Трюгве Гюлбрансен
Път заобиколен няма (3)

3

Мекал извървя същия път през селището, който толкова често бе изминавал на младини за гости, танци или задевки с моми. Спомена за много неща му се искаше да заличи, ала картините се връщаха, за добро или лошо, като минаваше покрай познатите места. Тук, край пътя, бе седял с други младежи в светли летни нощи и тъмни есенни вечери, бе вършил всичките лудории, дето щукват на младите.

Сега се бе изкачил по склоновете към имението, по алеите с каменните дувари. Доста беше стръмно, пък и той бе напредвал така неуморно, че гърдите взеха да го стягат и се принуди да седне. Отби се край оградата и седна, облегнал гръб на един стар ствол. Загледа се назад към махалата, която се ширеше като мирна земя в мрака, тук и там мъждукаше някоя светлинка. Нима не знаеше, че между онези стени там долу навярно се подвизаваха болести и смърт, че и други грижи, ала прехраната си я имаха и никого не оставяха на помощи, не.

Внезапно се ослуша. Приличаше на позната песен, понесла се отдалеко. Май че над гъстите гори повяваше ветрец. Надигна се с усилие. Тъй се бяха схванали краката му, гърдите си усещаше непоносимо тесни. Горите, да, там бе израснал — там бе изживял най-прекрасните си дни. Де да можеше за един-единствен, последен път да наобиколи ридовете и пътечките чак до Фриланд и Рьойсла, а на север — до Свартиернкоя, и всичките други места, където бе преживял толкова силни дни с толкова много мигове на покой. Закри очи с опакото на дланта си и остана така, превит като дъга в снагата и краката. Тежко бе да си спомниш толкова много, когато си пропилял всичко.

 

 

Единият от двата тежки опорни стълба на портата към двора на Бьорндал помръдна в мрака. Сякаш от едната страна му излезе гърбица. Тя се разшава и уголеми — и изведнъж изчезна после отново се появи, от другата страна. Не друг, а Мекал Секача се бе прикрил зад стълба, надзърна към двора и вдъхна старата, позната миризма на имението и гората. Тук и там светеше от някой прозорец, ала всичко бе така странно притихнало, че се осмели да излезе пред стълба и да направи две крачки в двора, после още две и ето го пред новата къща. Изпъна се, за да надникне там, където светеше — ами да, там беше станало кухня, по стените блещукаха съдове, видя да шета и някаква жена. По-навътре сигурно имаше още хора, понеже тя извърна лице, изприказва нещо, усмихна се на някого. Присети се, че май беше гладен — толкова дълго време не беше ял.

С напредването на деня съвсем бе превъртял. Ами ако го хванат лудите и влезе в кухнята да поздрави? Някога тук прииждаха хора по всяко време. Всичките ги гощаваха, а на закъснелите позволяваха и да пренощуват някъде. Нататък по източните поляни имаше овчи кошари, сигурно още си стояха. Сега, в късната есен, те бяха празни. Там някъде можеше да полежи, докато съмне. Ако получеше малко храна, щеше да си тръгне, та да не създава повече неприятности. Едва ли някой в кухнята щеше да го познае — така че нямаше опасност.

Приближаваше се все повече и повече, скоро обхвана с поглед цялата кухня. Там вътре беше толкова просторно, чисто и лъснато — преди да посмее да наближи вратата, принуди се да се утеши с мисълта, че онези трябва да бяха виждали много такива опърпани мъже като него. Прокара пръсти през брадата си, свали шапка и приглади косата си, тъкми се дълго и старателно, преди да пристъпи на стъпалото пред кухнята, да почука и да отвори вратата. Четири жени се втренчиха в него, когато влезе в цялата си окаяност и затвори. Едната навярно бе онази, която наричаха госпожица Крюсе. Изглеждаше толкова строга и различна от другите. Беше дъщеря на барабаниста Крюсе от равнините. Бе подочул, че дошла тук като малко момиченце, учила се от Терезе, съпругата на Стария Даг, и била най-личната сред всички жени в стопанството.

Може би отначало го изгледа строго и изпитателно — после обаче направи едва доловим жест по посока на масата за хранене. Май че това бе знак за момичетата, после излезе.

Момичетата едва ли гледаха състрадателно на хората, дето идваха да създават излишни грижи — и с него се отнесоха по същия начин. Имаше усещането, че нямаше кръпка, петънце или гънка по него, които да не бяха премерили с поглед, ала най-сетне едната го покани да седне на масата, сигурно бил гладен.

