Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (26)

26

Това започваше отново!

Дебелата Марте вдигна глава от възглавницата, седна тихо на леглото — и се вслуша в мрака вън.

Хваната с две ръце за ръба на леглото, тя се разтрепери и имаше чувството, че някаква хладна змия пълзи по гърба й.

Чула го бе много ясно. Някой беше в кухнята. Познато й беше това скърцане на пода. То не беше от само себе си; ако някой пристъпеше към големия шкаф, тогава подът под него изскърцваше. Освен това през пролуката на вратата не се виждаше никаква светлина, вън беше тъмно — следователно не можеше да бъде човек. Тя се вслушваше, вслушваше; отново бе настанала тишина.

Да напусне тази работа, беше почти немислимо; как да отиде отново сред християни; тук можеше да се полудее от страх, какъвто плъзваше почти всяка нощ. Не, не можеше вече да се живее тук, в Боргланд. От тази стаичка, намираща се зад кухнята, човек можеше и да не излезе повече жив. Бе съвсем възможно това.

Всички се опитаха да я успокоят, когато тя започна да им разказва за нощните призраци в кухнята, но и всички бяха доста пребледнели от страх. Тя не беше единствената, чула по коридорите и стълбите нещо, подобно на виене на побеснели кучета, също и страшния смях, който бяха дочули да идва отнякъде, когато миналата седмица седяха една вечер в кухнята — той не беше на жив човек.

От незапомнени времена в Боргланд бяха сторени всички големи и малки грехове — такива, които не можеха да се споделят с никой християнин — и затова никак не беше чудно, че тук бродеха призраци.

— Тихо! — ето отново — два пъти едно след друго и…

Дебелата Марте се опря, люлеейки се, на разперените си ръце — и беше готова да скочи от леглото. Чу някакъв звук — сякаш някой отваряше вратата на шкафа, а пък тя бе здраво заключена; после пък се чу шум, като че се тракаха чаши и прибори, разнесе се и глух вопъл. След това продължително време беше съвсем тихо, но Дебелата Марте така се люлееше от страх, че бе принудена да си прехапе езика, за да не се чува тракането на зъбите й.

— Хууу, какво беше това!… — Сякаш нечии ръце дращеха по стената до нейната врата…

Долови ясно как външната врата на кухнята изскърца, плашещ креслив смях проряза мрака на кухнята, зловещ стон, а после всичко заромоля заедно, а малко по-късно навън се чу звън сякаш от вериги, които се влачат във всички посоки по пода, като всичко удряше и звънтеше в стената на нейната стая, както и във всички ъгли на кухнята.

Дебелата Марте бе скочила от леглото и се бе скрила под него. Остана там през цялата нощ, трепереше и тракаше със зъби, загубила ума и дума.

Един-едничък призрак дори би бил достатъчен да всее ужас; когато обаче нахлуват цели ята призраци вкупом, тогава…

Навсякъде по пода в кухнята на другата сутрин лежаха разпилени калайдисаните съдове. А тяхното място беше на полицата откъм стаичката. Вратата на шкафа беше отворена, обаче катинарът не носеше никакви следи от взлом.

Че в Боргланд бродеха призраци, знаеха всички, но това беше вече извън мяра.

Когато госпожица Елизабет разбра, че последният срок за изкупуването е изтекъл и правото на Даг Бьорндал като собственик беше станало неоспоримо и Боргланд бе завинаги загубен, тя така овика баща си, че цялата къща ехтеше, като някои казваха, че са чули как тя се заканвала да подпали къщата, когато Стария Даг или Аделхайд се появят следващ път тук; от този ден госпожица Елизабет не бе излизала от стаята си. Как можеше да живее без храна — това беше загадка; но тя не желаеше да слиза долу, когато полковникът ядеше, а и не позволяваше да й донесат храна в стаята й. Не желаеше да живее от милостта на Стария Даг.

Брат Лоренц отново бе станал пълен господар на себе си, откакто Елизабет се беше затворила. Започна да обикаля, както правеше това по-рано, из обора и навсякъде, през всички часове на деня и нощта; разказваше на всеки, който го изслушваше, разни неща, като развеселяваше и забавляваше всички.

Говореше нещо как бе срещнал една нощ Елизабет в преддверието, но това беше, разбира се, халюцинация на луд. Бе помислил, че я вижда, защото се боеше от нея. „Нея дяволът ще я вземе, както е жива“ — обичаше да казва той и това бяха едничките му смислени думи според хората.

