Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (35)

35.

Четири години по-късно…

— Съжалявам, господине. Не мога да ви пусна без пропуск.

Колкото и да бе изненадващо, пазачът в държавната болница в Алтасито наистина съжаляваше искрено. Беше тежка и самотна работа да охраняваш затворничките в единствения психиатричен затвор за жени в Калифорния и нископлатените служители не бяха прочути с отзивчивостта си. В средата на шейсетте си години, пазачът изглеждаше дори по-стар. Обветрената му кожа бе суха и напукана като пресъхнало речно корито от годините под палещото пустинно слънце. Но в очите му имаше благост, когато погледна кльощавия рус мъж, облегнат на бастун пред портата на болницата.

Пазачът го виждаше не за първи път. Нито за втори или трети. Всеки месец в деня за посещения мъжът се появяваше и учтиво молеше да му позволят да види най-прочутата затворничка в Алтасито. Но всеки път дамата отказваше да приема посетители.

Избягнала като по чудо смъртната присъда, Ангелът на смъртта, както бе прочута в пресата, се наслаждаваше на сравнително лекия си живот в затвора, макар да се намираше зад решетки и под гъст облак потайност. Имаше си собствена стая, чийто прозорец гледаше към идеално поддържаните морави и към пустинята Мохави отвъд тях. Дните й бяха еднакви, но не и мъчителни. Часовете бяха поделени между работа, упражнения, почивка и психиатрично лечение, което включваше всичко — от хипноза до групови сеанси.

За съжаление Мат Дейли не знаеше нищо за това. Непрестанно се тревожеше да не би Лиза да е измъчвана от останалите затворнички заради славата си. Той написа безброй имейли на главния психиатър на затвора с молба за новини за състоянието й. Ядеше ли? Спеше ли? Беше ли потисната? Можеха ли поне да потвърдят, че получава писмата, които Мат й пишеше всяка неделя, за да я уведоми за живота си и за световния успех на документалния филм „Азраел: тайни и лъжи“, писма, на които Мат не бе получил и един отговор досега. Дали Лиза изобщо знаеше, че той се опитва да се свърже с нея? Че имаше поне един приятел, който не я бе изоставил в най-отчаяния й час?

Отговорите на имейлите винаги бяха еднакви. Учтиви. Кратки. Категорични. Мат Дейли не беше член от семейството. Нямаше право да получава информация за пациентката, освен ако тя не се разпореди да му се дават сведения за нея. А София Баста не го бе направила.

— Знам, че ако ме види, ще си промени решението — каза Мат на пазача за стотен път. — Ако ме пуснете да вляза в салона за посетители поне за няколко секунди… Вижте, изминах дълъг път.

— Разбирам ви, господине. Наистина. Но се страхувам, че трябва да си вървите.

София прочете писмото отново. Галеше листа с любов и си представяше как ръцете на Мат го бяха докосвали, така както навремето бяха докосвали нея. Започваше като всички други:

Скъпа Лиза…

Четенето на името беше любимата й част. Името звучеше добре. Правилно. Винаги когато четеше писмата на Мат Дейли или мислеше за него, тя беше Лиза. А Лиза бе най-хубавата част от нея. Дори се бе чудила дали да не си промени името след делото. Лиза. Лиза Дейли. Наистина чудесно. Но с отминаването на дните, а после и седмиците, когато осъзна действителността — можеха да наричат затвора й „болница“, а наказанието й — „лечение“, но все пак това си бе доживотна присъда без право на помилване, — тя си промени решението. Какъв смисъл имаше да си сменя името сега и тук? Нямаше втори шанс, нямаше ново начало. Това беше краят.

Но не и за Мат. За него имаше шанс. Бъдеще. Коя беше тя, че да го унищожава, като му дава надежда? Ако го накараше да мисли дори за миг, че би могло да има връщане назад… За да живее Мат Дейли, Лиза трябваше да умре. Беше съвсем просто.

Толкова трудно бе да се придържаш към истината. Да я разграничиш от фантазията. Беше живяла прекалено дълго време с лъжи. Но се беше опитала да не лъже Мат. Когато му каза, че го обича, наистина го вярваше. Ако се беше запознала с него по-рано, преди Франки и книгата, преди София Баста, нещата може би щяха да са различни. Но сега й предстоеше да прекара остатъка от живота си затворена в клетка като животно, заобиколена от огради, по които течеше ток, от пустиня. Писмата на Мат бяха всичко за нея. Но бе длъжна да не му отговаря… Да го остави да живее живота си.