Поблагодари и се затътри до масата, седна на пейката. По-мило щеше да му бъде, ако беше старата кухня, дето тънеше в полумрак и където бе прекарал толкова приятни мигове — и все пак отново бе влязъл между стените на Бьорндал, хубава работа. Поднесоха му каша и паница топло мляко, ала вкусът му не бе като на другите места. После получи филия хляб и парче печена риба. Такива неща не даваха на скитниците из околиите. Там имаше студена каша и суроватка, нищо повече.

Мекал нямаше да създава главоболия, не. Нахрани се бързо и благодари тържествено, вече се бе изправил, ала това му идваше все по-трудно с всяко следващо ставане. Вече не му стигаше мъжеството за такива дълги походи. Краката не го държаха — и дишането ставаше тежко. Задъхваше се. Да беше другаде, щеше да каже на момичетата някоя от старите си, весели приказки на сбогуване, ала тук, в стопанството, такъв като него не биваше да лудува. Все пак кимна на всяка една поотделно и понечи да прекоси стаята към входната врата.

Тогава вътрешната врата се отвори и Мекал застина от глава до пети. В ушите му забуча нещо силно и целият свят се завъртя.

Отстрани право към него крачеше Стария Даг. Когато го видя за последно, още бе млад, ала нямаше как да го сбърка. Същата височина, същият авторитет. Не се бе превил като него, не беше така изнемощял. Мекал мигом обърна лице и пак поиска да тръгне, но Даг дойде близо до него, застана отпред и го изгледа строго.

Веднъж Мекал бе видял сокол над плячката си. Нещо в очите на Стария Даг сега му напомни за онзи отдавнашен сокол. Значи все пак нямаше да се отърве, след всичките тези години щеше да чуе строгото мнение на Стария Даг за злополучието си, та да се срами тук пред жените.

— Гледай ти, та това е самият Мекал Секача. — Мекал погледна бегло встрани от Даг. Тонът му не беше студен — а думите бяха така озадачаващи. Пак се озърна, разтреперан от неувереност. Беше свикнал да се ужасява от всичко — така го бе научил суровият живот. Вече не можеше да разбере нищо, а гърдите му сякаш бяха останали без въздух, когато изтърси прегракналото си „да“.

Стария Даг изрече няколко спокойни слова — момичетата разбраха малко, а Мекал — почти нищо, понеже по думите на Стария Даг трябваше да се обърне и да мине през вътрешната врата на къщата. Даг трябваше да даде някои наставления в кухнята, ала бързо го настигна — и тръгна напред, а Мекал се влачеше по петите му като сомнамбул през стаи и коридори в новата къща. Влязоха в старата къща от мястото, където преди това беше кухня, а сега се бе превърнало в кабинет с книги и хартия на масата до прозореца, после се озоваха в старото преддверие, където беше стоял толкова много пъти с най-различни известия. Никога не бе сядал там, но сега Стария Даг нагласи един стол до масата пред огнището, покани го да седне и сам се настани настрана.

В залата се долавяше същият стар уют. Нищо не се беше променило през всичките тези години. Разтреперан, Мекал се дотътри до стола и седна. Нищичко не разбираше, но пък едва ли имаше нещо, което такъв като него да разбира. Може би Стария Даг искаше просто да го разкара от кухнята, за да му изчете конското; ала защо ще го кани да сяда и защо гласът му бе така благ?

Толкова беше приятно с неспокойната светлинка от слабия огън в огнището, не беше някое силно зарево, дето да осветява мизерията му, а и тая близка топлинка след дългия, студен ден правеше чудеса с кокалите му — мислите му обаче се понесоха обратно към цялата тази непонятна му ситуация. Навремето никога не се бе случвало някой от бродещите наоколо старци да бъде въведен в залата, а дори и работниците от стопанството не канеха да седнат. Винаги се изричаха само крайно необходимите думи за известие или за въпрос и отговор, после пак хукваха навън.

Стария Даг седеше мълчалив на другия край на масата, само се взираше в огъня. Мекал му хвърли бегъл поглед, ала тозчас извърна очи. Дори и на старини Даг бе внушителна гледка — а Мекал, дето знаеше, че са набори, недоумяваше как бе способен да носи старостта си така. И все пак не това го накара да прибере поглед толкова бързо. Лицето на Стария Даг бе озарено от покой, който накара Мекал да извърне очи. Навярно бе нещо, което си спомняше от своя дълъг и силен живот, нещо, в което други не биваше да се месят.

