Ричард Касъл
Убийствена жега (11)

Единадесет

На следващата сутрин Джеймисън Руук стана в пет часа, за да въведе отново ред в живота си. След като взе душ и се облече, смели кафе за чаша силно еспресо и понесе метла, лопата, кофа и комплект почистващи препарати към кабинета си, за да се изправи срещу бъркотията, сътворена от тексасеца преди два дни. Застанал на прага, той огледа бедствената зона, в която се бе превърнала удобната му писателска бърлога: пръснати по пода папки, изпразнени чекмеджета, късчета стъкло от натрошени снимки, съборени награди и поставени в рамки корици на списания, разкъсани кутии с материали от проучвания, изпразнени на пода, петно от собствената му кръв, шкафове, обърнати с краката нагоре, разхвърляни книги, изкривени лампиони, столът, който се беше превърнал в негов затвор. „Добре, де“, помисли си той. „Това последното всъщност не е кой знае каква промяна.“ Този жив спомен за начина, по който бяха нахлули в личното му пространство, го обезсърчи и обърка едновременно. Руук не знаеше откъде да започне, така че направи единствения логичен избор — остави метлата, лопатата и почистващите продукти в ъгъла и седна да потърси Петър Матич в Гугъл.

Докато печаташе името, се усмихна. Ако го изговореше бързо, звучеше като секс играчка. „По-добре да не се отклонявам в тази посока“, помисли си той. „Не и ако искам да сложа живота си в ред тази сутрин.“

За негова изненада изникнаха множество резултати. Известен финансист, учител, пожарникар от Клийвланд и така нататък. Гаджето на Ники от колежа обаче не излизаше. Появи се едва на втората страница — един-единствен линк, водещ към остаряла биография, взета от документален филм за дивите животни, който беше заснел в Тайланд — „Стари приятели, нови светове“. Откъсът не казваше кой знае какво.

„Студент по филмово изкуство и приключенец от село Каменско в Хърватин, преселил се в Съединените щати, Петър Матич получава субсидия, за да заснеме филм, който разкрива пред света множество новооткрити животински видове.“ Значи Петър беше от онези, които снимат двуглави змии и птици с козина под крилата.

След това Руук потърси „Петър Матич Ники Хийт“ — за щастие не излезе нищо. Особено много му олекна, когато не откри линк към общ филм. Избута от съзнанието си образа на Ники с някакъв хърватски Ромео, мержелеещи се като зелени призраци в запис, правен с камера за нощно виждане, и започна да мете.

Около половин час по-късно мобилният му телефон иззвъня с темата от „Драгнет“.

— Забележи, че този път ти се обаждам, преди да намина — каза Ники. — Зад ъгъла съм, имаш точно две минути, за да изгониш пантерите.

— Всичките ли? Започвам да се привързвам към една от тях. Всъщност, чакай малко — Той се престори, че покрива слушалката с ръка и каза: — Опитвате се да ме прелъстите ли, г-жо Робинсън?

— Внимавай, Руук — каза му Ники. — Пак ще ти потече кръв от носа.

Появи се с кафе, макар че призна, че не може да се мери с неговото, и торба топли бейгъли от „Зукър“, току-що зърнали първия си изгрев.

— Реших тази сутрин да останем в центъра, за да се отбием при редактора на Касиди Таун веднага щом издателството отвори, а от там да тръгнем към управлението. — Тя видя, че изражението му се промени и попита: — Какво?

— Нищо. Просто не знаех, че ще ходим заедно в издателството.

— Не искаш ли да дойдеш? Руук, ти искаш да идваш навсякъде. Щом чуеш звън от ключове, заприличваш на лабрадор с летяща чиния в устата.

— Разбира се, че искам да дойда, просто съжалявам, че не свърших повече работа. Кабинетът ми още прилича на военна зона.

Тя донесе кафето и наченатия си бейгъл в офиса, за да огледа положението.

— Изобщо не си напреднал.

— Ами, започнах, но после седнах на компютъра и потънах в статията за Касиди Таун.

Ники погледна към монитора, на който се мъдреше снимка от „Големият Лебовски“ — главата на Пича, закрепена върху топка за боулинг. После погледът й се насочи към хеликоптерчето с дистанционно управление на бюрото и тя сложи ръка върху него.

— Още е топъл.

— Лошите нямат никакъв шанс с теб, Ники Хийт.

