Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (25)

25

Откакто Стария Даг беше поставил ленсмана на мястото му и беше сложил край на манипулациите му с кучето, той вече не закачаше хората, които имаха работа с Даг. Но продължаваше да пие все така яростно както досега, може би дори още по-яростно, като играеше карти, ден и нощ, година след година.

След един такъв запой, една сутрин ленсманът бе намерен мъртъв на стола му. Ръката му още стискаше чашата с алкохол на масата — беше се напил буквално до смърт.

Погребаха го, както погребват всички, но на погребението му се случи нещо невероятно.

Хората чуха най-изненадващата реч от свещеника, изричана при подобни случаи. Той спомена кратко и ясно, че ленсманът бе водил във всяко отношение безбожен, нехристиянски живот, беше станал истинска напаст за цялата област и беше отишъл сега, олюлявайки се, при своя Бог, в същото състояние, в което бе прекарал живота си, а именно — пиян. Да, свещеникът говореше, разтърсен от свят гняв, при което тръпки преминаха по телата на слушателите. Той засегна дори въпроса дали е позволено да се погребе ленсманът в осветената земя и с това искаше навярно да подскаже, че не го смята за нищо друго, освен за един самоубиец.

Макар че ленсманът нямаше нито един приятел, затова пък имаше най-малко две жени и многобройни потомци и цялото това семейство намери за безсрамно от страна на свещеника, задето се е осмелил да каже над гроба на един мъртвец откровено и ясно онова, което мислеха всички хора в околността.

Навсякъде се говореше за това, като някои влиятелни хора счетоха постъпката на свещеника за нечувана. Всички бяха единодушни, че задължение на един свещеник е снизходително и открито да лъже дошлите на едно погребение. Между тези влиятелни господа вероятно имаше не един, а мнозина, които със сериозни основания се бояха от реч, която някой подобен свещеник би произнесъл при тяхното сбогуване с живота. А пък както и да живее човек, той винаги смята, че има право да получи на края на дните си едно смирено, лицемерно почитане.

Стигна се до там, че се задействаха връзки и епископът пристигна на извънредно посещение, за да се осведоми за нетърпимия свещеник. Епископът беше истинска рожба на своето време. Той не се почувства добре в този свещенически дом с много деца и малко вино на трапезата, а също и истински библейската неделна проповед на свещеника не беше по вкуса му. Той даде на свещеника да разбере, че е недоволен от него, и при заминаването си го смъмри за речта над гроба на ленсмана. Тя била възбудила раздразнение, дори погнуса, като направила отношенията му с общината немислими — щял да разбере по-късно за това.

 

 

Силата на свещеник Рамер беше в стаичката му, докато се приготвяше, в диалог със своя Господ, за проповедта и служебните си задължения. И при всичко, което имаше връзка със службата му, той отнасяше със себе си навън от стаичката тази сила, но в останалите неща не беше силен.

Той не принадлежеше към свещениците, които можеха само да учат селяните да бъдат селяни. Самият той не беше добър земеделски стопанин, като стопанисването на свещеническия дом в никакъв случай не беше за пример. Лошите години бяха оказали въздействие и върху него, както върху мнозина други, и той бе принуден да води тежка борба за хляба. Обстоятелството, че не беше в добри отношения с едрите земевладелци, вероятно също бе допринесло за намаляване на приходите му. Той не беше практичен човек дори точно обратно, и така хората лека-полека загубиха уважение към него, а заедно с това и към думите му. И той, и неговото семейство не дружаха с никого. Големите имения оставаха затворени за него, а на дребните собственици и през ум не минаваше мисълта да поканят свещеника. Строгата му присъда над лекомислието на времето и над пиянството още повече допринесе за утвърждаване на мнението, че е невъзможно приятелството с него.

Така свещеникът загуби всякаква връзка с околния свят и продължи след работа да се затваря все повече и повече в кабинета си. Защото не е приятно човек да има едно лошо стопанство, смазана от грижи жена и бедни деца. Към всичко това сега се добави и посещението на епископа със заплашителните му думи на сбогуване.

Настъпваше пролетта на 1815 година.

Докато седеше в кабинета си, свещеникът гледаше замислено към нивите, по които се бяха задържали тук-там заснежени места. Пред него на масата лежеше разтворена Библия, от която се подаваха много листчета хартия, за отбелязване на определени места. До Библията имаше един голям лист с бележки за неделната му проповед, но през последните седмици мислите му бяха толкова лабилни, че му беше много трудно да ги събере около едно определено нещо.