Полковникът често менеше настроението си. Понякога той държеше главата си изправена, в опит да си възвърне старата стойка, като си подсвиркаше, по-често обаче забравяше и ходеше приведен и сгушен, сам по пътя си. Добре му се отразяваше обстоятелството, че Сивер Бакпе го поздравяваше все така почтително, а когато един ден получи писмо от Стария Даг — да бъде така любезен и да прегледа дали има нещо за ремонт в къщата — сякаш се пробуди от тежък сън.

Започна да разпорежда и заповядва, и докато продължаваше това, бе отново жив човек. След това Даг го помоли да бъде така любезен и да наглежда стопанството, докато Сивер Бакпе дойде за най-усилната работа по време на жътва.

Положението, в което се намираше полковникът, беше доста приемливо. Стария Даг не му предлагаше пари за усилията му, за да не го обиди, но поръча да донесат от града тютюн, ракия и вино, като всичко това бе дадено на полковника. Първия път той остави нещата да стоят дълго време недокоснати, но после стана така, че започна да очаква дори с нетърпение следващата доставка. Най-лошо беше положението с дрехите му. Наистина, още имаше доста неща от добрите стари времена, но не бе никакво удоволствие да се разхожда човек, както го правеше брат Лоренц, в дрехи, които отдавна бяха излезли от мода.

С уверени стъпки се движеше Сивер Бакпе между плевника до езерото и градината на Боргланд. Отиваше към западните граници. Беше в апогея на жътвата и работата нямаше край. Но Стария Даг му беше наредил да не работи, а само да надзирава. Трябваше и винаги да помни, че е главният ратай на Бьорндал, и заради това да не влиза в конфликт с полковника.

Но ръцете на Сивер го сърбяха да подхване сам най-тежката работа с огромните си лапи и не се чувстваше много добре, когато трябваше да бъде само надзирател, но явно бе, че тук, в Боргланд, трябваше да бъде така, щом е наредено от Стария Даг. Дъвчеше тютюн между зъбите си и плюеше надалеч. Изведнъж спря и погледна през храстите в градината. Сега най-после го видя.

Огромното му телосложение с грамадни крака, на които имаше широки ботуши, застана удобно и впери очи. Върху лицето му имаше дълбоки бразди, бръчки и гънки от лятното слънце, зимните виелици, попа и изнурителната работа. И всички тези гънки по лицето му се движеха, живи и лъчезарни, около очите му. Той се промъкна, приведен, още по-навътре, и очите му, които можеха да изглеждат така различни — ту строги, ту дебнещи, ту лукави — блестяха с необичайна закачливост. Долната му челюст, която бръснеше на всеки празник, обаче сега, в края на седмицата, беше обрасла с гъсти и дълги косми, продължаваше да се движи и усърдно да дъвче тютюна. Той побутна тежките си лапи, с дебели, загрубели от работа и здрави като рогове, нокти, подпря ги на хълбоците си, приклекна на колене и се загледа усмихнат пред себе си. Пред храстите имаше градинска къща, насред площад, който бе застлан с дялани камъни и бе обграден с жив плет, както и засенчен от големи стари дървета.

Брат Лоренц пристъпваше на площада в тържественото си облекло от времето, когато е бил в разцвета на младостта си. Дрехата му беше от огненочервен плат, избелялата светлосиня копринена подплата се подаваше отдолу. Жилетката все още притежаваше малко от стария си атлазен блясък, но беше по-скоро сива, отколкото жълта, а кадифените панталони блестяха във всички цветове от тъмносиньо до тъмнозелено. Дантелите на яката и ръкавите му навярно са могли да бъдат наречени бели в началото на века, а копринените чорапи, някога също бели, сега изглеждаха съвсем утрепани от живота. Въпреки това брат Лоренц сякаш имаше живот и блясък в старата си премяна, като ситнеше насам-натам, наперен под есенното слънце, въртеше с две ръце бастуна си и гордо виреше триъгълната шапка над зеленикаво–жълтата си напудрена перука. Тананикаше си някакви тактове от менует, правеше няколко странно гиздави стъпки и се навеждаше с поклон. После хвана бастуна и го сложи като флейта на устата си и засвири майсторски и обаятелно, според преценката на Сивер. Изведнъж брат Лоренц отпусна бастуна си, поклати глава и лицето му придоби веселия израз, който имат понякога лудите. Направи едно движение с протегнатия си напред бастун, сякаш чукаше на някаква врата.

— Елизабет, там ли си? — попита той с явна подигравка в гласа. — Да ти донеса ли от кухнята нещо за ядене, за да няма нужда сама да ходиш?

Съпроводи думите си с един толкова дяволски зловещ смях, че Сивер си помисли, че никога в живота си не беше чувал нещо толкова отблъскващо.