Имаха половин час, преди да тръгнат към издателството, така че тя започна да събира документите от пода. Руук постави хеликоптера на перваза на прозореца и каза (толкова небрежно, колкото е възможно за мъж, който пуска въдици):

— Срещата с бившия ти приятел вчера сигурно много те изненада.

— Направо ме отвя. Да се видим пак, и то точно там! — възкликна тя и после каза: — Значи смяташ, че е бил сред завоеванията на Касиди Таун?

— Какво? Не, не ми беше хрумвало. — Той бързо се извърна, за да сложи моливите обратно в чашата от музея на Марк Твен. — Ти така ли мислиш?

— Не знам. Понякога е приятно да приемеш човека на доверие. — Тя го погледна и Руук пак се извърна, този път за да събира кламери. — Не бях чувала за тази страна от характера на Касиди. Как само е помогнала на Пет!

Пет^[1]. Руук се концентрира, за да не извърти очи.

— Е, Касиди може да е била сурова, но не беше звяр. Макар че не бих я нарекъл и алтруистка. Сигурен съм, че помагайки на Пийт да си стъпи на краката, тя е изграждала отношения с вътрешен човек, в които той й е задължен.

— Има ли някой, когото би нарекъл близък неин приятел?

— Ако съдя по онова, което видях, не. Тя беше роден самотник. Нямам предвид, че беше самотна, но прекарваше свободното си време с цветята си, а не сред хора. Видя ли порцелановата плочка на стената до стъклените врати? „Когато животът те разочарова, остава градината.“

— Касиди явно често е трябвало да се бори с разочарованието.

— И все пак — каза той, — не можеш да виниш човек, чиято страст е да помага на живи същества, пък били те и растения.

Ники взе купчина листа, събрани от пода и ги подравни, като потупа с тях по корема си.

— Не знам къде ги държиш, така че ще ги редя на бюфета. Сега поне ще можеш да се разхождаш, докато играеш с хеликоптера си.

Той работеше заедно с нея, изхвърляйки всичко счупено в кухненското кошче за боклук.

— Знаеш ли, харесват ми тези съвместни домашни занимания.

— Да не си внушиш нещо — каза тя. — От друга страна нищо не възбужда една полицайка така, както възможността да почисти място, където е извършено престъпление.

Бюфетът се запълни, така че тя постави една купчина папки на бюрото. Тогава ръката й закачи интервала на клавиатурата му и скрийнсейвърът се изключи. Пича изчезна и на негово място се появи резултата от търсенето „Петър Матич Ники Хийт“. Руук не беше сигурна, че тя го е видяла и затвори лаптопа, като измърмори, че го прибира, за да не й пречи. Ако беше видяла, тя с нищо не го показа и той си наложи да изчака малко, работейки в мълчание. След доста дълга пауза отиде да реди книгите в библиотеката и небрежно подметна:

— Снощи се опитах да ти се обадя, но ти не вдигна.

— Знам — бяха единствените й думи.

Когато предишната вечер си тръгнаха от „По-късно“, Руук настоя да излязат на вечеря, но тя отказа с обяснението, че е изтощена от предишната вечер.

— Секса ли имаш предвид? — попита той.

— О, да, Руук, ти ме изтощи.

— Наистина ли?

— Поне ми беше приятно. Но ако си спомняш, точно преди с теб да се отдадем на удоволствия, аз се бих с тексасеца, а днес цял ден трамбовам из града заради разследването.

— И аз правих същото.

Тя свъси чело.

— Извинявай, и ти ли се би с тексасеца? Мислех, че само си седял на стол и си се прекатурил.

— Нараняваш ме, Ники. Бичуваш ме с присмеха си.

— Не — каза тя с неприкрита похот, — бичувах те с колана на халата си.

От това още повече му се прииска втора нощ с нея, но както винаги Ники Хийт много държеше на независимостта си. Намусен, той взе такси до Трибека, а писателското му въображение изпълни главата му с вероятни последствия от това, че с гаджето й от колежа са си разменили телефоните.

Той постави още един том на Оксфордския английски речник на мястото му и каза:

— За малко да не ти се обадя. Страх ме беше да не те събудя. — Руук сложи трети том до съседа му, преди да добави: — Защото ти каза, че ще спиш.

— Да не си ме проверявал?

— Аз? Я се осъзнай.

— Ако трябва да знаеш нещо, аз ще ти го кажа.

— Ник, нищо не трябва да знам.