След като епископът си замина, нощем той започна да се измъчва от тежки душевни противоречия. Усещаше толкова много омраза около себе си, а сега и несигурност за бъдещето се бе стоварила заплашително върху раменете му. Дали той беше твърде самоуверен в служебните си задължения? Нямаше ли да е по-добре, ако бе поел в службата си, и особено при погребението на ленсмана, по един очакван от другите път и бе казал само няколко общи думи за божието милосърдие? Тогава той бе сметнал за свой важен дълг силно да въздейства върху всички, които се бяха увлекли от нечестивите действия на ленсмана, като се опита да ги подтикне към сериозен размисъл и разкаяние. Да, беше пожелал да изкорени всичкото зло, което бе останало в душите след опасния пример, да го унищожи, като каже открито колко осъждане заслужава такъв един живот.

Дори епископът му бе казал, че не се пада на нас да съдим, и беше цитирал притчата за фарисея и митаря.

Фарисей ли беше той? Нима задача на свещеника бе да подбужда хората към още по-голямо безпътство, и да гледа на всичко със снизхождение? Това може би беше удобно — но дали бе по волята на Бог?

Мислите му поеха към онова, което виждаха очите му: пролетната земя, която се подаваше изпод останките на снега. Предстоеше вече пролетната сеитба и при тази мисъл той веднага бе налегнат от грижите за всевъзможните разходи за семена за посев и за сечива; а зад всичко това дебнеше несигурността на поста му след прощалните думи на епископа.

Отвън се чу трополене на файтон и грохот на тежки копита, което прекъсна мислите му. Изправи се и се заслуша, като душата му бе обзета от силно безпокойство, даже страх. Дали не идваха да му донесат решението, за което го ос предупредил епископът?

Външната врата се отвори и в преддверието се чуха тежки, премерени крачки. Някой почука — не страхливо, като почтително духовно чедо от общината му, а уверено. Той стана неволно, обърна се към вратата и разтреперан, си пое дълбоко дъх, преди да извика, колкото е възможно по-спокойно:

— Влез!

Вратата се отвори рязко, с един замах, а не предпазливо, както обикновено и очите на свещеника се приковаха в най-неочаквания за него посетител.

Дори през ум не би му минало, че на прага на вратата му ще стои не кой да е, а Стария Даг Бьорндал. Свещеникът бе поканен преди време за сватбата в Бьорндал, но в последния момент бе отказал. Нито той, нито жена му имаха желание да се появят между всички ония високопоставени хора. При такива големи пиршества свещеникът никога не се чувстваше добре. Неговото някогашно намерение да се сближи с хората отвъд гората бе постоянно отлагано и с течение на годините бе съвсем забравено. А и Аделхайд не бе имала необходимост от него.

Веднага предложи стол, сложи листа с бележките в Библията, затвори я, отмести я настрана и започна да прибира и мести насам-натам перодръжките и мастилницата. Най-накрая обаче седна и обърна лице към посетителя, който го бе изненадал толкова много. Навярно и Даг беше научил за речта му над гроба на ленсмана и идваше сега да му изиска сметка.

От Бьорндал всяка есен донасяха в свещеническия дом един елен — най-хубавия подарък, който получаваше жена му. Цял елен беше добре дошъл при толкова гладни деца. Свещеникът се усети, че го развълнува опасението да не би тия пратки да спрат, и бързо спря една сълза — до там ли беше стигнал — да мисли само за това, в мига, когато Даг за пръв път бе влязъл в кабинета му?

Свещеникът трябваше да се усмихне дружелюбно, да каже колко се радва на това посещение, което беше чест за него, както правеше винаги, когато бяха на четири очи. Но през последните безсънни нощи и самотни дни безпокойството се бе загнездило дълбоко в него и непрестанно бе тласкало мислите му към болния проблем: дали той не се бе държал наистина като фарисей и какви последици щеше да има това за него и най-вече за семейството му. По тази причина го обзе подозрението, че и това неочаквано посещение трябва да има връзка с омразата, която той срещаше сега навсякъде. Беше под натиск и заклеймяване от разни посоки. Хората искаха да го превърнат в безобиден, дружелюбен и посредствен свещеник.

Напълно уверен в това, той седеше ням и намръщен и гледаше очаквателно госта си. Старецът бе наместил стола си така, че беше полуобърнат с гръб към прозореца, като погледът му се насочваше край свещеника по-надълбоко в стаята.

Тъй като свещеникът продължаваше да си стои занемял, Даг се обърна с въпросителна, полуплаха усмивка към него.

— Нямаш представа защо съм дошъл, нали? — попита той.

— О, напротив, знам — рече свещеникът. — Вече знам защо идват… силните на деня.