После лудият свали шапката си, поклони се и сложи една целувка на собствената си ръка с такъв замах, че плитката на перуката падна над окото му. Тогава Сивер избухна в смях, който приличаше на сухо цвилене, но когато брат Лоренц се втурна уплашен да бяга и се скри зад градинската къща, където сложи на земята бастуна, шапката и перуката си. Сивер Бакпе вече се тресеше в такъв неудържим смях, че цялата околност се разлюля. Никога в живота си не бе виждал такова представление.

Кашлица и виене на свят приковаха един ден полковника на легло. Той така трепереше, че дори леглото му се люлееше, бе казала слугинята, която чистеше при него. Беше още жътва и работниците всекидневно сновяха с коли между Бьорндал и Боргланд.

Така в Бьорндал научиха новината, че полковникът се е разболял. Още на другия ден Стария Даг прекрачи за пръв път прага на Боргланд. Отиде в спалнята на полковника и седна до леглото му. Бе му донесъл едно шише най-хубав френски коняк, който болният трябваше да пие като горещ грог.

При пристигането на Даг завесата горе в стаята на госпожица Елизабет се раздвижи леко, както и при заминаването му.

До късно през нощта полковникът непрестанно искаше вода към горещото питие и прислужницата можа да си легне едва призори. Тя бе от Утбретан, наричаше се Нета, не бе вече млада и всички я познаваха като жена, която обича истината и се бои от Господ. Когато се качваше по стълбището, тя забеляза една светлина на другия край на коридора, до стаята на госпожица Елизабет. Там коридорът правеше остър завой и вратата на госпожицата оставаше зад ъгъла, така че не се виждаше. Когато обаче вратата бе отворена, на отсрещната стена на коридора можеше да се види отблясък.

Спря се на последната стълба и започна да пристъпва ту на единия, ту на другия си крак, като се колебаеше дали да отиде в стаичката си, или да търси спасение отново надолу по стълбите. Светлината зад ъгъла на коридора растеше така тъмночервена и страшна, а във въздуха се носеше такава странна миризма на изгоряло и опърлено, на дим и злощастие… Сърцето на Нета започна да бие все по-бързо и по-бързо, в ушите й бучеше все по-силно и по-силно, че тя не можеше нито да помръдне краката си, нито да отлепи очите си от светлината.

Вратата на госпожица Елизабет трябва да бе широко отворена, защото отблясъкът на стената отвън се разшири и стана светъл и ослепителен. Нета се хвана за сърцето и политна да падне. На стената израсна тъмна сянка, започна да става все по-голяма и по-голяма, като се насочи напред по пътя към стаята. После около очертанието на сянката изведнъж избухнаха пламъци и тя започна да хвърля искри. В къщата прозвуча пронизителният писък на човек, обхванат от безумен страх, чу се глухо падане — и всичко отново потъмня и затихна.

Нета се свлече в подножието на стълбището и така я намериха — окървавена и пребита, почти обезумяла. Полковникът се появи, като се олюляваше от треската и многото грог, със свещ в ръка, а след него се втурнаха прислужничките и един работник.

Полковникът искаше да разбере какъв беше този вик и тропот по стълбището. Нета обаче можа да каже само няколко несвързани думи:

— В стаята на госпожицата… живият дявол… виеха се пламъци и миришеше на дим… госпожицата изкрещя страшно…

— Хм… — Изведнъж полковникът изтрезня напълно и се наведе отпаднал. Сведе надолу глава, като се бореше да си поеме дъх. Бръчките на лицето му изведнъж станаха болезнено дълбоки и разкривиха изражението му с болка и ужас. Вдигна лице и отблъсна всички настрани с разтрепераната си лява ръка и тръгна, като се спъваше, към стълбището и се спусна, сякаш някой го гонеше, нагоре по него.

Останалите гледаха след него, слугините трепереха от ужас. Също и работникът стоеше нерешително, докато полковникът достигна дълбочината на коридора. Накрая обаче и той тръгна, наведен и с тихи стъпки, след господаря си. След малко се върна също така тихо, задъхан и смразен.

— Госпожицата е мъртва — рече той.

Не каза обаче нищо за това — как старият полковник бе събрал парцалите и главните, които бяха лежали на пода в стаята на госпожицата, и ги бе угасил, докато самия той само бе надничал от вратата.

Така дяволът бе взел госпожицата още жива.

— Неправилно е държала свещта — рече полковникът. — Дрехите й отпред изцяло са изгорели.

Никой не искаше да се доближи до госпожицата и полковникът се принуди сам да я положи в ковчега. И от това, че трябваше да я докосва, на ръцете му се появиха ужасни рани, които трудно щяха да зараснат или щяха да останат неизлечими.