— Не вдигнах, защото не бях у дома, когато се обади. Бях навън.

Макар че беше запален покерджия, той замаскираше реакциите си толкова добре, колкото заека Роджър след голяма глътка уиски. Най-накрая тя каза:

— Не можах да заспя и отидох в управлението. Исках да използвам една от базите данни на ФБР, за да потърся определени оръжия, скоч и хора, които са се занимавали с изтезания. Понякога разпознаеш ли маниера, откриваш престъпника. Снощи не открих нищо, но се свързах с един агент от Националния център по анализ на насилствените престъпления в Куонтико, който ще проучи и ще ми каже, ако открие нещо. Пратих им и частичните отпечатъци, които взехме от лентата.

— Значи през цялото време си работила?

— Не през цялото време — отвърна тя.

Ясно. Беше видяла търсенето в Гугъл. Или не беше, но наистина се беше свързала отново с Петър.

— Опитвате се да ме изтезавате ли, детектив Хийт?

— Това ли искаш, Джеймисън? Да те изтезавам?

С тези думи тя допи кафето си и отнесе чашата в кухнята.

* * *

— Това е заради глупавия им код на честта — каза Очоа. — Заради него хората не искат да ни помогнат.

Двамата с Роули седяха на предните седалки на неозначената кола, паркирана срещу погребално бюро „Морено“ на ъгъла на 107-а и „Лекс“. Вратата още беше затворена, така че погледът на Роули се зарея нагоре по улицата към влака на „Метро Север“, който забавяше ход по издигнатите релси, за да спре на станция „Харлем“, последната спирка, преди да разтовари пътниците от Хеърфийлд Каунти на станция „Гранд Сентръл“.

— Просто няма логика. Особено когато става дума за член на семейството! Положително знаят, че се опитваме да намерим убиеца на техен роднина.

— Не е нужно да има логика, Рейлз. Кодът повелява „Недей да портиш, каквото и да става“.

— Чий код? Семейството на Падийя изглежда няма връзки с бандите.

— Не е нужно да има. Залегнало е в културата им, в музиката, повтарят го по улиците. Дори да не те убият, пропееш ли, значи си гнида. Никой не иска да бъде гнида. Такова е правилото.

— На какво можем да се надяваме тогава?

Очоа сви рамене.

— Не знам. Да открием изключение?

Пред вратата на погребалното бюро спря черен фургон и шофьорът натисна клаксона два пъти. И двамата следователи погледнаха часовниците си — знаеха, че от Съдебна медицина са освободили тялото на Естебан Падийя в 8 сутринта. Беше 9:15 и те мълчаливо наблюдаваха, докато металната врата се вдигна и двама служители излязоха да вземат количката и черния чувал с останките на жертвата.

Малко след 9:00 отпред паркира една бяла „Хонда“.

— Ето — каза Роули, но изруга, когато шофьорът се оказа братовчедът от предишната вечер, който слезе и се вмъкна в сградата. — Явно няма да открием изключение.

Изчакаха още десет минути и когато не дойде никой друг, Роули запали мотора.

— И аз това си мислех — каза партньорът му и колата се отдели от тротоара.

Почукаха на вратата на дома на Падийя на номер 115, но никой не отвори. Тъкмо щяха да си тръгнат, когато отвътре се разнесе глас и попита „Кой е“ на испански. Очоа се представи и попита дали може да поговорят. След дълга пауза чуха плъзгането на верига, секретната брава се отвори и един тийнейджър ги помоли да му покажат значките си.

Пабло Падийя ги покани да седнат в дневната. Макар че момчето не го каза, изглежда ги беше поканило не от гостоприемство, а за да ги прибере от улицата. Очоа си помисли, че макар че се предполагаше, че законът „Недей да портиш“ е измислен от солидарност, очите на хлапето му приличат на тези на жертва на тероризъм. Или на градските жители в уестърн с Клинт Истууд, които се боят от тираничния престъпник и бандата му.

От двама им с Роули само той владееше испански. Разпитът явно се падаше на него, така че Очоа реши да започне внимателно.

— Моите съболезнования — беше добро начало.

— Открихте ли убиеца на чичо? — бе първият въпрос на момчето.

— Работим по въпроса, Пабло. Затова сме тук — искаме да го намерим, да го арестуваме и да го пратим в затвора завинаги.

Следователят искаше да обрисува убиеца като човек, който не е тукашен и не може да си отмъсти, ако някой съдейства на полицията.