Някаква врата зад Мекал се отвори, по пода затропаха млади крачета и нещо издрънча на масата отзад — после отново се чу тропане и затваряне на врата.

Стария Даг поде:

— Бях в кухнята, да се постопля. Тази нощ ходих в гората, надалеч, прекарах там целия ден и студът се е впил в тялото ми. Май че и ти си бил дълго навън през деня?

Мекал как ли не се въртеше, за да се намести на стола така, че да вижда масата. Чаши и димяща кана, от която Стария Даг наливаше в чашите — после изчака Мекал да се добере до своята и пиха. Тютюн и лули също им бяха оставили.

Мекал дълго стоя като вцепенен в изкривената си поза, след като бе оставил чашата. От цяла вечност не бе изкарвал пари за нещо по-силно. Това си бе по-слабо, отколкото той беше свикнал; ала вътре имаше ракия, усещаше се, а беше и сладко, и щавещо горещо, с подправки. Даг посочи и Мекал провлече ръка към едната лула, натъпка я с тютюн и се протегна към жаравата, за да запали.

Мекал бе загубил ума и дума. Това беше най-чудният ден в целия му живот. Бе започнал толкова черно, че не можеше да го проумее, а свършваше толкова светло, че не можеше да се опомни.

Тъкмо се беше размислил като за последно, когато едната врата се отвори и по пода затрополиха стъпки. Спокойни думи между някакво момиче и Стария Даг — и той му заговори. Къде имал навика да нощува? Сякаш е отсъствал само седмица. Спеше в колибата на ратаите, когато още беше в стопанството, навремето, ала не искаше да смущава всички онези, дето спяха там сега. Помнеше една пейка в обора — пък и на такова място бе прекарал последни те години, ала тук стените бяха достатъчно плътни, дори и в обора, знаеше го. Спомена, че ако можеше да пренощува тук, щеше да му е добре в обора — и щеше да бъде сам.

— Там ще ти пречат — каза му Стария Даг — конската врява отвътре и ония, дето влизат на ранина да хранят животните.

Мекал обаче беше инат. Признателен щеше да бъде, ако го пуснеха да спи там. Стария Даг дълго се взира в него, после каза две думи на момичето и то излезе — върна се, остави една свещ и пак се изгуби.

Заседяха се така, Даг и Мекал, допиха каната — и Даг разказа това-онова за хората от стопанството и горите, за погребаните през изминалите години, ала не обели и дума да попита къде се бе подвизавал Мекал.

 

 

Каната и чашите бяха празни, лулите бяха угаснали. Приказките на Стария Даг се бяха свършили. Мекал се надигна от стола, отиде да вземе свещта и се насочи към огнището, да я запали. Когато я намести отново и тръгна към вратата, внезапно се спря, вдигна свещта и се загледа в нея. Ръката му трепереше, свещникът дрънчеше. Бе наполовина обърнал гръб на Даг.

— Трябва да помоля за извинение — поде Мекал, а гласът му бе дрезгав и неуверен — за онова, онзи път.

Даг бе потънал в размисли, ала тозчас извърна глава и се втренчи в него с вид на току-що събуден. Мекал стоеше на мястото си, високата му, измършавяла фигура бе осветена от свещта. Какви ги говореше? Да не би пък силното питие да не му бе понесло? Сетне обаче му просветна, че ставаше дума за онази прастара случка, дето преди толкова много години бе пропъдила Мекал от имението — тя се бе надигнала у него тая вечер. Та нали бе обърнала целия му живот.

— Няма какво да го говорим… стари хора като нас — отсече Даг, ала не спираше да се взира в Мекал, както стоеше там разтреперан и като че ли все повече се превиваше, свещта дрънчеше сякаш щеше да я изпусне.

Без да се обръща, Мекал остави свещта в края на масата зад гърба си.

— Няма да спя — каза, — тръгвам на път, на юг. Ще получавам помощи. Така се подредих… и, и вече не съм работник. — Последното излезе като съскане.

Стария Даг не се изправи. Седеше си, втренчен в изпосталелия образ на Мекал. Май че напоследък не бе получавал много храна, а беше и изтощен от дългия преход, чашите грог също му се бяха отразили, та старата, упорита гордост, която Даг бе виждал у него на младини и при заминаването му от селото, сега отново се бе разбудила. Важното бе да не я нагнетява.

Каза му със спокоен, но авторитетен тон:

— Сега можеш да останеш тук. Няма нужда из махалите да си говорят, че тук нямаме място за своите хора.