Тя продължи да чете.

Не знам дали получаваш писмата ми, скъпа. Предполагам, че на този етап ги пиша не само за теб, но и за себе си. Не мога да спра. Няма да спра, Лиза. Не и докато не се увериш, че те обичам, прощавам ти и никога няма да се откажа от теб, независимо колко пъти пазачите ме връщат.

Лиза се трогна, когато прочете „пазачите“, а не „ти“. Милият Мат. Все още искаше да й прости всичко.

Не мога да понасям мисълта, че си в това ужасно място. Моля те, скъпа, ако някой се отнася лошо с теб, трябва да уведомиш някого. Ако не мен, поне адвокатите си или губернатора. Дори Дани Макгуайър би могъл да помогне.

Дани Макгуайър. Странно, но всеки път, когато мислеше за Мат, тя бе Лиза, а всеки път, когато се сетеше за Дани, бе Анджела Джейкс. Горката Анджела. Толкова млада и красива. Тя беше първата, която пострада. По времето, когато се превърна в Трейси, а после в Ирина и Лиза, вече бе по-силна, закоравяла от поредицата ужаси, претръпнала за болката. Но Дани Макгуайър я познаваше от самото начало, когато бе все още уязвима. Той познаваше Анджела и София подозираше, че и я обичаше по свой начин. Когато прочете името му, написано със стремителния почерк на Мат, тя изпита носталгия.

Вероятно трябваше да изпрати някакво съобщение на Мат, може би анонимно, за да го увери, че е добре. С изключение на неприятния факт, че изгуби свободата си, повтарящото се всекидневие в болницата й се отразяваше добре. Половината й живот бе прекаран в институции, а другата половина — в бягство, не само от полицията, но и от собствените й демони. В болницата дните й бяха приятно предвидими. Намираше живота тук за удобен.

А колкото до това дали останалите пациентки се отнасяха лошо с нея… истината бе съвсем различна. Във външния свят жените често завиждаха на красавиците, защото искаха и те да бъдат оценени естетически. Но тук, където нямаше мъже, с изключение на неколцина пазачи, нито красота в каквато и да е форма, външността на София я правеше популярна. Другите жени искаха да са около нея въпреки факта, че тя никак не беше дружелюбна, сядаше да яде сама и отхвърляше груповите дейности, било филми, било организирани спортни събития. Но никога не излизаше от стаята си, без да бъде съпроводена от възхитени погледи. Понякога възхищението преминаваше в открита похот, но за разлика от истинските затвори в болницата нямаше много мъжествени лесбийки и София никога не се почувства застрашена.

Красотата не бе единственото й предимство. Без да полага абсолютно никакви усилия, София бе станала нещо като знаменитост в болницата. Много от другите жени й се възхищаваха и гледаха на жертвите на Азраел като на богати мръсни старци, които безчувствено са изоставили децата си и следователно са си получили заслуженото. Самата София внимаваше да се разграничава от това мнение. Спомените за убийствата все още й причиняваха ужасни кошмари, а говоренето за тях можеше да доведе до остри пристъпи на паника. Единствената част от миналото, на която държеше, бе Мат Дейли.

— Той отново дойде днес.

Гласът на санитаря върна София към настоящето и тя неохотно вдигна очи от писмото на Мат.

— Все още не искаш да го видиш, а?

Тя поклати глава.

— Изморена съм. Трябва да поспя.

Санитарят я остави и я загледа през прозорчето на вратата как тя си ляга в леглото и затваря очи.

Възможно ли бе тази жена да става все по-красива с всеки изминал ден?

Името на санитаря бе Карлос Ернандес и той бе един от малкото мъже сред персонала. Приятелите му във Фресно се шегуваха, че се е уредил с работа мечта, и често го подкачаха: „Добре дошли в Алтасито. Население две хиляди. Хиляда деветстотин деветдесет и девет откачени кучки… и ти!“. Но истината бе, че Карлос бе по-самотен тук, отколкото когато и да било в живота си. Да, беше заобиколен от жени, но нямаше право дори да се запознае с някоя от тях, камо ли да започне връзка или приятелство. Пациентките бяха недостъпни, средната възраст на колежките му бе четиридесет и две, а средното им тегло — деветдесет килограма. Нямаше богат избор. За институция, която подслоняваше над две хиляди жени, беше учудващо колко малко от тях бяха привлекателни.

Вода, навсякъде вода, а нито капка, която да изпиеш.

