейн.

— Новият ми дом. Както и единственият имот в Салвейшън, който може да ни даде необходимото усамотение, за да успеем да скрием малката си гадна тайна от света.

Той зави и Джейн за първи път зърна къщата.

— Прилича на имението „Тара“ от „Отнесени от вихъра“, само че на стероиди.

Чакълената алея отвеждаше до паркинг за коли, който се извиваше като полумесец пред бяла, плантаторска къща в колониален стил. Шест масивни колони се издигаха отпред, заедно с балкон със сложно изработена златна решетка. Над двукрилата входна врата имаше ветрилообразен прозорец от пъстроцветно стъкло, а три мраморни стъпала отвеждаха до верандата.

— Дуейн обичаше да прави нещата със замах — отбеляза Кал.

— Това е неговата къща? — Естествено, че беше точно тя. Разбра го в мига, в който зърна сключените за молитва ръце. — Не мога да повярвам, че си купил къщата на един мошеник телеевангелист.

— Той е мъртъв, а аз се нуждая от място, далеч от любопитните погледи. — Паркира и изви врат, за да плъзне поглед по пищно украсената фасада. — Брокерката от агенцията за недвижими имоти ме увери, че ще ми хареса.

— Да не искаш да кажеш, че сега я виждаш за първи път?

— Двамата с Дуейн не бяхме близки, така че никога не съм му гостувал.

— Купил си къща, без да я видиш?

После обаче си спомни за колата, в която се намираше, и си каза, че няма защо да се учудва.

Той слезе, без да й отговори, и се зае да сваля багажа им.

Джейн го последва и се наведе да вдигне един от куфарите, ала Кал я бутна настрани.

— Пречиш ми. Влизай вътре. Отключено е.

При тази „любезна“ покана, тя изкачи мраморните стъпала и отвори входната врата. Прекрачи прага и само един поглед й беше достатъчен, за да разбере, че вътрешността на къщата е по-ужасна и от фасадата й. В средата на откритото фоайе имаше величествен фонтан с мраморна статуя на древногръцка девойка, изливаща вода от амфора, която бе закрепена на рамото й. Фонтанът работеше — несъмнено благодарение на агентката, която беше пробутала това чудовищно място на Кал — и многоцветните светлини, скрити под водата, му придаваха вид на нещо, сякаш извадено от Лас Вегас. Над фоайето, като обърната наопаки сватбена торта, висеше огромен кристален полилей, изработен от стотици призми и висулки, придържани от златни гирлянди и филиграни.

Тръгна надясно и се озова в дневна, обзаведена с мебели, имитиращи френско рококо, пищно поръбени завеси и камина от италиански мрамор, украсена с лудуващи купидончета. Навярно най-селяшката вещ в стаята беше малката масичка. Кръглият й стъклен плот беше поддържан от колона, представляваща коленичил негър, с алено златна препаска около кръста.

Джейн отиде в трапезарията, където два кристални полилея висяха над маса, на която можеха да седнат поне двайсет души. Ала най-потискащ от стаите на този етаж бе кабинетът, в който имаше готически сводове, плътни завеси от маслиненозелено кадифе и масивни тъмни мебели, включително и внушително писалище и стол, който изглеждаше така, сякаш спокойно можеше да е принадлежал на крал Хенри VIII.

Джейн се върна във фоайето тъкмо когато Кал внасяше стиковете си за голф. Докато той ги подпираше на фонтана, тя вдигна поглед към втория етаж, опасан от балкон, по-пищно украсен дори от онзи, който видя отвън.

— Боя се да отида да разгледам горния етаж.

Той се изправи и я изгледа студено.

— Не ти ли харесва? Как само ме заболя! Селяндури като мен цял живот си мечтаят един ден да притежават подобно красиво място.

Потискайки с усилие потръпването си, Джейн се обърна и се качи на втория етаж, където не бе особено изненадана да открие още гирлянди, пискюли, кадифе и позлата. Отвори вратата в единия край и се озова в основната спалня, която се оказа същински кошмар в червено, черно и златно. И тук имаше кристален полилей, както и огромно легло върху подиум, над което бе надвиснал балдахин от червен брокат украсен със златно-черни пискюли. Нещо привлече вниманието й и когато се приближи, забеляза, че под балдахина има огромно огледало. Тя отстъпи бързо назад и осъзна, че Кал бе влязъл след нея.