Двете думи своите хора съвсем съсипаха Мекал — избухна в хлипащ, сърцераздирателен плач. Съвсем обърна гръб на мястото, където седеше Стария Даг, закри лице с ръце и плака така горко и печално, както само един корав мъж може да ридае.

Даг бе виждал нещастието на мнозина, пък си имаше и свои грижи, затова му даде време.

Когато най-сетне се поуспокои, Мекал заговори между хлипанията:

— Вече не ставам… за нищо… ревматизмът… лошо ме подреди… нищо повече…

Стария Даг малко се позабави, после каза спокойно:

— Май че и двамата ни бива еднакво, Мекал. Можеш да цепиш малко дърва, когато усетиш по-добри дни, иначе можеш да скиташ из гората или където се чувстваш най-добре. То и аз главно с това се занимавам.

Мекал притихна и послуша думите му, ала изведнъж плачът пак го налегна. Наплака се за нещастието на цял един живот — дереше се до пръсване.

Тогава Стария Даг се изправи и го наближи.

— Хората ти винаги са били тук — и все още са. Имаш право да останеш тук, повече от мнозина други, дето прииждат. Ще получиш постеля… и аз си имам… както и храната, и дрехите, от които се нуждаеш… иначе ходи където ти се прииска из стопанството и горите… и ти като мен. И аз си нямам нищо друго, макар из толкова много документи да пише, че притежавам… и притежавам… — Накрая в гласа му се прокрадна някаква горчивина. — Наближаваме последния си поход, двамата с теб. Взаимен е. Наоколо ни пада мрак, Мекал… Ще трябва да се примирим с това…

Така говореше най-влиятелният господар в околията пред Мекал Секача… или пък говореше по-скоро на самия себе си?

 

 

Вратата зад Мекал бе затворена, беше слязъл по стъпалата, застана на мостчето, отпусна свещта и се огледа. Зад гърба си, вдясно, виждаше новата къща, ама че бе голяма — а редицата на старите колиби с пристроените коридори се точеше на запад, по-нататък бе старата барака с огнището, както винаги. В западната част на двора имаше плевни, хамбари и обори в редица в северна посока; там се гушеше и колибата на ратаите заедно с други постройки, а в средата на двора трите дъбови ствола сякаш се виеха като оживели на трепкащата светлина от свещта.

Стисна вързопа и тояжката с лявата си ръка, освети пътя си и закрета напред — към обора. Малко го беше яд на себе си за хленча в залата — ала толкова много спомени го бяха залели след дългия, усилен ден. Здравето вече не му достигаше за толкова дълги преходи, не го биваше.

И все пак беше чул множество чудновати думи, пък и цялото безподобно внимание към него беше непонятно. Неведоми са пътищата Господни, така беше чул да казва свещеникът на едно погребение — а днес му се бяха случили две забележителни неща. Първо, че видя каруцата от Хамарбьо, та се присети да поеме на север, а после и дето сам Стария Даг, единственият способен да го познае, бе влязъл в кухнята в последния момент, преди Мекал да излезе — а Даг едва ли се навърташе в кухнята често-често. В миналото никога не се случваше.

Добра се до вратата на обора през сковани от лед локви и хрущяща от скреж трева. Не беше някоя килната, напукана дъсчена врата като в южните местности. Беше плътно покриваща, майсторски изработена врата на добри панти, направена не просто за запиране, а и за да държи студа настрана, и не просто с кукичка, а с брава, та да се отваря и отвън, и отвътре. Мекал не се бе вясвал тук близо четиридесет години, ала всичко си бе така непроменено — и всичко, което си спомняше оттогава, го заливаше така силно в настроението, в което бе изпаднал, че сякаш от последния път, когато бе стиснал бравата на обора в Бьорндал, бяха минали само два дни.

Освети мрака на обора, пресече прага и затвори вратата след себе си. Вътре вдигна свещта и се огледа във всички посоки.

Дъсчената портичка към животните бе само затворена, без кука — въздухът беше остър и затоплен от конете, а откъм отвора на плевника сеното се сипеше по пода с приятния си мирис. Поводите и сечивата си висяха в редици по куките, а ето го и тезгяха с какви ли не инструменти. Точно като последния път, когато бе минал оттук млад, силен и безгрижен.

Вляво го чакаше старата скамейка, до стабилната дъсчена стена на южната плевня. Зад нея имаше невъобразими количества сено и слама. Вятърът да си духа, колкото си ще, от тая стена нямаше да усети и течение, а външната, където стоеше вратата, беше уплътнена от прастаро, напластено дърво.