Тийнейджърът попи думите му и преценяващо огледа двете ченгета. Очоа забеляза, че Роули се стреми да остане незабелязан, но слуша и наблюдава много внимателно. Особено го интересуваха калъфите за дрехи, окачени от задната страна на една врата. Момчето също забеляза това.

— Новият ми костюм, за погребението на чичо.

Гласът му изневери, но прозвуча смело. Очоа видя сълзите в очите му и се закле никога повече да не нарича жертвата „Човека койот“.

— Пабло, всичко, което ми кажеш, ще си остане между нас, разбираш ли? Сякаш си се обадил анонимно по телефона. — Момчето не отговори, така че той продължи. — Чичо ти имаше ли някакви врагове? Някой искаше ли да му навреди?

Младежът бавно поклати глава, преди да отговори.

— Не, не знам да е имало такъв човек. Всички харесваха чичо, той винаги беше усмихнат. Добър човек, нали разбирате.

— Това е хубаво — каза Очоа, мислейки си, че не е хубаво, поне за тях с Очоа, но въпреки това се усмихна. Пабло сякаш се поотпусна и когато следователят деликатно му зададе обичайните въпроси за приятелите, гаджетата и навиците на чичо му, като комар и наркотици, момчето отговори кратко, като тийнейджър, но отговори.

— А работата му? — попита Очоа. — Бил е шофьор на камион за продукти, нали?

— Да. Не му харесваше много, но имаше опит като шофьор, така че с това се занимаваше. Нали знаете, понякога работата си е работа, дори да не е чак толкова хубава.

Очоа хвърли поглед към Роули, който нямаше представа за какво говорят, но разчете сигнала на партньора си, че се е натъкнал на нещо интересно. Очоа се обърна към Пабло и каза:

— Разбирам. Забелязах, че каза „дори да не е чак толкова хубава“.

— Ъхъ.

— Толкова хубава като…?

— Ами… малко е неловко, но той е мъртъв, така че сигурно мога да ви кажа. — Момчето се размърда и пъхна длани под бедрата си, сядайки върху тях. — Чичо имаше по-изискана работа. Обаче преди няколко месеца… ами, изведнъж го уволниха.

Очоа кимна.

— Много жалко. С какво се занимаваше, когато го уволниха?

Пабло се обърна, чул, че някой отключва входната врата и полицаят се опита да привлече вниманието му.

— Пабло? Откъде го уволниха?

— Ъм, беше шофьор на лимузина.

— И защо го уволниха?

Входната врата се отвори и влезе братовчедът на Падийя, онзи, когото бяха оставили в погребалното бюро.

— Какво става тук, по дяволите?

Пабло стана и дори Роули не се нуждаеше от превод, за да разбере езика на тялото му. Разговорът беше приключил.

* * *

Макар че детектив Хийт нямаше записан час, редакторът на Касиди Таун в „Епиметей“ не я накара да чака. Във фоайето Ники съобщи коя е и когато с Руук взеха асансьора и слязоха на шестнайсетия етаж на издателството, там ги чакаше асистентката му. Тя вкара кода, който отвори вратите от матово стъкло, които водеха към офисите, и ги въведе в ярко осветена зала с бели стени и акценти от светло дърво. На този етаж беше отдел „Нехудожествена литература“, така че пътят им бе осеян с поставени в рамки корици на биографии, експозета или клюкарски бестселъри, окачени до разпечатка на позициите им в списъка на „Ню Йорк Таймс“.

Стигнаха до общ офис, в който бюрата на трима асистенти стояха пред три дървени врати, видимо по-големи от онези, покрай които бяха минали досега. Тази в центъра беше отворена и асистентката ги въведе в кабинета на редактора.

Мичъл Пъркинс им се усмихна, надзъртайки над черните рамки на бифокалните си очила, постави ги върху бележника си и се надигна, за да се здрависат. Беше приветлив и (поне за старши редактор на нехудожествена литература) много по-млад, отколкото очакваше Ники — в началото на четиридесетте, но с уморени очи. Тя бързо разбра защо, когато зърна купчините с ръкописи на етажерката и по пода до бюрото му.