Изненадан, Даг повдигна вежди и го погледна. Горчивият привкус на думите не убягна от вниманието му, смисълът им обаче остана непонятен за него.

Внезапно свещеникът удари с ръце по подлакътниците на стола и уверено скочи на крака.

— Известно ми е защо идвате вие. Всички бяха вече тук: писарят, наместникът, епископът и други… и искат да ме задължат и принудят да говоря по тяхно наставление. — С неподозирана за него бързина, той сновеше насам-натам из стаята и размахваше треперещите си ръце; гласът му заглъхваше от емоция, сякаш той бе готов да се разридае. — Искате да ме заплашвате с уволнение и глад за мен и семейството ми, но онова, което казах за ленсмана, е мое убеждение и аз се придържам в проповедта си към дълбокото убеждение, че така трябва да бъде според строгото Божие писание. Ясно ли ти е, Даг Бьорндал? — Както размахаше двете си ръце, той застана пред Даг.

Обиденото учудено изражение на Стария Даг първоначално се промени в хладно спокойствие. Сега обаче и той се изправи в цял ръст и сложи ръката си тежко върху рамото на свещеника.

— Ще седнеш ли най-накрая? — попита той. — Искам да ти кажа няколко неща.

Свещеникът замълча смутен. Гласът на Даг не звучеше злобно, както гласовете на другите, а тихо и дружелюбно. Двамата седнаха на столовете си, Даг се обърна така, че погледът му да не причинява смущение на свещеника.

— Тук съм по съвсем различен повод, но понеже ти отвори дума за тези събития и явно си страдал, искам да ти кажа моето мнение относно това. Чух нещо във връзка със случилото си и с радост щях да дойда и по-рано, ако знаех, че тя те е засегнала толкова дълбоко. Онова, което си казал за ленсмана, няма да го коментирам; ние двамата с него не бяхме приятели. Онова обаче, което ти проповядваш в църквата или на гробищата, за мен е твое право. Имал съм си работа с мнозина, но да взема да уча един свещеник как той трябва да проповядва, за това не съм достатъчно образован. Но явно е необходимо днес да ти кажа, че ти си най-добрият свещеник, когото съм чувал през живота си.

Тези думи накараха свещеника да се наклони ниско напред на стола си и да впери очи в полуобърнатото лице на Даг. Той не искаше да изпусне нито една от тези спокойни, тежки думи. А когато Даг приключи, той едва чуто рече:

— Благодаря!

Даг обърна внимателно стола си и го постави така, че да седи точно срещу свещеника, вероятно за да изрази, че има да казва още нещо. Домакинът го гледаше колебливо и питащо.

— Много искам да ти кажа нещо друго, ако позволиш. — И без да чака съгласието му, Даг продължи с тих, будещ доверие, глас: — Грешиш, отче, грешиш обаче не в това, което ми разказа току-що, а в нещо друго. Занемарил си домакинството с жена си и децата си, както и самия себе си, заради което губиш уважението на хората… уважението към самия теб, а също и към словото Божие. Щеше да се чувстваш по-сигурен и вкъщи и между хората, и на амвона, ако поддържаше по-добре домакинството си. И тогава нямаше да има нужда да се криеш така в кабинета си, както се говори, че правиш. Грижи се за домакинството си и иди сред хората; тогава по-добре ще можеш да разбереш делата им. Тогава и те ще хранят по-голямо уважение към теб, и самият ти няма да бъдеш така несигурен, когато нещо ти се изпречи на пътя.

Объркан, свещеникът седеше и неспокойно галеше с ръка облегалката на стола. Отново настъпи за известно време мълчание. Явно Даг бе приключил с речта си, а той трябваше явно да се реши и даде отговор.

— За съжаление, това, за което говориш, е вярно — отвърна той. — Обаче всичко, което човек реши да направи в живота си, струва пари; а пък аз нямам…

Даг се покашля, за да го прекъсне.

— Знам това, както знам, че също така имаш и дългове. Това също е известно на хората и също не е редно. Давал съм заеми вече на мнозина. Ако нямаш нищо против, ще ти помогна да се избавиш от дълговете и високите лихви, с които имаш да се бориш. И после ти ще можеш да си набавиш онова, което ти е необходимо, за да изправиш на крака домакинството си, и да можеш да станеш нов човек.

Свещеникът се разчувства при тези думи. Трябваше да избърше набързо очите си с длан, а гласът му видимо отказваше да му служи, когато той, след дълго мълчание, поиска да говори и да благодари. Най-накрая успя да каже, че усеща, че няма да остане още дълго свещеник тук.

