Рик Риърдън
Домът на Хадес (45)

XLV. Пърси

Блатото липсваше на Пърси.

Никога не бе смятал, че е възможно да му липсва направеният от драконови кости креват на гигант в колиба насред бълбукащо мочурище, но в момента самата идея за него му звучеше като Елисейските поля.

С Анабет и Боб се препъваха в мрака, като минаваха ту през неравен каменист терен, ту през кални локви. Въздухът бе студен, а пътят им сякаш бе направен така, че Пърси постоянно да трябва да е нащрек. Дори извървяването на три метра го изтощаваше.

Беше се събудил в колибата на гиганта зареден с нови сили и с ясно съзнание. Бе нахранен с драконова пастърма и зареден с провизии. Сега обаче краката го боляха, както и всеки мускул на тялото му. Той си направи импровизирана туника от драконова кожа, която сложи над парцаливата си риза, но това не прогони студа.

Състредоточи се. Нищо не съществуваше, освен пътят и стоящата до него Анабет.

Всеки път, когато почувстваше желание да се предаде, да рухне и да умре (тоест на около десет минути), той се протягаше и я хващаше за ръката, колкото да си спомни, че в света има и хубави неща.

Тревожеше се за Анабет. След разговора си с Дамасин тя изглеждаше отчаяна. Мъчеше се да го скрие от Пърси, но той я забелязваше как скришом бърше сълзите от очите си. Тя мразеше плановете й да се провалят. Бе убедена, че помощта на Дамасин им е необходима. Гигантът обаче им бе отказал.

Пърси бе донякъде облекчен от това. Имаше съмнения дори в Боб. Не смяташе, че е добре да водят и гигант до Портите на Смъртта, колкото и добър готвач да е.

Чудеше се какво ли е станало след като напуснаха колибата му. Не бе чувал преследвачите си от часове, но усещаше омразата им… особено тази на Полибот. Гигантът бе там някъде и ги следваше, тласкаше ги все по-дълбоко в недрата на Тартара.

Пърси се опита да мисли за хубави неща, които да подобрят настроението му — за езерото в лагера на нечистокръвните, за първия път, когато бе целунал Анабет под водата. Опита да си се представи с нея в Нов Рим — на разходка из хълмовете, хванати за ръка. Но двата лагера изглеждаха далечни и неясни като сънища. Като че ли само Тартара бе истински, с всичките смърт, мрак, студ и болка, които го изпълваха. Останалото сякаш бе плод на въображението му.

Потръпна. Не. Това бе шепотът на Ямата, която се опитваше да му отнеме силите. Запита се как ли Нико е оцелял тук долу толкова дълго без да полудее. Явно бе много по-силен, отколкото Пърси предполагаше. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-трудно му бе да остане съсредоточен.

— Това място е по-лошо от река Кокит — промърмори той.

— Да — отговори бодро Боб, — много по-лошо! Това означава, че сме близо.

Близо до какво, запита се Пърси, но нямаше силите да попита. Забеляза, че Малък Боб отново се е скрил в униформата на големия, което потвърди впечатлението на Пърси, че котенцето е най-умният член на групата им.

Анабет преплете пръсти с неговите. Изглеждаше красива на светлината, излъчвана от бронзовия му меч.

— Заедно сме — напомни му тя. — Ще се справим.

Толкова искаше да я окуражи, а накрая тя бе окуражила него.

— Да — съгласи се той. — Нищо работа.

— Но следващия път — продължи тя — искам да ме отведеш на някое по-приятно място.

— Като в Париж — спомни си той.

Тя се усмихна. Преди няколко месеца, когато Пърси още не бе получил амнезия, двамата бяха вечеряли в Париж благодарение на Хермес^[1]. Стори му се като спомен от друг живот.

— Стига ми и Нов Рим — отвърна тя. — Стига да си до мен.

Анабет наистина бе страхотна, помисли си Пърси. За миг си спомни какво е да си щастлив. Имаше страхотно гадже. Двамата можеха да остареят заедно.

Тогава тъмнината се разпръсна като тежката въздишка на умиращ бог. Озоваха се насред празно пространство от прах и камъни. В центъра му, на около двайсет метра от тях, бе коленичила гротескната фигура на жена с парцаливи дрехи, кокалести крайници и зеленикава кожа. Главата й бе наведена и тя ридаеше тихо, а звукът от това накара Пърси да загуби всяка надежда.

Осъзна, че животът е безсмислен, че напразно се съпротивлява. Тази жена плачеше, сякаш жалеше за смъртта на целия свят.

— Стигнахме — обяви Боб. — Ахлида може да помогне.