Той отиде до леглото и надникна под балдахина, за да види какво я беше заинтригувало.

— Я виж ти! Винаги съм искал такова. Тази къща е още по-страхотна, отколкото си мислех.

— Ужасна е. Истински паметник на алчността.

— Мен пък хич не ме притеснява. Не аз съм този, който ошушка богобоязливите.

Ограничеността му я влудяваше.

— Само си помисли за всички онези хора, които са му изпращали пари, с мъка отделени от бюджета им за храна и от социалните им помощи. Чудя се колко ли деца са останали недохранени заради това огледало.

— Поне две дузини.

Тя го стрелна с поглед, за да провери дали се шегува, но той бе отишъл да разгледа пищно украсения махагонов шкаф, в който имаше електронно оборудване.

— Не мога да повярвам колко си коравосърдечен.

Всъщност, изобщо не знаеше защо се опитва да накара някой толкова себичен и интелектуално ограничен да надскочи възможностите си.

— По-добре не казвай това пред кредиторите на Дуейн. Доста от тях най-сетне ще си получат парите, защото аз купих това място. — Кал издърпа едно чекмедже. — Определено си е падал по порното. Тук трябва да има няколко дузини филми.

— Страхотно.

— Гледала ли си „Парти без бельо“?

— Това беше! — Джейн отиде до шкафа, бръкна в чекмеджето и грабна колкото касети можа. Купчината беше толкова голяма, че трябваше да я подпре с брадичка и се отправи към вратата в търсене на кошче за боклук. — От днес нататък в тази къща няма да има нищо, забранено за деца.

— Точно така! — извика той подире й. — За теб сексът служи единствено за забременяване.

Сякаш я изритаха в стомаха. Спря на най-горното стъпало и се обърна към него.

Той я гледаше яростно с пронизващите си очи, сложил ръце на хълбоците си и вирнал брадичка, и Джейн изобщо не би се учудила, ако й предложеше да излязат навън и да решат въпроса с юмруци. За пореден път си даде сметка колко е безсилна да се оправя с този мъж. Със сигурност трябваше да има по-добър начин от заяждането.

— Така ли искаш да прекараме следващите три месеца? — тихо попита тя. — Като непрекъснато се нападаме един друг?

— Защо не?

— И двамата ще бъдем нещастни. Моля те! Нека сключим примирие.

— Искаш мир?

— Да. Нека престанем с обидите и заяжданията и опитаме да се разбираме.

— Забрави, професоре. — Той я изгледа продължително, а после се приближи, бавно и заплашително. — Ти си тази, която постави началото на малката ни мръсна война и сега ще си носиш последствията.

Мина покрай нея и пое надолу по стълбите.

Джейн остана на мястото си, с пулсиращи слепоочия, докато той излизаше навън. Миг по-късно чу как джипът потегли. Ужасно потисната, тя се завлече в кухнята и изхвърли видеокасетите в кофата за боклук.

Неизменният за семейство Сноупс кристален полилей висеше над шкафове и уреди, издържани в черен гранит, от който мястото приличаше на крипта. Ефектът се подсилваше допълнително от черния мраморен под. Кътчето, отделено за закуска, имаше очарователен еркерен прозорец, от който се разкриваше прекрасен изглед. За съжаление, красивата гледка се конфронтираше с вградена пейка, тапицирана с кървавочервено кадифе, и тапети с десен от металически червени рози, разлистили се толкова широко, сякаш всеки миг щяха да увехнат. Цялото място бе като декорирано от Дракула, но поне изгледът беше приятен и Джейн реши да се настани тук, докато се посъвземе и събере сили.

През следващите няколко часа прибра хранителните продукти, които им бяха доставили, проведе телефонни разговори, за да уреди разни недовършени неща в Чикаго, написа набързо съобщение на Каролайн и мисли сериозно. С наближаването на вечерта тишината в къщата стана плътна и потискаща. Тъй като за последен път беше яла съвсем рано сутринта, се зае да си приготви нещичко за хапване от слабо заредения килер.