Той им посочи къта за разговори в единия ъгъл на кабинета, Хийт и Руук седнаха на дивана, а той взе стола, поставен до прозореца, който заемаше цялата северна страна и разкриваше невероятен изглед към Емпайър Стейтс Билдинг. Дори за двама души, прекарали по-голямата част от живота си в Манхатън, гледката беше величествена. Ники за малко да подхвърли, че офисът е много подходящ за филм, но такъв тон не беше подходящ за срещата. Първо трябваше да изкаже съболезнования по повод загубата на техен автор, а после да помоли за ръкописа на убитата писателка.

— Благодаря ви, че ни приехте толкова бързо, г-н Пъркинс — започна тя.

— Разбира се. Нима бих реагирал другояче, когато дойде полицията? — Той се обърна към Руук и добави: — Обстоятелствата са необичайни, но аз толкова се радвам да се запозная с вас. Миналата година за малко да се запознаем на партито на Стинг и Труди след бенефиса за спасяването на Амазонската джунгла, но вие разговаряхте с Ричард Брансън и Джеймс Тейлър и малко ме достраша.

— Недейте така. Най-обикновен човек съм.

За щастие, Руук успя да го разсмее, разчупвайки леда и Ники можеше да насочи разговора в желаната посока.

— Г-н Пъркинс, дойдохме заради Касиди Таун. Преди всичко съжалявам за загубата ви.

Той кимна и се навъси.

— Много мило от ваша страна, но мога ли да попитам кой ви каза, че издателството има или няма нещо общо с нея?

Тя не би била особено добър детектив, ако пропуснеше шикалкавенето в думите, които избра редакторът. Пъркинс не беше признал простия факт, че тя е пишела книга, която е щял да издаде. Опипваше почвата. Симпатичен човек, може би, но в момента играеше партия шах, така че тя реши да бъде пряма.

— Касиди Таун е пишела книга, която издателството ви е щяло да издаде и искам да знам темата.

Ефектът беше видим. Той вдигна вежди и кръстоса крака, опитвайки се да се намести в мекия кожен стол.

— Е, явно приключихме с общите приказки.

Усмихна се, но без особен плам.

— Г-н Пъркинс…

— Мич. Ще бъде по-приятно за всички ни, ако ме наричате Мич.

Ники остана сърдечна, но настоя.

— За какво беше книгата?

И той владееше тази игра. Вместо да отговори, отново се обърна към Руук.

— Разбрах, че „Фърст Прес“ са ви наели, за да напишете пет хиляди думи за нея. Каза ли ви нещо? Затова ли сте тук днес?

Руук не получи възможност да отговори.

— Извинете — каза тя и без да се отказва от тона, наложен от Пъркинс, стана и се подпря на бюрото му, за да го накара да се извърне от Руук. — Разследвам убийство, което означава, че съм длъжна да проследя всяка улика, за да открия убиеца на Касиди Таун. Уликите са много, а времето — малко, така че ако позволите, това как съм получила информацията няма значение, а това как съм стигнала до вас не е ваша грижа. Ако действително искате разговорът да е приятен за всички, нека започнем с моя въпрос и вашия директен отговор, може ли… Мич?

Той скръсти ръце пред гърдите си и отвърна:

— Разбира се.

Хийт забеляза, че докато изговаряше думите, затвори очи за миг. Явно беше един от онези.

— Тогава нека започнем с моя въпрос. В случай, че това ще ви бъде от полза — наясно съм, че е пишела книга с разкрития.

Той кимна.

— Разбира се, това беше нейната стихия.

— За кого или за какво беше книгата?

— Това не зная. — Очаквайки реакцията й, той вдигна ръка, за да я спре. — Да, мога да потвърдя, че имахме договор за книга. Да, тя щеше да съдържа разкрития. Касиди дори ни гарантира, че ще бъде новина за всички, а не само за таблоидите и клюкарските предавания. Както би се изразило поколението на Парис Хилтън, щеше да бъде „гореща“. Обаче… — Той отново затвори очи, а после ги отвори, напомняйки й за кукумявка. — Обаче мога само да кажа, че не съм наясно с темата на експозето й.

— Тоест, наясно сте, но няма да кажете — отвърна Ники.

— Ние сме голямо издателство, имаме доверие на авторите и им даваме голяма свобода. По тази причина с Касиди Таун работехме на доверие. Тя ме увери, че пише бестселър, а аз я уверих, че ще го изкарам на пазара. За съжаление, сега може никога да не узнаем каква е била темата… освен ако не откриете ръкописа.

Детектив Хийт се усмихна.

— Знаете, но не казвате. Касиди Таун е получила огромен аванс. Особено в тази икономика това става само със солидна оферта и официален подпис.