София Баста, от друга страна… тя бе изключението, което потвърждаваше правилото. Аномалия. Тя също бе по-възрастна, в началото на четиридесетте според акта й за раждане, но изглеждаше поне десет години по-млада и много по-красива от всяка жена, която Карлос Ернандес някога бе виждал. Гладката й кожа, съвършените черти и тънкото, стегнато тяло скоро възбудиха фантазиите на младия мъж. Но София притежаваше и нещо повече, някакво вътрешно спокойствие и благост, които се излъчваха от нея като светлина. Разбира се, Карлос знаеше за психичното й разстройство. Ако й спрат лекарствата, веднага щеше да откачи и да се превърне отново в объркана и опасна психопатка, способна на убийство. Но беше доста трудно да го повярваш, докато говориш с нея. София изглеждаше най-нормалното, най-красивото и нежно същество на света.

Той видя как раменете й затрепериха. Знаеше, че нарушава правилата, но не можа да се въздържи. Влезе в стаята й и седна на леглото.

— Не плачи — мило каза той. — Не се налага да виждаш никого, когото не желаеш да видиш. Много от пациентките тук намират контактите с външния свят за трудни.

София се извърна и го погледна с великолепните си шоколадовокафяви очи. Сърцето на Карлос заби учестено.

— Става ли по-лесно? — попита тя. — Имам предвид, с течение на времето?

Не ставаше по-лесно. Всъщност ставаше по-потискащо и задушаващо с всеки час, с всяка минута. Карлос Ернандес бе видял как животът в подобна институция се отразява на хората. Безнадеждността, отчаянието, мисълта, че никога няма да излезеш оттук и това е твоят свят до последния ти дъх, бяха ужасни. Но той не можеше да сподели това със София Баста.

— Разбира се, че става — увери я той.

— Бих се срещнала с него — промърмори София, — ако можех някога да изляза оттук. Ако имах бъдеще или нещо друго, което да му предложа. Но тъй като нямам, би било твърде жестоко да го насърчавам. Мат трябва да ме забрави.

— Опитай се да си починеш — каза Карлос, като я зави с одеялото и нежно погали косата й, преди да излезе от стаята.

Огледа се из коридора, за да се увери, че никой не го е видял. Беше в безопасност. Крило „Д“ бе безлюдно както винаги в дните за посещения.

Карлос Ернандес никога не се бе запознавал с Мат Дейли, но бе убеден, че този човек никога нямаше да забрави София.

София беше незабравима.

Мат Дейли подкара по шосето. Новият му рейндж роувър бе единствената кола на пътя. Навсякъде наоколо се простираше гола пустиня, океан от празнота и прах. Също като живота ми, помисли си той. Пълна пустош.

Светът смяташе, че Мат Дейли е започнал нов живот. И наистина изглеждаше така. След години тежка физиотерапия той се научи да ходи отново и сега използваше бастуна само за опора. Името му рядко се споменаваше в обществото, без към него да бъде прибавено определението „оцеляващ“. Документалният му филм за случая „Азраел“, създаден с мизерен бюджет, тъй като Мат отказа да продаде издателските права, получи вниманието на критиците, макар че не всички бяха възхитени от него. Мат не криеше, че е застъпник на София Баста, и хвърляше вината за убийствата само върху Франки Мансини. Въпреки факта, че съдебните заседатели бяха постъпили по същия начин, мнението му раздразни доста хора, включително Нанси Грейс^[1], която искаше главата на София още от деня на ареста й. По ирония, злобното заклеймяване на „Азраел: истини и лъжи“ от страна на говорителя от „Фокс“ осигури на филма много по-широка публика, отколкото Мат се бе надявал. Разпространяван из Азия, Европа и САЩ, филмът постигна страхотен търговски успех. Мат Дейли бе повече от оцеляващ. Той беше богат и преуспяващ победител.

Никое от тези неща обаче нямаше значение.

Не беше очаквал Лиза да го приеме днес. След четири години бе свикнал с отказите й. Но се бе надявал.

Надеждата щеше да го унищожи.

Той отби към магистралата. Сега, когато бе сам, сълзите потекоха по бузите му. Понякога се бореше с болката. Повтаряше си, че трябва да направи нещо, да се пребори с депресията. Но през повечето време си знаеше.

Един ден мъката му щеше да го убие. Щеше да го накара да завие към пропастта и да натисне педала. Да стовари бремето от раменете си. Да се освободи.

Един ден…