За да си изясни всичко, Даг поиска да разбере какво точно се бе случило. И едва сега научи как най-високопоставените хора от общината се бяха съюзили против свещеника, както и за думите на епископа на сбогуване.

Остана замислен дълго. Загледан в една точка пред себе си. Стария Даг не беше свикнал някой да е по-влиятелен от него. Но един епископ — това беше нещо съвсем друго. Дори не беше виждал епископ. Най-близкият му подобен контакт беше, че Аделхайд беше внучка на епископ. Помисли известно време защото не можеше да се примири с мисълта, че той, Стария Даг, не ще успее да превъзмогне някак си и тази история с епископа. Накрая заговори с твърд глас:

— Тези дни смятах и без друго да ходя до града… ще видиш, че нещата с епископа ще се оправят.

От събранието в Ейдсфол до сега свещеникът знаеше за настъпилите големи промени, беше му известно, че дори чиновниците, в това число и най-високопоставените, имаха уважение, дори страх пред новата сила в страната — или по-скоро пред старата сила, която сега отново бе станала толкова могъща в тинга^[1]. „Селяните сега притежават цялата власт“ — бе дочул да се говори така.

Бе обзет от надежда, че Стария Даг Бьорндал ще отиде в града и ще говори с тамошните хора за него. Според славата, която имаше, Даг беше много влиятелен човек, а точно сега имаше зад себе си и тази сила на тинга. Можеше да бъде избран за какъвто пожелае. Никой не можеше да предположи какво би сторил такъв човек, ако му се противопоставят.

Свещеникът седя дълго, изпълнен от чувство на радост и благодарност към този силен мъж. Бе зовал в мрака на нощта Бог, беше се молил горещо за помощ и откриване на правия път; и сега при него бе дошъл не кой да е, а самият Стар Даг, като едно оръдие на Господ. Но това можеше да бъде и изкушение. Може би то беше само една брънка от веригата на неговите изпитания. Свещеникът мисли дълго, а лицето му стана спокойно и уверено, както в самотните часове, които прекарваше тук, в кабинета си, за да събере силите си и да се появи като служител на Бог; нещо повече — лицето му придоби строгия израз, който имаше, когато излизаше на амвона. В главата му нахлуха много мисли; той вдигна глава и погледна Даг, взря се твърдо в очите му.

— Името Тецел говори ли ти нещо? — попита той.

Даг помисли със сбърчени вежди. Бе чувал името, но кой беше този човек? Да, той бе мислил някога над това дали така наречените тезиси на Лутер не се наричаха така по името на търговеца на индулгенции, и заради това сега успя да си спомни кой бе човекът. Не можеше само да разбере какво целеше свещеникът с този въпрос. Най-после му отговори на въпроса кой е Тецел.

— Да — рече твърдо свещеникът, — обаче аз не съм Тецел. Ако ти си дошъл тук с вяра, че парите и силата, които ми предлагаш, ще ти бъдат от полза на оня свят, мой дълг е в такъв случай да ти кажа, че бих те измамил, ако ги приема. Ти днес ми даде много. Също и аз искам да ти дам… от малкото, което имам. Тъй като тук сме на четири очи, искам да ти припомня, че пред Бог не се зачита подаянието, зад което се крие мисълта за купуване на Божия благосклонност. Твоите пари и твоята власт са само един заем, който ти е даден. Онова, което се брои, е волята, с която ги управляваш. Сега сам можеш да прецениш дали мога да приема твоята помощ или не.

Горд като орел, Даг бе вдигнал глава и първоначално изгледа свещеника с унищожителен поглед; след това обаче се сдържа и бавно сведе надолу глава, като вдигна ръце и покри лицето си с тях.

— Това ли е мнението на хората за мен? — попита той със странно дрезгав глас. — Смятат, че съм се заел да си купя опрощение на греховете?

Сега трябваше да го утеши свещеникът. Той стана, отиде при Даг и сложи ръка на рамото му.

— Никой не ми е казвал подобни неща за тебе, Даг Бьорндал. Напротив, мнозина те наричат добър човек. Не бива така да разбираш думите ми. Исках само да те предупредя, да ти отворя очите, в случай че си се заблудил. Защото има безброй много хора, които се заблуждават в тези неща.