Стоките, които им бяха доставили, включваха многобройни кутии със зърнена закуска „Лъки Чармс“, шоколадови кексчета, пълни с крем, бял хляб и пушена наденица. Това беше или идеята на някой селяндур за изискана кухня, или мечтаната диета на деветгодишно дете, но и в двата случая изобщо не беше по вкуса й. Тя предпочиташе храната си прясна и възможно най-близо до естественото й състояние. Спирайки се на печен сандвич със сирене, направен от подобен на стиропор хляб и гумени парчета от изкуствено сирене, тя се настани на червената пейка, за да хапне.

Докато приключи, събитията от деня най-сетне си казаха думата и искаше единствено да се пъхне в леглото, за да се наспи, ала куфарите й не бяха във фоайето. Кал явно ги бе прибрал, докато тя разглеждаше къщата. За миг си припомни ужасната спалня и се зачуди дали не се очаква да я дели с него, но начаса прогони тази мисъл. Той избягваше и най-беглия физически контакт с нея, затова нямаше защо да се бои, че би могъл да прояви сексуална агресия.

Тази мисъл трябваше да я успокои, но не го стори. У него имаше нещо толкова неудържимо мъжко, че тя неволно се чувстваше застрашена. Можеше само да се надява, че превъзхождащият й интелект ще надделее над физическата му сила.

Цветните светлини на шадравана във фоайето хвърляха гротескни сенки по стените, докато Джейн се качваше по стълбите, за да си хареса място за сън. Потръпна и се отправи към вратата в дъното на коридора. Избра я единствено, защото беше най-отдалечената стая от главната спалня.

Пред погледа й се разкри очарователна детска стая, която я изненада. Бе украсена простичко с бяло-сини тапети и в нея имаше удобен люлеещ се стол, бял емайлиран скрин и детско кошче в същия цвят. Над него висеше бродирана молитва, поставена в обикновена рамка, и Джейн си даде сметка, че това е единственият религиозен предмет, който бе видяла в къщата. Някой бе проектирал тази стая за малко момченце с любов и тя не мислеше, че е бил Дуейн Сноупс.

Отпусна се в дървения люлеещ се стол до един прозорец с дръпнати настрани завеси и се замисли за собственото си дете. Как би могло да порасне силно и щастливо, когато двамата му родители непрекъснато воюват? Спомни си обещанието, което бе дала на Ани Глайд — да поставя добруването на Кал пред своето — и се зачуди как беше допуснала старицата да я накара да се съгласи на нещо толкова невъзможно. А най-голямата ирония бе, че в замяна той не обеща абсолютно нищо.

Защо не беше проявила по-голяма хитрост и не избегна искането на баба му така, както го бе сторил Бонър? Все пак, с оглед на изречените брачни клетви, какво беше един нарушен обет в повече?

Джейн отпусна глава на облегалката на стола и се опита да измисли начин да постигне мир с него. Трябваше да го стори не заради обещанието, което даде на Ани, а защото така щеше да бъде най-добре за бебето.

 

 

Малко след полунощ Кал се затвори в кабинета, за да се обади на Брайън Делгадо. Докато чакаше адвоката си да вдигне телефона, погледът му обхождаше с отвращение готическото обзавеждане на стаята, включително и главите на убит дивеч, окачени по стените. Самият той предпочиташе бруталния спорт, който практикуваше, да го изправя срещу здрави мъже, а не срещу животни и реши да се отърве от ловните трофеи възможно най-скоро.

Когато Брайън вдигна, футболистът изобщо не беше в настроение за празни приказки, затова пристъпи направо към въпроса.

— Какво откри?

— Все още нищо. Доктор Дарлингтън явно няма никакви срамни тайни… Прав беше за това… Може би защото личният й живот е почти несъществуващ.

— Какво прави в свободното си време?

— Работи. Това очевидно е животът й.

— Някакви петна в професионалната й история?

— Проблеми с шефа й в лабораториите „Прийз“, но приличат повече на професионална завист от негова страна. Висшите ешелони на физиката на елементарните частици очевидно все още са запазени предимно за мъже, особено сред по-старите учени.

Бонър се намръщи.

— Надявах се досега вече да разполагаш с нещо.

— Кал, знам, че искаш да го свърша „за вчера“, но ще ми отнеме известно време, освен ако не желаеш да привлечем излишно внимание.

Куотърбекът прокара пръсти през косата си.

— Имаш право. Работи бавно, ако трябва, но го направи. Упълномощавам те да действаш, както си прецениш. Но не оставяй това на заден план.

