Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (40)

Епилог

Полицаят влезе в стаята и ахна. После изскочи навън и повърна.

Навсякъде имаше кръв. Навсякъде. Но не беше прясна кръв. Стара, съсирена, тъмна и воняща. В центъра й лежеше нещо, което навремето е било тяло, а сега сиво-зелена купчина загнила плът, покрита с червеи. Тук-там стърчеше кост, чиста и бяла, и подсказваше, че навремето това е било човешко същество.

Ченгето покри устата и носа си с ръка и се върна вътре.

— Откога е… така? — попита той патолога.

Лекарят поклати глава.

— Невъзможно е да се определи. Два или три месеца. Може и повече. Ще направим проби на ларвите. Те може да ни дадат някаква идея.

При думата „ларви“ полицаят усети ново гадене, но се насили да остане на мястото си.

— Мъж? Жена? Възраст?

— Мъж. Трийсет и две. Щял е да навърши трийсет и три през юни.

Ченгето се впечатли.

— Можеш да определиш толкова точно по… това?

Той огледа загнилия, подут труп с погнуса.

— Не. Лейтенантът ти ми каза. Подписал договор за наем преди три месеца. Всичките му лични данни са там.

След секунда лейтенантът подаде на шефа си копие от документ. Листът бе сниман на ксерокс и малко неясен, но името се виждаше идеално. Детективът се вторачи в него и се замисли. Не можеше да се отърве от чувството, че бе срещал името някъде. Но споменът му се изплъзна като плътта, смъкнала се от костите на горкия нещастник.

Името в договора беше Карлос Ернандес.