Стария Даг насочи твърд поглед към свещеника. В очите му се четеше тъга и наред с нея спокойствие. Той си спомни за многото часове, когато се бе увличал в подобни мисли, и сега преодоля наранената си гордост. Разбира се, и той се бе заблуждавал относно това — дълго време. Нямаше никакво основание да се чувства оскърбен от думите на свещеника. Напротив: трябваше да отдаде уважението си на тази дръзка честност от страна на човек, който се намираше в такова тежко положение. Ако бе няколко години по-млад, свещеникът без друго щеше да проиграе с подобни думи предлаганата му подкрепа. Тогава той би станал и би си отишъл веднага. Но възрастта и годините правят хората по-търпеливи и ги научават на трудното изкуство да познават сами себе си. Даг се усмихна на свещеника и каза, че спокойно може да приеме парите и помощта му в града, а също и съветите относно свещеническия дом, които той, Даг, мислеше да му даде.

— Понеже — рече Стария Даг накрая, — изобщо не дойдох тук за това. Всичко ми хрумна заради думите, които сам ти каза в началото.

Свещеникът го гледаше изпитателно.

— А тогава за какво дойде?

В тона му се долавяше недоверие. Очакваше някаква важна причина, за да се убеди, че Даг наистина не е дошъл за тези неща, които занимаваха ден и нощ самия него.

— Всъщност дойдох да съобщя за едно кръщение — рече Даг, а очите му заблестяха от гордост и чиста радост.

— Кръщение? — попита свещеникът. — В дома ви отново се е родило дете?

— Да — отговори Даг и на цялото му, иначе строго, лице, се изписа лъчезарно щастие. — Бог не е строг колкото неговия служител, той вече даде на един стар човек малко опрощение.

Свещеникът се разсмя от сърце, вдигнал заканително пръст. Знаеше колко тежко беше засегнала Бьорндал мъката заради смъртта на двете деца, и не на последно място — Стария Даг. И знаеше какво означаваше за него, в не едно отношение, обстоятелството, че се бе родило дете. Изпита желание да попита дали е момче, но се овладя, извади кръщелните документи от долапа и се приготви да пише. Отвори за справка при първите две момчета и попълни отначало датата и целите имена на родителите, преди да попита как ще се казва детето.

— На името на баща ми, Тургайр — отговори Даг.

Момче беше значи.

— Но нима не искаш да го наречеш Даг? — попита свещеникът.

— Не!…

— Защото смяташ, че ще има и други?

— Да — спокойно отговори Даг и свещеникът продължи да пише. Но когато посегна да посипе с пясък написаното, Стария Даг се прокашля и рече: — Веднага можеш да впишеш към него и едно второ, което ще се нарича Даг.

Свещеникът го погледна смаян.

— Близнаци са — рече сухо Даг.

За да запази живота на новородените, всичко трябваше да бъде направено достатъчно добре. Затова Даг се зае сам да отиде и ги запише в кръщелните документи при свещеника. С това той щеше да му направи и посещението, за което отдавна имаше намерение. Дълбоко в себе си имаше съвсем мъничка задна мисъл, че Бог ще запише това пътуване в неговата сметка и заради това ще остави двете момчета да пораснат. Мисълта за това бе причината, която го накара да наведе глава при предупредителните думи на свещеника относно опрощението. Съвсем не е лесно за хората да останат с добрите си дела чисти от всякаква мисъл за опрощение на греховете им. Онова обаче, което той предложи на свещеника, беше плод на съчувствието, породило се в душата му по време на техния разговор.

— Гледай ти — мислеше си на връщане към Бьорндал, — значи, стоиш и се хвалиш за добрата си воля, а пък гледаш изпод око към особеното опрощение, което би могъл да получиш за нея!

 

 

Съвсем скоро Стария Даг отиде в града. С кого говори и какво прави там, никой не научи, но пристигна писмо от епископа до свещеника, в което се казваше, че той е научил от съвсем достоверен източник истината за ситуацията и няма повече да коментира поведението на свещеника.

Рано или късно всичко излиза на бял свят. Онези, които се бяха скрили зад епископа, разпитаха и научиха, че планът им не бе успял, а обстоятелството, че Даг беше ходил и свещеническия дом и след това в града, не остана в тайна. И хората кимнаха с глави и решиха, че е Стария Даг…

 

 

Свещеникът и жена му дойдоха за кръщавката в Бьорндал заедно с трите си най-големи деца, но това не беше последното им посещение.

Свещеникът последва добрите съвети на Даг. Ставаше все по-въздействащ с проповедите си към хората и се превърна в многоуважаван свещенослужител. С домакинството и паричните му затруднения Даг се занимаваше доста дълго време, тъй като в тази област свещеникът беше и си остана неумел човек. Едва след като Даг стигна до мисълта да повери всички стопански и парични работи на жената на свещеника и получи съгласието на мъжа й, едва тогава за дома им настъпиха по-добри времена.