— Разбрано.

Поговориха още няколко минути, обсъждайки условията, които му предлагаха, за да поднови договора си с една верига за бързо хранене, както и офертата за реклама на един производител на спортни дрехи. Кал тъкмо се канеше да затвори, когато му хрумна нещо.

— Утре изпрати някой от хората си да купи най-различни комикси. За войници, екшън герои… нека да вземат и няколко за Бъгс Бъни. Ще ми трябват четири или пет дузини.

— Комикси?

— Аха.

Брайън не попита нищо друго, макар Кал да знаеше, че би искал. Приключи разговора и се отправи към горния етаж в търсене на жената, която така подло бе променила живота му.

Не изпитваше и капчица угризение, задето искаше да си отмъсти. Футболът му бе дал доста уроци по оцеляване и един от тях бе, че ако някой ти нанесе нечестен удар, трябва да му го върнеш двойно. Не го ли сториш, ще си платиш за това в бъдеще, а той нямаше да го допусне. Не възнамеряваше да прекара остатъка от живота си като наднича през рамо, мъчейки се да разбере какво ли ще му погоди този път. Тя трябваше да разбере точно с кого се беше забъркала и какви щяха да бъдат последиците, ако някога отново опиташе да го измами.

Откри я в детската стая, свита на кълбо в един люлеещ се стол, с очила в скута. В съня си изглеждаше уязвима, но той знаеше, че това е привидно. От самото начало Джейн беше коравосърдечна и пресметлива в опитите си да получи желаното и докато го правеше, бе променила живота му по начин, за който Кал никога нямаше да й прости. И то не само неговия, но и този на едно невинно дете.

Открай време харесваше малките. Вече повече от десет години работеше с деца в неравностойно положение, макар да правеше всичко по силите си да крие тази информация от пресата, защото не изгаряше от желание да го изкарат Свети Кал или нещо подобно. Очакваше, когато най-сетне се ожени, да си остане обвързан. Израсна в стабилно семейство и му беше гадно да гледа как приятелите му и бившите им съпруги си прехвърлят децата напред-назад. Бе се зарекъл никога да не го причини на собственото си дете, ала ето че доктор Джейн Дарлингтън му бе отнела този избор.

Влезе в стаята и загледа как един лунен лъч посребрява косата й. Върху бузата й бе паднал самотен, нежно извит кичур. Беше си свалила сакото, а копринената й блуза бе прилепнала към гърдите й, така че можеше да ги види как се надигат и спускат лекичко.

Насън изглеждаше по-млада от авторитетната преподавателка по физика, която бе обяснявала на студентите си за изотопите на лития. Тогава му се бе сторила някак съсухрена, сякаш толкова отдавна се бе затворила в себе си, че всичките й сокове бяха пресъхнали, ала заспала и окъпана в лунна светлина, тя беше различна… свежа, обновена, разцъфнала… и той усети как в него се пробуди желание.

Физическата му реакция не му харесваше. Първите два пъти, когато беше с нея, нямаше представа каква е в действителност. Сега вече знаеше, но тялото му сякаш не бе получило съобщението.

Реши, че е време за следващата сцена в тяхната грозна мелодрама и настъпи предната част на стола с върха на обувката си. Столът се наклони и тя се сепна.

— Време е за лягане, Роузбъд.

Зелените й очи се отвориха широко и начаса потъмняха предпазливо.

— Аз… май съм заспала.

— Денят беше дълъг.

— Търсех спалня. — Джейн си сложи очилата и прокара ръце през косата, нападала върху лицето й. Кал видя как между пръстите й се процедиха сребристоруси кичури.

— Можеш да се настаниш в стаята на вдовицата Сноупс. Ела.

Не изгаряше от желание да го последва, но още по-малко й се искаше да подхванат нова караница. Допускаше сериозна грешка като го оставяше да види чувствата й по този начин — така играта ставаше прекалено лесна. Съпругът й я поведе надолу по коридора и когато наближиха главната спалня, нервниченето й се усили, от което Кал се изпълни с мрачно задоволство. Как ли щеше да реагира, ако я докоснеше? Досега бе избягвал да го прави, тъй като си нямаше доверие, че ще успее да запази контрол. Никога не беше удрял жена, дори не си беше представял, че може да го стори, но желанието да я нарани беше твърде първично. Докато я гледаше толкова неспокойна, реши, че трябва да я изпита.