Остави свещта на тезгяха и се огледа. Сянката на издълженото му, прегърбено тяло се открояваше ясно по пода и стената, приличаше на жив спътник.

Пейката бе застлана с чаршаф и завивка, на възглавницата го чакаше риза. Всичко бе от грубо платно, ала прано с вряла вода, та миришеше на чисто отдалеч. Така поздравяваха с добре дошли всички бездомници, пристигнали в Бьорндал, така беше по времето на Терезе, жената на Стария Даг.

Мекал Секача извърна поглед. Той бе принуден сам да пере парцаливите си ризи през последните години като всички останали старци по селата и все по-рядко се случваше да отдели време за тая работа — само попреплакваше най-замърсените. Мирисът на постелята му беше така непривичен, че замръзна на място, сякаш беше празник. Днес беше петък, а утре — ден за къпане, щяха да стоплят банята. Утре вечер, когато всички приключат, щеше да вземе един наръч дърва от бараката и да се изкъпе като за празник, самичък. Спомняше си сладкото ухание на чистота, което оставаше след това, тогава щеше да си сложи чистата риза и да легне на чаршафите като едно време.

После Мекал Секача натрупа обилно количество сено от отвора на пода до скамейката, стъкми си купчинка за възглавница и смъкна от стената два чула и една опърпана вълча кожа, остави свещта настрана на пода и си легна, както си беше с дрехите, доволен бе да е на сеното на пода, покри се с чуловете и кожата и угаси свещта.

Задуши из стаята — всичките миризми, дето се смесваха там — отвътре, откъм обора и прясно смазаната сбруя, от сеното откъм отвора на плевнята и от чистотата на пейката до него. Слаби звуци откъм конете, леденият вятър, който ближеше стената, неспособен да се провре вътре — всичко допринасяше за усещането за сигурност и уют наоколо му.

Лежеше в мрака и мислеше за скамейката, на която щеше да спи утре — и за живота, какъвто щеше да бъде занапред. Никога не бе бил изискан. Нощуваше, където се веснеше на боровите клони по пейки в колибите — и под открито небе — малко ли пъти се бе свличал като изтощен звяр. Ала когато бе дървар, имаше навика да се къпе редовно. Беше научен да намира пътя до банята зимно време и до речните бързеи в летните вечери. След това спеше край толкова много вмирисани от пот мъже, ала всичко това бе приключило.

Там, където се бе подвизавал в най-силните си дни, в горите — там имаше колкото щеш вятър и дъжд, и бял сняг, и свеж мирис на гора и природа.

Лежеше, заслушан във вятъра, който се носеше като далечна песен над горите — и над селата — и се подсмихваше. Тук, сред плътните дървени стени, халата не го достигаше. Ревматизмът, дето имаше навика да го мъчи като зъбобол по нощите, като го погне студеното течение от напуканите стени, тая вечер почти не се мяркаше.

Мислите му често-често се връщаха на непонятното, че беше седял в залата не с кого да е, а със Стария Даг, бе пушил лула в лицето му и беше пил силно питие. Утре сигурно щеше да се окаже, че просто е сънувал, понеже такова нещо не се бе случвало с никой бездомник. Мекал дори не подозираше, че Мартин, синът му, бе приютил сина на Стария Даг, Младия Даг, в дома си онзи път, когато лежеше на смъртен одър под Планината на мъртвите, и че вниманието към него самия сега може би се дължеше на оная случка.

Мислите му се понесоха в други посоки. Препускаха през местностите, където бе изживял най-хубавите си дни — толкова близо бе сега до тях. Виждаше картина след картина, ясно и отчетливо, сякаш се редяха пред очите му: поток на лятното слънце, приготвяше ядене край него; завой на ручей, където бе ловил риба — колиба, където се прибра на свечеряване, старо място край порутена дъсчена ограда. И по-незначителни неща от момчешките си дни — как си бе съдрал панталоните, разпърцана обувка, натъпкана с топящ се сняг, котка на сиви райета — нищо — ала картини, които се завръщаха — живи, сякаш бяха сега — в този миг.

Ратаят, който влезе призори да нахрани конете, забеляза Мекал на пода. Учуди се, че някой лежи там, отиде до него и освети вълчата кожа и здраво сключените ръце, лицето с отворената уста сред брадата и отворените, застинали очи. Отново освети лицето и попипа ръцете му. Бяха сковани и ледени като на труп. Рязко се извърна и отърча навън — втурна се през двора към кухнята — единственото място в стопанството, където светеше.