— Простете, следователю, но от къде знаете дали е получила аванс, какво остава за размера му?

Тук се намеси Руук.

— Само така е била в състояние да плаща на многобройните си доносници. Знаете как е по вестниците — в „Леджър“ не е имала бюджет за това, а не беше богата.

Ники добави:

— Мога да получа разпечатки от банката и се обзалагам, че ще видя паричен превод от „Епиметей“, който сочи, че знаете точно за какво й плащате.

— Ако не го направите и не откриете такъв аванс, връзката, която правите, е просто спекулативна.

Той спря дотам и между тях се спусна тишина.

Ники извади визитната си картичка.

— Човекът, за когото е пишела, може да я е убил или да е в състояние да ни отведе до виновника. Ако размислите, свържете се с мен.

Той взе визитката и я пъхна в джоба си, без да я погледне.

— Благодаря ви. Ако позволите, Джеймисън Руук е много добър, но статията му за вас бледнее в сравнение с оригинала. Всъщност започвам да мисля, че за Ники Хийт може да се напише книга.

Що се отнасяше до нея, нищо друго не би могло така категорично да сложи край на срещата им.

* * *

Щом вратите на асансьора се затвориха, Ники каза:

— Млък!

— Нищо не съм казал. — Руук се усмихна и добави: — За книга за Ники Хийт…

Асансьорът спря на деветия етаж и няколко души се качиха. Хийт забеляза, че Руук се е обърнал към стената.

— Добре ли си? — попита тя. Той не отговори, само кимна и почеса нещо на челото си, скривайки половината си лице, докато стигнаха до долу.

На партера той пусна останалите пред себе си и бавно излезе пред втренчения поглед на Ники.

— Да не би нещо да те ухапа по лицето?

— Не, нищо ми няма.

Той се обърна и се понесе пред нея, пресичайки преддверието с бързи крачки и тъкмо слагаше ръка върху вратата, която водеше към Пето авеню, когато в покрития с мрамор коридор проехтя женски глас.

— Джейми? Джейми Руук, ти ли си?

Това беше една от жените в асансьора и начинът, по който Руук се поколеба, преди да се обърне към нея, подсказа на Ники да изостане и да наблюдава от разстояние.

— Тери, здравей. Къде блея, изобщо не те видях.

Руук пристъпи към нея, двамата се прегърнаха и Ники видя как по лицето му плъзна руменина, която се сля с драскотините, които бе оставил по челото си.

— Как можа да дойдеш, без да се обадиш на редактора си? — каза жената.

— Ами, точно това смятах да направя, но ми се обадиха за една задача и реших, че ще го оставя за следващия път.

Той вдигна очи, видя, че Ники ги гледа и се извъртя така, че да застанат с гръб към нея.

— Гледай да не забравиш — каза редакторката. — Виж, и аз трябва да тръгвам, но така ми спестяваш един имейл. Другата седмица коректорите ще пратят ръкописа ти и ще ти го пусна веднага, става ли?

— Разбира се.

Те пак се прегърнаха и жената изтича навън, за да се присъедини към приятелите си, които я чакаха в едно такси до тротоара.

Когато се обърна към Ники, тя беше изчезнала. Руук огледа фоайето и стомахът му се сви, когато я откри да чете табелата с наемателите на сградата.

— Значи имаш редактор тук — каза Хийт, щом той се приближи. — В сградата има много издателства, но не виждам списание „Фърст Прес“.

— А, не, те са във „Флатайрън“.

— Нито „Венити Феър“.

— Те са в „Конде Наст“. До Таймс Скуеър. — Руук я докосна по лакътя. — Няма ли да ходим в управлението?

Хийт пренебрегна подбутването.

— Защо имаш редактор тук, след като издават само книги? И книги ли пишеш?

Той поклати неопределено глава.

— Може и така да се каже.

— Тери, редакторката ти, се качи на деветия етаж, доколкото си спомням.

— Боже, Ники, трябва ли постоянно да се държиш като ченге?

— Според табелата — продължи тя и прокара пръсти по стъклото, — там са офисите на „Ардър Букс“. Какво издават там?

Зад гишето на охраната един мъж се усмихна и каза:

— Госпожо? „Ардър Букс“ са издател на любовни романи.

Ники се обърна към Руук, но него го нямаше — отново спринтираше към изхода, убеден, че има миниатюрен шанс да се измъкне.