Стигнаха вратата точно преди неговата и когато посегна към бравата, нарочно остави ръката си да докосне нейната.

Джейн подскочи и се обърна към него. Очите му бяха пълни с насмешка и тя осъзна, че му е ясно колко много я изнервя близостта му. Тази вечер у него имаше нещо опасно. Нямаше представа какво се върти в главата му, знаеше единствено, че са сами в тази голяма, грозна къща и че се чувства напълно беззащитна.

Той отвори вратата.

— Спалните ни са свързани, досущ като в онези старовремски къщи. Предполагам, че Дуейн и жена му не са се разбирали особено добре.

— Не искам свързани спални. Ще легна в някоя от стаите в другия край на коридора.

— Ще спиш, където ти кажа.

Тревожни тръпки запълзяха по гърба й, но тя вдигна глава и срещна погледа му.

— Не се опитвай да ме сплашиш.

— Не правя нищо подобно. Онези, които го вършат, обикновено не могат да изпълнят заканите си. Аз мога.

В лениво провлачените му думи се долавяха опасни нотки и стомахът на Джейн се сви.

— Какво искаш от мен?

Погледът му се плъзна по нея, задържа се върху ямката на шията й и върху гърдите й, спусна се надолу към хълбоците, а после се върна на очите й.

— Заради теб изгубих душевното си спокойствие и цял куп пари. Мен ако питаш, това означава, че си ми длъжница, и то как. Може би просто искам да си ми подръка, когато реша, че е време да ми платиш.

Сексуалната заплаха не можеше да бъде сбъркана и Джейн би трябвало да бъде бясна… както и уплашена… но вместо това, през тялото й премина странна тръпка, сякаш нервните й окончания бяха получили токов удар. Тази реакция й се стори толкова смущаваща, че понечи да се отдръпне от него, при което се блъсна в касата на вратата.

Той вдигна ръка и я сложи върху рамката на вратата, точно до главата й. Кракът му се докосна до нейния и тя усети как всичките й сетива се напрегнаха. Видя вдлъбнатините под скулите му и черния ореол, който обрамчваше ирисите на бледосивите му очи. Долови далечния аромат на прах за пране, носещ се от пуловера му, и още нещо, което не би трябвало да притежава мирис, ала имаше — миризмата на опасност.

Гласът му бе снижен до дрезгав шепот.

— Първият път, когато те съблека гола, Роузбъд, ще бъде посред бял ден, защото не искам да пропусна абсолютно нищо.

Дланите й овлажняха и вътре в нея се надигна нещо ужасяващо необуздано. Обзе я самоубийственото желание да свали копринената блуза през главата си, да разкопчае панталона си, да се съблече чисто гола за него, тук, насред коридора в къщата на онзи грешник. Искаше да отвърне на воинското му предизвикателство със свое собствено, така древно и могъщо, като това на първата жена.

Той се раздвижи. Почти незабележимо. Едва доловимо преместване на тежестта на тялото му, но то бе достатъчно, за да сложи ред в хаоса на мислите й. Тя беше физичка на средна възраст, чийто единствен любовник бе носил чорапи в леглото. Какъв противник би могла да бъде на този обигран сексуален воин, който сякаш бе избрал секса за оръжие, с което да я подчини?

Дълбоко разтърсена и също толкова твърдо решена да не му позволи да се възползва от слабостта й, Джейн вдигна очи и срещна погледа му.

— Постъпи, както смяташ, че е редно, Кал. Аз ще сторя същото.

Дали си въобразяваше, или за миг по лицето му наистина пробяга изненада? Без да е сигурна, влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

 

 

На другата сутрин се събуди от лъчите на слънцето, струящи през прозорците. Надигна се върху възглавниците и с възхищение огледа спалнята на вдовицата Сноупс, боядисана в бледосиньо с тебеширенобели бордюри и меки виолетови акценти. Простичките мебели от черешово дърво и тъканите черги й придаваха същото уютно излъчване както в детската стая.

Джейн погледна неспокойно към вратата, водеща към главната баня, която свързваше стаята й с тази на съпруга й. Смътно си спомняше, че по-рано беше чула шум от пускане на душ и можеше единствено да се надява, че той вече бе излязъл от къщата. Предишната нощ бе сложила собствените си тоалетни принадлежности в една по-малка баня надолу по коридора.

Докато приключи с обличането и разопаковането на багажа си и слезе в кухнята, джипът вече го нямаше. Върху кухненския плот откри бележка от Кал с номера на бакалията, която правеше доставки по домовете, и инструкции да поръча каквото поиска. Изяде една препечена филийка, а после се обади на магазина, изреждайки цял списък с неща, по-приемливи за вкусовите й рецептори, отколкото шоколадови кексчета с крем.

Малко след пристигането на хранителните продукти се появи и друг доставчик — с компютърното й оборудване. Тя му каза да го отнесе в стаята й и прекара следващите няколко часа в подреждане на работно място върху една маса, която премести до прозореца, за да може да вижда планините, когато се сетеше да вдигне поглед от компютъра. Остатъкът от деня посвети на работа, която прекъсна, само колкото да се поразходи навън. Земите наоколо почти компенсираха вътрешността на къщата. Засенчени от заобикалящите ги планини, те бяха позанемарени, пък и беше твърде рано, за да има нещо разцъфнало, но на Джейн й харесваше усамотеното им и леко изоставено излъчване. Една пътека се изкачваше по склона на най-близката планина и тя тръгна по нея, но само след десет минути усети, че се задъхва от височината. Обърна се и пое обратно, заричайки се всеки ден да стига малко по-далеч от предишния, докато не се изкачи чак до клисурата на върха.

Когато дойде време да си ляга, все още не беше видяла Кал, а когато се събуди на другата сутрин, той отново беше излязъл. В късния следобед обаче го видя да влиза във фоайето, тъкмо когато тя слизаше от горния етаж.

Бонър й отправи познатия й презрителен поглед, сякаш бе видял отвратително насекомо да изпълзява изпод някой камък.

— Докато къщата е била на пазара, брокерката от агенцията за недвижими имоти е наела няколко жени да я почистват. Каза, че се справяли добре, така че реших да ги задържа. От утре ще идват два пъти седмично.

— Добре.

— Не говорят много английски, но явно си знаят работата. Гледай да не им се пречкаш.

Джейн кимна и си помисли дали да не го попита къде е бил до два сутринта, когато го беше чула да пуска водата в банята, която свързваше стаите им, но той вече бе с гръб към нея и излизаше. Докато вратата се затваряше зад гърба му, тя се зачуди дали не отива да се срещне с друга жена.

Тази мисъл я потисна. Въпреки че бракът им беше просто една фасада и не й дължеше вярност, искаше й се да го стори поне за следващите три месеца. Обзе я предчувствие за наближаваща катастрофа, усещане за надвиснали неприятности, от което я изпълни такова безпокойство, че тя побърза да се върне при компютъра и да потъне в работата си.

Дните й постепенно навлязоха в еднообразно русло, ала тревогата никога не я напускаше напълно. За да я държи настрана, Джейн работеше почти непрекъснато, макар че всеки ден успяваше да отдели време за разходка. Почти не виждаше Кал — нещо, което би трябвало да й донесе облекчение, но не бе така. Не и след като си даде сметка, че той на практика я беше превърнал в своя пленница. Тя нямаше кола, той никога не й бе предложил да й заеме своята, а единствените хора, които виждаше, бяха доставчиците и двете корейки, които идваха да чистят къщата. Като същински феодален лорд в замък с крепостен ров, Бомбардировача целенасочено я бе откъснал от града и жителите му. Джейн се зачуди какво ли смята да прави, когато семейството му се върне.

За разлика от някоя средновековна благородница, тя би могла да сложи край на пленничеството си, щом поиска. Едно позвъняване на някоя таксиметрова компания щеше да свърши работа, но тя нямаше особено желание да излиза. С изключение на сприхавата Ани Глайд, не познаваше никого тук и макар че би й било приятно да поразгледа местността, не можеше да устои на лукса да разполага с колкото си иска време, без никой да я прекъсва.

Никога досега не бе имала възможността да се посвети изцяло и само на науката. Нямаше часове със студенти, срещи на факултета, нито най-различни задачи — нищо, което да отвлича вниманието й от изследванията. Благодарение на компютъра, модема и телефона, бе свързана с всичко, от което се нуждаеше — от електронната библиотека в Лос Аламос до данните, пристигащи от важните експерименти, които се провеждаха в световните суперколайдери, струващи милиарди долари. Пък и работата й помагаше да държи тревожните мисли на разстояние.

Потъвайки в математиката на дуалността и прилагайки принципите на физиката, за да решава математически ребуси, губеше представа за времето. Използвайки интуитивна математика, размишляваше над сложни криви и огледална симетрия. Прилагаше квантовата теория на полето, за да брои дупки в четиримерното пространство и където и да отидеше, оставяше бележки за самата себе си — идеи, надраскани набързо върху обратната страна на купоните за пица, които пристигаха в пощата; формули, написани с молив в полето на сутрешния вестник. Един следобед влезе в банята и откри, че без да се усети, е използвала розовото си червило, за да нарисува върху огледалото над мивката подобната на поничка форма, която се опитваше да превърне в сфера. Тогава разбра, че е крайно време да излезе.

Грабна бялото си яке, изпразни джобовете му от бележките, които бе натъпкала там по време на предишните си разходки, и излезе през френските прозорци в задната част на къщата. Докато прекосяваше двора и отиваше към пътечката, по която всеки ден бе стигала малко по-високо в планината, мислите й се върнаха към спираловидните криви. Дали би било възможно…

Пронизителният писък на птица прекъсна разсъжденията й и я върна на земята. Какво й ставаше, та мислеше за квантова геометрия насред цялата тази красота? Ако не внимаваше, щеше да стане толкова странна, че никое дете не би искало тя да му е майка.

Докато се катереше нагоре, си заповяда да наблюдава света около себе си. Вдъхваше наситения мирис на борове и росни листа и усещаше, че слънцето грее с нова топлина. Короните на дърветата бяха покрити с нежна, подобна на дантела зеленина. Пролетта пристигаше и много скоро планинските склонове щяха да се изпъстрят с цветове.

Ала вместо цялата тази красота да повдигне духа й, си оставаше все така унила, а предчувствието за надвиснала заплаха, което от дни насам се бе загнездило в подсъзнанието й, се засили. Потънала в работата си, не бе имала време да мисли, но в тишината на влажната гора това вече не бе възможно.

Започна да се задъхва и когато достигна един каменист участък встрани от пътеката, където можеше да си почине, спря. Толкова бе уморена да живее с чувството за вина. Кал никога нямаше да й прости за онова, което бе сторила, но можеше само да се надява, че няма да си го изкарва на детето им.

Спомни си замаскираната сексуална заплаха от първата им нощ в къщата и си даде сметка, че няма никаква представа дали наистина би опитал да я насили. По тялото й пробяга тръпка и тя погледна към долината под себе си, където видя сградата с тъмния дървен покрив и мястото за паркиране с формата на полумесец. Пред очите й една кола сви по алеята с високата порта. Джипът на Кал. Дали се беше върнал, за да вземе друг комикс от колекцията си?

Те бяха разпилени из цялата къща: „Х-Мен“, „Отмъстителите“, „Подземието на ужаса“, дори „Бъгс Бъни“. Всеки път щом попаднеше на някой нов комикс, мислено изричаше молитва на благодарност, че поне едно нещо се бе наредило както трябва. Интелигентността на детето й клонеше към нормата. Несъмнено неговата ограниченост на ума щеше да компенсира нейната гениалност, за да не бъде различно детето й. Изразяваше признателността си, като се грижеше комиксите му да не бъдат разместени, дори от чистачките.

Ала това доволство не се простираше до затворничеството й. Колкото и изолацията да благоприятстваше работата й, прекрасно осъзнаваше, че като проявява търпение, му дава твърде много власт. Какво ли би станало, ако не се върнеше? Той знаеше, че тя ходи на разходки, но как ли би реагирал, ако не се прибере? Ако излезеше през портата, намереше телефон и вземеше такси до летището?

Мисълта да му създаде грижи повдигна едва забележимо духа й. Джейн се облегна на лакти, отметна глава назад и се наслаждава на слънцето, докато студът на скалистата тераса не се просмука през вълнените й панталони. Тогава стана и се загледа надолу към долината.

Къщата и собственикът й се намираха в ниското, а зад гърба й се възвишаваха планинските ридове. Тя започна да се катери.